Видяхме, че боледуването обикновено замества пасивните уроци, чиято цел е да сблъскат човека с действителност, която той се съпротивлява да приеме. Болестите винаги са носители на информация. Няма безсмислени болести. Те ни показват къде сме излезли от орбитата си; те са краят на погрешните пътища, по които сме поели; те ни принуждават да задаваме въпроси.
Лекуване означава да освободим информацията от болестта. Това предполага въпроса за смисъла. И тук се проявява опасността от днешната медицина, която се опитва да обясни функционално болестта, изхождайки от самата нея, и с мнимите си отговори да попречи на пациента да постави въпроса „Защо?”. Всеки болен чувства дълбоко в себе си, че боледуването трябва да има нещо общо с него, чувства някаква вина. За него болестта му е нещо повече от погрешно функциониране на тялото. Но тези наченки биват задушавани още в зародиш от лекаря с уверението, че всичко това не е нищо друго освен... Така болестта все повече губи ролята си на носител на информация, на партньор по трудния път към еволюцията. На нея се лепва клеймото на враг, който трябва да бъде победен с всички средства.
Прави впечатление, че в медицината се говори изключително само за борба с болестите. Защо тогава да се учудваме, че тъкмо медиците не могат да разберат боледуването? Никой не може да разбере и да опознае врага, докато се „бори” с него. Докато медицината не сложи край на тази борба; нейната съдба ще продължава да бъде некомпетентността по проблемите на боледуването, защото ще й липсва разбиране. Първата и най-важна стъпка за болния е да влезе в хармония с болестта, да се научи да й казва „да”. Но как да се удаде това на пациента, щом неговият лекар възприема себе си като борец с болестта му? Съпротивата винаги поражда съпротива, борбата - борба.
Също както при водещите война правителства, които огласяват пред народа си само победите, а загубите премълчават, така и от медицинските кръгове ние чуваме само за победи над болестите. След толкова обявени победи от противника вече не би трябвало да е останало и следа... Но, слаба Богу, противникът е толкова велик, че не може да се впечатли от инжекциите, таблетките и скалпелите на медиците. Казвам „слава Богу”, защото, ако изчезнат болестите, ще изчезне и възможността за човешката еволюция. Човек може да бъде изцелен, само защото е болен. Без болестта няма спасение.
Вторият голям и самозван враг на медицината е смъртта, която също се опитваме да победим. Това занимание очевидно пречи да се опознае по-отблизо живота. Защото досега не сме излезли извън наблюдението на някои въздействия на живота. Самият живот като самостоятелно качество е сравнително непознат на професионалните медицински кръгове. Това не бива да ни учудва толкова, ако се замислим, че от началото си досега медицината учи по трупове и с това е по-скоро наука за мъртвите, отколкото за живите. При нея се разпорежда същият първичен закон, както и в протичането на съдбата на всеки отделен човек: принудата да се занимава особено интензивно с онова, на което се съпротивлява.
Ако се вгледаме по-внимателно, има нещо подозрително в подобна съпротива срещу болестта и смъртта от страна на една професионална група, чиято цел - както тя самата е обявила - е да помага на другите. Да се противопоставяш, е равносилно на това да не се примиряваш, да не се сдобряваш, което отново ни навежда на мисълта за несъзнателни страхове. Помощта за другите се оказва пренесена във външния свят битка със собствените проблеми, с непреодолени страхове от болестта и смъртта. Който наистина е проумял болестта, не може да говори за „борба с болестта”. Който се е примирил с умирането, не говори за „състезание със смъртта”, когато е успял да запази физическите функции на едно тяло в интензивното отделение.
В някакъв вестник веднъж бе написано за отчаяни лекари. Причината за отчаянието им беше младеж, който след катастрофа използвал кратките проблясъци на съзнанието си, за да откаже категорично - по религиозни причини - преливането на кръв от друг човек. Учудено се питаме, защо лекарите са били толкова отчаяни? Да се надяваме, че е защото самите те не са притежавали силата на вярата, която е имал пациентът им.
Ако въжделенията за власт на медицината продължават да се развиват в същата степен както досега, скоро ще трябва конституционно да осигурим правото си на боледуване и смърт. Помощта винаги има особен привкус, когато е дадена на всяка цена, дори и против волята на засегнатия.
Разбира се, тези разсъждения не бива да бъдат едностранчиви и да стигат дотам, че да изкарват едва ли не медиците виновни, че пациентите им не се отнасят разумно към боледува-нето и смъртта. Законът за резонанса постановява, че всеки получава, каквото заслужава. В нашия случай това означава, че болните получават медицината, която заслужават. Това важи и за отделните случаи. Всеки болен получава терапевта, за когото е узрял. И обратното. Поради което всички терапевти са толкова дълбоко убедени в ефикасността на методите си!
Когато едно общество се е отучило да борави със съдбата и не желае да поеме отговорността за боледуването, то самото, с очакванията си възпитава такава медицина, каквато днес познаваме. Затова не можем да променим медицината, а само пациентите. За тях именно става дума тук. Боледуването значи, че човек е отпаднал от някакъв ред, значи, че не живее вече по закона. Болестта се сигнализира чрез симптоми. Симптомите имат сигнална функция и - ако ги разбираме правилно - могат да ни покажат пътя към боледуването и изцелението. Самите симптоми не са болести. Затова да накараме да изчезнат симптомите е най-маловажното нещо на света.
В техниката има много предупредителни системи. Например, червената лампичка във фризера, която светва, когато температурата се покачи над обичайното. Никой разумен човек не би отишъл да развърти крушката, когато светне лампичката и после, като изгасне светлината, гордо да заяви, че е поправил фризера. При „поправянето” на човека обаче тази гротеска се повтаря непрекъснато. Едва светнал някой симптом, лекарят го кара да изчезне и отбелязва трика като поредния успех на терапията си.
Така се получава парадоксът, че в медицината статистиката на успеха почива най-вече върху факта, че тя не може да лекува. Защото всеки подтиснат симптом принуждава човека да сигнализира на друго ниво нелекуваната си болест. Подтискането на новия симптом отбелязва терапевтичен ефект №2 и така нататък. Този ефект е познат под понятието изместване на симптома, но въпросният процес все по-рядко се забелязва поради силната специализация, заради която при следващата болест пациентът отива при друг специалист.
Човек може да се разболее само от някакъв първичен принцип, а не от бактерии, вируси, токсини и други подобни. Да излекуваш, означава да направиш човека по-съвършен, да го осветиш, да го приближиш към спасението. Изцелението е свързано с процес на осъзнаване, който помирява болния с първичния принцип (божеството), който го е разболял. От само себе си е ясно, че така разбираното лечение не е въпрос на все по-съвършени в техническо отношение помощни средства, на по-фини методи на диагностика, на повече химия.
Лекуването е винаги жречески акт, който се извършва отвъд материалността. Затова лекуването може да се изучи само в много ограничена степен. Истинският лечител трябва от природата да е легитимиран за жрец, трябва да е иницииран, посветен. Парацелз и Ханеман, например, са били такива, посветени от природата лечители. Имало е и продължава да има още много, макар и те да не се ползват със същата известност. Но знаещите винаги са били малко и винаги носят печата на жречеството. А най-малко са онези, които действително променят света.
В книгата на лекаря Владимир Линденберг „Пътешествие навътре в себе си” героят му Бутурлин казва: „... но светът най-малко може да съществува без мъдреците, без светците, без богомолците. Те нито се виждат, нито се чуват, но са по-истински от всички останали, защото единствено те остават постоянни.”
На някой лечител подобни изисквания могат да му се сторят доста чужди и нереални, като се вземе предвид големия брой болни. И действително, едва ли е възможно в грамадните си медицински предприятия да назначим само истински лечители. А и нормалният в днешно време платен частен кабинет не е най-подходящото място за грижа за спасението на душата на пациента. Настоящата книга няма за цел да изследва подробно дали това състояние на нещата е предпоставка или последица от нашата медицина, но искаме да покажем, че съществуват съвсем практични начини лечението да се прилага според първичния му принцип. Поне, ако има желание да се спазват указанията на великите посветени в лекарското изкуство и да се следват техните учения.
Хомеопатия
Едно от най-фундаменталните изследвания в областта на лечебното изкуство е хомеопатията, така, както тя е развита и описана от Самуел Ханеман (1755-1843). Откакто съществува, та чак до днес противниците на хомеопатията я оборват също толкова страстно, колкото страстно я защитават привържениците й. По-нататък малко по-подробно ще се запознаем с хомеопатията. Не само защото сме изправени пред непосредствена опасност да й се издаде присъда, но и защото е необходимо спешно да се внесе яснота за същността й в немедицинските среди. И най-вече защото хомеопатията е нещо много повече от чисто терапевтичен метод.
Ако се вгледаме по-отблизо, ще разберем, че хомеопатията, всъщност, е истинският целебен принцип на нашата Вселена. Това й значение легитимира и конкретното й терапевтично приложение. По-нататък ще изясним чрез пример по какъв начин езотеричният светоглед е в състояние да изведе прости и ясни взаимозависимости, които за материално мислещия човек изглеждат логически невъзможни.
Основните нападки се отправят преди всичко към начина на производство на хомеопатич-ните лекарства. Подобен медикамент бил толкова „силно разреден”, че почти не съдържал полезни вещества. Медиите с очебийна неграмотност демонстрират пред обществеността примера, при който капка от някаква субстанция се капва в Боденското езеро или в Северно море, разбърква се символично и после се твърди, че съдържанието на взетото от отсрещния бряг шишенце с вода отговаря на хомеопатичното разреждане В 30. Още по-научно става привеждането на доказателства, когато от аптеката се купуват пет различни хомеопатични лекарства. После те се анализират с модерни уреди, като се стига чак до атомната им структура, само и само да се докаже, че и петте шишенца с лекарства не съдържали нищо друго, освен алкохол е някакви примеси.
Измамата е разкрита и законодателят шумно се заканва „в интерес на обществото” най-после да вземе някакви регламентиращи мерки.
За да не ставаме и за в бъдеще жертви на такива аргументи, които напълно се разминават с хомеопатията, първо да видим как се правят хомеопатичните лекарства. Изходна база за дадено лекарство може да бъде почти всичко, което съществува като вещество на този свят, но изборът се стеснява най-вече до вещества от три природни области - минерали, растения и животни.
Да изберем за пример беладоната. От плода на това растение се прави тинктура, която представлява изходно вещество и затова се нарича също първична тинктура (Символ ). От първичната тинктура се взима една част и към нея се прибавят десет части разтворител, например спирт. Двете съставки се разтръскват заедно. По-точно, това разтръскване се състои от определен брой тръскания и се нарича потенциране. Резултатът от описания процес се казва Бел. 01 и е първата децимална степен на растението беладона. От Бел. 01 също се взима една част и се разрежда с десет части разтворител. Получава се Бел. 02. Процесът на степенуване се повтаря по-нататък. Това може да се изрази чрез следната схема:
1 част Бел. + 10 части спирт = Бел. D1
(отношение 1:10)
1 част Бел. D1 + 10 части спирт = Бел. D2
(отношение 1:100)
1 част Бел. D2 + 10 части спирт = Бел. D3
(отношение 1:1000)
1 част Бел. D3 + 10 части спирт = Бел. D4
(отношение 1:10 000)
1 част Бел. D4 + 10 части спирт = Бел. D5
(отношение 1:100 000)
1 част Бел. D5 + 10 части спирт = Бел. D6
(отношение 1: 1 милион)
1 част Бел. D6 + 10 части спирт = Бел. D7
(отношение 1:10 милиона)
↓
1 част Бел. D29 -Н 10 части спирт = Бел. D30
(отношение 1:1 квинтилион)
Нашата таблица стига до D0, макар че степенуването на дадено лекарство съвсем не е задължително да спре дотук. Всяко лекарство може да се получи в различна степен - можем да получим Беладона D3, но също и Бел. D12, D30; както и D200, D500, D1000, D10 000. Според горната схема Беладона D200 отговаря на отношение от една част Бел. към толкова части спирт, колкото изразява числото 1 с 200 нули.
Известно е обаче, че при D23 вече не се съдържа нито една молекула от първичната субстанция (в нашия случай Бел.). Всичко, което се случва по-нагоре от D23, е само ритуално разтърсване на спирта. В химическо отношение Беладона D30 по абсолютно нищо не се различава от Беладона D200 - и двете са чист спирт и, така да се каже, изобщо не заслужават надписа „Беладона”. Въпреки това хомеопатията работи с тези „високи степени”. Ханеман е използвал най-вече трийсетата степен и е провеждал с нея всички лечения.
Противниците на хомеопатията ще се зарадват, защото това доказва, че тя, всъщност, работи с „нищо”. Истинският хомеопат обаче използва D30, за да е сигурен, че няма нищо общо с материята.
За изчерпателност тук трябва да споменем, че има и така наречените С-степени (центимални степени), при които се разтръсква смес в отношение 1:100 (вместо 1:10 при D-степените). При С-степените, които, всъщност, са по-първичните и които би трябвало да се предпочитат заради това, естествено материалното ниво се напуска още по-бързо - от С-12 нагоре вече няма и атом от първичната субстанция. Едно по-късно развитие на разработките на Ханеман са така наречените LM степени (Квинта-центимални степени), които отговарят на високите степени, но които са по-удобни за използване в терапията. Свързаните с това професионални проблеми обаче в случая не ни интересуват.
Но ако обстоятелството, че в медикаментите не се съдържа „нищо” от това, което обещава надписът им, ни създава известен проблем, то дозировката още повече увеличава объркването. Ако на някой пациент му изпишат например D6, той вероятно трябва да взима от него по една доза на всеки два часа. Една доза винаги се равнява на седем капки или седем глобули. Хомеопатичните медикаменти съществуват не само в течна форма, но и като топчета от млечна захар, така наречените глобули. В този случай млечната захар замества разтворителя спирт.
От медикамент на трийста степен (DЗО) пациентът може да взима само веднъж на ден по една доза, D200 се взема еднократно и шест седмици след това не бива да се вземат други лекарства. Свикналият с таблетки днешен човек изпитва много странно чувство, когато поема по седем капки от дадено лекарство или когато чуе, че трябва да се яви на преглед точно след шест седмици - и то при D200, „което, всъщност, е толкова разредено, че отдавна не съдържа нищо”.
Объркването още повече нараства, когато се случи хомеопатът да изпише, примерно, на съпругата на някой пациент същото лекарство, което е изписал на самия него против ангина. Само че на съпругата му лекарството е изписано против разширени вени. А когато тя се разболее от ангина, й предписват съвсем друго лекарство. Веднага се набива на очи също, че върху опаковките на медикаментите липсват каквито и да било указания какво лекуват.
Сподели с приятели: |