Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие

Трагедията се състоеше в това, както ние с Роза виждахме, че вярващите са заети с много неща. Всяка малка група преживяваше Божията сила за изцеление и поучение между своите стени, а обкръжаващия свят, с който сме в съприкосновение шест дни в седмицата, не знаеше за съществуването на тази сила. „В такъв случай не е необходимо вие да бъдете въвлечени в тази работа. – убеждавах стареите. – Аз ще се погрижа за палатка, ще почистя участъка и ще направя всичко необходимо. Разрешете ми само да използвам земята.” В края на разговора ми стана ясно, че всичките ми убеждавания нямаха влияние над тях, с изключение на баща ми, който беше на моя страна. Името на Исак Шикарян имаше тежест в църквата. Ако Исак е за, дори да е рисковано дело, то ще се удаде. Така ние получихме разрешение и скоро съжалявахме за това. Разбрахме, че да поставиш палатка не е като да поставиш платформа. Да се вземе под наем палатка беше най-лесната работа. Да я направиш „място за публични събрания” във връзка с многото предписания, като за постоянна сграда, не беше никак лека работа. Беше ми необходимо да получа разрешение от районното управление на пожарното отделение, полицията, санитарното управление, осветление и всеки път трябваше да обяснявам какво ще правя и за кого. Най-после, след всичко това, когато получих пълна папка с разрешения, аз можех да пристъпя към построяване на палатката.

След това електроустройството подлежеше на проверка, входовете и изходите трябваше да съответстват на особен стандарт, кутиите за смет и почистването, установено по всички правила, цистерни с вода на камиони, поставени за поливане на праха по пътя. Не малко труд се положи и за това, да се осведомят хората за тези събрания. Започнахме да обясняваме по радиото, във вестниците, разлепихме афиши, включително и по прозорците на магазините – с други думи, аз използвах всичко, на което се научих, когато започнах да разнасям мляко. Всички тези грижи бяха свързани със средства и време. Накрая дори баща ми изрази своето неудоволствие от моето шетане. Пропускал съм работата през седмицата в кантората, ми напомняше той. Не беше нужно да ми казва това, което и двамата знаехме. Фабриката за торове, която беше моят първи независим проект, не беше доходоносна. Цели пет години се стараех да поставя това предприятие на здрава финансова основа и затова сега бях длъжен да положа всички усилия и старания. В същото време не можех да се откажа от мисълта, че тези палатъчни събрания са необходими и важни.

Вечерните събрания започнаха през ден и продължиха всяка вечер в продължение на шест седмици. Още предната година аз определено знаех, че не съм проповедник. Моето сърце беше изпълнено от близостта и реалността на Бог, но устата ми не беше способна да изрази тези чувства с думи. Хари Мушечан, моят млад братовчед, беше различен в това отношение. Подобно на своя баща Арам и дядо си Магардич, той имаше налагаща се поза, звънлив глас, което караше хората да седят и да слушат. Той беше на 20 години, но беше по-добър проповедник, отколкото аз се надявах някога да бъда. Затова го поканихме да бъде наш говорител. Хората слушаха и идваха отново. С всяка седмица тълпите се увеличаваха. Пет петдесятни групи, които внимателно се обединиха, за да продължат тези събрания, постепенно се запалиха от ентусиазъм. Техните пастори седяха на платформата. Роза свиреше на пианото и техните хорове служеха с пеене.

Вечер, когато нямаше хор, със своя сладък, професионално трениран сопран, пееше Флоренс. Тя завърши средното си образование и се готвеше през есента да постъпи във Витер колеж. От своя страна, аз се стараех да помагам както мога. Ръководех събрания, стоях на телефона, уреждах транспорта и водех счетоводството. За голямо учудване на всички, в нашите книги ние водехме приход и разход. След всяка вечерна служба пастирският комитет преброяваше събраното, което се увеличаваше с всяко събрание. Това обстоятелство ни учудваше, тъй като ние не убеждавахме хората да жертват. Ставаше нещо иронично. Когато попитах счетоводителя ни за финансите на нашата фабрика за торове, се оказа, че нашите приходи бяха намалели и ставаше все по-лошо.

С достатъчните приходи от палатковите събрания ние покривахме разходите за обявления по радиото, в печата, наема на палатката и ни оставаха пари. Голяма част от моите разходи аз не записвах, като не се надявах да ги получа обратно. Изведнъж у мен се появи нова идея. Защо да не открия сметка в банката на името на петте църкви и да внасям там оставащите пари?

В средата на август ние снехме палатката и доброволци почистиха мястото. Стотици хора чуха за първи път за съществуването на Бог чрез проповедта на Евангелието. Някои от тях взеха решение да станат християни. Фабриката за химически торове окончателно затвори врата. Както се оказа по-късно, тази неголяма сума пари, вложена в банката, имаше много добри последствия. За да дойде съгласие по този въпрос, пастирът на Фроскверската църква позвънил по телефона на пастира на Петдесятната Божия църква. А стареят на Божията асамблея някои видели заедно на обяд със старея на Арменската петдесятна църква. Те двамата влезли в църква и седели заедно по време на Богослужението в Петдесятната църква на святостта на една от улиците в Лос Анджелис.

Рано сутринта в един септемврийски вторник аз седях на бюрото си, като се стараех да приведа в ред остатъците на моето провалило се предприятие с торове. Отначало трудно чух звъна на телефона, който беше до ръката ми и докато вдигна слушалката, минаха няколко секунди. Моментално познах гласа на Роза. „Болницата в Довня – казваше тя, – по-скоро.” „Какво? Защо?” – разтревожен попитах аз. „Флоренс – повтаряше тя – на път за Виттиер днес сутринта. Помниш ли колко мъгливо беше сутринта? О, Демос, тя навярно не е забелязала товарния камион.” Още не напълно разбирайки случилото се, изтичах до колата си и бързо преминах няколко квартала до болницата. Всички останали роднини вече бяха там, в тази малка, дървена едноетажна болница.

„Флоренс сега се намира в операционната – каза баща ми, – но лекарите много малко могат да й помогнат.” Той трудно можеше да ми говори и мъжът на моята сестра Рут ми разказа подробности от случилото се. Нещастният случай станал в 7:30 часа сутринта. Гъста утринна сива мъгла се движела от Тихия океан. По всяка вероятност Флоренс не е забелязала спирката и нейната кола се блъснала в ремонтен камион, пълен с горещ асфалт, разсипвайки асфалта по целия път. Шофьорът на камиона не пострадал, но Флоренс излетяла от колата при сблъсъка и паднала в горещата асфалтова маса. Пешеходец я измъкнал от асфалта и я обвил в своята дреха, но всичко това било напразно, тъй като цялата кожа на гърба й била изгоряла. Поради това страшно изгаряне лекарите не можеха да подредят счупените й кости. Накрая я сложиха в отделение за особено гледане, а на нас един по един ни разрешиха да отидем до вратата на стаята, за да я погледнем.

Нашият семеен лекар Хейвуд ходеше по коридора и тихо плачеше заедно с нас. Доктор Хейвуд беше много опитен лекар. Той бе помагал при раждането на Флоренс преди осемнадесет години. Той я лекува от шарката, коклюша и други детски болести. А сега той можа да каже на майка ми, като сложи ръка на рамото й: „Тя е силна и млада, Зароуга – повтаряше той, – има силна воля за живот.” Когато дойде моят ред да отида до вратата, трудно повярвах, че това е Флоренс. Тя лежеше на високо болнично легло – Флоренс с лице на фея и ангелски глас, млада и най-надарената от цялото семейство, сега висеше на скринец в легло от особен болкоуспокояващ разтвор. Очите й бяха затворени, а от гърдите й излизаха непрекъснати стонове. „Господи Боже – молех се аз, – не давай да страда! Облекчи болката й!” Струваше ми се, че за няколко минути тя преставаше да стене. Или само ми се струваше? „Премахни болката й!” – молех се пак.

Отидохме вкъщи с Роза, за да нахраним Ричард и Гери. Когато пак се върнах в болницата след обяд, Флоренс ридаеше от болки, като беше по всяка вероятност в безсъзнание. Застанах отново на вратата и се молих – пак утихнаха воплите. През целия ден и цялата вечер, когато се усилваха болките, струваше ми се, че моите молитви облекчаваха страданията й. Дори лекарите и медицинските сестри забелязаха това. „Демос – каза доктор Хейвуд – ти можеш да влизаш в стаята, когато искаш. Дори венозното хранене минава по-леко в твое присъствие.” Облякоха ме в бял халат, сложиха ми маска и хирургическо кепе и ми дадоха стол до леглото й. През следващите пет дни се стараех да прекарам всяка възможна минута до нея. С идването й в съзнание болките се увеличаваха. Изглежда, че никакви медикаменти не помагаха. Според думите на сестрата Флоренс заспивала само по време на моето престояване в стаята. Защо ставаше така, нямах представа. Седейки в стаята й, често си мислех за това, което се случи единадесет години по-рано, когато Флоренс си разби лакътя. В онова неделно утро в църквата аз знаех, че лакътят ще бъде изцелен. Струваше ми се, че някаква странна връзка съществува между нас, а сега не последва изцеление след моята молитва... Временно облекчение на болките настъпваше, но това не я извеждаше от опасността, в която се намираше. Наближаваше критичен момент. Рентгеновата снимка, заснета веднага след нещастния случай, показа, че лявото бедро и таза са разбити при падането на паважа. След това снимката показа костни частици, движещи се към сърцето. Всеки ден се правеше нова снимка и аз заедно с доктора виждахме, как иглоподобни парченца кост се движеха дълбоко в седалищната част. Шест дни след нещастния случай, когато изгарянията още не позволяваха да се направи операция, нашата църква определи ден за пост и молитва. Започвайки от полунощ, цялата църква се въздържаше от храна и вода. В седем часа вечерта в понеделник, продължавайки поста, цялата църква се събра в новопостроения Молитвен дом на Гудрич булевард в източен Лос Анджелис, за да завърши денонощното бдение за изцеление на Флоренс единодушно, както четем в Деяния 2:1.

Само на мен ми се наложи да отсъствам. Имах особена работа тази вечер в град Мейвуд, на седем километра от Довня. Няколко месеца подред ние слушахме за един човек на име Чарлз Прайс. В миналото доктор Прайс е бил пастор на голяма църква на конгрегационалистите в град Лоди, Калифорния. Той беше крайно модерен проповедник, с такива модерни църковни планове, включващи поляна за игра с топка. Доктор Прайс дойде веднъж на събрание в палатката, въоръжен с бележник и молив, за да записва всички неразумни петдесятни изявления на мис Макферсън и после да предупреди своята църква. По средата на събранието той пусна бележника и молива в джоба си и със сълзи, течащи по лицето и с ръце, издигнати нагоре, славеше Бог на чужди езици.

От тази вечер служението на доктор Чарлз Прайс радикално се измени. Той нарече своята нова проповед „Пълното Евангелие”, което значеше, че той вече не ще изпусне нито една част от Новия Завет, да не проповядва за нея. Той доби особена известност с това, че настояваше за изцеленията, за които четем в Библията и проповядваше, че те са нормално явление в църквата през всички векове. Сега доктор Прайс държеше палаткови събрания в град Мейвуд. Когато приближих мястото на събранията, аз се смутих. Всички паркинги на километър от палатката бяха заети и тълпи от хора седяха на тревата около палатката. Доктор Прайс проповядваше от платформа, която беше боядисана с бели и черни ивици. Беше мъж на средна възраст, с пясъчен цвят на косите, с пенсне, което блестеше от силното осветление. Той завърши своята проповед и покани нуждаещите се от изцеление да минат отпред за молитва. Стотици желаещи се придвижиха от местата си по пътеките. Погледнах часовника. Беше девет вечерта. Мисълта, че моята църква се намира на колене пред Бог ме задържа. Дългите редици от хора бавно се придвижваха напред. Десет часа; десет и половина; единадесет. Разпоредителите се стараеха да закрият събранието.

„Доктор Прайс ще бъде тук утре вечер, сестра... Доктор Прайс ще се радва да се помоли за вас утре вечер, брат...” Доктор Прайс събираше нещата си: Библия и шишенце с масло, с което помазваше болните. „Сър!” – извиках аз. Той се обърна към моята страна и присви очи от ярката светлина. Минах бързо покрай разпоредителя. „Доктор Прайс, казвам се Демос Шикарян. Сестра ми претърпя автомобилна катастрофа. Лекарите в болницата в Довня имат съвсем малка надежда за нейното оздравяване. Много искаме ако можете да я посетите!” Всичко това казах на един дъх.

Доктор Прайс затвори очите си и аз забелязах умора на неговото лице. Той продължи да стои неподвижно известно време. След това внезапно отвори очите си и каза: „Ще дойда.” Аз побързах да изляза преди него, провирайки се през редиците тълпи, вълнувайки се всеки път, когато някой го спира. Доктор Прайс забеляза моето безпокойство. „Не се безпокойте, млади човече – каза той, – вашата сестра ще бъде изцелена тази вечер.” Аз го погледнах. Как той може да направи такова вежливо и смело изявление? Разбира се, помислих си, той не е видял в какво сериозно положение се намира сестра ми. Моето маловерие очевидно се изрази на лицето ми, защото когато запалих колата, той каза: „Искам да ти кажа, млади човече, защо съм така уверен в изцелението на твоята сестра. Преди години – продължи той – през 1924 година, скоро след един случай в събранието на мис Макферсън, отидох в Канада, в един неголям град – Париж Онтарио. Преминавайки през града, почувствах подбуда да се обърна наляво.” По този начин доктор Прайс бил заведен до неголяма методистка църква. Тук му се казало да спре. Без да съзнава защо прави това, той натиснал копчето на звънеца на къщата, където живеел пастора на църквата и му се представил. Казал му, че е проповедник и че иска да проведе редица събрания в неговата църква.

За голямо учудване на доктор Прайс проповедникът казал, че това е възможно. Сред посещаващите тези събрания доктор Прайс забелязал куца млада жена, чийто мъж я пренасял на всяко събрание и я слагал на възглавница на първата скамейка. Като се запознал с тях, разбрал, че се казват Луис и Ева Джонстън и са от Лаурел Онтарио. Ева Джонстън била прикована на легло и в постоянни болки от повече от десет години поради ревматично възпаление. Доктор Прайс гледал тези изсъхващи и изкривени крака – десният крак в ужасна форма бил подгънат под левия. Те се обръщали към двадесет различни лекари в Торонто, пробвали разни електрически лечения, рентген, горещи масажи, хирургия, а уродливостта се увеличавала от година на година.

Трепет премина по тялото ми, защото си спомних моя подобен опит, когато Флоренс си разби лакътя. Трудно можех да гледам напред и да управлявам колата. Доктор Прайс ми обясни това състояние на топлината като Божие присъствие. Той казал на събранието, че тази вечер ще видят особено чудо. Като слязъл от платформата, той сложил ръцете си на главата на жената и започнал да се моли. Пред очите на цялото събрание, гърба на жената се изправил, кривите крака се изравнили и видимо пораснали, въпреки че тя не е ходила вече от десет години. Ева Джонстън се вдигнала на краката си и започнала да ходи, почти да подскача по цялата дължина на пътеката. Доктор Прайс поддържал връзка с Джонстънови. Нейното изцеление било постоянно. „А днес – продължаваше Чарлз Прайс – ние ще видим още едно чудо, защото когато ти заговори с мен, това „одеало” падна отново на плещите ми. Аз го чувствам и сега на плещите си. Бог е във всичко това.” Трудно преглъщах и известно време не можех да отворя устата си, за да произнеса дума. Бяха минали 11 години, откакто имах подобно преживяване и не бях чувал за други подобни.

Беше 11:30 часа вечерта, като пристигнахме в Довня. Предната врата на малката 32-местна болница вече беше затворена и ние бяхме принудени да позвъним. Излезе медицинската сестра. „Много се радвам, че дойдохте – каза тя. – Флоренс е много зле.” Поисках разрешение доктор Прайс да влезе заедно с мен в стаята на болната. Облякоха го в стерилен халат и маска. След това ни въведоха в стаята на Флоренс. Тя лежеше в своето легло от целебни мехлеми, успокояващи болките, почти скрита в разни тръбички и закачалки. Представих й доктор Прайс и тя отговори със слабо кимване. Доктор Прайс извади от джоба си шишенце с масло и изля малко на пръста си. След това простря ръка през разните закачалки около леглото и се докосна с пръст до челото на Флоренс. „Господи Исусе – каза той, – ние Ти благодарим за Твоето присъствие. Благодарим Ти за изцелението на сестрата!” Със своя силен, но нежен глас, той продължаваше да се моли, но аз повече не го чувах. Необикновена промяна в атмосферата на стаята стана по това време. Като че ли ставаше все по-сгъстена и по-сгъстена. Сякаш въздухът се сгъсти и стояхме във вода.

Внезапно Флоренс се обърна в своето високо легло. Доктор Прайс бързо отстъпи, тъй като голямата желязна гира на закачалката мина покрай главата му. Флоренс се обърна от една страна на друга, доколкото й позволяваха железата около нея. Всички закачалки около нея се размахваха и въртяха, когато тя се клатеше в леглото си назад и напред. Чувствах, че трябва да я спра, тъй като лекарят не веднъж беше казвал, че раздробеното й бедро трябва да бъде неподвижно. Но не се мърдах от мястото си, обхванат и обвит от този пулсиращ въздух. От гърдите на Флоренс се изтръгна дълбок стон, но дали беше това стон на болка или от особени чувства, аз не можех да кажа. В продължение на 20 неописуеми минути Флоренс продължаваше да се върти и мята в своя телесен затвор и ние с доктор Прайс всеки път се отклонявахме от размахващите се железни закачалки. Очаквах всяка минута медицинската сестра да поиска обяснение, какво се е случило и какво правим, тъй като те проверяваха всеки десет минути, но никой не дойде. Сякаш ние тримата бяхме изпратени в един извънземен свят, изпълнен с топлото всеобхващащо присъствие на Бога.

Всичко така бързо се промени в болничната стая. Железните закачалки и топки престанаха да се клатят. Флоренс тихо лежеше в леглото. Тя дълго ме гледа. „Демос – прошепна тя, – Исус ме изцели!” Наведох се към нея и казах: „Зная.” Когато след няколко минути медицинската сестра влезе в стаята, Флоренс спеше здрав сън. На следващата сутрин, след като бях завел доктор Прайс в дома му в Пасадина, още спях, когато ми позвъни доктор Хейвуд. „Елате веднага да видите рентгеновите снимки!” – каза той. Когато влязох в рентгеновата стая, имаше тълпа. На светещия рентгенов параван бяха закачени общо осем негатива. Първите седем показваха натрошеното и раздробено ляво бедро. На всяка от предишните снимки на места костта беше съвсем натрошена и имаше разхвърляни парченца. На осмия негатив, заснет тази сутрин, се виждаше таза в неговия нормален вид. Двете страни на снимката бяха еднакви – лявото бедро в същия вид като дясното. Само малки чертички като косъмчета показваха сякаш преди много години костта е била счупена.

Флоренс лежа в болницата още един месец, докато изгарянето на гърба й мине.

През нощта преди изписването й от болницата, тя сънува странен сън, в който видяла 25 чаши с вода, които стояли на масата, за да ги изпие. „Аз съм убедена, че това са годините, които са ми отредени да изживея още на тази земя – ни каза тя, когато на следващия ден с Роза отидохме да я вземем вкъщи. – Уверена съм, че Бог ми подарява да живея още 25 години на земята, за да Му служа.” Аз не можех да зная това. Знаех само онова, което видях с очите си. Предстоеше ми да опознавам още дълго моята собствена немощ и Божията неограничена сила.
РЪКА, ХВАНАТА ЗА НЕБЕТО
През декември 1941 година САЩ встъпиха във война. След атаката на Пърл Харбър Лос Анджелис за една нощ стана център на активната отбрана. По цял ден автострадите бяха заети от сивозелени военни камиони. През нощта градът бързаше да свърши своята работа в тъмнината, а ние преди разсъмване дояхме кравите при затворени прозорци. Малката северноамериканска самолетна фабрика до нас в Довня се превърна в огромна фабрика, оградена с бодлива тел, от където излизаха и влизаха през цялото денонощие леки коли и камиони. За голям ужас на Роза и голямо удоволствие на нашия седемгодишен син Ричард, фабриката почти граничеше с двора ни. Тъй като млечното предприятие се считаше за необходима индустрия, млекарите не ги взеха в армията. Но съвсем скоро много от нашите работници и доставчици се оказаха на военна служба или работеха във фабриката на отбраната. Аз разделях моето време между гледането на телетата и кравите, тъй като не ни достигаше работна ръка, и също отделях време за различните отдели по разпределяне на горивото, зърното, автомобилните гуми и частите за камиони, без които не можехме да съществуваме. Най-трудното в това време беше гледането на животните и грижата за тяхното здраве, тъй като не стигаха медикаменти и не винаги имаше добра вентилация. Ние с баща ми винаги най-напред прилагахме молитвата и често това беше единствената ни защита.

През всичките тези военни години ние с Роза бяхме посетители на летните събрания в палатката по програма, която изработихме в източен Лос Анджелис. Наша грижа беше да намерим способни говорители и да включим техния труд в нашите дарования, да намерим църква и да ги обединим в труда, да вземем под наем оборудване и да разработим детайлите. След покриването на главните разходи, да вложим останалите средства от събраното в банката на името на църквата, така че след като привършим събранията, да не привършим нашето сътрудничество. В църквата ни някои от стареите все още разсъждаваха на глас – каква е ползата от това „постоянно тичане”.

Но когато Флоренс без ни най-малко накуцване излезе напред през юни 1942 година и изпя хвалебен химн преди започване на събранието, ние с Роза знаехме, че и всичките старания в нашия живот не могат да изразят достатъчно нашата благодарност към Бога. Особен източник на радост през тези години беше заздравяването на дружбата ни с Чарлз Прайс. Обичах да слушам неговите красноречиви проповеди, които той в особен стил усъвършенства под ръководството на Уилиям Дженингс Браян. Но още по-приятно беше нашето лично общение. Почти всяка седмица от 1941 до 1946 година той ни посещаваше в Довня и ние се срещахме в неговия любим италиански ресторант. Обикновено се настанявахме в задната зала и прекарвахме половин ден, слушайки мъдрия човек, който някога не съм познавал. „Доктор Прайс – попитах аз веднъж, – навярно това, с което сте зает, е най-прекрасното нещо на света. Да видиш хиляди хора, докоснати от словото, обръщащи се към Господа, изцелявани и чувстващи силата Божия, действаща сред вас!”

Доктор Прайс престана да навива спагети на вилицата си и като се намръщи, ме погледна. „Не, това не е така – каза той накрая. – Всичко това прилича на война. Къде войниците дават живота си? На първата линия на фронта – там, където са най-близо до врага. Демос, това е същото и с Евангелизацията. Тази война е толкова смъртоносна! Проповедникът, който атакува врага на негова територия, се намира под обстрел. Той понякога търпи нараняване, Демос. Някои от нас губят живота си.” Той се усмихна с така присъщата за него усмивка.

„Понякога хората се опитват да ми направят комплимент, говорейки за моето красноречие, но за мен това няма особено значение. А ето, снощи една жена ми каза, че нейното семейство се моли за мен всеки ден. Демос, ето това е забележително нещо, което всеки проповедник би искал да чува.” Кимнах с глава в знак на съгласие, впечатлен от неговата искреност. Но в онези години не разбирах напълно цялата реалност на това, което говорехме. Това се случи почти незабелязано поради военните времена, бюрократизма и недостига. Първоначалните три крави на моя баща се превърнаха в три хиляди и ние станахме най-независимото млечно предприятие на света. Заедно с това имахме и най-много лични неприятности. Така мислех, прекарвайки часове на телефона в търсене на бутилки за мляко или цимент за почистване на пода в краварниците. Даже сдобиването с достатъчно количество фураж за такова количество животни, ставаше все по-трудно. В търсене на сено бях принуден да обикалям цялата Имперска долина. Не малка част от моя път минаваше през пустинята. Горещите юлски дни се смениха от още по-жарките дни на август. През 1943 год. настъпи голяма промяна и по пътя, който тук беше занемарен и изоставен. Там, където имаше няколко огрени от слънцето къщи при моето последно посещение, сега имаше цяло селище от палатки. Движението по пътя след военните камиони беше много бавно и така беше по целия път.

Финиковите ферми и прашните селища бяха натъпкани с военни. Никой нищо не говореше и малко се знаеше за това, какво става, но беше ясно, че някъде по нашата бедна земя се готви пустинна военна кампания. Връщайки се от такава разходка вкъщи, аз казах на Роза: „Толкова много млади хора и всички те скучаят в непоносимия пек.” Град Индиана 40 км на изток от Палм Спрингс, беше особено в моите мисли. Улиците на този град бяха претъпкани с войници, свободни от изпълнение на служебни задължения, така че беше трудно да се премине през града. Седейки в колата, при бавното движение през града, видях техните групи в три или четири ресторанта и в единствения за целия град театър. Те се криеха където да е на сянка при 49 градуса температура.

Нямаха никаква работа и нямаше къде да отидат. Мислех си: „Ами, ако тук започнем събрания в палатка?” „Още ли събрания, Демос?” – ме попита баща ми. Ние с Роза току що привършвахме поддържането на шестседмичните съживителни събрания в Оранжевия район. Роза също така имаше своите опасения. „Демос, ти работиш по 16 часа в денонощие по млечните работи. По време на съживителните събрания почти не лягаше да спиш. Какво добро вършиш, като се самоубиваш?” „Роза, а ако тази мисъл идва от Бог, а не от мен?” Тя ме погледна, откъсвайки своя поглед от детското костюмче, което гладеше. „Ако е така, ще направим и това.”

Бързо станах от дивана и казах, че незабавно ще позвъня на доктор Чарлз Прайс. Макар, че той е зает за много време напред, може би ще намери свободна седмица или две. Роза вдигна друго костюмче на Гери от купа бельо. Тя никога не говореше много освен, когато имаше да ми каже нещо. „Роза.” Мълчание. „Какво не е наред?” „Демос, обичам и уважавам доктор Прайс, но чувствам, че той няма да дойде да говори на войниците. Нужен ни е някой по-млад. Някой... не зная кой. Някой, който може да свири на китара.” Струваше ми се, че Роза греши. „Погледни тълпите народ, които доктор Прайс привлича – отбелязах аз. – Погледни изцеленията, които стават. Знаеш какво стана с Флоренс.” Роза пак мълчеше. Веднага позвъних на доктор Прайс, забравяйки нашия първи урок, който научихме, когато започнахме събранията в Линкълн парк, а именно, че ние се съгласихме с Роза заедно да търсим и определяме Божията воля.

Доктор Прайс се отнесе много съчувствено към положението на войниците в пустинята и каза, че ще се постарае да преобразува програмата на задълженията си. И той го направи.

Искането да се увеличи нашата доставка на мляко заемаше сега голяма част от времето ми. Скоро след това доктор Прайс се разболя. Имах затруднения да намеря отговорник сред военните, който да разреши събранията. Лекарят временно забрани на доктор Прайс да продължи служението си. Моят интерес към тези събрания също премина. Почувствах, че изпуснах Божията възможност и Божия мъж за такова особено и важно служение. Направих още няколко нерешителни опита да намеря някой, да проведе тези събрания, и пак нищо не излезе. Вестниците през тази есен бяха препълнени със сведения от фронта. Американските загуби бяха много големи. С всички нови съобщения много мъчителни въпроси ме тревожеха. Колко от тези млади хора, които срещнах в Калифорнийската пустиня, са в числото на загиналите? Колко от тях биха могли да дойдат на събрания? Колко от тях биха могли да познаят истината, която ще разреши за тях всичко?

След това настъпи нова тревога. По цяла Южна Калифорния настъпи криза в млечното дело. Не стигаха ветеринарите. Много от тях отидоха на военна служба. Сред кравите се разпространи туберколоза. Ежемесечно щатните и районните власти от отдела на здравеопазване идваха да проверяват нашите стада. Всички крави бяха инжектирани на гладкото, безкосмено място в корема под опашката. Ако в продължение на три дни след инжектирането кожата остане гладка, то животното се считаше за здраво. А ако на това място се повдигнеше мехур колкото гумичката на молив, то кравата се поставяше в отдел „подозрителни”. Когато обаче, случаите на противодействащи и подозрителни достигаха известен брой, съгласно закона, всички животни, болни и здрави, подлежаха на унищожение. Няколко стада в съседния район вече бяха унищожени, когато първата от нашите крави показа признаците на болестта. Ние с баща ми усърдно се молехме за това на Бог. Нашият деветгодишен Ричард също се молеше, когато след училище идваше в краварника да ни помага. Този проблем се появи в Рилеанс №3 в нашия образцов краварник. Около стотина крави след изпитанието бяха признати за противодействащи и около двеста – за подозрителни. Ако на следващото идване тази цифра се увеличи, унищожаването на хиляда крави беше неизбежно. В деня, в който получихме това известие, ние с баща ми бяхме в краварник номер три. Задържахме се известно време след издояването на кравите, седейки безутешно около бюрата си. Не бяхме чували за стада, достигнали до такова състояние, да не бъдат унищожени.

За ободрение, баща ми включи нощната програма по радиото на Лос Анджеловския храм. В изпълнената с мрачно униние стая звучаха думите на доктор Келсо Гловер. През тази нощ доктор Гловер говореше за Божията сила да изцелява всякаква болест. Ние срещнахме погледите си с баща ми през масата. На другия ден рано сутринта аз позвъних на доктор Гловер: „Сър, когато вие казахте всяка болест, включва ли това болестта на кравите?” В телефона настъпи продължителна тишина, докато теологът с образцово образование от Берклейския университет обмисляше отговора. „Всяка болест – повтори накрая той. – В хората и в животните.” „Сър, тогава можете ли да дойдете и да се помолите за хиляда дойни крави, домашна порода? Днес?” И аз незабавно му описах положението в краварник номер три. Той дойде в 12:30 часа и ние заедно отидохме в кошарите. Във всяка кошара имаше по шестдесет животни. Болшинството от тях преживяха с отпуснати глави над яслите. Но когато ние с доктор Гловер минахме първата врата, те престанаха да дъвчат и се натрупаха около нас, което обикновено правят, блъскайки се една с друга. Макар, че слънцето беше високо над нашите глави, доктор Главер свали шапката си. И аз свалих своята. „Господи Исусе – молеше се той, – всичките стада по хилядите хълмове са Твои. В Твоето име, Господи, ние изгонваме всички туберколозни бацили, които поразяват Твоето творение.” Кравите, вдигнали уши, го гледаха с черните си, влажни очи. Изминаха три часа, докато обходим всички кошари. Безпокоях се за доктор Главер, който стоеше с открита глава под горещото слънце, тъй като не беше млад човек. По време на молитва той винаги снемаше шапка и тук до силозите и водопойните корита имаше тиха молитвена атмосфера. Всички работници бяха силно впечатлени от това, което ставаше. Те бяха възрастни мъже, възрастни за военна служба, стари на години в работата на фабриката. Бяха работили много години при баща ми и бяха запознати с обичаите на петдесятниците. Забелязах, че поведението на доктор Гловер им направи дълбоко впечатление. Когато той заповядваше на болестта, сякаш почти можеше да се види как се разбягват бацилите.

С нетърпение очаквах следващата проверка на кравите, но тя премина както обикновено. Ветеринарните инспектори с навъсени лица и видима заетост ходеха между кравите. Изпитанието ставаше в стоилата след издояването. Те изтриваха спринцовката след всяко впръскване. Бяха запознати много добре със състоянието на здравето в страната и особено на децата, които много зависеха от млечните продукти и бяха наясно, колко опасна беше настоящата епидемия.

След три дни инспекторите – двама щатни лекари и един районен, се върнаха обратно за проверка на реакцията. Те мълчаливо облякоха своите престилки и гумени ботуши. Предстоеше им най-трудната работа – да кажат на фермера, че кравите се обявяват за унищожение. Ние дояхме едновременно сто и двадесет крави в краварник номер три в тридесет клетки.

В края на двата реда двама инспектори се срещнаха. Аз отидох по-близо до тях, за да ги чуя сред шума на доилните машини. „Странно явление – каза единият на другия – в целия ред не се намери нито една противодействаща и нито една подозрителна.” „Нито една и в моя ред” – усмихвайки се, отговори другият. В целия краварник, в който имаше 120 крави, не се намери нито една хваната от болестта. Когато втората смяна завърши да дои следващите 240 крави и изпитанията за туберкулоза се оказаха отрицателни, работниците започнаха да се събират бързо в краварника. Доктор Гловер се моли и Господ даде отговор на нашата молитва.

В това военно време Бог отговори на много наши молитви. Повече от двадесет години нашата млечна ферма заемаше водещо място. Когато Довня се разрастна, ние бяхме принудени да се преселим на север от Лос Анджелис. През това време не сме имали нито един случай на туберкулоза или съмнение за туберкулоза в краварник Рилеанс номер три.

Струва ми се, че моята майка беше по-щастлива от всички, когато ние с Роза известихме, че през ноември 1944 година ще имаме следващото си дете. Гери вече посещаваше детска градина и нашите две къщи, близо една до друга, като че ли бяха много тихи, за да удовлетворят майка ми. Тя имаше и други внуци, но сестрите ми с децата си живееха на около километър от нас, което според американските обичаи се считаше за много далеко. Имаше и други причини за радостта й от нашата новина. На 47 годишна възраст майка ми имаше неизлечим рак. Нашите молитви, които бяха така ефективни в млечното дело, бяха безсилни в семейството. „Но аз ще видя вашата втора дъщеря, Демос”, радостно повтаряше тя. В нашето семейство беше общоприето предположението, че новороденото ще бъде момиче. Доколкото беше известно от миналото, повече от един син не е имало в рода на Шикарянови. Затова майка ми незабавно започна да шие малки розови роклички.

През лятото на 1944 година, намирайки се на едно събрание, ми се стори, че разреших въпроса, който ме безпокоеше. Седях нависоко и гледах по време на проповедта наблъсканата с хора палатка. Навсякъде жени в шарени рокли, рокли в цветя, а мъжете – във военна униформа. Усетих, че мислено съм се откъснал от проповедта. Стараех се да се включа в разсъждение върху нея, но по време на песента отново се заех с моите наблюдения. Въобразявах ли си това или беше действителност, но на всеки присъстващ мъж имаше десет жени. На следващата вечер с Роза ги преброихме. На ред имаше по 14 стола, след това пътека, съгласно пожарния кодекс на район Лос Анджелис. Заех се с броенето от дясната страна на помещението. На първия ред имаше 8 жени, 2 мъже и 4 деца; на следващия ред имаше 12 жени и 2 мъже; на третия – 14 жени. Три последователни вечери ние с Роза разделяхме палатката и брояхме хората. Вън от всяко съмнение беше, че жените превъзхождаха числено мъжете с повече от десет на един. Бях поразен от това наблюдение. В Арменската Петдесятна църква, която посещаваха цели семейства, числото на мъжете и жените беше винаги най-малкото равно. Тук, в палатката, всички седяха смесено, без разделение на пол и възраст, така че до тогава аз не бях забелязал това явление. Къде бяха тези мъже, братя, бащи?

„Не мога да си представя – казах веднъж на Чарлз Прайс на чиния макарони – колко малко мъже са останали в нашия район. Предполагам, че всички те са зад океана.” Доктор Прайс ме погледна през своите кръгли очила без дръжки. „Демос, Лос Анджелис никога не е бил така пълен с мъже, както сега. Войници от всички щати на Америка, десетки хиляди работници, работещи по отбраната.” „Тогава защо има толкова много жени в нашите палаткови събрания?” Доктор Прайс тръсна главата си назад и така силно се засмя, че група морски пехотинци ни погледна с учудване. „Да бъде благословено твоето наивно арменско сърце! – каза той. – В подобни случаи винаги има повече жени отколкото мъже. Повечето американски мъже считат религията за занимание за жени и деца. Чувал ли си ти някога за мъжко мисионерско общество, за мъжка библейска група? Жените съставляват американската църква, Демос. Изключение правят професионалните служители като мен, но цялата доброволна църковна работа, целият ентусиазъм, целият живот е дело на жените.”

През нощта думите на Чарлз не ми даваха да спя. Въртях се в леглото до такава степен, че Роза, на която беше необходима достатъчно почивка, ме помоли да се преместя в другата стая на дивана. Това, че жените обичат да служат на Господа, го знаех. Арменската църква има пророчици. Но мъжете бяха изследователите на Библията, учителите, на чиито плещи лежеше отговорността за възпитанието на семействата. Как са могли американските мъже, така дейни и преуспяващи в другите сфери на живота, да се откажат от това висше служение? Аз не можех да проумея това.

През ноември 1944 година ни се роди втора дъщеря – тъмнокоса с кафяви дълги къдрици, падащи на лицето й, малък ангел. В нея имаше нещо особено, което караше трудно впечатляващите се медицински сестри, да се въртят около прозореца на детската стая в болницата в Довня. Ние с Роза, Ричард и Гери я занесохме в църквата на Гурдич булевард и я нарекохме Каролина. Когато излязохме напред и застанахме на колене на малкия килим за традиционното благословение, моето сърце се изпълни с благодарност и особено доволство за семейството, което имам. От самото начало Каролина беше особено дете за моята майка, която вече трудно ходеше и даже няколкото крачки между нашите къщи представляваха голяма трудност за нея. Роза носеше при майка ми бебето по няколко пъти на ден и тя откриваше у него особени способности: колко рано започнала да се обръща, кога започнала да се усмихва. Майка ми твърдеше, че през четвъртия месец момичето започнало да произнася името й Зороуга, макар никой друг да не бе чул това чудо.

През зимата имахме ежеседмични събрания. С Чарлз Прайс обсъждахме отношението на американските мъже към религията. Аз споделих с него някои свои наблюдения от арменската църква. „Забелязал съм, че когато се подобряват търговските работи на човека, той престава да идва на църква. Наблюдавал съм това явление много пъти. Много пъти – казвах му аз – цялата църква ще бъде на колене, молейки се Богу пред поредния платеж на имуществото или задължението към банката. Но когато у същия този човек търговията върви добре, църквата, която го е поддържала в труден момент, повече не го вижда. Защо е така?” Доктор Прайс, вдигайки глава, облегнал се на парапета, каза: „Зная как църквата отговаря на това. Временният житейски успех противодействал на живота в Духа. Тук били на лице Бог и Мамон. Разбира се, това не ме удовлетворява.” Той прокара ръка през своята посивяла, оредяла коса. „Какъв е отговорът на църквата за мъжете и жените, заплашени от модерен бизнес? Тези хора имат голяма отговорност за стотици различни предприятия. Имал съм приятели, които са идвали при мен за съвет, Демос, и казвам откровено, не съм можел даже да разбера техните въпроси и проблеми. Какво разбирам аз от договори и цени? От търговските работи аз нямам понятие. Наистина, ние, проповедниците, можем да кажем думи на утешение и съвет за този, който е изпаднал в живота. А какво да кажем на тези, които са постигнали успех? Те също се нуждаят от Бога, но аз като проповедник, даже не зная техния език.” Понякога нашата беседа беше по-приятна. „Демос – каза ми той веднъж, – ти ще бъдеш свидетел на едно от най-великите събития в Библията: изливането на Духа върху всяка плът. Това явление ще се случи в твоя живот, Демос, и ти ще вземеш участие в него.”

Пророческите предсказания на доктор Прайс винаги ме учудваха. В църквата считахме пророческите предсказания за Божие раздвижване, което изправяше раменете и повдигаше гласа на пророкуващия, но доктор Прайс правеше най-обикновени изявления с такъв глас, като че ли казваше да му подам солта от масата. „Аз мога да изиграя само една роля, доктор Прайс – беше моят отговор. – И тя е да поддържам проповедници като вас.” Той поклати глава: „Няма да бъде така, не професионални проповедници!