Освобождението на българия 35 Хронология

2. Трудните отношения с освободителката Русия
Отношението към Русия (линк), която освобождава България, но започва грубо да се намесва в българските дела, играе най-значителна роля в развитието на нашата държава. Русия съдейства при приемането на демократичната Търновска конституция по европейски (белгийски) образец. Но само две години по-късно – през 1881 г., Русия подкрепя княз Александър І в желанието му да я суспендира и да обяви своя “режим на пълномощията”. Българо-руските отношения допълнително се влошават по време на Съединението, извършено против желанието на Русия.

Но истинската криза в българо-руските отношения настъпва през 1886 г., когато русофилски настроени офицери детронират княз Александър Батенберг. Успехът на акцията е предотвратен от намесата на Стефан Стамболов. Русия се възползва от настъпилото безвластие в България и чрез специално изпратения с мисия в България ген. Каулбарс поставя условия пред регентите: да отложат изборите за ВНС, да освободят превратаджиите от затвора и да прекратят военното положение. За подсилване на доводите си изпращат в пристанище Варна два руски военни парахода. Грубите руски действия за сплашване на българското правителство предизвикват обратния резултат – българските власти обявяват, че ще окажат военна съпротива, ако Русия се опита да окупира български територии. Както обикновено става на Балканите, от всяка трудност на Русия се възползват нейните конкуренти Великобритания и Австро-Унгария, които осъждат руския натиск върху българското правителство. При това положение Русия се отказва от военна намеса. Но победата на Стамболов в дипломатическото противопоставяне на Русия се оказва пирова, защото довежда до скъсване на дипломатическите отношения между двете страни на 6 ноември 1886 г. Така по-малко от десетилетие след като е водила кръвопролитна война за освобождението на България, Русия е отхвърлена.

Скъсването на отношенията с Русия намалява значението на България в международните отношения. Новият български княз Фердинанд І не успява да получи признание от Великите сили. Османската империя, Германия, Франция предпочитат да не рискуват добрите си отношения с Русия заради България. Това демонстрира както голямата роля, която Русия продължава да играе в европейската политика, така и вредата, която носят на България прекъснатите отношения с голямата източна сила.

Причините за резкия обрат в руско-българските отношения са двустранни: Русия смята, че има право грубо да се намесва във вътрешното и външнополитическото развитие на освободената от нея България, докато българските политици се борят за правото сами да определят действията си, които трябва да защитават българските, а не руските интереси. През първото свободно десетилетие се оформя и дълбокото разделение в българското общество между русофили, които виждат в Русия само освободителката, и русофоби, които я възприемат само като имперска сила, стремяща се да подчини България. Това вътрешнобългарско разделение отслабва страната и пречи на българските политици да изработят единна външнополитическа стратегия и последователно да я реализират.

3. Нормализиране на отношенията с Великите сили

Софийската общественост научва вестта

за раждането на престолонаследника Борис

Възможността да се преодолее външнополитическата изолация на България се появява едва през 1894 г., когато Стамболов е отстранен от властта. Новото правителство на К. Стоилов започва нормализацията с възстановяване на връзките с Русия. Княз Фердинанд и премиерът Стоилов разбират, че това е единственият път към международно признаване на княза, а оттам – и на държавата. Още през лятото на 1895 г. българска делегация посещава Санкт Петербург, но двустранните отношения се възстановяват официално едва след като княз Фердинанд се съгласява престолонаследникът Борис да бъде миропомазан по православен обряд, както изисква Търновската конституция. На 2 февруари 1896 г. главата на българската православна църква Екзарх Йосиф извършва миропомазването, а кръстник става руският император Николай II. Скоро след това идва признаването на княз Фердинанд и от другите Велики сили. Сближение се постига и със Сърбия, с която България сключва споразумение за координиране на действията по македонския въпрос и търговски договор. Нормализирането на външните отношения помага на България да получи още три султански берата за български владици в Битоля, Дебър и Струмица. Високата порта разрешава да бъдат открити български търговски агентства в Солун, Битоля и Скопие, което допълнително укрепва българските позиции в Македония.

4. Обявяването на българската независимост като международен проблем

Цар Фердинанд пред Народното събрание след като

е обявена независимостта на България

След Освобождението българските политици следят внимателно международните отношения, като търсят удобен момент да скъсат зависимостта си от Османска Турция, без да застрашат сигурността на България. Такъв момент настъпва през 1908 г., когато в Османската империя избухва младотурската революция. Вътрешните проблеми на Турция дават свобода за действие на държавите, които имат интереси на Балканите. На 22 септември 1908 г. в старата българска столица Търново княз Фердинанд обявява България за независима държава, а себе си за “цар на българите” (Документ № 2). Този акт е съгласуван с Австро-Унгария, която пък се възползва от промененото статукво, за да анексира Босна и Херцеговина. (Документ № 3 и 4)

Повечето от Великите сили отказват да признаят новото нарушаване на Берлинския договор, но не могат и да му се противопоставят, затова предпочитат да поставят условия. Османската империя иска от България огромна компенсация. В този момент идва помощ от Русия – тя обявява, че е готова да анулира задълженията на Турция, ако тя направи същата отстъпка на България. В замяна на това България се задължава да изплати дълг от 82 млн. франка на Русия, но при много благоприятни условия – в продължение 75 години. След това споразумение българската независимост е призната и от останалите Велики сили и започва нов период на затопляне на българо-руските отношения.

С обявената си независимост България се превръща от васална на Османската империя страна в пълноправен субект в международните отношения. Тя скъсва пъпната си връв с миналото и получава възможност да играе самостоятелна роля в балканската и в европейската политика. За трите десетилетия от Съединението до балканските войни България се превръща в независима държава с бързо развиваща се икономика. Тя изгражда основните национални образователни и културни институции и се вписва в сложната плетеница от нарастващи противоречия между Великите сили преди поредната битка на балканските народи срещу Османската империя. 44. БЪЛГАРИЯ В БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

44.2. Хронология

44.3. Биографии

44.4. Документи

44.5. Въпроси и задачи

44.6. Тест за самопроверка

1. Създаване на Балканския съюз

Макар че продължава да е в криза, в началото на ХХ в. Османската империя все още е достатъчно могъща, за да може с лекота да охлади ентусиазма на всяка малка балканска държава за успешно самостоятелно противоборство. Общият противник е най-сигурният обединител в международните отношения, затова именно на антиосманска основа се изгражда Балканският съюз, с чието създаване през 1912 г. България навлиза в епохата на войните.

Инициатор за създаването на единен християнски Балкански съюз става правителството на България. То започва преговори със Сърбия, които на 29 февруари 1912 г. приключват с подписването на двустранен съюзен договор. (Документ № 1) Двете държави се споразумяват как да разпределят териториите, заради които са готови заедно да влязат във война с Османската империя. България признава правото на Сърбия да присъедини Косово и Новопазарския санджак. Сърбите от своя страна се отказват от претенции към териториите на изток от р. Струма и Родопите. Спорът за Македония е най-сложен, той не приключва с пълно общо споразумение, затова освен договореното разделение на част от територията й северните части на областта се определят като “спорна зона”. За арбитър при нейното бъдещо разделяне между България и Сърбия се определя руският император. (Документ № 2) Споменаването на руския император в българо-сръбския съюзен договор свидетелства за ролята на Русия при сближението на двете славянски държави. В договора се определя и големината на войските, с които страните ще участват в бъдещата война.

Балканският съюз се дооформя, след като на 16 май 1912 г. се подписва още един договор – този път между България и Гърция. Правителствата на двете държави също уточняват военните си контингенти за участие в бъдещата войната, но за разлика от българо-сръбския договор не определят къде ще преминава границата помежду им след евентуалната военна победа. (Документ № 3) Липсата на териториално споразумение още от самото начало поставя под въпрос трайността на коалицията и я зарежда с потенциална опасност от бъдещи конфликти. Към вече изградения троен съюз се привлича и Черна гора.

В Балканския съюз България поема твърде големи военни ангажименти, без да си осигурява механизъм, по който ще може да защити политическите си цели. Най-големият проблем са неуредените предварително териториални спорове, подхранващи амбициите на всяка от съюзените държави за по-голям дял от извоюваното. Неяснотата говори за скрито намерение разпределението на завоюваните територии да бъде извършено след войната според новото съотношение на силите. Това обаче изпълва Балканския съюз с вътрешни противоречия.

2. Първа Балканска война

Армията се подготвя за Балканската война

След като дипломатите свършват по такъв недоизяснен начин своята работа, идва редът на военните. На 5 октомври 1912 г. България свиква под бойните си знамена близо 600 хил. души. Те се организират в три армии и няколко съединения. Главнокомандващ е цар Фердинанд, докато ген. Михаил Савов е назначен за негов помощник, а ген. Иван Фичев – за началник на щаба. Бежанците от Македония и Тракия доброволно се включват във войната, като формират свое опълчение. Към щаба на българската армия се създават и повече от 50 партизански отряда. Тяхната задача е да събират разузнавателни сведения и да извършват саботажи в тила на турската армия. Към тези военни сили трябва да се добавят и десетките чети на ВМОРО, които действат в Македония и Одринско.

Българският народ изпраща войските на фронта в патриотичен подем с музика и цветя. Изпращачи и войници – всички са убедени, че им предстои участие във велико национално дело – освобождението на потиснатите братя. Празничното настроение показва и високия боен дух на армията.
Модерната техника в българската

армия – самолет и оръдие

Според военните планове сръбските и гръцките войски трябва да се насочат към Македония, където са основните български интереси, а на българската армия е възложена много по-трудна задача – да съкруши противника пред столицата на империята Истанбул. Българските войски настъпват в Източна Тракия и бързо постигат успех – разбиват турската армия още в първите сражения, освобождават Лозенград и обсаждат Одрин. Османските войски претърпяват голямо поражение и по линията Люле-Бургас – Бунар-Хисар. (Документ № 4) Те отстъпват панически и спират бягството си едва на укрепените позиции при Чаталджа. Османската империя иска мир, но цар Фердинанд разчита на нови победи и заповядва на войските да продължат атаката. Тогава идва редът на българските неудачи. Изтощени и обхванати от холерна епидемия, българските части не успяват да пробият масивните укрепления. Те дават огромни и до голяма степен безсмислени жертви. Веднага след този неуспех се подписва примирие и в Лондон започват преговори за мир между Османската империя, от една страна, и балканските съюзници, от друга.

Ситуацията се променя, след като младотурците осъществяват преврат през януари 1913 г. Новото националистическо турско ръководство прекратява преговорите, а османското командуване се опитва да обърне хода на военните действия. Но нещата се развиват в друга посока – на 13 март 1913 г. двудневният щурм на Втора българска армия се увенчава с превземането на Одрин. Едва след това поредно османско поражение преговорите се подновяват и на 17 май 1913 г. се подписва Лондонският мирен договор. Според него всички територии на север и на изток от линията Мидия – Енос са предадени от Османската империя на съюзниците. Балканските християнски държави успяват почти да изтласкат империята от европейския континент.

3. От съюз към война – Междусъюзническа война и първа национална катастрофа
Докато българската армия се сражава тежко и изнурително с турците, сръбските и гръцките войски успяват да заемат по-голямата част от Македония. Идва времето за проверка на трайността на Балканския съюз. Вместо да изпълнят предварителните договорености или поне да разговарят по неразрешените териториални въпроси, окупационните сръбски и гръцки власти подлагат македонските българи и техните институции в заетите територии на преследване – хвърлят в затворите или избиват хиляди учители, свещеници, четници и войводи. Целта на тази политика е да се асимилира българското население в Македония. Подобни действия поставят на изпитание съюзните отношения, а опитът на Русия да преодолее конфликта не успява. Дипломатическите усилия на Русия срещат противодействието на германските и австро-унгарските дипломати, които подтикват балканските страни към нова война, този път помежду си.
Карта на България от 1913 г. – Втората балканска война

Управляващите в България са опиянени от победите и не съумяват реално да оценят променената обстановка. Териториалните придобивки, получени от Балканската война, са на границата на възможното при така заплетения балкански възел. Всеки опит да се постигне нещо повече, особено с помощта на силови действия, изправя България пред международна изолация.

Съдбовна за новата война на Балканите се оказва заповедта на цар Фердинанд, издадена на 16 юни 1913 г., с която на българските войски се нарежда да нападнат гръцките и сръбските части в Македония. Войната между бившите съюзници започва, но скоро в нея се намесват Румъния, недоволна от полученото след Балканската война (град Силистра), и Турция, която иска да си върне част от загубените територии. България се оказва сама срещу всички – към сраженията с гръцки и сръбски войски в Македония се прибавят действията на турските и румънските части, които навлизат в българска територия от юг и от север, без да срещнат съпротива. Изолирала се от всички и нападната от всички страни, България е изправена пред крах и е принудена да поиска мир, който е подписан в Букурещ на 28 юли 1913 г.

4. Първа национална катастрофа