ПОЯВА И ХАРАКТЕР НА ПЪРВИТЕ СЛАВЯНСКИ ПЛЕМЕННИ СЪЮЗИ

ПОЯВА И ХАРАКТЕР НА ПЪРВИТЕ СЛАВЯНСКИ ПЛЕМЕННИ СЪЮЗИ

Всъщност първите славянски племенни съюзи възникват още в хода на отхвърляне на аварското владичество. Историческите извори са запазили имената на Добрита, Мусокий и Мезамир, вождове на славянски племенни обединения в края на VI и началото на VII в. в земите на север от река Дунав. През първите десетилетия на VII век славянските племена, поселили се на север от Солун, се обединяват във военно-племенен съюз под предводителството на княз Хацон. През 620 г. племената от този съюз обсаждат по суша и море Солун. Праз следващите години начело на това обединение стои княз Пребънд.

През 658 година Византийската империя започва офанзива срещу славянските племена, с цел да предотврати укрепването на славянските племенни съюзи и възстановяване на властта си на Балканския полуостров. Офанзивата засяга онези области на полуострова, които Византия смялата за стратегически важни. Унищожен бил славянският племенен съюз около Солун и бил отворен блокирания от него път за византийската столица. Според византийския хронист Теофан Изповедник империята успява да отвоюва и земите между Долен Дунав, Черно море и Източна Стара планина (областта Малка Скития). Изправени пред заплахата от византийско завладяване, а също така и под натиска на Аварския хаганат, славянското племе севери и славянското обединение, наричано от съвременниците "Седемте славянски племена", се обединили в могъщ военно-племенен съюз. Този съюз владее земите от двете страни на Дунав, т.е. днешните територии на Северна България и Южна Румъния.

Някои изследователи приемат, че племенни съюзи от подобен тип притежават белезите на държавна организация. В това твърдение има голяма доза истина, макар че племенните съюзи по принцип трудно и бавно прерастват сами в добре организирани държави. Въпреки това бъдещето на племенния съюз на северите и на “Седемте славянски племена” едва ли е щяло да бъде същото, ако през 60-те –70-те години на VII в. по Долен Дунав не се бе появила прабългарската дружина на хан Аспарух. Прабългарският държавнически опит и успешното развитие на славянското племенно обединение по Долен Дунав позволява двата народа бързо и успешно да изградят съвместна държавна организация.

ПРОИЗХОД, БИТ И РАННА ИСТОРИЯ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ

Най-ранните писмени известия за прабългарите се намират в Анонимния римски хронограф, където през 354 г. прабългарите са споменати под името "вулгарес". Върху значението на етнонима съществуват множество хипотези. Възможно е той да произхожда от тюркския глагол "булгамак", което значи "смесвам", "размествам". Според друго мнение името "българин" би могло да се преведе като "метежник", "бунтовник". Ако етнонимът се свърже с аварската дума "булгерон", то той ще означава "хора, живеещи в покрайнините. Напоследък съществува и мнение, че "българин" е само название от тотемен произход. В съврменния чувашки език тази дума означава дребно животно с ценна кожа, което може би е било смятано за тотемен прародител на прабългарските племена.

През I - II в. сл. Хр. прабългарите се придвижват от Средна Азия към Източна Европа и се установяват в земите на север от Кавказ, в Приазовието и Прикаспието. Тук те влизат в пряк досег със сармато-аланските племена и изпитват благотворно влияние от тяхната култура.

Основното занимание на прабългарите било скотовъдството. Те отглеждали най-вече коне. Поради нуждата от храна за многобройните стада, прабългарите били непрекъснато в движение. Постоянното придвижване в търсене на пасища сравнително рано предизвиква необходимостта от обществена организация и централизация на властта, поради което в прабългарската среда рано възниква идеята за държавна организация. След трайното им установяване в земите на север от Кавказ, те постепенно преминават към полуномадски начин на живот. Извършените археологически разкопки показват наличие на устойчив поселищен живот. Подобно на славяните прабългарите изграждали своите жилища край реки. Най-често срещано жилище била кръглата юрта, изработвана от кожа.

Основната обществена единица у прабългарите била номадската община, чиито членове били свързани с кръвно родство. Начело на племето, съставено от няколко рода, стои племенен вожд (хан). Доказателство за племенната раздробеност е наличието на многобройни племенни названия - онугондури, утигури, кутригури. През VI - VII в. сред прабългарските племена се задълбочава социалното разслоение. Ханът и племенната аристокрация, която притежавала значителни богатства, заели господстващо положение. Отделни знатни родове като Дуло, Угаин, Ерми и др. съсредоточават в ръцете си властта над прабългарските племена. Постепенно властта на хана се превръща в наследствена. Характерно за прабългарското общество била строгата централизация на ханската власт, основана на здрава военна организация. Тези характеристики на прабългарското общество са от жизнено значение за оцеляването му в условията на Великото преселение на народите.

Важна роля в живота на племето играе жреческо - шаманското съсловия, в чийто ръце бил съсредоточен религиозния култ. Характерна за религията на прабългарите била вярата в една необикновена свръхестествена сила (оренда), която не представлявала някакво определено божество. Тя имала свойството да обитава всички осезаеми предмети и да преминава от един човек в друг или от предмет в човек и обратно. Наред с вярата в тази вездесъща сила, прабългарите почитали едно върховно божество - Тангра (небе). Той бил създател на земята и небето. За да го умилостивят и получат подкрепата му прабългарите принасяли в жертва домашни животни.

У прабългарите силно развит бил и тотемизмът. Те вярвали, че отделните родове в номадското племе и някои животински видове са произлезли от общ прародител. Кучето, вълкът, заекът и други животни били смятани за тотеми на рода и били почитани като свещени животни. В тясна връзка с тотемизма бил и прабългарския календар. В основата му стоял 12 - годишният лунен цикъл, всяка година от които носи названието на почитано животно.

Политическата история на прабългарите е твърде богата на събития. През IV в. една част от прабългарите, предводителствани от Вунд, се преместват в южна посока към днешна Армения, където по-късно се претопяват сред местните жители. Друга част от прабългарите, следвайки хода на хунските завоевания, се установява в Панония, където съпреживява могъществото на хунския военно-племенен съюз между 377 - 453 г. Не случайно в "Именник на българските ханове" за пръв владетел на прабългарите се сочи Авитохол (по всяка вероятност хунския вожд Атила). В конфликтите на Балканския полуостров първото участие на прабългарите датира от времето на император Зенон, който в 480 г. ги повиква на помощ срещу остготите в Тракия. От началото на VI в. прабългарите редовно участват в нападения срещу Византийската империя, като част от тях били извършване съвместно със славяните. Такъв бил случаят с нахлуването през 513 г, когато славяни и българи достигнали до стените на византийската столица. Прокопий Кесарийски разказва за ново голямо прабългарско нападение през 540 г., което обхванало земите между Адриатическо море и Контантинопол. Прабългарските отряди пребродили земите на провинциите Илирик и Тракия и достигнали чак до Тесалия.

Към средата на VI век се активизирали прабългарите, обитаващи земите северно от Кавказ. Особена известност придобиват две племенни групи - кутригури и утигури, които започнали междуособна война. През зимата на 558 - 559 г. кутригурите преминали замръзналия Дунав. Отряд от 7000 техни бойци обсажда Константинопол, но не успява да го превземе. От междуособиците се възползвали аварите, които подчиняват прабългарите. Голяма част от кутригурите участвали в похода на аварите към Централна Европа, където бил образуван Аварския хаганат. Това била втората прабългарска преселническа вълна. В 631 - 632 г. между прабългари и авари пламва съперничество за върховната власт в Аварския хаганат. Победените прабългари потърсили убежище в Бавария, където били избити от франкския крал Дагоберт. Спасилата се част от тях начело с вожда си Алцеко и се настанила в областите Ломбардия, Етрурия и Лигурия на Апенинския полуостров.