Хенрик Сенкевич

"Защо трябва да вървим срещу смъртта, когато тя сама ще дойде при нас?"

И така керванът тръгна напред намален почти на половина и навлезе право в страната на страданията. От двайсет и четири часа хората не бяха пили нито капка вода, нито някаква друга течност. Даже и в по-хладния климат това щеше да бъде трудно поносимо страдание, а какво остава за тази разжарена африканска пещ, където дори онези, които обилно пият течности, бързо се потят и почти едновременно изтриват с ръка водата по кожата си. Можеше също така да се предполага, че много хора ще загинат по пътя от изтощение и от слънчев удар. Стас предпазваше Нели както можеше от слънцето и не й позволяваше нито за миг да се показва навън от паланкина, чийто таван беше, покрил с парче бял перкал, за да стане двоен. С последната вода, която беше останала още в гуменото шишенце, той й направи силен чай, който й поднесе студен и без захар, защото сладкото усилва жаждата. Момичето го молеше със сълзи на очи и той да пийне,-затова Стас допря шишето, в което бяха останали едва няколко напръстника вода, до устните си и като преглътна, престори се, че пие. В момента, когато усети на устните си влагата, стори му се, че в гърдите и в корема му гори огън и ако не угаси този пламък, ще падне мъртъв. Пред очите му започнаха да се вият червени кръгове, а в челюстите си усети пронизваща болка, сякаш някой-забиваше в тях хиляди иглички. Ръката му трепереше до такава степен, че едва не разля последните няколко капки. Но само две или три от тях пое от устните си, останалите запази за Нели.

Премина още един мъчителен и труден ден, след който, за щастие, настъпи по-прохладна нощ. Но следващата сутрин зноят стана ужасен. Нямаше никакъв полъх. Като зъл дух слънцето унищожаваше с жив огън изсъхналата земя. Краищата на кръгозора побеляха. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше дори еуфорбия. Нищо - само изгоряла, пуста равнина, покрита с купчинки почерняла трева" и калуни. Понякога в безкрая се чуваха тихи гърмежи, но предвид ясното небе, те не предвещаваха буря, а суша.

Към обед, когато горещината става най-силна, трябваше да спрат. Керванът се просна сред глухо мълчание. Оказа се, че е издъхнал един кон и над десетина пагази са останали по пътя. През време на почивката никой не помисли за ядене. Хората бяха с хлътнали очи и напукани устни, а по тях имаше засъхнали бучици кръв. Нели дишаше като птиче, та Стас й върна гуменото шишенце и като извика: "Пих, пих!" - избяга към другата част на лагера, защото се страхуваше, че ако остане, ще й вземе водата или ще пойска да я раздели с него. И може би тази му постъпка беше най-героичната през цялото пътуване. Но сам започна да се измъчва жестоко. Пред очите му непрекъснато се виеха червени кръгове. Спазмите в челюстите бяха толкова силни, че ги отваряше и затваряше с мъка. Гърлото му беше сухо, пареше, в устата нямаше никаква слюнка, езикът му беше като вдървен. А всъщност и за него, и за кервана това беше едва началото на мъчението.

Гръмовете, които предвещаваха суша, се чуваха редовно някъде към края на кръгозора. Около три часа, когато слънцето клони към западната страна на небето, Стас вдигна кервана на крак и го поведе на изток. Но сега след него вървяха Около седемдесет души, и то всеки миг някой лягаше до вързопа си, за да не се вдигне вече. Горещината спадна с няколко градуса, но все още беше страшна. В неподвижния въздух сякаш се вдигаше дим. Хората едва дишаха, а не по-малко се измъчваха и животните. Един час след тръгването падна втори кон. Саба пръхтеше, хълбоците му се тресяха: от изплезения му почернял език не падаше нито капчица пяна. Свикнал със сухата африканска джунгла, Кинг, изглежда, по-малко се измъчваше, но започна да става раздразнителен. Малките му очички светеха с някакъв странен блясък, на Стас и особено на Нели, която от време на време му говореше, още отвръщаше с гъргорене, но когато Кали мина невнимателно край него, изръмжа страшно и така замахна с хобота, че щеше да го убие, ако момчето не беше отскочило навреме встрани.

Очите на Кали бяха налени с кръв, жилите на шията му набъбнали, устните напукани както на другите негри. Около пет часа той се приближи към Стас и с тъп глас, който с мъка излизаше от гърлото му, рече:

- Велики господарю, Кали не може върви повече. Нека тук настъпи нощ.

Стас преодоля болката в челюстите си и му отговори с усилие:

- Добре. Ще спрем. Нощта ще донесе облекчение.

- Донесе смърт - прошепна младият негър.

Хората хвърлиха от главите си товарите, но понеже температурата в сгъстената им кръв вече стигаше най-високата си точка, този път те не легнаха веднага на земята. Сърцата им, жилите по слепоочията, ръцете и краката, биеха толкова силно, сякаш щяха да се пукнат.

Изсъхналата и набръчкана кожа по телата им започна да ги сърби, в костите си усещаха някаква невиждана несигурност, а във вътрешностите и гърлата - огън. Някои ходеха неспокойно между вързопите, дори се виждаха по-нататък в червените лъчи на залязващото слънце да се въртят един след друг между сухите могилки, сякаш търсеха нещо - и това продължаваше дотогава, докато силите им се изчерпваха напълно. Тогава падаха един след друг на земята и лежаха, обхванати от треска. Кали клекна до Стас и Нели, ловеше с отворена уста въздуха и повтаряше умолително между две издишвания:

-: Бвана кубва, вода!

Стас го гледаше със стъклени очи и мълчеше.

- Бвана кубва, вода! - а след малко добави: - Кали умира ...

Тогава Меа, която неизвестно по какви причини най-лесно понасяше жаждата и най-малко страдаше от всички, се приближи, седна до него и като го прегърна през шията, обади се с тих, мелодичен глас:

- Меа иска да умре заедно с Кали... Настъпи дълго мълчание.

А в това време слънцето залезе и нощта покри околността. Небето стана тъмносиньо. В южната му част блесна Кръстът. Над равнината затрептяха звезди. Месецът изпълзя изпод земята и започна да насища тъмнините със светлина, а на запад се разпростря слабата, бледа зора на зодиака. Въздухът се превърна в една огромна светлинна бездна. Все по-силен блясък заливаше местността. Паланкинът, който

бяха забравили върху гърба на Кинг, и .палатките блестяха така, както блестят в ясна нощ къщите, белосани с вар. Светът потъна в тишина, земята бе погълната от сън.

Сред тишината и спокойствието на природата хората в лагера се виеха от болка и чакаха смъртта си. Върху сребристия тъмен фон се очертаваше ярко огромната черна фигура на елина. Освен палатките, лъчите на месеца огряваха белите дрехи на Стас и Нели, а сред купчинките калуна - тъмните, свити тела на негрите и разхвърляните наоколо купища от денкове. Пред децата бе клекнал Саба и както беше се подпрял на предните лапи с вдигната глава към диска на месечината, виеше тъжно.

В душата на Стас се въртяха само- откъслечни мисли, превърнати в едно глухо, отчаяно чувство, че този път вече няма никакво спасение, че всичките неизмерими трудности и страдания, изпитания на волята и смелоста, които бе извършил през време на страшното пътуване от Мединет до Хартум, от Хартум до Фашода и от Фашода чак до неизвестното езеро, станаха безполезни и настъпва неумолимият край на борбата и на живота. И това му се стори толкова по-страшно, защото този край идваше точно сега, по време на последния път, който извеждаше до океана. Ах, няма вече да заведе малката Нели до брега, няма да я закара с кораба до Порт Саид, няма да я предаде в ръцете на господин Раулисън, няма сам да се хвърли в прегръдката на баща си и да чуе от неговата уста, че е постъпил като смело момче и като истински поляк! Край, край! След няколко дни слънцето ще огрее само мъртвите тела, а след това ще ги изсуши по подобие на мумиите, които спят вечен сън в музеите на Египет.

От страданията и температурата започна да губи съзнание. Мяркаха му се предсмъртни видения и слухови илюзии. Ясно чуваше гласовете на суданците и бедуините да крещят върху галопиращите камили: "Ялла, ялла!". Виждаше Идрис м Гебхър. Махди му се усмихваше с дебелите си бърни и питаше: "Искаш ли да пиеш от извора на истината?". След това го поглеждаше лъвът от скалата, после Линде му даваше флаконче с хинин и казваше: "Бързай, бързай, че малката ще умре! А накрая виждаше вече само бледото обично личице и две малки ръце, които се протягаха към него.

Изведнъж трепна и съзнанието му се възвърна за малко, защото до самото му ухо прошумоля тихият, приличаш, на стенание шепот на Нели: - Сташек ... вода!

И тя, както преди това Кали, търсеше само от него спасение.

Но понеже последните капки, вода беше й дал преди дванайсет часа, сега скочи и извика с глас, в който трептеше изблик на болка, жалост и отчаяние:

- О, Нели! Аз само се преструвах, че пия! Аз от три дни капка не съм слагал в устата си.

И като се хвана с ръце за главата, избяга, за да не гледа мъката й. Бягаше направо между тревите и калуните, докато силите му го напуснаха напълно и той падна върху едно островче трева. Беше без оръжие. Леопардът, лъвът, па дори някоя по-голяма хиена можеха да намерят лесна плячка в негово лице. Ала притича Саба, който го подуши и отново започна да вие сякаш сега зовеше помощ за него.

Никой обаче не бързаше да помага. Само спокойната и безразлична месечина го гледаше отвисоко. Дълго време момчето лежеше като труп. Ободри го едва хладният полъх на вятъра, който неочаквано задуха от изток; Стас седна и след малко се опита да стане, за да се върне при Нели.

Хладният вятър повя втори път. Саба спря да вие, обърна се на изток и започна да души с ноздри. Изведнъж пролая късо веднъж, два пъти с прекъсвания си басов глас и хукна напред. Известно време нищо не се чуваше, но скоро в далечината отново се обади неговият лай. Стас стана и като се олюляваше на вдървените си крака, взе да се вглежда натам. Дългите пътешествия, дългият престой в джунглата, необходимоста да държи в постоянно напрежение сетивата си и постоянните опасности, бяха научили момчето да следи със зорко внимание всичко, което ставаше наоколо, та въпреки страданията, които изпитваше в момента, въпреки че почти беше изгубил съзнание, по инстинкт и навик започна да следи поведението на кучето. А след известно време Саба се появи отново, но беше някак си странно възбуден и неспокоен. На няколко пъти вдигна очи към Стас, направи кръг около него, отново побягна, като душеше и пролайваше към калуните, върна се отново, накрая хвана момчето за дрехите и започна да го тегли в противоположната страна на бивака.

Стас се съвзе напълно.

"Какво е това? - мислеше си той.- Или кучето се е побъркало от жажда, или е подушило вода. Ах, не... Ако водата беше наблизо, щеше да изтича, да се напие и щеше да се върне с мокра муцуна. Ако е далеч, нямаше да я подуши ... водата няма миризма... Към антилопа не би ме дърпал, защото вечерта не искаше да яде. Към хищници също не... Тогава какво?"

И изведнъж сърцето му започна да бие в гърдите по-силно.

"Може би вятърът е донесъл миризма на хора... може

би ... в далечината има някакво негърско село? . . . Може би някое от хвърчилата е стигнало чак до... О, Христе милостиви, о, Христе!"

И под влияние на този лъч надежда силите му се възвърнаха и той побягна към лагера въпреки упорството на кучето, което непрекъснато преграждаше пътя му.

В лагера се бялна фигурата на Нели и той чу слабия й глас, след малко се препъна в легналия на земята Кали, но не обърна внимание на нищо. Като стигна до вързопа, в който бяха ракетите, разкъса го, взе една от тях, с разтреперани ръце я привърза към бамбука, който заби в земната пукнатина, хвана огън и запали увисналия под тръбата фитил.

След миг червената змия полетя със съсък и вой нагоре. Стас хвана с две ръце бамбука, за да не падне, и впи поглед в далечината. Пулсът в ръцете и в слепоочията му биеше като чук; устните му шепнеха гореща молитва.. Последен дъх, с който отправяше към бога цялата си душа.

Измина една минута, втора, трета, четвърта. Нищо! Ръцете на момчето отмаляха, главата му увисна към земята и безкрайна мъка заля изтерзаните му гърди.

- Напразно! Напразно! - прошепна Стас. - Ще отида да седна при Нели и ще умрем заедно..

Тогава далеч, далеч на сребристия фон на лунната нощ внезапно се издигна нагоре огнена лента и се разпръсна в златни звезди, които като огромни сълзи падаха бавно към земята.

- Спасение!!! - извика Стас.

И стана така, че тези полумъртви хора сега затичаха в надпревара, прескачайки купчинките от калуна.и трева. След първата ракета се показа втора, трета. След това полъхът донесе екот от тракане, по което лесно можеше да се разпознаят далечни изстрели. Стас заповяда да открият огън с всички ремингтони. В този момент разговорът на карабините не престана, а ставаше и все по-ясен.

Момчето седеше на коня, чиито сили сякаш по някакво чудо също бяха се възвърнали, и държейки пред себе си Нели, препускаше през равнината към спасителните звуци. Край него тичаше Саба, а след тях тътнеха стъпките на грамадния Кинг.

Разстояние от няколко километра делеше двата лагера, но понеже едновременно и от двете страни се приближаваха, едни към други, целият път не продължи много. Скоро изстрелите на карабините не само Се чуваха, но се к виждаха. Още една ракета излетя във въздуха не по-далеч т от няколкостотин крачки. След това блеснаха различни светлини. Малкото възвишение ги закри за кратко, но когато Стас я премина, намери се почти пред цяла редица негри, които държаха в ръце запалени факли.

Начело на редицата вървяха двама европейци с английски каски и с карабини в ръце.

С един поглед Стас позна капитан Глен и доктор Клари.

Експедицията на капитан Глен и доктор Клари въобще нямаше за цел да търси Стас и Нели. Тя беше многобройна, добре екипирана държавна експедиция, изпратена да изследва североизточните склонове на голямата планина Килиманджаро, както и малко познатите още обширни земи, разположени на север от тази планина. Както капитанът, така и докторът знаеха наистина за отвличането на децата от Медине, защото тази вест бяха съобщили английските и арабските вестници, но си мислеха, че или и двамата са умрели, или - пъшкат под робство при Магди, от което не се бе измъкнал досега нито един европеец. Клари, чиято сестра беше омъжена за Раулисън в Бомбай, и който се възхищаваше безкрайно от малката Нели при пътуването до Кайро, понесе необикновено болезнено нейната загуба. Но двамата с Глен съжаляваха искрено и за смелото момче. Също така няколко пъти пращаха телеграми от Момбаса до господин Раулисън, за да го питат намерени ли са децата, и едва след последния отрицателен отговор, който получиха доста време преди да потегли керванът, загубиха всякаква надежда. и през ум не им минаваше, че затворените в Хар можеха да се появят тук. Ала често разговаряха вечер, след дневните занимания, защото докторът за нищо на света не можеше да забрави малкото чудесно

Момче. Междувременно експедицията се придвижваше все по-далеч. След продължителния престой по склоновете на и след изследването на горното течение на реКата, както и планината Кения, капитанът се отправи в северна посока и след като преминаха блатистата Руасо-Нигро излязоха на обширна безлюдна равнина, обитавана само от неизброими стада антилопи.- След няколко месеца пътуване на хората им..се полагаше почивка, за това капитан Глен, като откри неголямо блато с сладка, не много здравословна кафява вода, заповяда да опънат палатките и обяви Десетдневна почивка. По време на престоя, европейците се занимаваха с лов.

и с подреждане на географските и природонаучни бележки, а негрите се отдаваха на винаги приятното за тях лентяйство. И тогава, един ден доктор Клари беше станал рано и се приближи към брега, където видя петнайсетина занзибарци от кервана да се вглеждат с навирени нагоре глави към върха на високо дърво и да повтарят едно и също:

- Ндеге? Акунй ндеге! Ндеге? (Птица? Не е птица! - Птица? . ..

, Докторът бе късоглед, затова изпрати да му донесат от палатката очилата, след това погледна с тях посочения от негрите предмет и по лицето му се изписа голямо учудване.

- Извикайте капитана - каза той.

Но преди негрите да изтичат, капитанът се появи пред палатката, защото бе тръгнал на лов за антилопи.

- Глен, вьж - каза докторът и посочи с ръка нагоре. Сега капитанът вдигна глава, прикри с ръка очи и се изненада не по-малко от доктора.

- Хвърчило! - извика той.

- Да, но негрите не пускат хвърчила, откъде ли се е взело тук?

- Сигурно наблизо се намира някакво селище на бели или някакви мисионери?...

- Трети ден вятърът духа от запад, т. е. от непознатите и вероятно също така ненаселени местности като тази джунгла. Пък и добре знаеш, че тук няма никакви селища, нито мисионери.

- Интересно, наистина .. .

Трябва непременно да се свали хвърчилото ... Трябва. Може би ще разберем откъде произхожда. Капитанът даде заповед. Дървото беше високо няколко десетки метра, но негрите се изкачиха веднага на върха, снеха внимателно заплетеното хвърчило и го предадоха на доктора, който го погледна и рече:

- Има някакви надписи . . . Да седнем ... И като присви очи, започна да чете:

- Глен - каза той, - вземи, прочети и ме увери, че не съм получил слънчев удар и че съм на себе си!

Капитанът взе бамбуковата рамка, върху която беше прикрепена хартията, и прочете:

"Нели Раулисън и Станислав Тарковски,

изпратени от Хартум за Фашода,

а от Фашода отведени: на изток от Нил,

избягаха от ръцете на дервишите.

След дълги месеци пътешествия

те стигнаха езерото,

разположено на юг от Абисиния. Отиват към океана. Молят за бърза помощ."

Отстрани на хартията имаше и допълнение, написано с по-дребни букви:

"Това хвърчило,- петдесет и четвърто поред, е пуснато от планините, заобикалящи неизвестно на географията езеро. Който го намери, нека съобщи в Управлението на Канала а Порт Саид или на капитан Глен в Момбаса.

Станислав Тарковски"

Когато гласът на капитана заглъхна, двамата приятели започнаха да се споглеждат мълчаливо.

- Какво е това? - попита най-после доктор Клари. - Не вярвам на очите си! - отвърна капитанът.

- Но това не е мираж?

- Не.

- Прекалено ясно ..,

- И те може да са навсякъде в тези местности. - Бог ти е спасил, това е възможно. - Хвала му - извика разпалено докторът.

- Но къде да ти търсим?

- Нищо повече ли няма на хвърчилото?

- Има още няколко думи, но на разкъсаното от клоните място. Трудно е да се прочете.

Двамата сведоха глави над листа и едва след дълго проучване успяха да разчетат.

"Дъждовният период отдавна мина."

- Какво означава това? - попита докторът.

- Означава, че момчето е загубило представа за времето.

И по този начин е искал да определи горе-долу датата. Прав си! Тогава това хвърчило може би е пуснато съвсем наскоро.

- Ако е така, те сигурно не са далеч.

Възбуденият и прекъсван разговор продължи още малко, след това и двамата започнаха отново да оглеждат хвърчилото и да обсъждат всяка написана върху него дума. Всичко обаче изглеждаше толкова невероятно, че ако не се бе случило в тези краища, където въобще нямаше европейци, на повече от шестстотин километра от най-близкото крайбрежие, докторът и капитанът щяха да предположат, че това е неуместна шега на европейски деца, които са прочели във вестниците за отвличането, или пък някои възпитаници на мисионери. Но беше трудно да не вярват на очите си: нали хвърчилото им бе в ръцете и поизтритите надписи се чернееха пред тях.

И все пак много неща не можеха да разберат. Откъде децата са взели хартия за хвърчилата? Ако я бяха получили от някакъв керван, в такъв случай биха се присъединили към него и нямаше да искат помощ. По какви причини момчето не се е опитало да избяга с малкото си другарче з Абисиния? Защо дервишите са ги изпратили на изток от Нил в непознати земи? По какъв начин са успели да се измъкнат от ръцете на стражата? Къде са се укривали? По какво чудо не са измрели от глад през дългите месеци на пътуването, не са станали жертва на дивите зверове и защо не са ги убили диваците? На всички тези въпроси нямаше отговор.

- Нищо не разбирам, нищо не разбирам - повтаряше доктор Клари, - това сигурно е някакво божие чудо!

- Несъмнено - отвърна капитанът. След това добави:

- Брей, това е момче! Всичко е негово дело.

- И не е изоставил малката. Бог да благослови главата и очите му.

- Стенли, дори Стенли не би преживял и три дни в тези условия.

- И все пак те са живи.

- Но молят за помощ. Престоят свърши! Тръгваме веднага.

Така и стана..По пътя двамата приятели отново разглеждаха хвърчилото с надежда да намерят по него някакви указания за посоката, в която трябваше да бързат на помощ. Но такива указания липсваха. Капитанът водеше кервана на зигзаг с надежда да попадне на някаква следа, на угаснало огнище или на дърво с издълбани в кората знаци. По този начин се придвижваха няколко дни наред. След това, за нещастие, навлязоха в равнина без всякакви дървета, покрита с високи калунови храсталаци и островчета изсъхнала трева. Безпокойство започна да овладява и двамата приятели. Колко лесно беше да се разминат в тези безкрайни пространства дори с цял керван, а какво остава с две деца, които, както си представяха, пълзят някъде си като малки буболечки сред по-високите от тях храсталаци. Измина поредният ден. Не помагаха нито тенекиените кутии с бележки в тях, оставяни по островчетата трева, нито огньовете през нощта. Понякога капитанът и докторът започваха да губят надежда, че ще успеят да намерят децата и особено, че ще ги намерят живи.

Все пак търсеха старателно и през следващите дни. Патрулите, които Глен изпращаше вдясно и вляво, най-после съобщиха, че по-нататък започва напълно безводна пустиня,

та ако случайно открият в някоя земна пукнатина вода, добре ще е да спрат, за да се запасят за по-нататъшния път.

Пукнатината беше -скоро цял процеп, дълбок над десетина метра и сравнително много тесен. На дъното му имаше топъл извор, който сякаш кипеше, защото водата беше наситена с въгледвуокис. Ала след изстудяването се оказа, че водата е добра и безвредна. Изворът беше толкова силен, че триста души от кервана не можеха да го изчерпят. Дори колкото повече черпеха, толкова по-силно извираше водата и по-високо изпълваше процепа.

- Може би след време - каза доктор Клари, - тук ще има някаква курортна местност, но сега тази вода е недостъпна за животните поради стръмните стени на процепа.

- Децата могат ли да попаднат на такъв извор? - попита капитанът.

- Не зная. Възможно е в техните местности да се намират повече. Ако ли не, те неминуемо ще загинат.

Настъпи нощта. Запалиха слаб огън и не правиха бома, защото нямаше от какво. След вечеря докторът и капитанът седнаха на сгъваемите столове, запалиха лулите си и започнаха разговор за това, което най-много им тежеше на сърцата.

- Никаква следа! - обади се Клари.

- Идваше ми на ум - отвърна Глен - да изпратя до брега на океана десетина наши хора с телеграма, че има вест за децата. Но съм доволен, че не сторих това, защото хората сигурно щяха да загинат по пътя, пък и да бяха стигнали дори, защо да се градят напразни надежди ...

- И да се подновява болката...

Докторът сне от главата си бялата каска и изтри запотеното си чело.

- Слушай - рече той. - А ако се върнем при онова езеро, накараме хората да насекат дърва и да разпалват нощем огромен огън? Може би децата ще забележат...

- Ако са наблизо, и така ще ги намерим, но ако са далеко, вълнообразната земна повърхност ще закрие огъня. Това плато само изглежда равно, а в действителност цялото е на гърбици, вълнообразно като океан. Освен това, връщайки се, ще загубим последните възможности да открием поне следите им.

- Говори открито: нямаш никаква надежда, нали?

- Драги мой, ние сме възрастни, силни и опитни мъже, а помисли си какво ще стане с нас, ако останем тук само двамата,дори с оръжие, но без запаси и без хора...

- Така е! Уви... така е! Представям си двете деца как вървят в такава нощ през пустинята.

- Глад, жажда, диви зверове...

- И все пак момчето пише, че са вървели така с месеци.