Лекции изнесени в Берн от до 12. 1910 г

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Преди да пре­ми­нем днес към на­ша­та тема, бих ис­кал да нап­ра­вя ед­но мал­ко до­пъл­не­ние към ка­за­но­то вчера. Аз по­со­чих как в про­це­си­те на об­що­чо­веш­ка­та еволюция, а имен­но в за­бе­ле­жи­тел­ни­те и ве­ли­ки про­це­си на на­ше­то битие, мо­жем да до­ло­вим нещо, ко­ето сме в със­то­яние да из­ра­зим с по­мощ­та на един език, из­ведим от про­це­си­те в Космоса. Аз спо­ме­нах кол­ко не­въз­мож­но е да об­ле­чем в ду­ми­те на го­во­ри­мия език - при то­ва яс­но и под­роб­но - нещата, ко­ито се от­на­сят до го­ле­ми­те тай­ни на битието.

Ако ис­ка­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме он­зи за­бе­ле­жи­те­лен процес, а имен­но вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду два­ма­та го­ле­ми уче­ни­ци на Заратустра, меж­ду Хермес или Тот и Мойсей, ние бих­ме мог­ли да сто­рим то­ва на­й-­добре, ако го пред­с­та­вим ка­то пов­то­ре­ние на един ве­лик кос­ми­чес­ки процес, спо­ред източниците, с ко­ито раз­пола­га­ме в ли­це­то на окул­т­на­та мъдрост, на Духовната Наука. За да си пред­с­та­вим наг­лед­но то­зи кос­ми­чес­ки процес, не­ка от­но­во да обър­нем пог­лед на­зад към она­зи епоха, ко­га­то на­ша­та Земя се от­де­ли от сво­ето Слънце и, та­ка да се каже, две­те не­бес­ни те­ла про­дъл­жи­ха своя жи­вот в Космоса, раз­по­ла­гай­ки със свой са­мосто­яте­лен център. Ще онаг­ле­дим то­зи про­цес още по-пълно, ако си пред­с­та­вим как в пра­да­леч­но­то минало, цяла­та ма­са на Земята и на Слънцето са об­ра­зу­ва­ли ед­но цяло, ед­но ог­ром­но не­бес­но тяло, ко­ето в пос­ледствие се раз­-
де­ли на две. Нека да не забравяме, че на­ред с от­де­ля­не­то на Земята и Слънцето, се ра­зиг­ра­ват и дру­ги кос­ми­чес­ки процеси, свър­за­ни с от­де­ля­не­то на дру­ги­те пла­не­ти от на­ша­та Слънчева система. За цел та на на­ши­те лекции, не­ка за­се­га се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от вре­ме­ви­те отношения, свър­за­ни с от­де­ля­не­то на дру­ги те планети, и то­га­ва бих­ме мог­ли да кажем: В пра­да­леч­но­то ми­на­ло ста­на така, че Слънцето об­ра­зу­ва свой соб­с­т­вен център, а Земята съ­що об­ра­зу­ва свой соб­с­т­вен център.

Ако раз­г­леж­да­ме от­де­ля­не­то на Слънцето от Земята, не­ка да не забравяме, че на­соч­ва­ме пог­лед към тол­кова да­леч­ни времена, ко­га­то това, ко­ето днес на­ри­ча­ме Земя, все още съ­дър­жа­ше в се­бе си суб­с­тан­ци­ите на днешна­та Луна, та­ка че в не­бес­но­то прос­т­ран­с­т­во про­ти­вос­то­яха Земя плюс Луна от ед­на страна, и Слънцето от друга. Всички ду­хов­ни и фи­зи­чес­ки сили, ко­ито съ­щес­т­ву­ва­ха пре­ди то­ва разделяне, се обо­со­би­ха по та­къв начин, че по­-г­ру­би­те елементи, по­-г­ру­би­те въздействия, ос­та­на­ха на Земята, а по-фините, висши, ду­хов­но­-­етер­ни въз­дейс­т­вия се свър­за­ха със Слънцето. Сега тряб­ва да си пред­с­та­вим още, че дъл­го вре­ме Земя и Слънце са разделени, и че пър­во­на­чал­но всичко, ко­ето Слънцето из­п­ра­ща­ше към Земята, бе­ше от съ­вър­шено дру­го естество, а не как­во­то е то днес. На пър­во мяс­то има­ме ед­но Земно съществувание, един Земен живот, кой­то е по-вътрешен, зат­во­рен в се­бе си и при­ема твър­де мал­ко от онова, ко­ето Слънцето из­п­ра­ща към Земята ка­то ду­хов­ни сили, чий­то из­раз са съ­що и фи­зи­чес­ки­те сили.

На пър­во вре­ме след от­де­ля­не­то на Слънцето от Земята, не­ща­та сто­яха така, че Земята - та­ка да се ка­же - кло­не­ше към ед­но пресъхване, към ед­но за­пус­тя­ва­не и мумифициране. И ако то­ва би про­дъл­жи­ло по съ­щия на­чин - Земята да за­дър­жа Луната в сво­ето ло­но - днеш­ни­ят жи­вот на Земята би бил прос­то невъзможен. Но до­ка­то Земята съ­дър­жа­ше Луната в се­бе си, Слънчевият жи­вот не мо­же­ше да про­яви в пъл­на сте­пен сво­ите въз­дейс­т­вия вър­ху нея. Това ста­на ед­ва по-късно, ко­га­то Земята от­де­ли от се­бе си това, ко­ето е днеш­на­та Луна, а на­ред с нея - и ду­хов­ни­те Същества, ко­ито бя­ха свър­за­ни с Луната; Земята ги от­де­ли от се­бе си, съ­що както от­де­ли и фи­зи­чес­ки­те суб­с­тан­ции на Луната.

Обаче с то­ва от­де­ля­не на Луната от Земята е свър­за­но и не­що друго. Следва да сме наясно, че всичко, ко­ето на­ри­ча­ме „живот", е въз­ник­на­ло бав­но и пос­те­пен­но на на­ша­та планета. Духовната Наука точ­но опис­ва отдел­ни­те състояния, ко­ито поз­во­ли­ха въз­ник­ва­не­то на живота. Многократно сме го­во­ри­ли за Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и за се­гаш­на­та Земя*14. Следователно, то­ва ко­ето на­ри­ча­ме „от­де­ля­не на Слънцето", а съ­що и пре­диш­но­то състояние, ко­га­то Слънцето и Земята пред­с­тав­ля­ва­ха ед­но тяло, са пред­шес­т­ву­ва ни от дру­ги ево­лю­ци­он­ни процеси, ко­ито са от съв­сем дру­го естество, а имен­но Са- турновото развитие, Слънче­во­то раз­ви­тие и Лунното развитие. Когато Земята се по­яви в днеш­на­та си форма, тя про­дъл­жа­ва­ше да е свър­за­на със суб­с­тан­ци­ите на всич­ки планети, ко­ито спа­дат към на­ша­та Слънчева сис­те­ма и ко­ито ще

Обаче ние знаем, че по вре­ме на Стария Сатурн, кон­фи­гу­ра­ци­ята и със­та­вът на ма­те­ри­ята бя­ха съв­сем раз­лични от днешните. На Стария Сатурн все още не съ­щес­т­ву­ва­ха твърди, течни, га­зо­об­раз­ни или въз­ду­хо­об­раз­ни тела. Целият Са- турн бе­ше със­та­вен са­мо от топлина. Там всич­ко се със­то­еше от топ­лин­на ди- ференциация, от топ­лин­на структура. Или с дру­ги думи: Старият Сатурн при­те­жа­ва­ше са­мо ед­но топ­лин­но тя­ло и всич­ки Сатурнови про­це­си про­ти­ча­ха в топ­лин­ния елемент. Сега ня­ма за­що да повтарям, че всеки, кой­то из­каз­ва по­доб­ни твърдения, е на­пъл­но убеден: за съв­ре­мен­на­та фи­зи­ка е не­въз­мож­но да си пред­с­та­ви тяло, със­тоящо се от топлина, по­не­же за съв­ре­мен­на­та фи­зи­ка „топлина- та" е са­мо ед­но състояние, а не не­що суб­с­танциално. Обаче за нас е важ­на истината, а не как­во си въ­об­ра­зя­ва съв­ре­мен­на­та физика.

Но ево­лю­ци­ята нап­ред­ва и от топ­лин­но­то тя­ло на Сатурн, ние се пре­на­ся­ме в след­ва­що­то пла­не­тар­но със­тояние - Старото Слънце. Както зна­ем от „Тайната Наука", топ­лин­но­то тя­ло на Сатурн се сгъстява. Естествено, част от топ­ли­на­та остава; но дру­га част от не­го се сгъс­тя­ва до газообразното, въз­ду­хо­об­раз­но със­то­яние на Старото Слънце. Обаче на­ред с то­ва сгъстяване, нас­тъп­ва и ед­но раз­реж­да­не - ед­но раз­ви­тие в по­со­ка на горе, към това, ко­ето на­ри­ча­ме „светлина". Накратко: ко­га­то нап­ред­нем от топ­лин­но­то тя­ло на Стария Сатурн към Слън- чевото състояние, ние сти­га­ме до ед­но не­бес­но тяло, със­та­ве­но от въздух, топ­ли­на и свет­лина.

А ко­га­то по­-къс­но пре­ми­нем от Старото Слънце към Старата Луна, ко­ято е пре­диш­на­та пла­не­тар­на ин­карна­ция на на­ша­та Земя, ние откриваме, че от­но­во е нас­тъ­пи­ло ед­но сгъстяване. Сега на­ми­ра­ме не са­мо га­зооб­раз­но­то или въз­ду­хо­об­раз­но състояние, а на­ред с не­го и ед­но теч­но състояние. Обаче от дру­га стра- на, от към оду­хот­во­ря­ва­не­то и етеризирането, съ­що е нас­тъ­пи­ла ед­на промяна. Ние установяваме, че по вре­ме на Лунното със­то­яние съ­щес­т­ву­ва не са­мо свет- лина, но че въз­ник­ва и не­що друго: зву­ко­ви­ят eтeр*15, кой­то е иден­ти­чен с днеш­ния хи­ми­чес­ки етер. Това, ко­ето тук на­ри­ча­ме „зву­ков етер", не е ед­но и съ­що с това, кое то обоз­на­ча­ва­ме ка­то фи­зи­чес­ки звук или тон; пос­лед­ни­ят е са­мо ед­но от­ра­же­ние на това, ко­ето яс­но­видство­то въз­п­ри­ема ка­то хар­мо­ния на сферите, ка­то ете­рен тон, пул­си­ращ през це­лия свят. Ето за­що ко­га­то го­ворим за то­зи етер и за то­зи звук, ние има­ме пред­вид не­що мно­го по-духовно.

След ка­то от Старата Луна раз­ви­ти­ето нап­ред­ва и сти­га до на­ша­та Земя, ние ус­та­но­вя­ва­ме още ед­на степен на сгъстяване: об­ра­зу­ват се твър­ди­те „земни" ве- щества. На Старата Луна та­ки­ва твър­ди тела, как­ви­то има­ме на Земята, все още не съществуваха; те ста­на­ха въз­мож­ни ед­ва на Земята. И така, се­га на Земята има ме топлина, га­зо­об­раз­ни или въздухообразни, теч­ни или водни, и твър­ди тела, а от дру­га стра­на имаме: светли­нен етер, зву­ков етер и жиз­нен етер.
Следователно, на Земята ние има­ме се­дем със­то­яния от еле­мен­тар­но естество, до­ка­то на ста­рия Сатурн имах­ме ед­но един­с­т­ве­но състояние: топлината. Ето защо, ко­га­то Земята се по­яви от кос­ми­чес­кия мрак и бе­ше все още свър­за­на със Слънцето и с дру­ги­те планети, ние би тряб­ва­ло да си представим, че тя включ­ва в се­бе си те­зи се­дем еле­мен­тар­ни състояния. Обаче след от­де­ля­не­то на Слънце­то нас­тъп­ва не­що забележително.

В ус­ло­ви­ята на днеш­ния се­ти­вен живот, Слънчевите въз­дейс­т­вия се про­явя­ват на­й-­ве­че ка­то „топлина" и „светлина"; оба­че про­яв­ле­ни­ята на зву­ко­вия етер и жиз­не­ния етер не по­па­дат в об­лас­т­та на се­тив­ни­те въз­п­риятия. Тъкмо по­ра­ди та­зи при­чи­на ние от­к­ри­ва­ме про­явле­ни­ята на зву­ко­вия етер са­мо в хи­ми­чес­ки­те съ­едине­ния и процеси, следователно, в чис­то ма­те­ри­ал­ни­те взаимодействия. А про­яв­ле­ни­ята на жиз­не­ния етер - така, как­то те стру­ят от Слънцето - изоб­що не мо­гат да бъ­дат не­пос­ред­с­т­ве­но въз­п­ри­ема­ни от чо­ве­ка по съ­щия начин, как­то нап­ри­мер той раз­ли­ча­ва свет­ло­то и тъм­но­то с по­мощ­та на сво­ите се­тив­ни възприятия. Ние въз­п­ри­ема­ме жи­во­та чрез про­яв­ле­ни­ята му в жи­ви­те същества, оба­че не сме в със­то­яние не­пос­ред­с­т­вено да въз­п­ри­ема­ме стру­ящия от Слън- цето жиз­нен етер. Ето за­що на­ука­та съ­що е при­ну­де­на да заяви, че животът, ка­то такъв, е ед­на го­ля­ма за­гад­ка за нея.

И така, ние виждаме, че два­та на­й-­вис­ши ви­да етер, жиз­не­ни­ят етер и зву­ко­ви­ят етер, въп­ре­ки че се из­лъчват от Слънцето и при­над­ле­жат към не­го­ви­те на­й-­вис­ши еманации, не се изя­вя­ват не­пос­ред­с­т­ве­но в ус­ло­вията на Земния свят. Тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред нещо, ко­ето въп­ре­ки че се из­лъч­ва от Слънцето - ос­та­ва скри­то за обик­но­ве­но­то възприятие. От всичко, ко­ето жи­вее в зву­ко­вия етер и в жиз­не­ния етер, на Земята мо­же да бъ­де въз­п­ри­ето са­мо нещо, ко­ето е скри­то във вът­реш­нос­т­та на чо­веш­ко­то тяло. Тук, на Земята, е не­въз­мож­но да бъ­дат не­пос­ред­с­т­ве­но въз­п­ри­ети про­яв­ле­ни­ята на жи­во­та или на хар­мо­ни­ята на сфе- рите, оба­че мо­же да бъ­де въз­п­ри­ето онова, ко­ето дейс­т­ву­ва в ця­ла­та ор­га­ни­за­ция на чо­веш­ко­то същество.

За мен е на­й-­лес­но да опи­ша те­зи не­ща пред Вас, ако още вед­нъж на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви вър­ху развитието, ко­ето чо­ве­кът пое на Земята. Ние знаем, че от на­й-д­рев­ни времена, вклю­чи­тел­но и през Атлантската епоха, чо­ве­кът бе­ше на­да­рен с ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но ясновидство, бла­го­да­ре­ние на ко­ето той въз­п­ри­ема­ше не са­мо се­тив­ния свят, как­то то­ва ста­ва днес, а и не­го­ви­те скри­ти ду­хов­ни причини. Как бе­ше въз­мож­но това? Това бе­ше въз­мож­но бла­го­да­ре­ние на фак- та, че за хо­ра­та от оне­зи епо­хи съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но меж­дин­но със­тояние на съзнанието, раз­по­ло­же­но меж­ду на­ше­то буд­но съзнание, как­во­то е то от про­буж­да­не­то до зас­пи­ва­не то, и онова, ко­ето на­ри­ча­ме сън­но или спя­що съзнание. В буд­но­то със­то­яние чо­ве­кът въз­п­ри­ема се­тив­но­-физи­чес­ки­те предмети; в сън­но­то със­то­яние той - или по­не по­ве­че­то хо­ра - не въз­п­ри­ема нищо; той е са­мо биоло­ги­чес­ки жив и ни­що повече. Но ако прос­ле­ди­те с яс­но­виж­дащ пог­лед със­то­яни­ето на спя­щия човек, Вие бих­те от­к­ри­ли изу­ми­тел­ни подробности, впро-­

Ние знаем, че до­ка­то чо­ве­кът спи, не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло и Азът са из­вън фи­зи­чес­ко­то му и етер­но тяло. Аз мно­гок­рат­но съм подчертавал: не би­ва да си пред­с­та­вя­ме от­де­ля­не­то на ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът из­вън физи­чес­ко­то и етер­но тя­ло така, ся­каш те ви­сят ка­то ня­ка­къв об­лак в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост над фи­зи­чес­ко­то тяло. Това, ко­ето мо­же да се виж­да под фор­ма­та на „облак" при низ­ше­то ас­т­рал­но ясновидство, и ко­ето на­ри­ча­ме „ас­т­рал­но тяло", е са­мо да­леч­но­то предд­ве­рие на онова, ко­ето пред­с­тав­ля­ва спя­щи­ят човек. И ако ня­кой би твъ- рдял, че то­зи „облак" в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло е един­с­т­ве­на­та фор­ма­ция у спя­щия човек, той са­мо би доказал, че вла­дее един­с­т­ве­но низ­ши­те фор­ми на ас­т­рал­но яс­но­видство. Това, ко­ето чо­ве­кът пред­с­тав­ля­ва по вре­ме на съня, е не­що мно­го по-обширно. Фактически в ми­га на за- спиването, вът­реш­ни­те си­ли на ас­т­рал­но­то тя­ло и на Аза за­поч­ват да се раз­ши­ря­ват из ця­ла­та Слънчева система, прев­ръ­щай­ки се в част от са­ма­та нея. По вре­ме на съ­ня чо­ве­кът всмук­ва в сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и в своя Аз не­об­хо­ди­ми­те за ук­реп­ва­не на жи­во­та сили, а после, про­буж­дай­ки се, вли­за от­но­во в тес­ни­те очер­тания на сво­ето тяло, за да вне­се там ук­реп­ва­щи­те въз­дейс­т­вия на Слън- чевата система. Ето за­що сред­но­ве­ковни­те окул­тис­ти обоз­на­ча­ва­ха то­ва ду­хов­но тя­ло на чо­ве­ка с име­то „ас­т­рал­но тяло", по­не­же то е свър­за­но със звез­д­ни­те светове, от ко­ито чер­пи сво­ите сили. Накратко: по вре­ме на нощ­ния сън чо­ве­кът е раз­п­рос­т­рян из ця­ла­та Слънчева система.

Но как­во нав­ли­за в на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло по вре­ме на съня? Когато но­щем сме из­вън на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, то­га­ва на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло е про­ни­за­но и ожи­вот­во­ре­но от „хар­мо­ни­ите на сферите", от онова, ко­ето ина­че се но­си в етера, в зву­ко­вия етер. Когато по­си­пем ня­ка­къв прах вър­ху ме­тал­на пло­ча и пре­диз­ви­ка­ме виб­ра­ции в нея с по­мощ­та на ци­гул­ков лък, те се пре­да­ват съ­що и на пра- ха, об­ра­зу­вай­ки т. нар. Кладниеви фигури. По съ­щия на­чин нощ­но вре­ме хар­мо­ни­ите на сфе­ри­те нав­ли­зат в чо­ве­ка и го из­пъл­ват със сво­ите „вибрации", вна­сяй­ки от­но­во ред и хар­мо­ния в безредието, ко­ето чо­ве­кът е съз­дал през де­ня със сво­ите се­тивни възприятия. А това, ко­ето жи­вее и пул­си­ра в жиз­не­ния етер, то нав­ли­за в те­ла­та ни съ­що и по вре­ме на съня, са­мо че чо­ве­кът е ли­шен от въз­п­ри­ятие за то­зи вът­ре­шен жи­вот на сво­ите обвивки, до­ка­то се на­ми­ра из­вън сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тяло. Нормално чо­ве­кът мо­же да въз­п­ри­ема нещата, ед­ва ко­га­то от­но­во се вмък­не във фи­зи­чес­ко­то си и етер­но­то си тя­ло и упот­ре­бя­ва външ­ни­те ор­га­ни на етер­но­то тя­ло в служ­ба на мисленето, а външ­ни­те ор­га­ни на фи­зи­чес­ко­то тя­ло - за це­ли­те на се­тив­ни­те възприятия.

Обаче в древ­ни­те епо­хи съ­щес­т­ву­ва­ха меж­дин­ни състояния, т.е. на­ми­ра­щи се меж­ду буд­нос­т­та и съня, ко­ито днес би­ха мог­ли да се про­явят са­мо ка­то аб­нор­м­ни със­то­яния и не са за пре­по­ръч­ва­не по­ра­ди това, че крият се­ри­оз­ни опас- ности. Но през ат­лан­т­с­ки­те вре­ме­на те бя­ха не­що на­пъл­но нормално. Благо-

Постепенно та­зи въз­мож­ност угасна. С из­губ­ва­не­то на ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во се зат­во­ри и дос­тъ­път до те­зи свръх­се­тив­ни възприятия. Обаче на тях­но мяс­то по­къл­на не­що друго: вът­реш­на­та си­ла на знанието, вът­решна­та си­ла на познание- то. Едва се­га чо­ве­кът уз­ря за вът­ре­шен размисъл. Всичко, ко­ето днес в на­шия бу­ден жи­вот на­ри­ча­ме „вът­ре­шен размисъл" - а то­ва е прак­ти­чес­ки на­ши­ят вът­ре­шен живот, се раз­ви ед­ва след угас­ва­не­то на ста­ро­то ясновидство. Вътреш- ният живот, ка­къв­то чо­век во­ди днес, про­ти­чащ в усещания, чувства, мис­ли и представи, и пред­с­тав­ля­ващ всъщ­ност твор­чес­ка­та стра­на на на­ша­та култура, е бил не­що не­позна­то за чо­ве­ка през пър­ви­те пе­ри­оди на Атлантската епоха. В меж­дин­ни­те със­то­яния меж­ду буд­ност и сън, той жи­ве­еше - та­ка да се ка­же - ка­то раз­лят в ду­хов­ния свят; а се­тив­ния свят той въз­п­ри­ема­ше ка­то в мъгла; във все­ки слу­чай той бе­ше на­пъл­но от­къс­нат от разбирането, от вът­реш­ни­те об­ра­зи на външ­ния живот. Следователно, на­ред с угас­ва­не­то на ста­ро­то ясновидство, на пре­ден план из­ле­зе се­тив­но­то въз­п­ри­ема­не на фи­зи­чес­кия свят.

Да обобщим: Във вът­реш­ни­те об­лас­ти на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се раз­ви­ва нещо, ко­ето е слаб от­з­вук от онова, ко­ето на­ри­ча­ме хар­мо­ния на сфе­ри­те и жиз­нен етер. Но в съ­ща­та степен, в ко­ято чо­ве­кът се чув­с­т­ву­ва вътреш­но из­пъл­нен с усещания, с възприятия, ко­ито от­ра­зя­ват външ­ния свят и фор­ми­рат съв­ре­мен­ния ду­ше­вен живот, в съ­ща­та сте­пен за не­го из­чез­ва и хар­мо­ни­ята на сферите. Доколкото усе­ща­ше на­рас­т­ва­ща­та си­ла на своя Аз, до­тол­ко­ва угас­на за не­го и не­пос­ред­с­т­ве­но­то въз­п­ри­ятие на пул­си­ра­щия през све­та бо­жес­т­вен жизнен етер. Човекът из­во­юва сво­ята се­гаш­на сте­пен за смет­ка на това, че за­гу­би из­вес­т­на част от външ­ния живот. Като Земно създание, чо­ве­кът усе­ща­ше в се­бе си един кап­су­ли­ран жи­вот и не бе­ше в със­то­яние да го възпри­ема ка­то ди­рек­т­но ид­ващ от Слънцето; днес той усе­ща в се­бе си са­мо един да­ле­чен и слаб от­б­лясък от мо­гъ­щия кос­ми­чес­ки живот, от жиз­не­ния етер.

В об­лас­т­та на чо­веш­ко­то поз­на­ние съ­що се раз­ви един вид пов­то­ре­ние на това, ко­ето се слу­чи на са­ма­та Земя. След от­де­ля­не­то си от Слънцето, тя би се втвър­ди­ла и капсулирала, ако би ос­та­на­ла и по­-на­та­тък свърза­на с оне­зи субстанции, ко­ито но­се­ше от Слънцето. Първоначално Слънчевите въз­дейс­т­вия не мо­же­ха да обхва­нат Земята и то­ва про­дъл­жи до от­де­ля­не­то на Луната от Земята. Ето за­що в това, ко­ето Земята от­х­върли от се­бе си ка­то „Луна", ние има­ме ед­но от­х­вър­ля­не на всич­ки оне­зи субстанции, ко­ито пре­че­ха на Земята да по­ема ди­рек­т­ни­те Слънчеви въздействия. Отделяйки Луната от се­бе си, тя се от­во­ри за въз­дейс­т­ви­ята на от­де­ле­но­то от нея Слънце и, та­ка да се каже, зас­та­на сре­щу

Но това, ко­ето ста­на в кос­ми­чес­ки­те измерения, тряб­ва­ше да се пов­то­ри и в рам­ки­те на чо­веш­кия живот. Земята от­дав­на се бе­ше от­во­ри­ла за Слънчевите въздействия, ко­га­то нас­тъ­пи под­хо­дя­щи­ят момент, в кой­то чо­ве­кът тряб­ва­ше да се от­къс­не от не­пос­ред­с­т­ве­ни­те въз­дейс­т­вия на Слънцето. За яс­но­вид­с­т­во­то на ат­лантския човек, Слънчевите въз­дейс­т­вия все още бя­ха не­що ре­ал­но и ат­лан­те­цът усе­ща­ше това, ко­ето струи от Слънцето към Земята. И как­то за Земята нас­тъ­пи време, ко­га­то тя за­поч­на да се втвърдява, та­ка и за чо­ве­ка нас­тъ­пи време, през ко­ето той се оттегли, раз­ви свой вът­ре­шен жи­вот и не бе­ше ве­че от­во­рен за Слънчеви те въздействия, фор­ми­ра­не­то на вът­реш­ния живот, при ко­ето чо­ве­кът не мо­же­ше да се от­во­ри за Слънцето, а раз­ви­ва­ше са­мо един слаб от­з­вук на онова, ко­ето ид­ва­ше ка­то ехо от зву­ко­вия етер, от жиз­не­ния етер и от хар­мо­ни­ята на сферите, то­ва фор­ми­ра­не об­х­ва­на до­ри част от вре­ме­то на сле­дат­лан­т­с­ки­те епохи.

Следователно, през пър­ви­те пе­ри­оди от ат­лан­т­с­ко­то развитие, съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но въз­п­ри­ема­не на Слънчевите въздействия, но пос­ле хо­ра­та се зат­во­ри­ха за тях. И ко­га­то те­зи въз­дейс­т­вия прес­та­на­ха да проник­ват в чо­ве­ка - а в за­мя­на на то­ва вът­реш­ни­ят му жи­вот все по­ве­че и по­ве­че про­цъф­тя­ва­ше -, то­га­ва единстве­но Мистериите бя­ха тези, ко­ито да­ва­ха на сво­ите уче­ни­ци въз­мож­нос­т­та да раз­ви­ят но­ви ду­хов­ни сили, та­ка че - с ог­лед на нор­мал­ни­те Зем- ни съ­от­но­ше­ния - чо­ве­кът не­пос­ред­с­т­ве­но да въз­п­ри­еме Слънчевите въз дейст- вия, при­мер­но с по­мощ­та на Йога. Ето за­що през вто­ра­та по­ло­ви­на на Атлант- ската епоха, там, в Атлантида, въз­ник­на­ха оне­зи мис­те­рий­ни центрове, с пра­во на­ри­ча­ни „оракули", всред ко­ито от об­ща­та чо­веш­ка ма­са - ко­ято бе­ше ли­ше­на от въз­мож­нос­т­та да въз­п­ри­ема по нор­ма­лен на­чин не­пос­ред­с­т­ве­ни­те въз­дейс­т­вия на зву­ко­вия и жиз­не­ния етер - бя­ха обу­че­ни та­ки­ва уче­ни­ци и последова- тели, ко­ито чрез ед­но пър­во­на­чал­но подтис­ка­не на се­тив­ни­те възприятия, мо­же­ха да до­ла­вят от­к­ро­ве­ни­ята на зву­ко­вия и жиз­не­ния етер. Тази спо­собност бе­ше съх­ра­не­на тък­мо в спо­ме­на­ти­те цен­т­ро­ве на тай­на­та наука, и то до та­ка­ва степен, че до­ри офи­циална­та наука, без са­ма­та тя да е наясно, за­па­зи не­що от тра­ди­ци­ите на Питагоровата школа, спо­ред ко­ято човек мо­же да чуе хар­мо­ни­ята на сферите. Само че офи­ци­ал­на­та на­ука пре­вър­на та­ки­ва по­ня­тия ка­то „хар­мония на сферите" в не­що на­пъл­но абстрактно. Но в дейс­т­ви­тел­ност под „хар­мо­ния на сферите" Питагоровата школа раз­би­ра­ше ис­тин­с­ка­та въз­п­ри­ем­чи­вост на чо­ве­ка за зву­ко­вия етер, за хар­мо­ни­ята на сферите, за обективния, бо­жес­т­вен жиз­нен етер.

И онзи, кой­то по не­пов­то­рим и ве­ли­чес­т­вен на­чин твърдеше, че зад Слънчевите въздействия, така, как­то те стру­ят към Земята под фор­ма­та на свет­ли­на и топ- лина, има и не­що друго, а имен­но зву­ко­ва деятелност, жиз­не­на деятелност, про­явя­ва­щи се в чо­веш­кия жи­вот ка­то ед­ва до­ло­вим полъх, бе­ше имен­но Зара- тустра или Зороастър. Искаме ли да пре­ве­дем не­го­ви­те ду­ми на съв­ре­ме­нен език, бих­ме мог­ли да кажем, че той се об­ръ­ща­ше към уче­ни­ци­те си при­мер­но по след­ния начин: Когато пог­леж­да­те на­го­ре към Слънцето, вие въз­п­ри­ема­те не­го­ва­та бла­гот­вор­на топ­ли­на и светлина, ко­ито стру­ят към Земята; но раз­ви­вай­ки по­-вис­ши­те въз­п­ри­ема­тел­ни органи, вие сте в със­то­яние да въз­п­ри­еме­те са­мо­то Слънчево Същество, ко­ето се на­ми­ра зад фи­зи­чес­ко­то Слънце; то­га­ва вие въз­п­ри­ема­те зву­ко­вия етер.

И така, она­зи ду­хов­на същност, скри­та зад фи­зи­чес­ко­то Слънце, Заратустра на­ре­че Ормузд, Аура Маздао, или ве­ли­ка­та Слънчева аура. Ето за­що за нас е на­пъл­но разбираемо, ко­га­то „Аура Маздао" се оз­на­ча­ва и ка­то „ве­ли­ка­та мъд- рост", за раз­ли­ка от това, ко­ето днеш­ни­ят чо­век раз­ви­ва у се­бе си ка­то „мал­ка мъдрост". Велика­та мъд­рост е тази, ко­ято той възприема, ко­га­то се об­ръ­ща към ду­хов­на­та същ­ност на Слънцето, към вели­ка­та Слънчева аура.

И не случайно, един ве­лик поет, об­г­ръ­щай­ки с пог­лед на­й-­да­леч­ни­те епо­хи от ево­лю­ци­ята на човека, мо­жа да пот­вър­ди нещо, ко­ето за ду­хов­ния из­с­ле­до­ва­тел е са­ма­та истина:

В над­п­ре­ва­ра с брат­с­ки светове,

За да за­вър­ши с гръм

Предначертания си път.

Ето за как­во го­во­ре­ше Заратустра на сво­ите ученици. Двама от не­го­ви­те на­й-б­лиз­ки ученици, ко­ито по­-къс­но се пре­ро­ди­ха ка­то Хермес и Мойсей, бя­ха за­поз­на­ти с те­зи тай­ни мно­го подробно. Обаче той им за­гат­на за духов­на­та същ­ност на Слънцето по съ­вър­ше­но раз­ли­чен начин. На Хермес, Заратустра посочи, че той след­ва да ос­та­не в това, ко­ето не­пос­ред­с­т­ве­но ид­ва от Слънцето; а Мойсей ин­с­пи­ри­ра по та­къв начин, че той ос­та­на глав­но в спо­ме­ни­те за тай­на­та на Слънчевата мъдрост.

И ко­га­то се­га - в сми­съ­ла на „Тайната Наука" - си пред­с­та­вя­ме Земята след ней­но­то от­де­ля­не от Слънцето и след от­де­ля­не­то на Лунните си­ли от Земята, т.е.
след от­ва­ря­не­то на Земята спря­мо Слънцето, то­га­ва в лице­то на Венера и Мер- курий ние има­ме онова, ко­ето е раз­по­ло­же­но по сре­да­та меж­ду Земята и Слънцето. И ако се­га раз­де­лим ця­ло­то меж­дин­но прос­т­ран­с­т­во меж­ду Земя и Слънце на три части, ще сме в пра­во­то си да заявим: Земята се е от­де­ли­ла от Слънцето; са­ма­та тя е из­п­ра­ти­ла Луната в по­со­ка към Слънцето. А пос­ле Ве- нера и Меркурий се от­де­ли­ха от Слънцето и се на­со­чи­ха към Земята. Така че във Венера и Меркурий ние тряб­ва да виж­да­ме нещо, ко­ето се от­къс­ва от Слън- цето и се от­п­ра­вя към Земята, а в Луната - нещо, ко­ето се от­п­ра­вя към Слън- цето.

Но спо­ред кос­ми­чес­ки­те съотношения, ка­то един вид отражение, се фор­ми­рат и съ­от­но­ше­ни­ята в об­що­чо­вешка­та еволюция. Ако при­емем от­к­ро­ве­ни­ята на Заратустра за "Слънчева мъдрост" ко­ято той пре­да­ва от ед­на стра­на на Хермес,а от дру­га стра­на на Мойсей,ясно е, че онова, ко­ето жи­ве­еше у Хермес, по­не­же той има­ше в се­бе си ас­т­рал­но­то тя­ло на Заратустра, бе­ше не друго, а из­лъч­ва­ща­та се от Заратустра Слънчева мъдрост; а това, ко­ето жи­ве­еше у Мойсей, беше, та­ка да се каже, ка­то зат­во­ре­но в ед­на пла­не­та на мъд­ростта, ко­ято те­пър­ва тряб­ва­ше да се раз­ви­ва спря­мо окова, ко­ето ди­рек­т­но се из­лъч­ва­ше от Слън- цето. Следователно, как­то чрез от­де­ля­не­то на Луната, Земята се от­во­ри за Слън- чевото въздействие, та­ка и Мойсеева­та мъд­рост се от­во­ри за ди­рек­т­но из­лъч­ва­ща­та се от Заратустра Слънчева мъдрост. И ето че две­те - Земна­та мъд­рост на Мойсей и Слънчевата мъд­рост на Хермес - се срещ­на­ха в Египет. Така че ние след­ва да схва­ща­ме онова, ко­ето Мойсей раз­ви у са­мия се­бе си, ко­ето - от­да­ле­ча­вай­ки се от Заратустра - про­бу­ди у се­бе си, за да го пре­да­де на своя народ, ка­то не­що ана­ло­гич­но на от­х­вър­ля­не­то на Лунните суб­с­тан­ции от тя­ло­то на Земята.

А чуд­на­та мъдрост, с ко­ято Мойсей об­лъх­ва­ше своя народ, ние бих­ме мог­ли да обоз­на­чим с оно­ва име, което пона­ча­ло я съ­дър­жа в се­бе си - Яхве или Йехова; за­що­то ако пра­вил­но раз­би­ра­ме име­то Яхве или Йехова, то дейс­т­ви­тел­но пред­с­тав­ля­ва един вид ре­зю­ме на ця­ла­та Мойсеева мъдрост. Сега вече, за нас ста­ва на­пъл­но ясно, за­що ста­ри­те пре­да­ния гле­да­ха на Яхве или Йехова ка­то на ед­но Лунно божество. Този факт Вие ще от­к­ри­ете навсякъде, оба­че до не­го­во­то обя- с­не­ние бих­те мог­ли да стиг­не­те са­мо ако се по­то­пите в дъл­бо­ки­те връз­ки меж­ду нещата. Както Земята от­де­ли от се­бе си това, ко­ето се съ­дър­жа­ше в нея ка­то "Луна", и го зап­ра­ти към Слънцето, така и Земната мъд­рост на Мойсей тряб­ва­ше да се обър­не към Хермес, кой­то при­те­жа­ва­ше не­пос­ред­с­т­ве­на­та Заратустро- ва мъдрост, бла­го­да­ре­ние на по­жер­т­ву­ва­но­то ас­т­рал­но тя­ло на Заратустра, и чак то­га­ва да про­дъл­жи сво­ето са­мос­то­ятел­но развитие. Ние ве­че посочихме, как след та­зи сре­ща с Хермес, Мойсеевата мъд­рост нап­ред­на до епо­ха­та на Давид и как в не­го­во ли­це прос­ветна един нов Хермес, един нов Меркурий; ето как­во пред­с­тав­ля­ва то­зи цар­с­т­вен войн и бо­жес­т­вен пе­вец на ев­рейс­кия народ. И ние ви­дях­ме как Мойсеевата мъд­рост ид­ва все по­-б­ли­зо до Слънчевия еле-
мент, ко­га­то по вре­ме на Вавилонското плен­ни­чес­т­во тя от­но­во се до­кос­ва до си­яй­на­та Слънчева мъдрост, по­не­же тога­ва - под име­то Заратас или Назаратос - са­ми­ят Заратустра бе­ше учи­тел на ев­рейс­ки­те посветени. И така, в Мойсеевата мъд­рост ние виж­да­ме нещо, ко­ето пов­та­ря це­лия кос­ми­чес­ки процес, свър­зан с от­де­ля­нето на Земята от Слънцето и с това, ко­ето пос­ле се слу­чи със Земята.

Тези съ­от­но­ше­ния по­ро­ди­ха дъл­бо­ко стра­хо­по­чи­та­ние в ду­ши­те на древ­ни­те ев­рейс­ки мъд­ре­ци и в ду­шите на всички, ко­ито има­ха усет за по­доб­ни неща. Те усе­ща­ха един вид не­пос­ред­с­т­ве­ни откровения, ко­ито на­пи­ра­ха към тях от ми­ро­ви­те прос­т­ран­с­т­ва и от са­мо­то ми­ро­во битие. И ед­на лич­ност ка­то Мойсей зас­тана пред тях ка­то пра­те­ник на вис­ши­те кос­ми­чес­ки сили. Ето как­во усе­ща­ха те. Ето как­во тряб­ва да усе­тим и ние, ако дейс­т­ви­тел­но ис­ка­ме да вник­нем в древ­ни­те епохи; ина­че вся­ко уси­лие ос­та­ва са­мо ед­на праз­на абстракция.

Нещата се свеж­дат до следното: Онова, ко­ето се из­лъ­чи от Заратустра и - чрез Хермес и Мойсей - се из­ля вър­ху човечеството, се раз­ви по съ­от­ве­тен на­чин и по-нататък, та­ка че ус­пя да се про­яви под друга, по­-висша форма. За та­зи цел бе­ше необходимо, са­ми­ят Заратустра - т.е. индивидуалността, ко­ято по­-ра­но по­жертву­ва сво­ето ас­т­рал­но и етер­но тя­ло - да се ро­ди на Земята, за да по­жер­т­ву­ва съ­що и сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Тук има­ме ед­на прек­рас­на градация.

Най-напред жи­вя Заратустра и по свой не­пов­то­рим на­чин да­де им­пул­са за сле­дат­лан­т­с­ко­то развитие, осъ­ществе­но в Древно-персийската, в Иранската култу- ра; пос­ле той от­да­де сво­ето ас­т­рал­но тяло, за да из­ве­де на светов­на­та аре­на - чрез Хермес - след­ва­ща­та култура; а по­-къс­но той се лиши, в пол­за на Мойсей, и от сво­ето етер­но тяло. Така той по­жер­т­ву­ва две от сво­ите те­лес­ни обвивки. Сега тряб­ва­ше да му се пре­дос­та­ви възмож­ност да по­жер­т­ву­ва и сво­ето фи­зи­чес­ко тяло! Ето как­во изис­к­ва­ше ве­ли­ка­та тай­на на об­що­чо­веш­ка­та еволюция: ед­но съ­щес­т­во да по­жер­т­ву­ва и три­те си тела! За Хермес, Заратустра бе­ше по­жер­т­ву­вал сво­ето ас­т­рал­но тяло, за Мойсей - сво­ето етер­но тяло; третото, ко­ето му предстоеше, бе­ше жер­т­ва­та на фи­зи­чес­ко­то тяло. За цел­та бя­ха не­об­хо­ди­ми спе­ци­ал­ни приготовления, и те за­ся­га­ха на­й-­ве­че фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Зарату- стра. Вчера по­со­чих­ме как в хо­да на поколенията, бе­ля­за­ни с осо­бе­ни­те жи­тейс­ки на­ви­ци на ев­рейс­кия народ, бе­ше под­гот­ве­но оно­ва фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето Заратустра при­не­се ка­то тре­та­та си го­ля­ма саможертва. За та­зи цел се на­ло­жи следното: всичко, ко­ето ина­че в рам­ки­те на ев­рейс­кия на­род пред­с­тав­ля­ва­ше ас­т­рал­но виж­да­не и изоб­що не­пос­ред­с­т­ве­ни ду­хов­ни въз­п­ри­ятия - неща, ко­ито всред ту­ран­с­ки­те на­ро­ди по­тъ­на­ха в упа­дък - да се пре­вър­не във вът­реш­на сила, във вът­реш­на активност.

Ето в как­во се със­тои тай­на­та на ев­рейс­кия народ. Докато при ту­ран­с­ки­те на- роди, нас­лед­с­т­ве­ни­те си­ли от ми­на­ло­то слу­же­ха за из­г­раж­да­не на външ­ни­те яс­но­виж­да­щи органи, при ев­рейс­кия на­род те се на­со­чи­ха на вътре, за да по­доб­рят вът­реш­на­та те­лес­на организация, та­ка че ев­рейс­ки­ят на­род бе­ше на­ис­ти­на из­б­ран да усе­ща и чув­с­т­ву­ва в своя те­ле­сен ор­га­ни­зъм всич­ко онова, ко­ето
иначе, през Атлантската епоха, бе­ше разпрос­т­ря­но зад фи­зи­чес­ки­те предмети. Яхве или Йехова, как­то съз­на­тел­но го про­из­на­ся ев­рейс­ки­ят народ, е кон цен­т­ри­ра­ни­ят в ед­на точ­ка „ве­лик Дух", кой­то за ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во сто­еше зад всич­ки не­ща и Същества. Преданието со­чи и факта, че ро­до­на­чал­ни­кът на древ­но­ев­рейс­кия на­род - имен­но ка­то ро­до­на­чал­ник - полу­чи та­зи вът­реш­на ор­га­ни­за­ция по един твър­де спе­ци­ален начин.

На то­ва мяс­то аз от­но­во спи­рам вни­ма­ни­ето Ви вър­ху нещо, ко­ето съм каз­вал и по-рано: Легендите и пре­да­нията, ко­ито ни раз­каз­ват с по­мощ­та на об­ра­зи за съ­би­ти­ята от древността, са мно­го по­-дос­то­вер­ни и ис­тин­ни от днеш­ни­те ан­т­ро­по­ло­гич­ни изследвания, ко­ито от ар­хе­оло­ги­чес­ки на­ход­ки чес­то сгло­бя­ват ед­на умоз­ри­телна кон­с­т­рук­ция за ми­ро­во­то развитие. В по­-го­ля­ма­та си част древ­ни­те ми­то­ве и ле­ген­ди се пот­вър­ж­да­ват от това, ко­ето на­ри­ча­ме ду­хов­но­-на­уч­но изследване. Казвам „в по­-го­ля­ма­та си част", а не „всички", по­не­же не съм имал въз­мож­ност да ги проверя, ма­кар че то­ва ве­ро­ят­но е ва­лид­но навсякъде, къ­де­то ста­ва ду­ма за ис­тински древ­ни легенди. Проучвайки про­из­хо­да на ев­рейс­кия народ, ние да­леч не сти­га­ме до из­во­ди­те и предпо­ло­же­ни­ята на днеш­ни­те ант- рополози, а до един родоначалник, за ко­го­то ни го­во­ри и Библията. Авраам е ед­на дейс­т­ви­тел­на фигура, и това, ко­ето ни раз­каз­ва ле­ген­да­та от Талмуда за то­зи родоначалник, е на­пълно вярно.

Тази ле­ген­да опис­ва ба­ща­та на Авраам ка­то пъл­ко­во­дец на она­зи легендарна, и все пак дейс­т­ви­тел­на лич­ност, ко­ято е опи­са­на в Библията под име­то Нимрод. Опирайки се на ед­но съновидение, онези, ко­ито са разби­ра­ли зна­ме­ни­ята на времето, из­вес­ти­ли Нимрод, че си­нът на не­го­вия пъл­ко­во­дец ще сва­ли от прес­то­ла много ца­ре и владетели. Нимрод се уп­ла­шил и за­по­вя­дал той да бъ­де убит. Така гла­си легендата; а ней­но­то съ­държа­ние на­пъл­но се пот­вър­ж­да­ва от окул­т­но­то изследване.

Бащата на Авраам при­бяг­ва до хит­рост и по­каз­ва на Нимрод ед­но чуж­до дете; а не­го­во­то соб­с­т­ве­но дете, Авраам, би­ва от­г­ле­да­но в ед­на пещера, фактът, че Ав- раам дейс­т­ви­тел­но е първият, кой­то на­соч­ва ста­ри­те яс­но­вид­чес­ки си­ли навът- ре, за да раз­вие там она­зи ор­га­ни­зи­ра­ща сила, ко­ято ще го из­диг­не до вът­реш­но то съз­на­ние за Бога; тран­с­фор­ма­ци­ята на це­лия сбор от сили: ето за как­во го­во­ри легендата, ко­га­то разказва, че в про­дъл­же­ние на три години, там в пещерата, по си­ла­та на Божията благодат, де­те­то су­ка­ло мля­ко от пръс­та на дяс­на­та си ръка. Тъкмо то­ва себе-изхранване, та­зи ин­т­ро­вер­ти­ра­ност на силите, ко­ито по­-ра­но осигу­ря­ва­ха ясновидството, са пред­с­та­ве­ни от ле­ген­да­та по един чу­ден на­чин в ли­це­то на ро­до­на­чал­ни­ка Авраам. Когато се до­кос­нем до ис­тин­с­ка­та същ­ност на по­доб­ни легенди, ние си казваме: Да, за нас е ясно, че древ­ни­те раз­каз­ва­чи не са мо­же­ли да из­ра­зят това, ко­ето е скри­то зад легендите, ос­вен с по­мощ­та на об­рази. И те­зи об­ра­зи бя­ха в със­то­яние да про­бу­дят ако не съзнанието, то по­не чув­с­т­во на прек­ло­не­ние пред вели­ки­те съ­би­тия и факти. А за оне­зи вре­ме­на то­ва бе­ше достатъчно.

Тук ние се до­кос­ва­ме до ед­на дъл­бо­ка връз­ка меж­ду външ­ни­те сили, ко­ито до­то­га­ва под­х­ран­ва­ха яс­но­видството, и това, ко­ето от­се­га на­та­тък тряб­ва­ше да слу­жи на мисленето. Ето за­що Авраам с пра­во е по­соч­ван ка то от­к­ри­ва­тел на аритметиката. И в не­го­во ли­це ние виж­да­ме она­зи личност, в ко­ято за пръв път бе­ше „по саден" фи­зи­чес­ки­ят ор­ган на мисленето, он­зи орган, с чи­ято по­мощ се­га чо­ве­кът мо­жа да се из­диг­не до идея та за един Бог. По-рано чо­ве­кът сти­га­ше до Бога и до бо­жес­т­ве­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние един­с­т­ве­но по пъ­тя на ясновид- ството. През ста­ри­те вре­ме­на ця­ло­то поз­на­ние за Бога и за бо­жес­т­ве­ния свят, ид­ва­ше един­с­т­ве­но от ясновидството. Но за да се из­диг­не до Бога с по­мощ­та на мисленето, чо­ве­кът се нуж­да­еше от под­хо­дя­щия физи­чес­ки инструмент. Тъкмо той бе­ше вло­жен за пръв път във фи­зи­чес­кия ор­га­ни­зъм на Авраам. И по­не­же тук ста­ва ду­ма имен­но за фи­зи­чес­ки орган, той из­ця­ло про­ме­ни наг­ла­са­та към фи­зи­чес­ки възп­ри­ема­ния обекти­вен свят, как­то и са­ми­те су­бек­тив­ни въз­г­ле­ди на човека.

По-рано в окул­т­ни­те шко­ли ми­съл­та за Бога се по­раж­да­ше от бо­жес­т­ве­на­та мъд­рост и тя мо­же­ше да бъ­де пре­да­ва­на на онези, ко­ито съ­що бя­ха в със­то­яние да имат въз­п­ри­ятия в сво­ето етер­но тяло, не­за­ви­си­мо от орга­ни­те на фи­зи­чес­ко­то тяло. Ако оба­че един фи­зи­чес­ки ин­с­т­ру­мент тряб­ва да бъ­де пре­да­ден на друг човек, за та­зи цел съ­щес­т­ву­ва са­мо ед­но средство: не­го­во­то наследяване. Сле- дователно, това, ко­ето бе­ше на­й-­важ­но и на­й-­съ­щес­т­ве­но за Авраам, т.е. фи­зи­чес­ки­ят орган, тряб­ва­ше да бъ­де съх­ра­нен чрез фи­зи­чес­ка­та нас­ледстве­ност в хо­да на от­дел­ни­те поколения. И така, за нас ста­ва ясно, за­що ця­ла­та нас­лед­с­т­ве­ност и пре­на­ся­нето на фи­зи­чес­ки­те ка­чес­т­ва чрез кръв­та на поколенията, бе­ше не­що тол­ко­ва важ­но за ев­рейс­кия народ.

Обаче това, ко­ето у Авраам бе­ше пър­во­на­чал­но ед­на фи­зи­чес­ка предразполож- ба, а имен­но фор­ми­ра­не­то на един фи­зи­чес­ки ор­ган за об­х­ва­ща­не на бо­жес­т­ве­ния свят, тряб­ва­ше на­й-­нап­ред да укрепне. Предавайки се от по­ко­ле­ние на по- коление, то про­ник­ва­ше все по­-на­вът­ре в чо­веш­ка­та при­ро­да и я об­х­ва­ща­ше все по­-дълбоко. Или, с дру­ги думи: Това, ко­ето Авраам до­ло­ви ка­то ми­сия на ев­рейс­кия народ, тряб­ва­ше да се усъ­вършен­с­т­ву­ва и в хо­да на по­ко­ле­ни­ята да пос­тиг­не един за­вър­шен и ця­лос­тен вид. Но по­не­же ста­ва ду­ма за фи­зи­чес­ки орган, всич­ко то­ва мо­же­ше да бъ­де пос­тиг­на­то един­с­т­ве­но чрез наследствено- стта.

И за да мо­же оно­ва същество, ко­ето жи­вя ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ност на Заратустра, да по­лу­чи ед­но въз­мож­но на­й-­доб­ре раз­ви­то фи­зи­чес­ко тяло, съ­дър­жа­що и оне­зи органи, ко­ито са не­об­хо­ди­ми за мис­лов­но­то об­х­ваща­не на Бога с ин­с­т­ру­мен­та­ри­ума на чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло, на­ло­жи­тел­но беше, що­то фи­зи­чес­ки­те ка­чества, вло­же­ни в Авраам, да пос­тиг­нат ед­на връх­на точ­ка в сво­ето развитие. Те тряб­ва­ше вът­реш­но да ук­репнат и чрез нас­лед­с­т­ве­нос­т­та да оси­гу­рят на Заратустра оно­ва фи­зи­чес­ко тяло, от ко­ето той дейс­т­ви­тел­но се нуждаеше. Но ко­га­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло на един чо­век нап­ред­ва към съ­вър­шен­с­т­во и става, та­ка да се каже, упот­ре­би­мо за целите, сто­ящи пред Заратустра, то­га­ва е не­об­хо­ди­мо и не­що друго, а не са­мо усъ­вър­шен­с­т­вува­не­то на фи­зи­чес­ко­то тяло. Есте- ствено, не­въз­мож­но е изо­ли­ра­но­то усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не на фи­зи­чес­ко­то тя­ло ,взе­то са­мо за се­бе си. Постепенно, чрез фи­зи­чес­ка­та наследственост, тряб­ва­ше да бъ­дат усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­ни и не­го­ви­те три обвивки. Следователно това, ко­ето мо­же­ше да бъ­де да­де­но на физическия, етер­ния и ас­т­рал­ния човек, той тряб­ва­ше да го по­лу­чи в хо­да на поколенията.

Обаче в хо­да на раз­ви­ти­ето се про­явя­ва един стро­го оп­ре­де­лен закон. Ние чес­то сме об­съж­да­ли не­го­во­то зна­че­ние за от­дел­ния човек. Ние чес­то сме по­соч­ва­ли как пър­ви­ят пе­ри­од след раж­да­не­то об­х­ва­ща вре­ме­то до шестата, сед­ма­та годи- на: през то­зи пе­ри­од се раз­ви­ва глав­но фи­зи­чес­ко­то тяло. Развитието на етер­но­то тяло ста­ва от шестата, сед­ма­та до четиринадесетата, пет­на­де­се­та­та година. После до­към двайсет и първата, двайсет и вто­ра­та го­ди­на нас­тъп­ва раз­ви­ти­ето на ас­т­рал­но­то тяло. Тук е в си­ла ед­на закономерност, ос­но­вава­ща се на чис­ло­то седем. Но по­доб­на за­ко­но­мер­ност съ­щес­т­ву­ва не са­мо за от­дел­ния човек, но и за раз­вити­ето на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и не­го­ви­те външ­ни „обвивки" в хо­да на по­ко­ле­ни­ята и ние те­пър­ва ще вник­ва ме в дъл­бо­ки­те тай­ни на те­зи закономерно- сти. Докато от­дел­ни­ят човек, за да пос­тиг­не из­вес­т­но съ­вър­шенство на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, ми­на­ва през пе­ри­од от се­дем години, то за ця­лос­т­на­та ор­га­ни­за­ция и усъ­вършен­с­т­ву­ва­не на фи­зи­чес­ко­то тя­ло - в об­що­чо­веш­ки сми­съл - са не­об­хо­ди­ми се­дем поколения. Обаче унас­ледя­ва­не­то не про­ти­ча така, че ка­чес­т­ва­та да се пре­да­ват ди­рек­т­но от един чо­век на друг, или от ед­но по­ко­ление на друго. Наследствените качества, за ко­ито ста­ва дума, не се пре­да­ват не­пос­ред­-­

Фи­зи­чес­ки­те качества, за­ло­же­ни в тя­ло­то на Авраам, мо­же­ха да стиг­нат сво­ята вър­хо­ва точ­ка ед­ва след чети­ри­на­де­сет поколения. За да бъ­дат оба­че об­х­ва­на­ти от то­зи про­цес как­то етерното, та­ка и ас­т­рал­но­то тяло, то­га­ва раз­ви­ти­ето - ко­ето за оп­ре­де­ле­ния чо­век про­ти­ча от сед­ма­та до че­ти­ри­на­де­се­та­та го­ди­на - трябва­ше да вклю­чи след­ва­щи­те седем, съ­от­вет­но че­ти­ри­на­де­сет поколения. И това, ко­ето за от­дел­ния чо­век пред­с­тав­ля­ва ед­но раз­ви­тие в рам­ки­те на се­дем го­ди­ни - рес­пек­тив­но до че­ти­ри­на­де­се­та­та го­ди­на - то трябва­ше да ми­не през че­ти­ри­на­де­сет поколения. Следователно, за­ло­же­но­то ка­то фи­зи­чес­ка ор­га­ни­за­ция у ро­дона­чал­ни­ка Авраам, тряб­ва­ше да ми­не през три пъ­ти по седем, съ­от­вет­но три пъ­ти по че­ти­ри­на­де­сет по­ко­ления; ед­ва в то­зи слу­чай ця­лос­т­ни­ят про­цес мо­же­ше да об­х­ва­не физическото, етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло. На кратко: за да стиг­нат до пъл­но съвършенство, фи­зи­чес­ки­те за­лож­би на Авраам тряб­ва­ше да ми­нат през три пъ­ти по че­ти­ри­на­де­сет по­ко­ле­ния и да об­х­ва­нат как­то физиче- ското, та­ка и етерното, и ас­т­рал­но­то тяло.

Следователно, ако тръг­нем от Авраам и про­дъл­жим на­до­лу през три пъ­ти по че­ти­ри­на­де­сет поколения, ние сти­га­ме до ед­но чо­веш­ко тяло, ко­ето е из­ця­ло проникнато, им­п­рег­ни­ра­но с това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше у Авра­ам ка­то пър­во­на­чал­на заложба. Едва то­ва тя­ло мо­жа да бъ­де упот­ре­бе­но за въп­лъ­ще­ни­ето на Заратустра. Ето как­во ни раз­каз­ва еван­ге­лис­тът Матей (1, 1-17). И в ро­дос­лов­но­то дърво, ко­ето дава, той спе­ци­ал­но обръ­ща вни­ма­ние на обстоятелството, че от Авраам до Давид има­ме че­ти­ри­на­де­сет поколения, от Давид до Вави­лон­с­ко­то роб­с­т­во ние съ­що има­ме че­ти­ри­на­де­сет по­ко­ле­ния и от Вавилонското роб­с­т­во до Христос - още че­ти­ри­на­де­сет поколения. Така чрез те­зи три пъ­ти по че­ти­ри­на­де­сет по­ко­ле­ния - при ко­ето ед­но ви­на­ги би­ва прес­ка­ча­но - в из­вес­тен сми­съл се сти­га до пъ­лен за­вър­шек на това, ко­ето в Авраам бе­ше вло­же­но ка­то ми­сия на це­лия ев­рейс­ки народ; се­га за та­зи ми­сия бя­ха под­гот­ве­ни и три­те чо­веш­ки тела. Сега ве­че Заратустра мо­же­ше да се въп­лъ­ти в под­хо­дя­що за цел­та тяло; по­не­же в та­зи епо­ха той тряб­ва­ше да от­к­рие на чо­ве­чество­то не­що съв­сем ново.

И така, ние виждаме: Евангелието на Матей чер­пи сво­ето на­ча­ло от из­к­лю­чи­тел­но дъл­бо­ки източници. Тези не­ща тряб­ва да бъ­дат на­ис­ти­на разбрани. Ние прос­то сме длъж­ни да разберем: Всичко, ко­ето е за­гат­на­то с те­зи три пъ­ти по че­ти­ри­на­де­сет поколения, тряб­ва да ни убе­ди как в това, ко­ето Исус от Назарет нас­ле­ди от Йосиф, жи­ве­еше есен­ци­ята на всич­ко онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше у Авраам ка­то пър­во­на­чал­на за­лож­ба и ко­ето на свой ред про­ник­на в це­лия ев­-

рейс­ки народ, за да се със­ре­до­то­чи пос­ле в един инструмент, в ед­но тяло, пред­наз­на­че­но за Заратустра, в ко­ето нак­рая мо­же да се въп­лъ­ти Христос.