Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 35 Кингс Крос
| Глава 34
Гората Отново Най-сетне истината. Лежейки с лице опряно в прашния килим на кабинета, където някога бе мислил, че научава тайните на победата, Хари разбра най-накрая, че за него самия не се предвиждаше да оцелее. Отредената му задача беше да отиде със спокойни крачки право в приласкаващите обятия на Смъртта. По своя път, той трябваше да унищожи оставащите връзки на Волдемор с живота, така че когато накрая застане насреща му и не вдигне пръчка да се защити, финалът щеше да бъде чист и делото, което е трябвало някога да бъде осъществено още в Годрикс Холоу, щеше да бъде завършено: Никой от двамата няма да може да живее, никой от тях няма да оцелее. Почувства как сърцето му бие диво в гърдите. Колко странно, че в своя ужас от смъртта, то туптеше още по-силно, храбро отстоявайки живота му. Но все пак то трябваше да спре, при това скоро. Ударите му бяха преброени. За колко ли щеше да има време, докато Хари се изправя и крачи през замъка за последен път, а после навън из поляните и в гората? Ужас се изля над момчето, както лежеше на пода, с този погребален барабан, блъскащ вътре в него. Щеше ли да бъде болезнено да умре? Всички тези пъти, когато бе смятал, че това ще му се случи, и се бе спасявал, никога действително не бе обмислял самото нещо: Волята му за живот винаги се бе оказвала толкова по-силна от страха пред смъртта. И все пак, сега дори не му хрумваше да се опита да се измъкне, да избяга от Волдемор. Време беше да се свърши, знаеше го, и всичко, което оставаше да се направи, беше самото нещо: умирането. Ако само можеше да бе умрял през онази лятна нощ, когато напусна "Привит Драйв" номер четири за последен път, когато благородната пръчка с перо от феникс го беше спасила! Ако само можеше да бе умрял като Хедуиг, така бързо, че дори нямаше да разбере, че се е случило! Или ако само се бе хвърлил пред някоя пръчка да спаси някого, когото обичаше... Сега завиждаше дори на смъртта на родителите си. Тази хладнокръвна разходка до неговото собствено унищожение щеше да изисква различен вид смелост. Почувства пръстите си да потреперват леко и направи усилие да ги контролира, макар никой да не можеше да го види; всички портрети по стените бяха празни. Бавно, много бавно седна, и докато го направи, се почувства по-жив и по-осъзнаващ своето живо тяло, отколкото някога преди. Защо никога не бе оценявал какво чудо беше той, мозък, нерви и пулсиращо сърце? Всичко щеше да бъде погубено... Или поне той нямаше да бъде повече там. Дъхът му се забави и стана дълбок, устата и гърлото му бяха пресъхнали, а така също и очите му. Предателството на Дъмбълдор беше почти нищо. Разбира се, че е имало по-голям план; Хари просто е бил твърде наивен, за да го забележи, осъзнаваше го сега. Никога не бе поставял под въпрос това свое предположение: че Дъмбълдор го иска жив. Сега разбираше, че продължителността на живота му винаги е била предопределена от това колко време ще отнеме да се премахнат всички хоркрукси. Дъмбълдор беше прехвърлил делото по тяхното унищожаване на него и той послушно бе продължил да откъсва връзките, придържащи не само Волдемор, но и него самия, към живота! Колко чисто, колко елегантно, да не се пропиляват повече животи, а да се даде опасната задача на момчето, което вече е било белязано за заколение и чиято смърт не би била бедствие, а само още един удар срещу Волдемор. И Дъмбълдор е знаел, че Хари няма да се отметне, че ще продължи напред до края, макар това да беше неговият край, защото си бе направил труда да го опознае, нали? Дъмбълдор знаеше, както и Волдемор знаеше, че Хари няма да остави никого другиго да умре заради него сега, когато беше открил, че е в неговата власт да го предотврати. Образите на Фред, Лупин и Тонкс, проснати мъртви насред Голямата зала, се завърнаха насила пред очите му и за момент едва бе способен да диша: Смъртта бе нетърпелива... Но Дъмбълдор го бе надценил. Той се бе провалил: Змията беше оцеляла. Един хоркрукс щеше да продължи да свързва Волдемор със земята, дори след като Хари бъде убит. Вярно, това щеше да означава по-лесна задача за другите. Чудеше се кой ли щеше да го извърши... Рон и Хърмаяни щяха да знаят какво трябва да се направи, разбира се... Това ще да е била причината Дъмбълдор да иска от него да се довери на още двама... така че ако изпълни истинската си съдба предсрочно, те да могат да продължат... Като дъжд по студен прозорец, тези мисли ситнеха върху твърдата повърхност на необратимата истина, която беше, че той трябваше да умре. Аз трябва да умра. Трябва да се свърши. Рон и Хърмаяни изглеждаха на огромно разстояние от него, като в отдалечена страна; почувства се все едно се бе отделил от тях преди много време. Нямаше да има никакви думи за довиждане и никакви обяснения, беше уверен в това решение. Това бе пътуване, което те не можеха да поемат заедно и опитите, които щяха да направят да го спрат, щяха да пропилеят ценно време. Погледна надолу към очукания златен часовник, който бе получил за седемнайстия си рожден ден. Почти половината от предоставения от Волдемор един час, за да се предаде, беше изминала. Изправи се. Сърцето подскачаше към ребрата му като отчаяна птичка. Може би знаеше, че му остава още малко време, може би беше решено да осъществи ударите за един човешки живот преди краят да дойде. Не погледна назад, затваряйки вратата на кабинета след себе си. Замъкът беше празен. Почувства се призрачно блуждаещ из него, съвсем сам, като че вече беше умрял. Хората от портретите все още липсваха между техните рамки; цялото място беше мистериозно застинало, все едно всичката му останала кръв се бе стекла в Голямата зала, където умрелите и опечалените се бяха струпали. Хари извади мантията невидимка и се покри с нея, докато се спускаше между етажите; най-сетне слизайки по мраморното стълбище във входната зала. Може би някаква малка част от него се надяваше да бъде забелязан, да бъде видян, да бъде спрян, но мантията беше, както винаги, непроницаема, съвършена, и той лесно достигна вратите на главния вход. Тогава Невил почти се сблъска с него. Невил беше само единият от двамата, внасящи нечие тяло от поляните. Хари погледна надолу и усети още един тъп удар в стомаха си: Колин Крийви, макар непълнолетен, трябва да се бе промъкнал обратно, точно както бяха направили Малфой, Краб и Гойл. Изглеждаше съвсем мъничък в смъртта си. - Знаеш ли какво? Мога и сам да го нося, Невил - рече Оливър Ууд, прехвърли Колин през рамо, подобно на пожарникар, и го отнесе в Голямата зала. Невил се облегна на касата на вратата за момент и избърса чело с опакото на ръката си. Приличаше на старец. После се отдалечи отново в мрака да търси още тела. Хари погледна за последен път назад към входа на Голямата зала. Хора се разхождаха наоколо, опитвайки да се утешават взаимно, пиейки, коленичейки до мъртвите, но не можеше да различи никой от тези, които обичаше - ни следа от Хърмаяни, Рон, Джини, или някой от другите членове на семейство Уизли, нито от Луна. Почувства, че би дал всичкото си оставащо време само да ги зърне за един последен миг; но пък тогава щеше ли някога да има силата да отдръпне поглед? Беше по-добре така. Той продължи надолу по стълбите и после навън в мрака. Беше почти четири сутринта и в мъртвешката си застиналост поляните изглеждаха все едно затаили дъх в очакване да видят дали той ще може да направи, каквото трябва. Хари се приближи до Невил, който се навеждаше над още едно тяло. - Невил. - Бога ми, Хари, почти ми докара сърдечен удар! Хари беше смъкнал мантията: Идеята му беше хрумнала изневиделица, породена от желанието да бъде напълно сигурен. - Накъде си тръгнал, сам? - попита Невил с подозрение. - Всичко е част от плана - каза Хари. - Има нещо, което трябва да свърша. Слушай... Невил... - Хари! - Невил изглеждаше внезапно уплашен. - Хари, нали не смяташ да се предадеш? - Не - излъга Хари с лекота. - Разбира се, че не... става дума за нещо друго. Но може да съм невидим за известно време. Нали знаеш змията на Волдемор, Невил? Има една огромна змия... Нарича я Наджини... - Чувал съм, да... Какво за нея? - Тя трябва да бъде убита. Рон и Хърмаяни знаят това, но просто, в случай че те... Ужасът от тази възможност го задуши за момент, правейки невъзможно да продължи да говори. Но се стегна и бързо се съвзе отново. Това беше решаващо, трябваше да бъде като Дъмбълдор, да запази хладна мисълта си, да подсигури резервните варианти, които другите ще могат да довършат. Дъмбълдор беше умрял, знаейки, че трима души все още знаят за хоркруксите; сега Невил щеше да заеме мястото на Хари. Тайната щеше да продължи да има трима приносители. - Просто, в случай че те... са заети... и ти се удаде възможност... - Да убия змията? - Да убиеш змията - повтори Хари. - Добре, Хари. Ти си окей, нали? - Добре съм. Мерси, Невил. Но Невил го стисна за китката, докато Хари понечваше да тръгне. - Ние всички ще продължим да се бием, Хари. Нали знаеш това? - Да, аз... Задушаващото чувство потуши края на изречението; той не можа да довърши. Невил изглежда не сметна това за странно. Той потупа Хари по рамото, пусна ръката му и се отдалечи, за да проверява още тела. Хари преметна отново мантията върху себе си и продължи нататък. Нечии очи се движеха недалеч, обхождайки още една просната фигура на земята. Беше на метри от нея, когато осъзна, че това бе Джини. Спря посред крачката си. Тя се бе надвесила над някакво момиче, което шептеше нещо за майка си. - Всичко е наред - казваше Джини. - Спокойно. Ще те отнесем вътре. - Но аз искам вкъщи - прошепна момичето. - Не искам да се бия повече! - Знам - каза Джини и гласът й затрепери. - Всичко ще се нареди. Вълни от студ се спуснаха по кожата на Хари. Той искаше да се провикне в нощта, искаше Джини да знае, че той е там, искаше тя да знае накъде се е запътил. Искаше да бъде спрян, да бъде върнат обратно, да бъде пратен отново вкъщи... Джини сега коленичеше до раненото момиче, държейки ръката й. С огромно старание Хари се насили да продължи. Стори му се, че видя Джини да се оглежда, докато той преминаваше, и се почуди дали тя е забелязала, че някой преминава наблизо; но не пророни и дума и не погледна назад. Колибата на Хагрид изплува сред тъмнината. Нямаше светлини, нито звук от Фанг, драскащ по вратата, с неговия избухващ лай за добре дошъл. Всички тези посещения при Хагрид, и блещукането на медния чайник върху огъня, и как Рон повръщаше голи охлюви, и как Хърмаяни му бе помогнала да спасят Норбърт... Той продължи нататък, и сега достигна началото на гората, след което спря. Рояк от диментори се стелеше между дърветата; можеше да почувства техния пронизващ дъх и не беше сигурен дали би могъл да премине безопасно през него. Не му бяха останали сили за покровител. Не бе способен да овладее собственото си треперене. Не беше, в крайна сметка, така лесно да се умре. Всяка секунда, с която вдишваше мириса на тревата, студения въздух по лицето си, беше така безценна: Да си мисли как хората имаха години и години време за губене, толкова много време, че чак се влачеше, а той се вкопчваше във всяка секунда. Едновременно смяташе, че няма да бъде способен да продължи, и знаеше, че трябва. Дългият мач бе приключил, сничът бе уловен, сега бе време да се спусне от въздуха... Сничът. Безчувствените му пръсти поровиха за малко в кесийката на врата му и той го измъкна. "Отварям се при затваряне." Дишайки бързо и тежко, той се взря в него. Сега, когато му се искаше времето да се движи колкото се може по-бавно, то сякаш се бе ускорило и разбирането идваше така бързо, че изглежда бе изпреварило мисълта. Това беше затварянето, заключението. Това беше моментът. Той притисна златния метал към устните си и прошепна: "Предстои ми да умра." Металната обвивка рязко се отвори. Той наведе треперещата си ръка, вдигна пръчката на Драко изпод мантията и промърмори: "Лумос". Черният камък с назъбената си пукнатина, преминаваща през центъра му, стоеше в двете половини на снича. Възкресяващият камък се бе напукал по отвесната линия, представляваща Старшата пръчка. Триъгълникът и кръгът, изобразяващи мантията и камъка, все още бяха различими. И отново Хари разбра, без да трябва да мисли. Нямаше значение дали да ги върне обратно, защото му предстоеше да се присъедини към тях. Не ги призоваваше наистина: Те призоваваха него. Той примижа и завъртя три пъти камъка в ръката си. Знаше, че се е случило, защото чу тихи движения около себе си, които подсказваха, че леки тела преместват краката си по неравната, обсипана с клонки земна повърхност, бележеща външния край на гората. Той отвори очи и се огледа наоколо. Не бяха нито призраци, нито изцяло от плът, можеше да види това. Най-много приличаха на онзи Риддъл, който бе излезнал от дневника преди толкова време - той беше изтъкан от мисъл, почти плътен. По-малко веществени от живи тела, но много повече от призраци, те се придвижваха към него, и на всяко лице бе изписана същата любяща усмивка. Джеймс беше еднакъв на ръст с Хари. Носеше дрехите, с които бе умрял, косата му бе разбъркана и разрошена и очилата му стояха малко накриво, подобно на тези на господин Уизли. Сириус беше висок и красив, и много по-млад, отколкото Хари го бе виждал наживо. Той стъпваше леко и грациозно с ръце в джобовете и широка усмивка на лицето си. Лупин също беше по-млад и много по-малко опърпан, а косата му бе по-гъста и по-тъмна. Изглеждаше щастлив да се върне по тези познати места, които са били сцена на безбройните им юношески странствания. Усмивката на Лили, обаче, беше най-широката. Тя пусна дългата си коса назад, докато се приближаваше към него и зелените й очи, толкова прилични на неговите, диреха жадно лицето му, като че никога нямаше да може да му се нагледа. - Ти беше толкова смел. Той не бе способен да проговори. Очите му й се любуваха и той си помисли, че би желал да стои и да я гледа завинаги, и че това би му било достатъчно. - Още мъничко ти остава - каза Джеймс. - Съвсем малко. Ние... толкова се гордеем с теб. - Болеше ли? Детинският въпрос се бе изплъзнал от устните на Хари, преди да бе могъл да го спре. - Умирането? Съвсем не - рече Сириус. - По-бързо и по-лесно от това да заспиш. - А и той ще предпочете да го направи бързо. Той желае да приключи с това - каза Лупин. - Не исках да умирате - каза Хари. Тези думи се появиха, без да ги бе търсил. - Никой от вас. Аз съжалявам... Беше се обърнал към Лупин, повече отколкото към който и да е от тях, умолявайки го. - ...точно след като се беше родил синът ти... Ремус, съжалявам... - И аз съжалявам - рече Лупин. - Съжалявам, че никога няма да го опозная... но той ще знае защо съм умрял и се надявам, че ще разбере. Опитвах се да направя свят, в който той би могъл да има по-щастлив живот. Студен бриз, който сякаш извираше от сърцето на гората, повдигна косата от челото на Хари. Знаеше, че те няма да му кажат да тръгва, че решението трябваше да бъде негово. - Вие ще останете с мен? - До самия край - каза Джеймс. - Нали те няма да могат да ви виждат? - попита Хари. - Ние сме част от теб - рече Сириус. - Невидими за всеки друг. Хари погледна към майка си. - Стой близо до мен - помоли тихо той. И потегли. Студът на дименторите не го надви; той преминаваше през тях със своите спътници и те изпълняваха ролята на покровители за него. И така, заедно те маршируваха между старите дървета, които растяха съвсем нагъсто, с преплетени клони и криви корени, виещи се под стъпалата на крачещите. Хари стискаше мантията здраво около себе си в мрака, пътувайки все по-навътре и по-навътре в гората, без никаква представа къде точно е Волдемор, но сигурен, че ще го намери. Край него почти безшумно вървяха Джеймс, Сириус, Лупин и Лили, и тяхното присъствие беше негова смелост и причина да продължава да поставя краката си един пред друг. Сега усещаше своите тяло и разсъдък странно несвързани, крайниците му работеха без съзнателна инструкция - като че беше пътник, а не шофьор, в тялото, което му предстоеше да напусне. Мъртвите, крачещи до него през гората, бяха много по-реални за него сега от живите, останали в замъка: Рон, Хърмаяни, Джини и всички други бяха тези, които усещаше като призраци, докато се препъваше и хлъзгаше, устремен към края на живота си, към Волдемор... Шумолене и шепот. Някакви други живи същества се бяха размърдали наблизо. Хари спря под мантията, взирайки се наоколо, вслушвайки се, и майка му и баща му, заедно с Лупин и Сириус, също спряха. - Има ли някой? - долетя груб шепот на една ръка разстояние. - Той има мантия невидимка. Би ли могло да е...? Две фигури се появиха иззад близкото дърво. Пръчките им светеха ярко и Хари видя Яксли и Долохов да се взират в мрака, точно към мястото, където Хари, майка му и баща му и Сириус и Лупин стояха. Както изглеждаше, не можеха да видят нищо. - Определено чух нещо - рече Яксли. - Животно, тъй ли смяташ? - Оня хахо Хагрид пазеше цял куп неща тук - каза Долохов, поглеждайки през рамо. Яксли си погледна часовника. - Времето почти изтече. Потър имаше своят час. Явно няма да дойде. - А той беше сигурен, че ш'дойде! Няма да остане доволен. - По-добре да се връщаме - каза Яксли. - Да разберем какъв е планът сега. Той и Долохов се обърнаха и тръгнаха навътре в гората. Хари ги последва, знаейки, че ще го заведат точно, където искаше да отиде. Погледна встрани и майка му се усмихна насреща, а баща му кимна окуражително. Бяха вървяли така само няколко минути, когато Хари видя светлина отпред и Яксли и Долохов пристъпиха в едно пространство, което Хари знаеше, че бе мястото, където някога бе живял чудовищният Арагог. Останките от гигантската му мрежа все още бяха там, но гъмжилото от наследници, което беше наплодил, бе изведено от смъртожадните навън, за да воюва за каузата им. Огън гореше по средата на празното пространство и примигващата му светлина се спускаше над тълпата от напълно тихи и бдителни смъртожадни. Някои от тях бяха все още с маски и качулки; други разкриваха лицата си. Двама великани седяха накрая на групата и хвърляха масивни сенки върху сцената, с жестоки лица, грубо изсечени като скали. Хари видя Фенрир да дебне и да гризе ноктите си; грамадният русокос Роул чоплеше разкървавената си устна. Видя Луциус Малфой, който изглеждаше победен и ужасен, и Нарциса, чиито очи бяха хлътнали и пълни с разбиране. Очите на всички бяха фиксирани върху Волдемор, който стоеше с наведена глава, а белезникавите му ръце се бяха скръстили около Старшата пръчка пред него. Изглеждаше като да се моли или все едно броеше тихо в ума си, и Хари, стоейки неподвижно на ръба на тази гледка, си помисли абсурдно за дете, броящо при игра на криеница. Зад главата му, все така извиваща и намотаваща се, огромната змия Наджини се носеше в своята проблясваща, омагьосана клетка, като чудовищен ореол. Когато Долохов и Яксли се присъединиха отново към кръга, Волдемор вдигна поглед. - Никаква следа от него, милорд - каза Долохов. Изражението на Волдемор не се промени. Червените очи сякаш горяха в светлината на огъня. Бавно той изтегли Старшата пръчка между дългите си пръсти. - Милорд... Белатрикс бе проговорила. Тя седеше най-близо до Волдемор, разрошена, лицето й леко разкървавено, но иначе без видими наранявания. Волдемор вдигна ръка, за да я накара да замълчи и тя не каза и дума повече, но остана загледана в него с обожание и възхищение. - Мислех, че ще дойде - каза Волдемор със своя висок, ясен глас, приковал очи върху подскачащите пламъци. - Очаквах да дойде. Никой не реагира. Те изглеждаха толкова изплашени, колкото и Хари, чието сърце сега се хвърляше срещу ребрата му, като че решено да избяга от тялото, което той възнамеряваше да погуби. Ръцете му се потяха, когато свали мантията невидимка и я напъха под дрехите, заедно с пръчката си. Не искаше да бъде изкушаван от мисълта да се бие. - Изглежда съм... сбъркал - рече Волдемор. - Не си. Хари го каза колкото можа по-силно, с цялата твърдост, която бе способен да събере. Не искаше да звучи уплашен. Възкресяващият камък се изплъзна между вцепенените му пръсти и той с крайчеца на окото си видя своите родители, Сириус и Лупин да изчезват, докато пристъпваше напред в светлината на огъня. В този момент почувства, че никой нямаше значение, освен Волдемор. Бяха само те двамата. Илюзията се разпадна в мига, щом се бе появила. Великаните изреваха, докато смъртожадните се изправиха заедно и последваха много крясъци, ахвания, дори смях. Волдемор бе замръзнал, където бе стоял, но червените му очи бяха намерили Хари и той се взираше, докато Хари се приближаваше към него, без нищо освен огъня помежду им. Тогава един глас извика: "ХАРИ! НЕ!" Той се обърна: Хагрид беше омотан и завързан, прикован към едно дърво наблизо. Грамадното му тяло разклати клоните над главата му, докато той се бореше отчаяно. - НЕ! НЕ! ХАРИ, 'КВИ ГИ ВЪР-...? - ТИХО! - изрева Роул и с един замах на пръчката му Хагрид беше заставен да млъкне. Белатрикс, която беше скокнала на крака, гледаше нетърпеливо ту Волдемор, ту Хари, и гръдта й се повдигаше. Единствените неща, които помръдваха, бяха пламъците и змията, която се свиваше и отпускаше в блестящата клетка зад главата на Волдемор. Хари можеше да усети пръчката си, опряна към гърдите, но не направи опит да я измъкне. Знаеше, че змията е твърде добре защитена, знаеше, че ако успее да насочи пръчка към Наджини, петдесет проклятия щяха да го поразят първи. И все още Волдемор и Хари се гледаха един-друг. Сега Волдемор наклони главата си малко настрани, преценявайки момчето, стоящо пред него, и странна, лишена от веселие усмивка се изви по ръба на устата, която нямаше устни. - Хари Потър - каза той много меко. Гласът му можеше да мине за част от припукващия огън. - Момчето, което оживя. Никой от смъртожадните не помръдна. Те чакаха: Всичко бе застинало в очакване. Хагрид се мъчеше да се освободи, Белатрикс дишаше тежко, а Хари си помисли по необясним начин за Джини, за пламтящия й поглед и усещането на устните й върху неговите... Волдемор бе вдигнал пръчката си. Главата му все още беше наклонена на една страна, като любопитно дете, чудещо се какво би се случило, ако продължи. Хари погледна отново в червените очи и му се прииска да се случи сега, бързо, докато все още можеше да стои, преди да бе загубил контрол, преди да се бе предал пред страха... Видя устата да помръдва и после светкавица от зелена светлина и всичко изчезна. Глава 35 Кингс Крос Лежеше с лицето надолу, вслушвайки се в тишината. Беше напълно сам. Никой не гледаше. Нямаше никой друг там. Не беше напълно сигурен дали и самият той е там. След много време, или може би нищожно малко време, му хрумна, че би трябвало да съществува, трябва да е нещо повече от безтелесна мисъл, защото лежеше, определено лежеше, върху някаква повърхност. Поради това имаше чувство за осезание, а и нещото, върху което лежеше, също съществуваше. Почти веднага щом достигна до това заключение, Хари осъзна, че е гол. Понеже беше убеден, че е напълно сам, това не го разтревожи, но леко го заитригува. Зачуди се дали, както можеше да чувства, щеше да е в състояние и да вижда. Отваряйки ги, той откри, че имаше очи. Лежеше сред светла мъгла, макар да не приличаше на никоя мъгла, която бе преживявал досега. Обкръжението му не беше скрито сред кълбящи се изпарения, по скоро кълбящите се изпарения все още не бяха се оформили в обкръжение. Подът, върху който лежеше, изглеждаше бял, нито топъл, нито студен, но просто там, плоско празно нещо, върху което да бъдеш. Той седна. Тялото му изглеждаше невредимо. Докосна лицето си. Вече не носеше очила. Тогава до него достигна шум през неоформеното небитие, което го обграждаше: малките леки думкания на нещо, което плющеше, бухаше и се бореше. Беше жалък звук, но и някак неприличен. Имаше неприятното чувството, че подслушва нещо потайно, срамно. За първи път му се прииска да беше облечен. Едва желанието се бе оформило в главата му и дрехи се появиха недалеч. Той ги взе и ги нахлузи. Бяха меки, чисти и топли. Беше невероятно как се бяха появили просто ей така, в момента щом ги бе поискал... Изправи се и се заоглежда. Дали не беше в някаква голяма Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече имаше да се види. Огромен куполообразен стъклен покрив проблясваше над него, окъпан в слънчева светлина. Може би беше дворец. Всичко беше тихо и застинало, с изключение на тези странни думкащи и хленчещи звуци, идващи отнякъде наблизо в мъглата... Хари се обърна бавно към мястото и обкръжението изглежда се създаваше пред очите му. Широко празно пространство, светло и чисто, зала, далеч по-голяма от Голямата зала, с този ярък стъклен купол за таван. Беше съвсем празно. Той беше единственото същество там, като изключим... Потръпна от ужас. Беше забелязал нещото, причиняващо онези звуци. Имаше формата на мъничко голо дете, превито на земята, кожата му груба и неравна, сякаш одрана, и то лежеше, потръпвайки, под една седалка, където е било оставено, нежелано, скрито от погледа, борещо се за въздух. Беше го страх от съществото. Макар да беше малко, крехко и ранено, не искаше да го приближава. Въпреки това се изтегли бавно нататък, готов да отскочи във всеки момент. Скоро стоеше достатъчно наблизо, за да го докосне, и все пак не можеше да се насили да го стори. Почувства се като страхливец. Трябваше да го утеши, но то го отвращаваше. - Не можеш да помогнеш. Той се завъртя назад. Албус Дъмбълдор крачеше към него, весел и с изправена стойка, облечен в дълга тъмносиня мантия. - Хари - той разпери широко ръце; и двете бяха цели, бели и невредими. - Изумително момче. Ти си един смел, смел човек. Да поговорим. Зешеметен, Хари последва Дъмбълдор, който се отдалечи от мястото, където одраното дете лежеше и хленчеше, и го заведе до два стола, незабелязани от Хари преди, поставени на известно разстояние под високия, блещукащ таван. Дъмбълдор седна на едното място, а Хари потъна в другото, взирайки се в лицето на стария си директор. Дългата сребриста коса и брада на Дъмбълдор, проницателните му сини очи зад очилата с форма на полумесец, кривият нос: всичко беше точно, както го помнеше. И все пак... - Но вие сте мъртъв - каза Хари. - О, да - отбеляза Дъмбълдор, сякаш между другото. - Тогава... аз също съм мъртъв? - А - каза Дъмбълдор, ухилвайки се още по-широко, - това е въпросът, нали? Като цяло, мило момче, мисля, че не. Те се спогледаха. Старецът все така сияше от радост. - Не? - повтори Хари. - Не - отвърна Дъмбълдор. - Но... - Хари повдигна ръката си инстинктивно към белега си с форма на светкавица. Изглежда не беше там. - Но аз трябваше да съм умрял - не се защитих! Целях да го оставя да ме убие! - А това - рече Дъмбълдор, - ми се струва, че би променило всичко. Щастието сякаш струеше от Дъмбълдор като светлина, като пламък: Хари никога не беше виждал човек така изцяло, така осезаемо доволен. - Обяснете ми - каза Хари. - Но ти вече знаеш - рече Дъмбълдор. Той завъртя палци и ги събра. - Оставих се да ме убие - каза Хари, - нали? - Така - каза Дъмбълдор, кимвайки. - Продължавай! - Така че частта от неговата душа, която беше в мен... Дъмбълдор кимна с дори повече ентусиазъм, подканяйки Хари нататък, с широка окуражителна усмивка на лицето си. - ...няма ли я вече? - О, да! - възкликна Дъмбълдор. - Да, той я унищожи. Твоята душа е цяла и напълно твоя, Хари. - Но тогава... Хари хвърли поглед през рамо към малкото осакатено същество, което потръпваше под своя стол. - Какво е това, професоре? - Нещо отвъд помощта и на двама ни - рече Дъмбълдор. - Но ако Волдемор е използвал смъртоносното проклятие - започна Хари отново, - и ако никой не е умрял на мое място този път... как бих могъл да бъда жив? - Мисля, че знаеш - каза Дъмбълдор. - Премисли назад във времето. Спомни си какво направи той в своето невежество, в своята алчност и жестокост. Хари се замисли. Остави погледа си да блуждае наоколо. Ако наистина беше дворец мястото, където се намираха, то беше странен дворец, със столове в малки редици и части от ограждения тук-там, и при все това, той, Дъмбълдор и зашеметеното създание под стола бяха единствените същества там. Тогава отговорът се появи на устните му без усилие. - Той взе кръвта ми - каза Хари. - Точно! - възкликна Дъмбълдор. - Той взе кръвта ти и чрез нея създаде живото си тяло наново! Кръвта ти тече в неговите вени, Хари, защитата на Лили е у двама ви! Обвърза те неразривно с живота, докато той е жив! - Аз съм жив... докато той е жив? Но нали си мислех... мислех си, че е обратното! Мислех, че и двамата трябва да умрем? Или е едно и също? Разсеяха го хленченията и думканията на агонизиращото създание зад тях и отново хвърли поглед към него. - Сигурен ли сте, че нищо не можем да направим? - Не съществува никакъв начин за помощ. - Тогава обяснете... повече - каза Хари и Дъмбълдор се усмихна. - Ти беше седмият хоркрукс, Хари, хоркруксът, който той никога не е предвиждал да направи. До такава степен е дестабилизирал душата си, че тя се е разпаднала, когато е извършил тези деяния на неизразимо зло, убийствата на твоите родители, както и опита да убие дете. Но това, което се е спасило от онази стая, е било дори по-малко, отколкото е знаел. Оставил е повече от своето тяло след себе си. Оставил е част от самата си същност, затворена в теб - предполагаемата жертва, която оцеляла. И познанието му е останало печално непълно, Хари! Това, което Волдемор не цени, не полага усилия да разбере. За домашни духчета и детски приказки, за любов, вярност и невинност - Волдемор не знае нищо и не разбира нищо. Нищичко. Че всички те притежават могъщество отвъд неговото собствено, могъщество отвъд пределите на всяка магия, е истина, която той никога не успя да възприеме. Взел е кръвта ти с вярата, че ще го направи по-силен. Допуснал е в тялото си мъничка част от заклинанието, което майка ти е положила върху теб, когато е умряла за теб. Неговото тяло пази саможертвата й жива, и докато това заклинание оцелява, същото важи и за теб, за едничката последна надежда за самия Волдемор. Дъмбълдор се усмихна на Хари, а Хари се вторачи в него. - И сте знаел това? Знаел сте... през цялото време? - Отгатнах. Но моите предположения обикновено са били добри - каза Дъмбълдор щастливо и двамата постояха в тишина, както изглеждаше, доста дълго време, докато съществото зад тях продължаваше да хленчи и да трепери. - Има и още - рече Хари. - Има още за обяснение. Защо моята пръчка счупи онази, която той е взел назаем? - За това не мога да бъда сигурен. - Отгатнете тогава - каза Хари и Дъмбълдор се засмя. - Това, което трябва да разбереш, Хари, е че ти и Лорд Волдемор пътешествахте заедно в области на магията, досега непознати и неизпитвани. Но ето какво мисля, че се е случило, и то е безпрецедентно, и никой майстор на пръчки не би могъл, според мен, да предскаже или обясни това на Волдемор. Без да иска, както вече знаеш, Лорд Волдемор удвои връзката помежду ви, когато се завърна към човешката си форма. И част от душата му е била все още свързана с твоята, и мислейки, че ще това ще го направи по-силен, той е взел част от саможертвата на майка ти в себе си. Ако само е можел да разбере по-точно страшната сила на тази саможертва, вероятно не би посмял да докосне кръвта ти... Но също така, ако е бил способен да разбере, не би могъл да бъде Лорд Волдемор, и вероятно никога не би извършил убийство. Подсигурил двояката ви връзка, преплитайки съдбите ви заедно, по-здраво, отколкото двама магьосници са били обединени някога в историята, Волдемор се е опитал да те атакува с пръчка, която е споделяла една и съща сърцевина с твоята. И тогава нещо много странно се е случило, както знаем. Сърцевините са реагирали по начин, който Лорд Волдемор, без никога да е знел, че пръчката ти е близнак на неговата, би могъл да очаква. Той е бил по-уплашен от теб в онази нощ, Хари. Ти си приел, дори прегърнал, възможната смърт, нещо което Лорд Волдемор никога не е бил способен да направи. Твоята смелост спечелила, твоята пръчка надвила неговата. При този процес нещо се е случило между тези пръчки, нещо, което се е отразило на взаимовръзката между техните господари. Вярвам, че твоята пръчка е поела някои от силите и способностите на пръчката на Волдемор през онази нощ, или с други думи тя е съхранила мъничко от самия Волдемор. Така че пръчката ти го е разпознала, когато те е преследвал, разпознала е човек, който едновременно е бил сроден с теб и твой смъртен враг, и е пренасочила част от неговата собствена магия срещу него, магия, много по-мощна от това, което пръчката на Луциус някога е произвеждала. Твоята пръчка сега съдържала силата на огромната ти смелост и смъртоносното умение на самия Волдемор: Какъв шанс би имала срещу нея тази бедна пръчица на Луциус Малфой? - Но ако пръчката ми е била толкова могъща, как успя Хърмаяни да я счупи? - попита Хари. - Мое мило момче, нейното забележително въздействие е било насочено само към Волдемор, който така лекомислено се набърка сред най-дълбоките закони на магията. Само срещу него тази пръчка е била извънредно силна. Иначе си е била магическа пръчка като всяка друга... макар и наистина добра, не се съмнявам - завърши Дъмбълдор любезно. Хари поседя замислен за дълго време или може би секунди. Беше много трудно да си сигурен за неща като времето тук. - Той ме уби с вашата пръчка. - Той не успя да те убие с моята пръчка - поправи Дъмбълдор думите на Хари. - Мисля, че можем да се съгласим, че не си мъртъв... макар наистина - добави той, като че уплашен да не е бил неучтив, - не искам да принизявам твоите страдания, които сигурно са били жестоки. - Обаче се чувствам страхотно в момента - рече Хари, разглеждайки своите чисти, непокътнати ръце. - Къде точно се намираме? - Е, и аз смятах да те питам същото - отвърна Дъмбълдор, оглеждайки се наоколо. - Къде би казал, че сме? Преди Дъмбълдор да попита, Хари не бе знаел. Но сега осъзна, че има отговор, готов да му даде. - Изглежда - каза бавно той, - като гарата Кингс Крос. Само дето е много по-чисто и празно. И няма влакове, доколкото мога да видя. - Гарата Кингс Крос! - Дъмбълдор се разсмя невъздържано. - Боже мили, наистина? - Ами, вие къде мислите, че сме? - попита Хари малко отбранително. - Мое мило момче, нямам идея. Това е, както се казва, твоето парти. Хари нямаше представа какво означава това; Дъмбълдор беше в стихията си. Изгледа го с недоволство и после си спомни един доста по-належащ въпрос от настоящото им местонахождение. - Реликвите на смъртта - каза той и му стана приятно да види, че думите му изтриха усмивката от лицето на Дъмбълдор. - А, да - каза той. Дори изглеждаше малко разтревожен. - Е? За първи път, откакто Хари се бе запознал с Дъмбълдор, той изглеждаше съвсем не като мъдър старец, беше далеч от това. Имаше вид по-скоро на момченце, хванато насред някоя пакост. - Можеш ли да ми простиш? - каза той. - Можеш ли да ми простиш, че не ти се доверих? Че не ти казах? Хари, страхувах се единствено, че би се провалил, както аз се провалих. Ужасявах се само, че би допуснал моите грешки. Умолявам те да ми простиш, Хари. Аз знаех вече от известно време, че ти си по-добрият човек. - За какво говорите? - попита Хари, стреснат от тона на Дъмбълдор, от внезапните сълзи в очите му. - Реликвите, реликвите - промърмори Дъмбълдор. - Мечтата на всеки отчаян човек! - Но те са истински! - Истински, и опасни, и примамка за глупци - рече Дъмбълдор. - И аз бях такъв глупак. Но ти знаеш, нали? Вече нямам тайни от теб. Ти знаеш. - Какво знам? Дъмбълдор извърна цялото си тяло, за да погледне Хари, и сълзи заблещукаха в брилянтните сини очи. - Господар на смъртта, Хари, господар на Смъртта! Бил ли съм по-добър, в крайна сметка, от Волдемор? - Разбира се, че сте бил - отвърна Хари. - Разбира се... как може да питате това? Никога не сте убивал, ако е можело да го избегнете! - Вярно, вярно - рече Дъмбълдор и заприлича на дете, търсещо окуражение. - Макар че и аз дирех начин да победя смъртта, Хари. - Не по неговия начин - каза Хари. След целия си предишен гняв към Дъмбълдор, колко нелепо беше да седи тук, под високия сводест таван, и да го защитава от самия него. - Реликви, не хоркрукси. - Реликви - промърмори Дъмбълдор, - не хоркрукси. Точно. Последва пауза. Съществото зад тях хленчеше, но Хари вече не поглеждаше наоколо. - Гриндълуолд също ги е търсел? - попита той. Дъмбълдор затвори очи за момент и кимна. - Това беше нещото, преди всичко, което ни събра заедно - каза той тихо. - Две умни, арогантни момчета с обща фикс-идея. Той искаше да дойде в Годрикс Холоу, както сигурно си отгатнал, заради гроба на Игнотус Певеръл. Искаше да изследва мястото, където третият брат бе умрял. - Значи е вярно? - запита Хари. - Всичко? Братята Певеръл... - ...са тримата братя от приказката - кимна Дъмбълдор. - О, да, така мисля. Дали наистина са срещнали Смъртта по някакъв безлюден път... Мисля, че е по-вероятно братята Певеръл да са били просто талантливи, опасни магьосници, които са успели да създадат тези могъщи предмети. Историята, че това са реликвите на самата Смърт ми прилича на типа легенда, който може да възникне около подобни творения. Мантията, както вече знаеш, се е предавала през поколенията, от баща на син, от майка на дъщеря, чак до последния жив наследник на Игнотус, който се родил, подобно на самия Игнотус, в селцето Годрикс Холоу. Дъмбълдор се усмихна на Хари. - Аз? - Ти. Знам, че си отгатнал вече защо мантията е била в мое владение през нощта, когато родителите ти умряха. Джеймс ми я беше показал само преди няколко дни. Тя обясняваше до голяма степен неговите безнаказани пакости из училището! Не можех да повярвам на очите си. Помолих да я взема назаем, за да я изследвам. В онзи момент вече отдавна се бях отказал от мечтата за обединяване на реликвите, но не можех да устоя, не можех да се стърпя да не я огледам отблизо... Беше мантия, подобна на която никога не бях виждал, изключително стара, съвършена във всяко отношение... и тогава баща ти умря, а аз имах две реликви най-накрая, изцяло и само за мен! Тонът му бе станал непоносимо горчив. - Обаче мантията също не би им помогнала да оцелеят - рече бързо Хари. - Волдемор е знаел къде са мама и татко. Мантията е нямало да ги защити от проклятия. - Вярно - въздъхна Дъмбълдор. - Вярно. Хари изчака, но Дъмбълдор не проговори, затова той го подтикна. - Значи сте се отказал да търсите реликвите, когато сте видял мантията невидимка? - О, да - плахо отвърна Дъмбълдор. Изглеждаше, че се насилва да срещне очите на Хари. - Знаеш какво се случи. Знаеш. Не би могъл да ме презираш повече, отколкото сам се презирам заради това. - Но аз не ви презирам... - Тогава би трябвало - каза Дъмбълдор. Той си пое дълбоко въздух. - Знаеш тайната за болестното състояние на сестра ми, какво й сториха онези мъгъли, в какво се бе превърнала. Знаеш как бедният ми баща потърси отмъщение и си плати цената, умирайки в Азкабан. Знаеш как майка ми се отказа от собствения си живот, за да се грижи за Ариана. Не можех да понасям всичко това, Хари. Дъмбълдор го заяви открито, студено. Сега той се взираше над главата на Хари, в далечината. - Аз бях надарен, бях брилянтен. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава. Не ме разбирай погрешно - каза той, и болка прекоси лицето му, сякаш отново се състари. - Обичах ги, обичах родителите си, обичах брат си и сестра си, но бях егоист, Хари, много по-егоистичен, отколкото ти, който си забележително лишен от себичност, би могъл да си представиш. И така, когато майка ми умря и ми бе оставена отговорността за увредена сестра и своеволен брат, се завърнах в родното си село, обзет от гняв и горчивина. "Окован и похабен", мислех си! И тогава, разбира се, дойде той... Дъмбълдор се взря право в очите на Хари отново. - Гриндълуолд. Не можеш да си представиш как ме обзеха идеите му, Хари, възпламениха ме. Мъгълите да бъдат поставени в подчинение. Ние, магьосниците, да триумфираме. Гриндълуолд и аз - славните млади лидери на революцията. О, имах съвсем малко скрупули. Утешавах съвестта си с празни думи. Всичко щеше да бъде за всеобщото благо и всяка нанесена вреда щеше да бъде заплатена стократно в ползи за магьосниците. Дали съм знаел дълбоко в сърцето си какво представлява Гилърт Гриндълуолд? Мисля, че да, но съм си затварял очите. Ако плановете ни се осъществяха, всичките ми мечти щяха да станат действителност. И в основата на нашите планове бяха реликвите на смъртта! Как го омайваха те, как омайваха и двама ни! Непобедимата пръчка - оръжието, което щеше да ни доведе до властта! Възкресяващият камък - за него, макар да се преструвах, че не знам това, то означаваше армия от инферии! За мен, признавам си, означаваше връщането на родителите ми и махането на цялата отговорност от моите плещи. А мантията... някакси никога не я обсъждахме особено много, Хари. И двамата можехме да се скриваме сами достатъчно добре и без мантията, чиято истинска магия, разбира се, е че може да бъде използвана да защити и предпази и други, редом със собственика си. Мислех, че ако някога я намерим, би могла да е от полза за скриването на Ариана, но нашият интерес към мантията беше основно, че тя допълва триото, защото според легендата човекът, който обедини всичките три обекта щял да бъде истински господар на смъртта, което ние възприемахме като "непобедим". Непобедимите господари на смъртта, Гриндълуолд и Дъмбълдор! Два месеца на лудост, жестоки мечти и пренебрегване на единствените двама членове на семейството, които ми бяха останали. И после... знаеш какво се случи. Реалността се завърна във формата на моя груб, недодялан и безкрайно по-достоен за уважение брат. Не исках и да чуя истините, които той крещеше в лицето ми. Не исках и да чуя, че нямам право да продължа нататък с търсенето на реликвите при наличието крехка и нестабилна сестра под моите грижи. Спорът ни се превърна в битка. Гриндълуолд загуби контрол. Това, което винаги съм долавял у него, макар да се преструвах, че не е така, сега избухна в ужасяващо битие. И Ариана... след всичките грижи и внимание на майка ми... лежеше мъртва на пода. Дъмбълдор се задъха и горко заплака. Хари се протегна и с радост откри, че може да го докосне: Той стисна здраво ръката му и Дъмбълдор постепенно дойде на себе си. - Е, Гриндълуолд избяга, както никой, най-малко аз, е можело да предположи. Той изчезна заедно с плановете си за заграбване на властта и схемите си за насилие над мъгълите, и мечтите за реликвите на смъртта, мечти, в които го бях насърчавал и подпомагал. Той избяга, докато на мен ми остана да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си и ужасяващата скръб, цената на моя срам. Минаха години. Имаше слухове за него. Казваха, че се е сдобил с магическа пръчка, владееща огромна мощ. А пък на мен междувременно ми предлагаха да стана Министър на магията, при това не един път, а доста пъти. Естествено, отказвах. Бях научил, че не може да се разчита на мен с властта в ръце. - Но вие щяхте да бъдете по-добър, много по-добър от Фъдж и Скримджър! - възкликна Хари. - Щях ли? - запита Дъмбълдор тягостно. - Не съм толкова сигурен. Бях доказал още в младежките си години, че властта е моята слабост и мое изкушение. Може би е чудно, Хари, но вероятно тези, на които могъществото приляга най-добре, са тези, които никога не са се стремили към него. Тези, които подобно на теб са били принудени да приемат водачеството, и са се нагърбили с тази мантия, защото трябва, и са открили за своя собствена изненада, че тя им подхожда добре. Бях на по-сигурно място в Хогуортс. Мисля, че бях добър учител... - Бяхте най-добрият... - ...много си мил, Хари. Но докато се правех на зает с подготовката на млади магьосници, Гриндълуолд събираше армия. Казваха, че се страхувал от мен, и може би е било така, но по-малко, ми се струва, отколкото аз се страхувах от него. - О, не от смъртта - рече Дъмбълдор в отговор на въпросителния поглед на Хари. - Не от това, което би могъл да ми стори с магия. Знаех, че сме с изравнени сили, а може би дори, че имам лек превес в уменията си. Това, от което се страхувах, беше истината. Разбираш ли, никога не съм знаел кой от нас в тази последна ужасна битка действително беше произвел заклинанието, убило сестра ми. Може да ме наречеш страхливец: Ще бъдеш прав, Хари. Боях се, повече от всичко на света, от това да науча, че аз съм бил този, който е причинил смъртта й, не само чрез моята арогантност и глупост, но и че действително съм нанесъл удара, отнел живота й. Мисля, че той го е знаел. Мисля, че е знаел какво ме плаши. Отлагах срещата с него, докато най-накрая щеше да бъде твърде срамно да се съпротивлявам повече. Хора умираха и изглеждаше, че никой не би могъл да го спре. Трябваше да направя, каквото можех. Е, знаеш какво се случи после. Спечелих дуела. Спечелих пръчката. Отново тишина. Хари не попита дали Дъмбълдор някога е узнал кой е поразил Ариана мъртва. Нямаше желание да разбира, а още по-малко искаше да се налага на Дъмбълдор да му каже. Най-сетне знаеше какво би видял Дъмбълдор, когато погледне в огледалото Еиналеж и защо така добре разбираше обаянието, което бе упражнило то над Хари. Дълго време двамата поседяха мълчаливо и скимтенето на съществото зад тях почти не смущаваше вече Хари. Най-накрая той каза: - Гриндълуолд се е опитал да предотврати това Волдемор да тръгне по следите на пръчката. Излъгал е, разбирате ли, престорил се, че никога не я е имал. Дъмбълдор кимна, гледайки в скута си, а по кривия му нос все още блестяха сълзи. - Твърди се, че показвал разкаяние в последните години, сам в своята килия в Нурменгард. Надявам се да е вярно. Ще ми се да вярвам, че наистина е почувствал ужаса и позора от това какво е сторил. Може би тази лъжа пред Волдемор е била неговият опит да изкупи греховете си... да попречи на Волдемор да се добере до реликвата... - ...или може би, за да не разбива гробницата ви? - предположи Хари и Дъмбълдор стисна леко очи. След още една кракта пауза Хари рече: - Опитал сте да използвате Възкресяващия камък. Дъмбълдор кимна. - Когато го открих, след всичките тези години, погребан в изоставения дом на семейство Гонт - реликвата, за която бях копнял най-много, макар в младостта си да я исках по съвсем различни причини - загубих разсъдъка си, Хари. Напълно забравих, че сега това бе хоркрукс, че пръстенът със сигурност носи проклятие. Взех го и го сложих на ръката си и за секунда си въобразих, че ще видя Ариана и майка си, и баща си, и ще им кажа колко много много съжалявам... Бях такъв глупак, Хари. След всичките тези години не бях научил нищо. Не бях достоен да обединя реликвите на смъртта. Бях го доказал с времето отново и отново, а тогава бе последното доказателство. - Защо? - попита Хари. - Било е естествено! Искал сте да ги видите отново. Какво нередно има в това? - Може би един на милион би могъл да обедини реликвите, Хари. Аз бях способен да владея само най-посредствената от тях, най-малко необикновената. Бях способен да притежавам Старшата пръчка и да не се хваля с нея, да не убивам с нея. Тя ми позволи да я опитомя и използвам, защото я взех не за собствена изгода, а за да спася другите от нея. Но мантията взех от чисто любопитство и затова тя никога нямаше да може да проработи за мен, както работи за теб, нейния истински собственик. Камъкът щях да употребя по-скоро в опит да извлека обратно тези, които почиват в мир, отколкото да направя възможна собствената си жертва, както стори ти. Ти си достойният владетел на реликвите. Дъмбълдор потупа Хари по ръката и той погледна стареца и се усмихна; не можа да се сдържи. Как би могъл да продължи да се сърди на Дъмбълдор сега? - Защо трябваше да го направите толкова трудно? Усмивката на Дъмбълдор беше леко притеснена. - Опасявам се, че разчитах на мис Грейнджър да те забави, Хари. Страхувах се, че лудата ти глава може да вземе връх над доброто ти сърце. Уплаших се, че ако ти бъдат представени наведнъж всички факти за тези съблазнителни предмети, може да заграбиш реликвите, както го сторих аз, в грешния момент, заради грешни причини. Ако сложеше ръка на тях, исках да ги владееш сигурно. Ти си истинският господар на смъртта, защото истинският господар не се опитва да избяга от смъртта. Той приема, че трябва да умре и разбира, че съществуват далеч, далеч по-лоши неща в света на живите от умирането. - И Волдемор никога не е знаел за реликвите? - Не мисля така, защото той не разпозна Възкресяващия камък, който превърна в хоркрукс. Но дори и да е знаел за тях, Хари. Съмнявам се, че е щял да се интересува от някоя от тях, освен от първата. Не би помислил, че ще се нуждае от мантията, а колкото до камъка, кого би искал да върне от мъртвите? Той се страхува от мъртвите. Той не обича. - Но сте очаквал да тръгне след пръчката? - Бях сигурен, че ще опита, откакто твоята пръчка победи тази на Волдемор в гробището на Литъл Хангълтън. Отначало е бил изплашен, че си го победил с превъзхождащо умение. Обаче веднага, щом е похитил Оливандър, е разбрал за съществуването на сърцевините-близнаци. Мислел е, че това обяснява всичко. Въпреки това, взетата назаем пръчка не постигна нищо по-добро срещу твоята! Така че Волдемор, вместо да се запита какво качество има у теб, което е направило пръчката ти толкова силна, каква дарба притежаваш ти, която той няма, естествено се е насочил да намери единствената пръчка, която се твърдяло, че ще победи всяка друга. За него Старшата пръчка се превърна в обсебване, конкуриращо обсебването му с теб. Той вярва, че Старшата пръчка премахва последната му слабост и го прави истински непобедим. Горкият Сивиръс... - Ако сте планирали вашата смърт заедно със Снейп, значи сте смятал Старшата пръчка да се озове у него накрая, нали? - Признавам, че това бе намерението ми - каза Дъмбълдор, - но то не сработи, както целях, нали? - Не - рече Хари. - Тази част не проработи. Създанието зад тях се раздруса и нададе жалостив стон, а Хари и Дъмбълдор седяха мълчаливо за най-дълъг период от досегашните им спирания. Осъзнаването какво предстои да се случи се спусна постепенно над Хари през дългите минути като леко натрупващ се сняг. - Трябва да се върна обратно, нали? - Това зависи от теб. - Имам избор? - О, да - усмихна се Дъмбълдор отново. - Нали казваш, че сме на Кингс Крос? Мисля, че ако решиш да не се връщаш, ще можеш да... нека кажем... да се качиш на един влак. - И къде би ме завел той? - Нататък - каза простичко Дъмбълдор. Отново тишина. - Волдемор държи Старшата пръчка. - Вярно. Волдемор държи Старшата пръчка. - Но вие искате да от мен да се върна? - Мисля - рече Дъмбълдор, - че ако избереш да се върнеш, все още има шанс с него да бъде свършено завинаги. Не мога да обещая. Но знам това, Хари, че ти имаш много по-малко да се страхуваш от връщането тук, отколкото той. Хари погледна отново грубовато изглеждащото нещо, което потръпваше и се давеше в сянката под отдалечения стол. - Не съжалявай умрелите, Хари. Съжалявай живите, и най-вече тези, които живеят без обич. Завръщайки се, би могъл да осигуриш това по-малко човешки души да бъдат осакатени, по-малко семейства разкъсани. Ако това ти се вижда достойна цел, то си казваме довиждане засега. Хари кимна и въздъхна. Да напусне това място изобщо не би било така трудно, както беше да крачи през гората, но тук бе топло и светло и спокойно, а той знаеше, че се насочва обратно към болката и страха от още загуби. Изправи се. Дъмбълдор го последва и двамата постояха, загледани известно време лице в лице. - Кажете ми едно последно нещо - каза Хари. - Това истинско ли е? Или се случваше в главата ми? Дъмбълдор му се усмихна лъчезарно и гласът му прозвуча плътен и силен в ушите на Хари, макар ярката мъгла да се спускаше отново, скривайки образа му. - Разбира се, че се случва в главата ти, Хари, но откъде-накъде това би трябвало да значи, че не е истинско? Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|