Освобождението на българия 35 Хронология

заседанията на Учредителното събрание

Изработването на българската конституция се възлага на Учредителното събрание, свикано на 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град Търново. Първите български депутати са 229, някои се гласуват от населението, а други участват по право или се назначават от руския императорски комисар. Само че първият въпрос, който се дискутира от Учредителното събрание, не е за конституцията, а за необходимостта да се обедини разпокъсаният български народ. Нареченият образно “общонароден” въпрос заплашва работата по конституцията, тъй като част от депутатите отказват да се занимават с друго, преди да бъде решен националният въпрос. Едва след намесата на княз Дондуков-Корсаков Учредителното събрание пристъпва към обсъждане на първата българска конституция.

Предлага се руски конституционен проект, но новите български държавници го приемат само като основа, а възлагат на специална комисия да изработи нов проект за конституция. Първият проект за конституция предвижда силна княжеска власт, двукамарен парламент, имуществен и образователен ценз, но той предизвиква остри несъгласия. Ожесточената дискусия демонстрира различията между депутатите и очертава контурите на първите български партии – Консервативната и Либералната. Консерваторите (или старите, умерените) мислят, че българският народ все още не е обществено съзрял, за да получи пълното право да управлява страната. Според тях една либерална конституция при неизградени политически навици може да доведе българската държава до анархия и неуправляемост. Докато либералите вярват, че българският народ вече има политическите умения и може да му се повери властта в държавата. Те са против избирателния ценз, за широки пълномощия на парламента в ущърб на княжеските. Либералите се оказват мнозинство в Учредителното събрание, затова първата българска конституция, която се гласува на 16 април 1879 г., отговаря главно на техните виждания. Тя се нарича Търновска не само заради седалището на Учредителното събрание, но и за да се подчертае историческата връзка със старата българска държава и нейната столица.

Заглавната страница

на Търновската конституция

Търновската конституция определя българската държава като конституционна монархия с умерено либерално управление. Властта се поделя между държавния глава (княз) и парламента (Народно събрание). Князът като “върховен представител и глава на държавата” утвърждава приетите от парламента закони, той е върховен главнокомандващ, под негов надзор действа изпълнителната власт – правителството и администрацията. Изборите за парламент са преки и тайни с участието на всички мъже, навършили 21 години. Народното събрание приема законите, данъците, осъществява контрол над правителството. Измененията в конституцията, изборът на княз или регенти, промените в държавната територия се поверяват на специално свиквано Велико народно събрание (Документ № 4).

Търновската конституция провъзгласява широки граждански права – премахва робството, осигурява безплатно и задължително начално образование, свобода на печата и словото, право на гражданите да се сдружават, да създават обществени и политически организации, да се събират “мирно и без оръжие”, за да обсъждат всякакви въпроси, “без да искат по-напред за това позволение”. Тя обявява неприкосновеността на частната собственост и създава условия за стопански и социален напредък. Гербът е златен коронован лъв на червено поле, знамето е с хоризонтални три цвята – бяло, зелено, червено, а девизът – “Съединението прави силата”.

Търновската конституция поставя стабилен фундамент за новата българска държава. Тя следва европейските постижения на конституционната мисъл и практика, като ползва модела на белгийската конституция. Тя осигурява пълноправното влизане на възродената след толкова столетия българска държава в европейския свят.

На 17 април 1879 г. се свиква първото Велико народно събрание за избор на княз. По договореност между великите сили и по предложение на руския цар се избира германският благородник Александър, принц Хесенски, който управлява България като княз Александър I Български (Батенберг).

2. Източна Румелия в очакване

За съдбата на Източна Румелия е важно дали ще се осъществи правото на султана да държи гарнизони в автономната област. Желанието на турците, напуснали областта, е да се завърнат колкото се може по-скоро. Руските власти наблюдават с тревога подготовката на турците за завръщане и подготвят българите за самозащита: въвежда се военна повинност за 9 хиляди младежи, създава се въоръжена милиция, в “гимнастически дружества” руски офицери учат българите да боравят с оръжие (Документ № 2), те получават и 80 хиляди пушки, останали след превъоръжаването на действащата руска армия. При това положение османското правителство се отказва от изпращането на гарнизони в Източна Румелия.

Русия прави необходимото, за да запази извоюваното от войските й, като привлича при изграждането на държавните институции предимно българи. Останалото – да докажат, че Източна Румелия е българска, трябва да свършат самите българи, които са повече от две трети от населението на областта (573 560 от общо 815 946 души).

3. Уредба на Източна Румелия

наречено Директорат

Органическият устав се утвърждава на 14 април 1879 г. Според него законодателен орган е Областното събрание, съставено от 56 души (36 изборни), подпомагано от Постоянен комитет (сенат). Изпълнителната власт се поверява на Частен съвет от 6 души (Директорат) към главния управител. Официални езици са българският, турският и гръцкият. Областта има войска (местна милиция) и полиция (жандармерия). Връзка с Османската империя е годишният данък и правото на султана да одобрява законите, да назначава старшите офицери и да определя външната политика (Документ № 5).

Органическият устав очертава рамката, но характерът на Източна Румелия зависи от хората, заемащи водещите административни постове. За главен управител се назначава българинът на турска служба Алеко (Александър) Богориди. Той пристига в Пловдив на 15 май 1879 г. след като заменя турския фес с български калпак. Националната му ангажираност личи от факта, че в Директората той назначава четирима българи, а останалите двама се посочват от султана и от Европейската комисия.

Първото изпитание за националната кауза в Източна Румелия са първите избори за Областно събрание, които се провеждат на 17 октомври 1879 г. Българският характер на населението се доказва категорично от резултатите: от 36 избрани депутати 31 са българи, 3-ма – гърци, и 2-ма – турци. От този момент най-важен за Източна Румелия става въпросът как и кога да бъде осъществена голямата цел – обединението с Княжество България. Той се дискутира между българските политици, оформящи първите партии.

Разделителната линия е отношението към Берлинския договор. Всички са против него, но се различават по средствата за борба – умерени или крайни. Умерените (Екзарх Йосиф, Иван Евст. Гешов, Георги Вълкович) използват петиции и мемоари в борбата срещу решенията от Берлин. Те са предимно сред по-заможните хора, банкери, едри земевладелци и духовници, и се обединяват в Народна партия. Сред водачите й могат да се изброят още Михаил Маджаров, Константин Величков и Иван Вазов. Народната партия иска незабавно обединение с Княжеството (наречена е и “съединистка”) и получава подкрепата на Русия.

Крайните предпочитат въоръжените средства за борба. Те създават Либералната партия, която привлича личности като д-р Стоян Чомаков, д-р Георги Странски. Благодарение на близостта си с областния управител либералите заемат основните чиновнически постове и партията им е наречена подигравателно “казионна”. Либералната партия не бърза с обединението, защото още не е дошъл благоприятният момент. При това тя е за “съвършено независима страна”, което означава, че е и против силното руско влияние.

Първите стъпки на двете български държави показват паралелни проблеми и разделения. Обединява ги главно общото българско самосъзнание. 39. ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ДО БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

39.2. Хронология

39.3. Биографии

39.4. Документи

39.5. Въпроси и задачи

39.6. Тест за самопроверка

1. Българската криза от 1886-1887 г.

Спорът е около фигурата на българския княз. Още в началото Александър Батенберг показва неодобрението си от ограничената от Търновската конституция княжеска власт. С подкрепата на новия руски цар Александър III на 27 април 1881 г. княз Батенберг прекратява действието на конституцията, назначава руски офицери за извънредни комисари и си присвоява извънредни пълномощия за 7 години. Княжеският преврат от 1881 г. не успява да създаде трайно управление, през август 1883 г., след компромис с политическите сили и поправка в конституцията, нейното действие се възстановява. Напрежението обаче остава.

княз Александър Батенберг

Общественото недоволство от княз Александър І не е преодоляно и след като той се ангажира със Съединението. То мотивира акцията на група офицери под ръководството на майор Петър Груев и кап. Атанас Бендерев. На 8 срещу 9 август 1886 г. те извършват държавен преврат, арестуват княз Батенберг, принуждават го да се откаже от престола и да напусне страната. Превратаджиите не осигуряват политическа подкрепа за своята акция – русофилите са неподготвени и военният преврат увисва във въздуха.

Много по-добре организирани в критичните часове на държавния преврат се оказват привържениците на княза, оглавени от Стефан Стамболов – виден националреволюционер, апостол от Априлското въстание през 1876 г., председател на Народното събрание. Той организира военен поход срещу София, разгонва превратаджиите и кани княза да се завърне. (Документ № 1) Княз Александър I Български обявява, че ще остане на престола само със съгласието на руския император, но не го получава и абдикира повторно.

България след абдикацията на

княз Александър Батенберг

Българската криза се задълбочава – княз няма, политиците са разделени, а външните сили засилват намесата си. Оставените от Батенберг регенти Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Петко Каравелов (заменен скоро от Георги Живков) свикват Велико народно събрание за избор на нов български княз. Русия иска да се възползва от безвластието, поставя политически условия и изпраща в пристанище Варна два военни кораба. Българското правителство устоява на натиска, след което на 6 ноември 1886 г. Русия скъсва дипломатическите си отношения с България. Това действие има дълготрайни отрицателни последици за българския политически живот.

Политическото напрежение в България не спада. Определена от ВНС делегация заминава да търси нов български княз в Европа, докато русофилите организират военни бунтове в Русе и Силистра, оглавени от героите от Сръбско-българската война Атанас Узунов и Олимпи Панов. Правителството потушава метежите, арестува и осъжда на смърт част от водачите, други бягат в Русия. Опасността за държавата се преодолява, но бившите съратници окончателно се разделят.

Кризата приключва едва след като ВНС избира за нов княз германския аристократ Фердинанд Сакс-Кобург-Гота (Сакскобургготски), който полага клетва на 2 август 1887 г. Но новият княз заема престола, без да получи съгласието на нито една от Великите сили.

2. Държавникът Стефан Стамболов

Посрещане в България на

княз Фердинанд Сакскобургготски

По време на кризата на българския политически небосклон изгрява звездата на Стефан Стамболов. Той осуетява военния преврат и има най-големи заслуги за избора на новия княз. Затова княз Фердинанд поверява на Стамболов новото правителство, чийто състав показва преориентирането на България от Русия към Западна и Централна Европа. Седемте години управление на Стефан Стамболов – 1887-1894 г., са повратни за новата българска история. Целта му е модернизиране на страната независимо от цената, която трябва да се плати.

Стамболов е убеден в необходимостта от твърда и стабилна власт и започва безкомпромисна борба срещу политическите си противници. Преследват се опонентите на режима, фалшифицират се изборните резултати, поставя се началото на тенденцията изборите да се печелят от партията на власт. Разпоредбите на Закона за изтребване на разбойниците се използват като политическо оръжие срещу недоволното население. Новият Закон за печата потъпква свободата на словото (Документ № 3). Арестуват се журналисти и редактори и се съдят, проверява се частната кореспонденция, а оценката на държавните чиновници зависи главно от тяхната лоялност към властта.

И русофилската опозиция отговаря с насилие, тя залага на конспирацията и заговорите. Политическият живот се ожесточава, засилва се репресивният апарат, който поглъща все повече средства от държавната хазна. България е на път да се превърне в полицейска държава.

Премиерът Стамболов започва сближение с Турция, за да защити българското учебно и църковно дело в Македония и Тракия. През 1890 г. султанът издава два берата за български владици в Скопие и Охрид, с което официално се признава българският характер на тези области. Той полага усилия и за икономическата модернизация на България: залага на търговския протекционизъм, осигурява безлихвени заеми за предприемачите, преориентира икономиката към Западна Европа.

Политическото време на Стамболов изтича през 1894 г. Седемте години диктатура му създават много врагове, изолират го от обществото и от това се възползва новият княз. Княз Фердинанд вече се чувства достатъчно стабилен и готов да се освободи от опеката на Стамболов. Водачите на умерената опозиция Константин Стоилов, Григор Начович и Димитър Тончев се споразумяват с княз Фердинанд да успокоят политическите страсти, да стабилизират държавата и да преодолеят международната й изолация. Князът започва тайни преговори с Русия, от чието съгласие зависи признаването му. (Документ № 4) Стефан Стамболов е възмутен от своеволието на княза и, уверен във влиянието си, подава оставка. За негова изненада Фердинанд охотно я приема и на 18 май 1894 г. възлага на Константин Стоилов да състави нов кабинет.

Настъпва краят на епохата на бурни политически страсти, велики цели и масово политическо насилие. Могъщата и противоречива личност на Стефан Стамболов слиза от политическата сцена завинаги – убиват го жестоко през юли 1895 г. Огромната амбиция на Стамболов е съчетана със силен и искрен стремеж да направи от отечеството си свободна и независима държава, затова го наричат “българския Бисмарк”.

3. Установяване на княжески личен режим

Формират се нови политически партии – през 1896 г. Петко Каравелов създава Демократическата, Драган Цанков и Стоян Данев – Прогресивнолибералната, Васил Радославов структурира Либералната, а привържениците на Стефан Стамболов – Народнолибералната. Новите партии се създават около ярки личности, с което се поставя начало на тенденцията всеки лидер да има своя партия, получаваща негово име – стамболовисти, радослависти, цанковисти и т.н.

Димитър Благоев

В края на ХIХ в. възникват и първите социални партии. През 1891 г. Димитър Благоев и Янко Сакъзов учредяват Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП), която скоро се разделя на умерени и крайни, на партисти и съюзисти, по-късно – на широки и тесни социалисти. През 1899 г. Цанко Церковски и Янко Забунов създават Български земеделски народен съюз (БЗНС), който разчита на най-многобройната социална група – селяните. Принципите на либералната демокрация си проправят пътя и в България.

Заслуга на правителството на К. Стоилов е нормализиране на вътрешната и външната политика. Великите сили признават княз Фердинанд, което му позволява отново да смени правителството. На 19 февруари 1899 г. той възлага управлението на Либералната и на Народнолибералната партия (стамболовисти). Правителството възстановява натуралния десятък, на което през пролетта на 1900 г. селяните реагират с бунтове. (Документ № 5) Вътрешният министър В. Радославов жестоко смазва селяните, а това дава основание на княз Фердинанд за нова смяна на правителството.

Между 1901 и 1903 г. се сменят правителствата на демократа Петко Каравелов и на Стоян Данев от Прогресивнолибералната партия. Следва второ управление на стамболовистите (1903-1908 г.). Така в началото на ХХ в. се очертава тенденцията княз Фердинанд да предизвиква правителствени кризи, да сваля и качва правителства, да не се съобразява с партиите, да контролира армията. Тази практика започва да се нарича “личен режим” (Документ № 2). През 1904 г. се приема специален закон за защита на княза и неговото семейство от нападките в печата, който ограничава свободата на словото.

Недоволството на българското общество от политиката на княз Фердинанд се изразява по време на тържественото откриване на сградата на Народния театър през 1907 г. Тогава студентите освиркват княза, заради което университетът временно се закрива. 42. БЪЛГАРИЯ, НЕЙНИТЕ СЪСЕДИ И ЕВРОПА

42.2. Хронология

42.3. Биографии

42.4. Документи

42.5. Въпроси и задачи

42.6. Тест за самопроверка

1. Отношенията между балканските държави

Макар и значително орязана в сравнение с границите от Санстефанския договор, територията на Княжество България (64 хил. кв. км) се оказва по-голяма от тогавашна Сърбия (48 хил. кв. км) и равна на Гърция (64 хил. кв. км). Резултатите от Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. създават ново съотношение на силите на Балканите – от една страна, нараства броят на младите християнски държави, обединени от желанието си да прогонят Османската империя от полуострова, но, от друга, ражда се нов регионален фактор, с който трябва да се съобразяват останалите държави. Освен това Временното руско управление и фактът, че българските държавни институции са изградени под руско наблюдение, създават опасения сред балканските страни, че България ще стане верен проводник на руската политика, целяща придобиването на контрол върху Проливите.

В истинска “ябълка на раздора” между България, Сърбия и Гърция се превръща пъстрата етнически област Македония. Решението на Берлинския конгрес да откъсне Македония от българската държава и да я върне в границите на Османската империя дава възможност на сръбската и гръцката национална пропаганда да предприемат целенасочени усилия за изменение на етническия характер на областта. Македония е територията, върху която пряко и най-остро се сблъскват интересите на трите християнски балкански държави.
Сръбският крал

Милан Обренович,

започнал Сръбско-

българската война

през 1885 г.

Основната българска външнополитическа цел – да се обединят всички останали под чужда власт българи в една държава, предопределя големите трудности в отношенията на България с всичките й съседки. Общите интереси, но и противоречивите цели на балканските държави водят до чести и резки промени в техните отношения, които варират от приятелски и съюзни до конкурентни и враждебни. Тази тенденция създава нестабилност на Балканите, които още през този период се оприличават на “буре с барут”.

Ярък пример за кризисните отношения на балканските държави е Сръбско-българската война от 1885 г. Българите, осъществили Съединението на Източна Румелия с Княжество България, си дават сметка, че то нарушава баланса на силите на Балканите, и очакват външна намеса. Но предполагат, че тя ще дойде от Османската империя, чиито права върху Източна Румелия са засегнати пряко. Империята не реагира, вероятно защото отдавна се е примирила със загубата на Източна Румелия. Вместо това остро протестират Сърбия и Гърция, които възприемат рязкото уголемяване на България (достигнала 96 345 кв. км) като истинско предизвикателство. С подкрепата на Австро-Унгария Сърбия решава да наложи силово – с оръжие, своето желание за запазване на статуквото на Балканите и на 2 ноември 1885 г. обявява война на България. Войната е краткотрайна и победоносна за България. Тя завършва с Букурещкия мирен договор от 19 февруари 1886 г., утвърдил новото балканско статукво, в което важна роля играе съединена България.

Сръбско-българската война от 1885 г. демонстрира колко лесно всяка промяна на Балканите може да доведе до война. Военният конфликт е разрешен много бързо, но балканските противоречия не са решени, те остават и продължават да предопределят отношенията на Балканите и през ХХ в. Въпреки тази местна специфика не бива да се забравя, че балканските конфликти обикновено се подклаждат от Великите европейски сили, които използват балканските държави по-скоро като фигури в стратегическите си планове.