Хари Потър и Нечистокръвният Принц Глава 1
Изтегляне 6.08 Mb.
|
| Глава 30
Бялата Гробница Всички уроци бяха преустановени, всички изпити отложени. През последните няколко дни родителите на някои ученици бяха прибрали децата си от Хогуортс – близначките Патил си бяха тръгнали преди закуската на сутринта след смъртта на Дъмбълдор и Захариас Смит беше придружен извън замъка от високомерно изглеждащия си баща. От друга страна, Шеймъс Финиган отказа да се прибере с майка си вкъщи; те си покрещяха насред Голямата Зала, но накрая тя съгласи той остане за погребението. Тя не можела да си намери подслон в Хогсмийд, каза Шеймъс на Хари и Рон, тъй като всякакви магьосници се изливали в селището и се потготвяха да отдадат последната си почит на Дъмбълдор. По- младите ученици, които не бяха виждали досега синята каляска с размерите на къща, дърпана от дузина огромни крилати коне дойде рееща се от небето и която кацна на края на Гората се равълнуваха. Хари гледаше през един прозорец как гигантската и красива жена с черна коса и маслинена кожа, слезе по стълбите и се хвърли в обятията на Хагрид. Междувременно няколко Министерски чиновници, включително и самият Министър на Магията идваха към замъка. Хари усърдно избягваше контакт с който и да е от тях; той беше сигурен че рано или късно ще трябва отново да обяснява за последното излизане на Дъмбълдор от Хогуортс. Хари, Рон, Хърмаяни и Джини прекарваха всичкото си време заедно. Прекрасното време сякаш им се подиграваше; Хари можеше да си представи какво щеше да бъде, ако Дъмблдор не беше умрял, те щяха да прекарват това време заедно в края на годината, изпитите на Джини щяха да са свършили, напрежението от домашните премахнато...и час след час той отлагаше казването на нещо което знаеше че трябва да каже, правенето на нещо което знаеше че е правилно да направи, защото бе твърде трудно да се откаже от най- голямата си утеха. Те посещаваха болничното крило два пъти на ден: Невил бе изписан , но Бил трябваше да остане под опеката на Мадам Помфри. Белезите му бяха все така ужасни, даже да бъдем честни, сега той имаше далечна прилика с Лудоокия Муди, макар че, слава богу, си беше с всички очи и крака, но характерът му си беше същия, както винаги. Всичко което изглеждаше да применено в него беше, че сега той започна да харесва много сурови пържоли. - ...ее затова е ‘убаво че се зени за мен - каза Фльор щастливо, докато оправяше възглавниците на Бил - защото Британзите препичат месото зи, винаги зъм го казвала. - Предполагам, че просто ще трябва да приема, че той наистина ще се ожени за нея- въздъхна Джини по- късно същата вечер, докато тя, Хари, Рон и Хърмаяни седяха до прозореца на Грифиндорската обща стая и гледаха към сумрачните поля. - Не е толкова лоша - каза Хари - ама е грозна - добави набързо след като Джини си повдигна веждите и тя неохотно се изсмя. - Е предполагам че ако мама може да го понесе,мога и аз. - Някой друг, който познаваме да е умрял? - попита Рон Хърмаяни, която внимателно четеше Пророчески вести. Хърмаяни потръпна от престорената твърдост на гласа му. - Не- каза тя укорително, сгъвайки вестника - все още търсят Снейп, но засега няма ни следа. - Естествено, че няма- каза Хари който много се ядосваше всеки път когато станеше въпрос за това - няма да намерят Снейп преди да намерят Волдемор и като имаме в предвид, че никога не са успяли да го направят за толкова време... - Аз си лягам - прозя се Джини - не съм спала много добре откакто...откакто...е...малко сън няма да ми навреди. Тя целуна Хари (Рон погледна на другата страна многозначително), махна на останалите двама и тръгна към момичешките спални. В момента, в който вратата се затвори след нея, Хърмаяни се наведе към Хари с най- Хърмаянения възможен поглед. - Хари намерих нещо тази сутрин в библиотеката... - Р.А.Б.?- каза Хари,изправяйки се. Той не се чустваше така, както се бе чуствал толкова много пъти преди - развълнуван, любопитен, изгарящ от желание да стигне до дъното на някоя мистерия; той просто знаеше, че задачата да разбере истината относно истинския Хоркрукс трябва да бъде решена преди да може да направи поредната стъпка по мрачната и виеща се пътека лежаща пред него,пътеката по която той и Дъмбълдор бяха тръгнали заедно и по която знаеше, че ще трябва да премине сам. Все още можеше да има цели четири Хоркрукса някъде там, и всеки един ще трябва да бъде открит и елиминиран преди да има дори шанс Волдемор да бъде убит. Хари продължаваше да си повтаря имената, сякаш като ги чуваше щеше да ги приближи достатъчно за да ги докосне : - медальона...купата...змията...нещо на Грифиндор или Рейвънклоу...медальона...купата...змията...нещо на Грифиндор или Рейвънклоу..- Тази мантра сякаш пулсираше в мозъка на Хари докато заспиваше и сънищата му бяха пълни с купи, медальони и мистериозни обекти до които той не можеше да се добере, въпреки, че Дъмбълдор му предлагаше въжена стълба, която се превръщаше в змии, в момента в които Хари се опита да се покатери... Той бе показал на Хърмаяни бележката, която бе намерил в медальона сутринта след смъртта на Дъмбълдор, и въпреки че тя не разпозна веднага инициалите като принадлежащи на някой незначителен магйосник за който е чела, от тогава тя изтичваше до библиотеката малко по- често от колкото е нормално за някой който няма домашно за писане. - Не- каза тя тъжно - опитах се, Хари, но не намерих нищо...има няколко горе- долу известни магяосници с тези инициали – Розалинд Антигон Бънгс...Рупърт “Аксбангър” Брукстантън.... но те изобщо не се връзват. Ако съдим по бележката, човека който е откраднал Хоркрукса е познавал Волдемор и не мога да намеря каквито и да било доказателства че Бънгс или Аксбангър някога са имали нещо общо с него...не всъщност става дума за...ами Снейп. Тя изглеждаше нервна дори да произнесе това име отново. - Какво за него?- каза Хари тежко, излягайки се обратно в стола си. - Ами просто че така да се каже бях горе- долу права за цялата тази история с Нечистокръвния Принц.- каза тя нерешително. - Трябва ли да ми натякваш Хърмаяни? Как мислиш, че се чувствам сега? - Не- не- Хари нямах в предвид това!- тя каза прибързано,поглеждайки наоколо за да провери дали не са били подслушвани. - Просто бях права че Ейлийн Принс някога е притежавала книгата.Виждаш ли...тя е майката на Снейп! - Помислих си аз, че не е голяма красавица- каза Рон. Хърмаяни го игнорира. - Разглеждах из старите вестници и там имаше марко съобщение за това, че Ейлийн Принс се омъжва за човек на име Тобаяс Снейп и малко по- късно съобщение че е родила- ... - убиец- изплю Хари. - Е...да- каза Хърмаяни - Така че аз бях почти права. Снейп сигурно е бил горд от това че е бил наполовин Принс, разбираш ли? Тобаяас Снейп е бил мъгъл, от това което видях в вестника. - Да това се връзва- каза Хари - той би играл с чистокръвната си страна за да влезе в групата на Луциус Малфой и останалите...същия е като Волдемор - чистокръвна майка, мъгъл баща...засрамен от родителите си, опитвайки се да си извоюва страхопочитание използвайки черните Изкуства, измислил си интересно име – Лорд Волдемор – Нечистокръвния Принц – как може Дъмбълдор да не е забелязал- ? Той замлъкна поглеждайки през прозореца. Не можеше да се спре мислейки за непростимото доверие, което Дъмбълдор имаше на Снейп...но както Хърмаяни нехайно му беше напомнила преди малко, той, Хари бе повярвал по същия начин....независимо от растящия лош нрав на заклинанията, той бе отказал да помисли лошо за момчето което било толкова умно и му помогнало толкова много... Да му помогне...беше почти непоносима мисъл сега... - Все още не разбирам защо не издаде, че ползваш тази книга- каза Рон - Все пак би трябвало да е знаел от къде си научил всичко това. - Той знаеше- каза Хари горчиво - Той знаеше когато използвах Сектумсемпра. Не му трябваше Легилименс...може да е знаел дори преди това от Слъгхорн, който разказваше колко съм брилянтен в Отвари...не е трябвало да си оставя книгата на дъното на този шкаф нали? - Но защо не те издаде?- - Не мисля че е искал да бъде асоцииран с тази книга- каза Хърмаяни - Не мисля че на Дъмбълдор е щяло да му хареса ако е знаел и дори Снейп да се е направил че не е негова, Слъгхорн би познал ръкописа му веднага. Така или иначе книгата е била оставена в старата стая на Снейп и мога да се обзаложа че Дъмбълдор е знаел, че майка му се е казвала “Принс”. - Трябваше да покажа на Дъмбълдор книгата.- каза Хари - през цялото това време той ми казваше как Волдемор е бил зъл и в училище и сега имам доказателство че и Снейп също е бил. “Зъл” е силна дума- тихо каза Хърмаяни. - Ти си тази която постоянно ми казваше че книгата е опасна! - Опитвам се да кажа, Хари, че твъде много виниш себе си. Аз мислех че Принца има гадно чувство за хумор, но никога не бих предположила че е потенциален убиец! - Никой от нас не би предположил че Снейп ще...знаете - каза Рон. Тишината падна над тях и всеки потъна в собствените си мисли, но Хари бе сигурен, че и те като него си мислят за идната сутрин, когато тялото на Дъмбълдор ще бъде погребано. Хари никога не бе ходил на погребение преди това: нямаше никакво тяло, за да погребват Сириус когато умря. Той не знаеше какво да очаква и бе малко разтревожен, за това което можеше да види и за начина по който щеше да се почуства. Чудеше се дали смъртта на Дъмбълдор щеше да му се струва по- истинска после. Въпреки че имаше моменти в които ужасните факти надвисваха над него и го заплашваха, имаше празни бразди на безчуственост където, въпреки че целия замък говореше за това, той все още не успяваше да повярва, че Дъмбълдор наистина го няма. Разбираемо той не беше, както със Сириус, търсил някаква вратичка, някакъв начин за Дъмбълдор да се върне...той потупа джоба си за студената златна верижка на фалшивия Хоркрукс, който сега носеше със себе си навсякъде, не като талисман, а като нещо да му напомня, какво му костваше всичко и какво оставаше да бъде свършено. Хари стана рано за да си опакова нещата на следващия ден; Хогуортс Експрес щеше да замине един час след погребението. Долу, в Голямата Зала, бе тихо.Всички носеха официалните си роби и никой се чувстваше гладен. Професор Макгонъгол остави приличащия на трон стол в средата на масата празен. Стола на Хагрид също беше празен : Хари си помислиу че може би не е могъл да дойде за закуската; но мястото на Снейп беше безцеремонно запълнено от Руфус Скримджър. Хари избягваше жълтеникавите му очи докато те сканираха залата; Хари имаше неприятното чувство, че търсеха него. В свитата на Скримджър Хари забеляза червената коса и шантавите очила на Пърси Уизли. Рон не даваше знак, че го е забелязал освен това,че ръчкаше рибата си с излшна злоба. На масата на Слидерин Краб и Гойл седяха и си шушукаха нещо. Въпреки че бяха доста едри момчета, изглеждаха странно самотни без високата, бледа фигура на Малфой между тях, казвайки им какво да правят. Хари не бе мислил много за Малфой. Цялата му неприязън беше насочена към Снейп, но той не беше забравил страха в гласа на Малфой на върха на Кулата, нито факта,че той бе наклонил пръчката си преди другите Смъртожадни да пристигнат. Хари не вярваше, че Малфой би убил Дъмбълдор. Той все пак презираше Малфой за това, че се замеси с Тъмните Изкуства, но сега най- малката капчица съжаление се смеси с неговата антипатия. Къде беше Малфой сега, чудеше се Хари, и какво го караше да прави Волдемор като го заплашваше, че ще убие родителите му? Мислите на Хари бяха прекъснати от Джини. Професор Макгонъгол беше станала на краката си и тъжното мрънкане в Голямата Зала спря веднага. - Почти е време- каза тя. - Моля последвайте вашите глави на Домовете навън в полята. Грифиндор, след мен. Те се изнизаха от пейките в почти пълна тишина. Хари забеляза Слъгхорн начело на Слидеринската колона, облечен с прекрасна емералдово- зелена роба, извезана със сребро. Той никога не беше виждал Професор Спраут,оглавяваща Хафълпаф да изглежда толкова чиста; нямаше дори една прашинка на шапката й, и когато стигнаха входната зала те намериха Мадам Пинс стояща до Филч, тя в дебело черно було което падаше до коленете й, и той в древен черен костюм, смърдящ на препарати против молци. Те бяха тръгнали, както Хари видя, към езерото. Топлината на слънцето погали лицето му докато следваха Професор Макгонъгол в тишина към мястото където стотици столове бяханаредени в редици. В центъра им имаше алея, а отпред - мраморна маса. Беше най- красивият летен ден. Хората, които вече бяха заели половината столове бяха странна компания: оръфани и официални, млади и стари. Повечето Хари не можа да разпознае, но имаше някои които успя включително и членове на Ордена На Феникса: Кингсли Шакълболт, Лудоокия Мууди, Тонкс, с косата и чудотворно възвърнала се към електриково розовото, Ремус Лупин който я държеше за ръка,Мистър и Мисис Уизли, Бил подкрепян от Фльор и следван от Фред и Джордж, които носеха якета от драконова кожа. След това там беше Мадам Максим, която заемаше два и половина стола само за себе си, Том собственика на Пробития Котел, Арабела Фиг, немощната съседка на Хари, косматия басист на Странните Сестри, Ърни Франг, шофьор на Нощния Автобус, и някои хора който Хари знаеше само по лице , като например бармана на Хогс Хед, и магьосницата която буташе количката с храните в Хогуортс Експрес. Призраците от замъка също бяха там, едва видими в искрящата светлина, забележими само когато се движеха, проблясквайки в блещукащият въздух. Хари, Рон, Хърмаяни и Джини заеха местата в края на една редица до езерото. Хората си шепнеха : звучеше като бриз в тревата но птичата песен беше най- силна. Тълпата продължаваше да се уголемява ; с умиление, Хари видя как Луна помогна на Невил да седне. Само те от ДА бяха откликнали на призива на Хърмаяни през нощта, когато Дъмбълдор умря, и Хари знаеше защо : те бяха тези, на които ДА им липсваше най- много...сигурно те си бяха проверявали монетите редовно, надявайки се, че ще има ново събиране... Корнилиус Фъдж мина покрай тях, ходейки към предните редици с отчаяно изражени и подхвърляйки зеленото си бомбе както обикновенно; Хари след това разпозна Рита Скийтър която, той забеляза с раздразнение, носеше тетрадка в ръката си и след това с още повече яд видя Долорес Умбридж, с неубедително изражение на тъга върху жабовидното и лице, с черна кадифена панделка сложена над железните и къдрици. Като видя кентавъра Файрензи, стоящ като пазител близо до ръба на водата, тя се изправи и избяга на място доста по далеч. Учителите седнаха последни. Хари можеше да види Скримджър, покрусен и горд на първата редица с Професор Макгонъгол. Той се зачуди дали Скримджър или някой друг от всички тези важни хора наистина съжаляваше, че Дъмбълдор е мъртъв. Изведнъж чу някакъв звук и забрави за Министерството докато се оглеждаше да види от къде идва. Той не беше единственият : много разтревожени глави се обръщаха, търсейки. - Ей,там- прошепна Джини в ухото на Хари. И той ги видя в чистата зелена, осветена от слънцето вода, сантиметри под повърхността, ужасно напомняйки му на Инфери: хор от мер- хора пеещи на странен език, който той не разбираше, техните бледи лица развълнувани, лилавникавата им коса плуваща около тях. Музиката накара космите по врата на Хари да настръхнат, но не беше неприятна. Тя говореше много ясно за загуба и тъга. Докато гледаше надолу в дивните лица на певците, той почуства, че поне те наистина съжаляваха за смъртта на Дъмбълдор.Тогава Джини го побутна отново и той погледна наоколо. Хагрид вървеше бавно по алеята между столовете. Той плачеше сравнително тихо, лицето му лъщеше от сълзите и в обятията му, увито в лилаво кадифе и обшито с златни звезди бе това което Хари знаеше, че е тялото на Дъмбълдор. Остра болка проряза гърлото на Хари, когато видя това: за момент странната музика и усещането, че тялото на Дъмбълдор е толкова наблизо, сякаш изсмука топлината на деня. Рон изглеждаше бял и шокиран. Сълзи падаха тежко и бързо от очите на Джини и Хърмаяни. Те не можеха да видят ясно какво ставаше отпред. Изглеждаше сякаш Хагрид е оставил тялото внимателно на масата. Сега той се връщаше обратно по пътеката, духайки носа си с високи трумпетни звуци, които привличаха скандализираните погледи на някои, включително, Хари видя, на Долорес Умбридж...но Хари знаеше, че на Дъмбълдор не би му направило впечатление. Той се опита да направи прятелски жест с ръка към Хагрид докато минаваше, но очите на Хагрид бяха толкова подути че беше чудно как виждаше накъде отива. Хари погледна към задната редица, към която Хагрид се беше запътил и осъзна как се ориентираше, защото там, облечен в яке и панталони с размерите на малка палатка, беше огромният Гроуп, грозната му скаловидна глава наведена, покорен, почти като човек. Хагрид седна до своя полу- брат и Гроуп го потупа силно по главата, така че краката на стола му потънаха в земята. За миг Хари поиска да се изсмее, но тогава музиката спря и той се обърна отново напред. Нисък мъж с коса на туфи, в обикновена черна роба беше станал на крака и сега седеше пред тялото на Дъмбълдор. Хари не можеше да чуе както точно казваше човекът. По някоя дума изплуваше от всичките молитви. - Благороден по душа- ... - интелектуален принос- ... - огромно сърце- ...нямаше особено значение. Имаше малко общо с Дъмбълдор, до колкото Хари го познаваше. Изведнъж той се сети за идеята на Дъмбълдор с няколко думи: - „глупак” ,„остатък”,”мърморко” , „ пощипване” , и отново трябваше да се сдържи да не се подсмихне...какво му ставаше? Чу се мек, плискащ звук и той видя че мер- хората бяха изплували на повърхността за да слушат и те. Той си спомни как преди две години Дъмбълдор беше полазил до ръба на водата, близо до мястото на което седеше Хари сега и беше говорил с мер- кметицата на техния език. Хари се почуди от къде Дъмбълдор знаеше мерски. Имаше толкова много неща които искаше да го попита, толкова много неща които бе трябвало да каже... И тогава, без предупреждение, го връхлетя, потресаващата истина, по- пълна и по- неуспорима от колкото беше досега. Дъмбълдор беше мъртъв, загинал...той стисна студения медальон толкова силно че го заболя, но не успя да спре горещите сълзи които се стекоха от очите му; той погледна настрани и се загледа надалеч отвъд езерото, към гората, докато ниският мъж в черно продължаваше да каканиже...нещо се размърда между дърветата. Кентаврите също бяха дошли да изкажат последна почит. Те не излязоха на открито но Хари ги ведя, почти скрити в сянката, гледаха магосниците, лъковете им висяха отстрани. И Хари си спомни първото си кошмарно пътуване в гората, първия път когато беше видял нещото, което тогава представляваше Волдемор и как се беше изправил пред него, и как той и Дъмбълдор обсъждаха борбата за изгубена кауза. Важно е, беше казал Дъмбълдор, да се бориш и бориш и да продължаваш да се бориш, защото само тогава злото може да бъде държано надалеч, макар и не унищожено напълно... И както седеше под слънцето, той видя изключително ясно как всички, хора които го бяха обичали, бяха застанали пред него, майка му, баща му, кръстникът му, Дъмбълдор, твърдо решени да го опазят, но сега всичко бе свършило. Той не можеше да остави никой друг да застане между него и Волдермор; трябваше завинаги да изостави илюзията, че е трябвало да загуби когато е бил на една година : трябваше да осъзнае, че родителската любов не значи, че нищо не може да го нарани. Нямаше събуждане от този кошмар, нямаше утешителен шепот в нощта, че е в безопасност, и всичко е само във въображението му, последният и най- големият му закрилник бе умрял и сега беше абсолютно сам, повече от всякога. Дребния мъж в черно беше свършил с речта си и си беше седнал на мястото. Хари чакаше някой друг да стане на крака; той очакваше речи, вероятно от Министъра, но никой не помръдна. Тогава няколко души изпищяха. Ярки, бели пламъци бяха изригнали около тялото на Дъмбълдор и масата на която лежеше; горяха все по- високо и по- високо, закривайки тялото. Бял пушек се издигаше на спирали във въздуха и се извиваше в странни форми: Хари си помисли, за един момент, че феникс бе излетял щастливо в синевата, но в следващата секунда огънят бе изчезнал. На негово място имаше гробница от бял мрамор, заграждаща тялото на Дъмбълдор и масата на която то бе лежало. Имаше още няколко възклицания, когато дъжд от стрели премина през въздуха, но те паднаха далеч от тълпата. Хари знаеше, че това беше знак на уважение от кентаврите и той видя как те се обърнаха и изчезнаха в гората. По същия начин, мерхората потънаха бавно в зелената вода и изчезнаха от поглед. Хари погледна Джини, Рон и Хърмаяни : лицето на Рон беше изкривено сякаш слънцето го заслепяваше. Лицето на Хърмаяни беше лъскаво от сълзите, но Джини вече не плачеше. Те се спогледаха и той видя, че тя имаше същия твърд и изгарящ поглед, който беше видял след като бяха спечелили купата по Куидич, докато той отсъстваше и в този момент той осъзна, че те се разбираха перфектно и че когато и кажеше какво ще направи, тя нямаше да отвърне „Бъди внимателен” или „ Не го прави”, а щеше да приеме решението му, защото не бе очаквала друго от него. И той се приготви да каже това, което знаеше, че ще трябва да каже от както Дъмбълдор умря. - Джини слушай...- каза той много тихо, докато шумът от различни разговори около тях се увеличи и всички се изправяха. - Не мога да бъда повече с теб. Трябва да спрем да се виждаме. Не можем да бъдем заедно.. Тя каза с странно изкривена усмивка – За някаква глупава и благородна кауза е,нали? - Беше като...нещо неземно, последните няколко седмици,които бяхме заедно- каза Хари - Но не мога...не можем...вече има неща които трябва да направя сам... Тя не се разплака, просто го погледна. - Волдемор използва хорау които са близки на враговете му. Веднъж вече те е ползвал за примамка и тогава само защото ти си сестра на най- добрия ми приятел. Представи си колко ще е опасно за теб ако продължим връзката си. Той ще знае, ще разбере. Ще се опита да се докопа до мен,през теб... - А ако не ме е грижа?- каза Джини ядосано. - Мен ме е.- каза Хари - Как мислиш щях да се чуствам ако това беше твоето погребение....и то беше по моя вина... Тя погледна настрани, отвъд езерото. - Аз така и не се отказах от теб- каза тя. - Не наистина. Вечно се надявах...Хърмаяни каза да си живея живота, дори да излизам с други хора, за да се поотпусна около теб, защото преди никога не можех да говоря, ако ти беше в стаята, помниш ли? И тя помисли, че може би повече ще ме забелязваш, ако се държа по като себе си- - Умно момиче е Хърмаяни- каза Хари, опитвайки се да се усмихне - Просто ми се иска да те бях попитал по рано. Можехме да имаме толкова време...месеци...години даже.. - Но ти си бил твърде зает да спасяваш магьосническия свят- каза Джини, почти през смях - Е...не мога да кажа, че съм изненадана. Знаех си че това ще стане на края. Знаех, че няма да си щастлив освен, ако не преследваш Волдемор. Може би точно за това те харесвам толкова. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.08 Mb. Сподели с приятели:
|