Живееше в Курск, малък град в Централна Русия. Всяка година прекарвах трите летни месеци при нея. За мен нейната малка къща беше място, пълно с очарова- ние и чудеса, където думата лечител ми стана близка. Почти всяка жена, която живееше в съседство с баба ми, се смяташе, че притежава някаква магическа сила. За ня-кои от тези сили се говореше като за доброжелателни и лечителни, докато други бяха тайнствени и страшни.
Един от най-ярките спомени от детството ми беше, когато станах свидетел на ритуал, наречен „Извикване - яве на вещица". Няколко жени от нашата улица, кои-то подозираха друга жена, че прави черна магия, проведоха церемония, за да установят дали е вярно. Аз бях още малко момиченце, изгарящо от любопитство. Наблюда-вах от скришно място зад дървената ограда, покрита с лози.
Почакаха малко, после решиха, че предполагаемата е заета и няма да ги види, преминаха по пътеката, която водеше от нейната врата до улицата, и бързешком я наръсиха със сол по цялото й протежение. Въпреки че солта беше напълно незабележима на пътеката, убеждението на съседките беше, че предполагаем извършител на черна магия ще предпочете да мине през всяко друго място, за да не стъпи върху солта, ако тя или той беше виновен.
Това, което видях по-късно, беше поразително. Не след дълго подозираната вещица напусна къщата си, но вместо да върви към улицата по нейната обичайна пътека, тя следваше един странен, направо налудничав път. Направи полукръг от вратата и след това продължи пъ-тя си към улицата, като преминаваше през високите бурени с хиляди остри бодли, които растяха по целия път.
Съседките наблюдаваха скришом от другата страна на улицата.
- Аха - казаха те и с израз на задоволство, изписано на лицата им, се разотидоха по домовете да приготвят собствените си магии и заклинания, за да се справят с Черната магьосница.
Аз бях живяла между тези жени, бях ги слушала и наблюдавала как извършват добрите си магии и това бя-ха най-ранните ми спомени. Една част от мен беше очарована и запленена от този сенчест свят, в който живееха и практикуваха своето тайнствено умение.
И така моят ранен живот беше фактически определен от два твърде различни, почти напълно противоположни начина да се интерпретират и обяснят събитията в човеш-кия живот. Винаги бях мислила за тези два различни аспекта у мен, така диаметрално противоположни - като
Сибир и Русия, зима и лято, наука и магия; сега обаждане- то на приятелката ми ги противопостави отново.
Моят вътрешен диалог за и против - дали да или отхвърля приятелската препоръка да се видя с леля й ме вбеси. Неортодоксалното лечение беше в абсолютно несъгласие с атеистичния модел, който бе един от крайъгълните камъни на официалната съветска култура. Спомних си скучния, монотонен глас на мой професор -„Новото социалистическо съзнание ни позволява да видим ясно, че старите вярвания за лечебни ритуали са всъщност стари религиозни глупости."
Чувайки отново този скучен глас на социалистическото съзнание в ума си, реших да видя лечителя. Ако не дру- го, това щеше да бъде моето отмъщение за раздразнението, което изпитвах към лекциите на стария професор.
Навън, в студения въздух, се отправих към спирката на автобуса и се озовах на края на отчайващо дълга опашка. Беше 5 следобед, най-оживеното време на деня. Едва ли всеки в Русия би могъл да си позволи кола, така че повечето хора ползват автобуси за работа. По дължината на опашката можех да се надявам в най-добрия случай, че след продължително чакане ще бъда изтласкана като правостояща в студения люшкащ се автобус. Докато стоях и разсъждавах за моите възможности, претъпканият автобус пристигна и мина покрай спирката, без да спре. Осъзнах, че трябва да вървя пеш, отгоре на всичко с температура, ако искам да стигна до лечителя навреме. Тръгнах бавно и след около петнадесет минути стигнах до съответния район с жилищни блокове.
Неговият апартамент в типичен пететажен блок в нов район беше лесно да се намери. Гледайки го, си спомних, че когато бях по-млада, се питах дали цветът на къщите би могъл да се отрази на емоциите, разума и даже на здравето на наемателите. Почти всяка сграда в Но-восибирск беше грозна структура във форма на кутия. Докато вървях покрай блоковете, си мислех колко е трудно наистина да се достигне от другата страна на един сив живот.
Слънцето залязва рано през зимата и въпреки че не беше толкова късно, когато пристигнах, вече беше
тъмно. Знаех, че съм в сградата, но много от лампите по стълбището бяха счупени, което ме затрудняваше да видя номерата на апартаментите. В моето състояние на голяма слабост се надявах, че номерът, на който хвърлих поглед, беше неговият, формата на цифрите беше неясна и трудно четима. Позвъних и млада жена към двайсетте ми отвори вратата. Когато видя колко съм изтоще-на, ме покани бързо да вляза. Имаше дребна, добре сложена фигура и носеше светла домашна дреха на малки цветчета. Дългата й черна коса беше добре сресана и вързана на гърба и откриваше привлекателно лице.
- Ти трябва да си Олга - каза тя. - Той те очаква.
Закачих палтото си в антрето и влязох в малката стая на едностайния апартамент. Мебелировката беше типична за хора с интелектуална професия - рафтове, препълнени с дебели, стари книги, стара масичка с телевизор, старо пиано близо до стената и голямо неоправено легло в средата на-стаята. Младата жена ме въведе вътре и отиде в кухнята, като ме остави сама с мъжа, който седеше на края на леглото. Той се изправи. Когато видях лицето му на светлината, забелязах, че има къса черна коса, черни очи, съсредоточен поглед и дълбоки бръчки край устата. Това, което най-много ми направи впечатление у него, когато ме поздрави, беше гласът му - дълбок, монотонен, често с прекъсвания.
Въпреки че беше без риза, само по бели шорти, той явно се чувстваше удобно. Покани ме да седна на единствения стол в стаята и започна да ми говори за музиката. Обясни ми как нейните звуци влияят на нашата психика и как музиката може да прави чудеса, когато е създадена с правилни намерения.
Не разбрах даже половината от думите му и се чувствах все по-неудобно. Комбинацията от неговата странна маниерност и това, че е полуоблечен, ме караше да се съмнявам, че съм постъпила правилно, като съм дошла тук. Почувствах се облекчена, когато младата жена се върна от кухнята, поднесе чаша силен черен чай и седна срещу мен на леглото.
- Искам да обясня симптомите на моята болест - казах, като се опитвах да създам по-естествен диалог меж-
ду доктор и пациент.
- Болестта е само един начин да се въздейства на ед-
ната линия на действителността - ми отговори тя. - Аз
предпочитам други начини. Погледни ме. Аз съм на 43
години и външният ми вид отразява моя начин да въз-
действам върху своята собствена линия на действител-
ността.
Загледах я с отворена уста, чувствах се зашеметена. Тя не изглеждаше на повече от 19 години и беше просто невъзможно да е на 43.
-
Сигурно се шегувате! - казах, като се опитвах да се
съсредоточа в усилията си да забравя нарастващото чув-
ство на прилошаване в стомаха. Спомних си, че видях
снимката на един юноша на библиотеката и забелязах
колко много приличаше на нея. Не можех още да възп-
риема това и се чувствах все по-объркана и нервна.
-
Едно от нещата, които правя да забавя моето лично
изтичане на времето, е да си правя снимки - каза тя.
Взе голям, доста протрит албум от библиотеката и! като седна отново на леглото близо до мен, заобръща страниците една по една, като ми показваше своите снимки. Тук тя беше на брега на реката Об, млада и усмихната, през горещ, слънчев ден. След това - в един офис, седнала до бюро, много сериозна. Чудех се каква ли е професията й. След това - тя със сина си и друг млад мъж пред селска къща, облечена в селски дрехи, държа- ща лопата. Дърветата бяха покрити с червени и жълти листа и имаше купчини от тях на земята навсякъде около нея. Тя ме поведе със себе си, като отгръщаше страниците на албума към различни места и различни хора. Мъжът, с когото беше отначало, се замени с друг, една щастлива усмивка следваше друга, докато страниците се обръщаха. Косата й ставаше по-дълга, след това по-къса. Заемаше различни пози.
Смееше се и плачеше. Разпознах я на най-различни места. Някои от които аз самата съм посещавала, но образът на жената, поставен на този фон, беше някак си сюрреалистичен и тайнствен.
Тя ставаше все по-млада и по-млада на снимките, докато страниците се отгръщаха, и осъзнах, че ми показва-
ше живота си вобратен ред, от настоящето към миналото. Сега тя напуска родилния дом с бебе и много цветя, изглеждаше щастлива и малко смутена, че току-що е за-почнала да гледа на себе си като на майка. След това стана младо момиче в училище, застанало пред черната дъска в задължителната черна ученическа униформа с бяла якичка; със събрани вежди гледа старата учителка, седнала уверено на бюрото си. Последната снимка в албума беше първата, която са й правили - голичко детенце с беззъба усмивка, което лежи на една маса.
_ Аз се занимавам с тях всяка нощ, преди да заспя. Започвам със снимка от настоящето и се връщам назад -от една към друга, чувствайки състоянието на всяка, докато дойда до тази първа моя бебешка снимка. Тогава заспивам като бебе.
-
Защо ми казвате всичко това? - чувствах се слаба от
температурата и беше трудно да разбера какво става
около мен и непознатите усещания, които изпитвах.
-
Защото не можеш да го осъзнаеш и да го приемеш
- отговори мъжът.
- Дойдох тук да бъда излекувана от грипа, а не да се науча как да стана по-млада - учудих се колко изнервен и слаб звучеше гласът ми.
- Това е, което ти вярваш сега. Разбира се, отчасти е
вярно. Но не се безпокой. Ще оздравееш, ако си дошла
само за това - каза той.
Предишното виене на свят се беше върнало и топлината на тялото ми показваше, че треската се влошава. Щеше да ми бъде трудно да стана. Но мисълта за треската ме поуспокои малко, защото си помислих, че моите странни възприятия и чувства се дължат отчасти на нея. Може би бях много по-болна, отколкото си мислех. Надявах се, че може би е възможно просто да се събудя в леглото. си и да разбера, че всичко е било трескав сън. Това бе почти приятна мисъл. В момента ваканцията не ми изглеждаше важна. Бях готова да прекарам дълго време на легло, ако това би означавало измъкване от положението, в което бях.
- Седни тук - каза мъжът, като ми показа неоправе-
ното легло.
Седнах неспокойна на края на леглото и затворих очи. В ушите си чувах силно свирене и чувствах тялото си ту топло, ту студено.
Тогава чух силни акорди на пианото. Отворих очи и видях, че той беше преместил стола до пианото и свире- ше. Музиката ми беше непозната, но съдържаше такава мощна енергия, че умът ми беше запленен и понесен от нея. Сякаш плувах в някакъв бурен океан, издигана и подмятана от мощната му сила. Наблюдавах го как свири. Той влагаше такава физическа мощ в музиката, че цялото му тяло подскачаше на стола. Целият негов свят беше съсредоточен в музиката.
Тогава тя достигна едно кресчендо от енергия, над която той не можа да издържи. Тялото му беше изхвърлено със сила от пианото и той падна на пода. Бях убеде-на, че е напълно ненормален. Тогава осъзнах, че финалният акорд още продължаваше, сякаш пианото свиреше само. Помислих си, че може би аз съм лудата. Почувствах се смазана.
Накрая той стана, взе ръката ми и ме заведе до един ъгъл на стаята. За мое учудване сякаш се бях отказала от всякаква съпротива и се чувствах по-спокойна. Там имаше малка масичка със свещ и един много остър нож, на чиято дръжка бяха резбовани някакви символи, които приличаха на китайски. Той сложи ръка на веждата ми й; каза нещо на непознат език. Гласът му ставаше все пек силен, изкрещя още няколко думи, които също не разбрах. Тогава внезапно грабна ножа и отряза малко от дългата ми коса.
- Погледни това - заповяда той. - Твоята болест е тук
в ръката ми. - Постави косата, която беше отрязал, на
пламъка на свещта. Не бях забелязала да пали свещта, даже бях сигурна, че нито аз, нито жена му я бяхме запалили и все пак хубавият пламък се беше появил отнякъде. На изпитах шок от всичко това, защото в същото времеосъзнах, че вече нямам температура и се почувствах напълно добре.
Исках да му благодаря, но чувствайки се все още прекалено объркана да мисля ясно, успях само да кажа:
- Благодаря ви много. Сега се чувствам много добре.
Колко ви дължа? - погледнах към безстрастното му ли-
це, като чаках отговора. Той се усмихна и се вгледа отблизо в мен..
_ Ще ми заплатиш с това да запомниш едно много
важно нещо, което ще ти кажа, - Той взе ръката ми и се
вгеда внимателно в нея. Тогава каза просто: - Виждам,
че един ден ще се научиш как да контролираш колко
дълго да живееш.
Напуснах дома смутена и напълно оздравяла. Температурата ми беше изчезнала. Върнах се бързо в апарта-дента, където щастлива опаковах багажа си за пътуването на следния ден до студентския лагер.
Животът ми след това се върна към нормалното, но този ден беше трайна победа на тази част от мен, която се очароваше от тайнственото. Здравият ми разум беше способен да приеме преживяването и така то стана съставна част от моята цялостна същност.
Дълго време мислих за последните думи на мъжа и се чудех какво означават. Сега тук, в това алтайско селце, за пръв път се почувствах почти готова да ги разбера. Съзнавах, че нещо неуловимо и важно ми се беше случило току-що, което не бих могла разумно да обясня.
Все още бях омагьосана от съня си с Умай. Чувството за реално съществуване, което достигна до мен в съня ми, действителността вече не беше съвсем непозната за мен. Не можах да си спомня кога изпаднах в това състояние в съня си по-рано - това сладко-болезнено усещане в сърцето ми не беше ново. То беше свързано с чувството, че владея собствената си воля, като знаех, че даже насън бих могла да контролирам своята реалност чрез абсолютно упражняване на волята.
Силно почукване на прозореца ме стресна и ме върна от странстванията на разума в настоящето. Скочих от леглото с разтуптяно сърце. Навън все още беше нощ и не можех да видя никой на тъмната улица или на прозо-реца. Попитах кой е и открих, че гласът ми е толкова тих, че и аз самата едва го чувах. Чукането се повтори.
-
Кой е там? - извиках този път доста силно.
-
Аз съм, Олга, Николай.
Изтичах до вратата и я отворих.
- Влез. О, Господи, Николай, къде беше? Не знаехме
какво да мислим.
В коридора Ана се препъваше зад мен полузаспала, като гледаше часовника си. Спря, като видя Николай.
-
Здравей, Николай. Как си? - извика тя.
-
По-добре, отколкото бях, Ана. Моля, може ли ня-
кой да ми направи чай?
-
Разбира се - отговорих и тримата отидохме в кухня-
та.
Запалих осветлението и Ана сложи чайника с вода на газената печка. Николай изглеждаше изтощен и някак различен. Видът му събуди у мен старото безпокойство за моята психиатрична оценка, че може би той наистина е душевно болен.
-
Николай, как се чувстваш? - го попитах, повтаряй-
ки въпроса на Ана.
-
Не се безпокой, Олга. Не съм луд. Това е просто за-
щото станах кам. - Той се поотпусна малко и започна да
разказва своята история, докато пиеше чая си. - Олга,
може би си спомняш, че след като се разделихме по-пре-
дишния ден - започна той, - се запътих за тук, след като
ти отиде с Умай в другата къща. Тя ми беше обяснила
какво трябва да правя. Каза само, че ще се видим по-къс-
но, но не определи кога и къде. Започнах да се разхож-
дам, чувствайки се напрегнат и ядосан. В началото бях
сърдит на Умай, че не ми беше казала нищо, откакто бях
пристигнал. Мислех, че тя незабавно ще ме научи как да
стана кам. Не знам защо, Олга, тя пожела да я послед-
ваш, вместо да ме учи. Но когато тръгна с нея, тя ме пог-
ледна така, сякаш аз нямах никакво значение. Всъщност
се страхувах, че може би е забравила, че ме остави да
стоя вън на улицата. Вбесих се. Тялото ми започна да из-
питва странно чувство, сякаш целият съм пребит. Глава-
та ми пламна и не можех да мисля за нищо. Тогава от
гняв преминах в странно емоционално състояние, което
не мога да опиша, но го разпознах като състоянието, ко
гато чувах гласа на Мамуш в Новосибирск и се опитвах
да се отърва от него. Но сега беше много по-настоятел-
но. Разхождах се по улицата, без да зная какво да правя,
когато чух отново гласа му: „Бягай в планината!" Звуче-
ше ми налудничаво, но това беше толкова категорична заповед, каквато никога по-рано не бях чувал. Нощта беше катраненочерна и само няколко прозорци светеха. Планината и гората бяха тъмни и страховити, изглеждаха пълни с опасности. Чувах в ума си звуците на всички зверове, които скитат нощем. Но всичко това беше над-могнато от гласа на Мамуш, който изкрещя в пламналата ми глава: „Върви в планината!" Въпреки че голяма част от живота си съм прекарал в провинцията, все още се страхувам да ходя сам по тъмно. Започнах да тичам по улицата. Помислих си, че физическото усилие ще ми помогне да възстановя нормалното си равновесие. Но гласът на Мамуш тичаше с мен, посочвайки ми пътя. Почти не забелязах, че вместо да тичам срещу светлината в къщите, се бях обърнал към планината. Скоро се намерих в тъмна гора, горе, високо над селцето. Страхът беше толкова голям, че не можех даже да спра за секунда. Мислех си, че ако спра за момент, някой звяр или дух ще ме намери и убие на място. Тичах и тичах. Навлязох толкова дълбоко в гората, че като погледнах назад, светлините на селцето не се виждаха. Накрая, изтощил цялата си физическа енергия, спрях. Незабавно чух шум на нечии стъпки отдясно. Това ме уплаши. Събрах отново сили и затичах колкото може по-бързо. Помислих си, че всеки момент мога да умра. Не виждах никакъв друг завършек освен смъртта си. Това може би ви звучи странно, като ви го разказвам сега, но тогава бях сигурен, че няма друг изход за мен обратно в нормалния живот. Загубих представа за времето. Не мога да кажа колко часа тичах в планината, обръщайки се, подскачайки, крещейки, загубил всякакъв контрол над действията си. В кратките моменти, когато идвах на себе си, се учудвах, че не съм паднал, нито наранил. Накрая съдбата ми ми стана напълно безразлична. Вече нищо не ме плашеше. Тогава чух отново гласа на Мамуш, този път успокояващ: „Успокой се и легни на земята" - тихо ми нареди той. Сега ранната утринна светлина ми позволи да се огледам. Бях поразен, като осъзнах, че е минала нощта. Стоях на Място, където снегът беше започнал да се топи. Без да се замисля, легнах на кожуха си и веднага заспах. „Не при-
чинявай вреда на тревата! Тя е косата на земята!", бяха последните думи, които чух. Звукът от тих говор ме събуди. Беше вече утрин и слънцето светеше ярко на ясно- то небе. Видях Умай с един непознат човек. Те стояха съвсем близо до мен и започнаха да ми се смеят. Без да искам, им се ядосах и изразът на лицето ми го показа. Тогава те станаха сериозни. Умай каза: „Знаех, че тези духове щяха да те притискат все напред. Не исках да ги прекъсвам, като ги заговоря. Те трябваше да направят това, което извършиха, преди да мога да дойда при теб." „Какво искаш да кажеш с това „притискат ме"?" - попитах аз. „Това са думите, които ние употребяваме, за да опишем, когато духовете идват и карат новия кам да тича и да танцува." „Това се случва с всеки, който ще става кам ли?" - попитах, като се почувствах успокоен. „А, ти значи искаш да бъдеш нещо различно? - отговори тя присмехулно. - Няма начин да бъдеш различен от другите ками. От днес ти ще бъдеш различен за другите хора, но не и за камите, към които скоро ще принадлежиш."
Все още чувствах някакво недоверие към нея, но разбрах, че беше дошла да ми помогне и затова започнах да слушам внимателно.
„Твоят вуйчо ме посети преди смъртта си. Каза, че ти ще дойдеш един ден при мен да търсиш помощ. Той поиска от мен да те науча на някои неща. Беше сигурен, че ще дойдеш, аз тогава помислих, че греши. Толкова е рядко за човек, преместил се в града и намерил там работа, да се върне след това в селото си. Е, вуйчо ти беше прав. Но аз все още не съм сигурна в твоите намерения. Ясно ли ти е това, което трябва да направиш?"
„Да. Аз съм взел решение. Искам да стана кам." -Помислих, че тези думи са достатъчни, но тя продължи да ми задава въпроси.
„Разбираш ли, че трябва да се откажеш от всичко, ко- ето притежаваш в града? Работата си, приятелката си?" - попита тя с явно съмнение.
„Както виждаш, аз дойдох тук."
„Да, но трябва да водиш съвсем различен живот от този, който си водил в града. Разбираш ли напълно това? Приемаш ли го?"
“Да! Защо ме питаш за всичките тези неща? Дори и ти кажа, че съжалявам за живота си в града и желая се върна, знаеш, че това вече е невъзможно. Никога няма да се върна в града. Ти си права да се съмняваш, защото по много причини бих желал да запазя мечтата си за града. Би било хубаво да живея там, да имам семейство и някакво образование. Но сега зная, че единственото нещо, което ме очаква там, е лудницата. Всъщност нямам избор, нали? Аз просто избирам между две злини. Коя е по-малката? Но има и нещо друго. Наистина искам да стана кам за хората, които живеят тук."
Умай ме слушаше и изглеждаше, че приема думите ми. „Добре, нямаме много време - каза тя. - Ще ти предам някои неща, които е необходимо да знаеш за начало. Другите трябва да откриеш сам. Има някои, които - като жена - аз не трябва да зная. Има и други неща, които може би зная, но не мога да ти кажа. Те ще дойдат до теб по различни пътища, когато е необходимо. Твоят вуйчо Мамуш беше много силен кам. Небесен кам. Не всеки може да пътува до горния небесен свят, но той можеше, даже през зимата, когато небето е смразено. С помощта на палката на тъпана си той беше в състояние да разчупи леда на небето и да проникне в страната на Улген. Веднъж го видях как отива там. Ти си мислиш, че когато станеш истински кам, ще бъдеш различен от Мамуш, както всички хора се различават един от друг. Това е грешка. Една от най-големите тайни е, че камът е винаги един и същ. Мамуш, ти, който и да дойде след теб -всички сте един кам, който живее в различни форми. Това е една линия на наследяване и истинският кам е етап от приемственост. Всеки от вас може да е отделна личност, но силата ви е една. Така че сега твоята задача е да бъдеш напълно открит за силата на Мамуш и да си част от нея. Докато това стане, ще чуваш гласа на Мамуш. След това ще придобиеш свой собствен глас и своя собствена сила. Но трябва упорито да работиш, за да постигнеш това. Ти си прав, нямаш избор. Духовете те посочиха и не е във възможностите ти да спориш с тях. Ела тук!" - тя отправи тази заповед към своя спътник, алта-ец, около петдесетгодишен. Забелязах, че на лицето му
имаше лека усмивка през цялото време, докато Умай му говореше. Той изглеждаше напълно незаинтересован oт мен, но се подчини веднага. Приближи се до нея и й по- даде голяма торба, от която тя извади голям тъпан. Ма- муш ми остави това да ти го дам" - каза тя, като ми го подаде. Овалният тъпан беше нов и доста тежък и палките му бяха издялани във формата на човек. Дървената част беше направена от върба. Кожата на тъпана беше изработена от кожата на лос и още толкова прясна, че се усещаше непогрешимата миризма на животното. „Този лос ще бъде твоето животно, с което ще пътуваш. Ние сега ще ти помогнем да госъживиш."
Не ми е позволено да ви разкажа много за церемонията, която ми помогнаха да извърша. Аз самият даже не разбрах напълно всичко. Първо ме доведоха в състояние на сън. Помощникът на Умай стоеше зад мен, като държеше раменете ми и люлееше тялото ми напред-назад, докато Умай палеше огън пред мене. Пушекът беше плътен, пареше очите ми и ме принуди да ги затворя. Скоро почувствах, че вуйчо ми стои зад мен, като държи тялото ми; тогава ние заедно започнахме да ловуваме. Преследвахме голям женски лос, който беше бременен и скоро щеше да роди. Трябваше да бъдем много тихи, Стъпка по стъпка следвахме бременния лос в тайгата. Скрит в гората, наблюдавах как роди. Точно в момента на раждането почувствах, че раменете ми бяха сграбчени и разтърсени яростно. Разбрах, че трябва да хвана това бебе лос и да го отнеса. Това е била целта на лова. Направих каквото трябваше, колкото може по-бързо. Страхувах се от майката, която лесно можеше да ме убие. Бягах бързо, без да зная причината на това, което вършех. И отново чух гласа на Умай. „Положи го тук" - каза тя. Държеше тъпана с човешките фигури, които ме гледаха. Пъхнах бебето лос в тъпана и почувствах как влезе вътре. „Отвори очите си!", заповяда Умай. Когато й се подчиних, тя каза с по-спокоен и доволен глас: „Твоята чула е хваната." Подаде ми тъпана и аз можах да видя и почувствам живот в него - даже без да го докосна. Попитах я какво означава „чула". Никога по-рано не бях чувал тази дума.
Сподели с приятели: |