ГЛАВА ПЕТА
В пещерата старият отшелник спря да говори и сложи ръка върху земята. Чувствителните му пръсти леко я докоснаха. Той се съсредоточи и каза:
- След малко ще имаме посетител.
Младият монах го гледаше уплашен. Посетител? Какъв можеше да бъде този посетител и защо той е толкова сигурен. Никакъв звук, никакво движение извън пещерата. Около десет минути стояха така седнали, нащрек, дебнейки.
Изведнъж в светлия овал на входа се появи нещо, което направо го запуши.
- Тук ли сте, отшелниче - извика някой със задгробен глас. Защо ли се инатят отшелниците да живеят в такива тъмни труднодостъпни места? - един нисък и дебеличък монах влезе в пещерата, като се кланяше. - Донесох ви малко чай и ечемик каза той. - Бяха предназначени за Отшелниците от Далечното Отвъд, но те нямат повече нужда и не ми се ще да ги връщам обратно.
С въздишка на облекчение пусна торбата от гърба си на пода. Отпусна се на земята като изтощен човек и опря гърба си стената. „Какво нехайство! - помисли младият монах. - Защо не сяда внимателно, както ние правим?" Отговорът дойде сам - монахът беше твърде дебел, за да седне с подвити крака и да е удобно!
Старият монах проговори бавно:
- И така, какви са новините ти, монаше?
Монахът промърмори нещо и каза с астматичен глас:
- Бих желал да ми дадете нещо против мазнините - каза той. - В Шакпори ми казват, че страдам от смущения в жлезите, но нищо не ми дават, за да подобрят състоянието ми. - Сега, когато очите му бяла привикнали с пещерата след силната светлина навън, той се огледа наоколо. - О! Виждам, че момчето е тук - каза той. - Чух, че дошъл да ви види. Как се справя? Толкова ли е блестящ, колкото се говори? - без да дочака отговор той продължи: — Преди няколко дена е имало срутване на камъни малко по-горе. Пазачът на килията на отшелника от Далечното Отвъд паднал в пропастта от удара на един голям камък. Лешоядите се тъпчат сега, а? - при тази мисъл започна да се смее на глас. - Отшелникът е умрял в килията си от жажда - продължи той. - Само Пазачът на отшелническата килия бил там и отшелникът, който е зазидан. Няма вода, няма живот, а?
Момчето седеше и размишляваше върху живота на отшелниците самотници. Те бяха странни същества, които се чувстваха „призовани" и се откъсваха от всичко, което беше свързано със света на Човека. В компанията на един монах доброволец свещеникът изкачваше планината и търсеше отделено и усамотено място. Той влизаше в самотна килия без прозорец и неговият доброволен „пазач" иззиждаше такава стена, че никога да не може да напусне килията си. В стената имаше отвор точно с големината на една гаванка. Оттам получаваше само един път на два дена гаванка с вода и шепа зърна. Докато беше жив, нито един лъч светлина не можеше да влезе в килията на отшелника. Никога повече нямаше да говори, нито щяха да му говорят. Щеше да пребъде в съзерцание, освобождавайки астралното си тяло от физическото, за да прави дълги пътувания в междузвездните пространства.
Никаква болест, никакво закъсняло разкаяние не биха могли да го освободят. Само смъртта. Пазачът имаше право да продължи своя живот вън от зазиданата стая, но трябваше да бъде сигурен, че никакъв шум не смущава зазидания. Ако пазачът се разболееше и умреше или паднеше в пропастта, отшелникът трябваше също да умре, обикновено от жажда. В малката килия отшелникът продължаваше да живее в най-студените зими. Една гаванка вода веднъж на два дена. Студена вода, никога топла, без чай, само студена вода, направо от студен планински извор.
Никаква топла храна, само шепа ечемик веднъж на два дена. В началото острите болки на глада се появяват в стесняващия се стомах. Болките на жаждата са още по-силни, по-ужасни. Тялото се обезводнява, става крехко. Мускулите се топят поради липсата на вода, на храна и на движение. Естествените процеси в тялото почти затихват, докато отшелникът поема все по-малко и по-малко храна и вода.
Отшелникът не излизаше никога от килията си и всичко, което трябваше да се направи, всичко, което Природата го караше да прави, трябваше да стане в един ъгъл на килията, където времето и студът обръщат тези отпадъци в замръзнал прах.
Зрението отслабваше. Отначало се бунтуваше против непрекъснатата тъмнина. В първите стадии на този живот въображението създаваше необикновени халюцинации, „сцени", които бяха почти действителни и добре осветени. Зениците се разширяваха и очните мускули атрофираха до такава степен, че ако например една лавина разрушеше тавана на килията човекът щеше да ослепее от слънчевата светлина, все едно че гръм го е поразил.
Слухът се развиваше също така и ставаше необикновени остър. Въображаеми звуци нахлуваха в килията на свещеника на пластове и увеличаваха още повече мъките му. Струваше му се, че чува разговори във въздуха, но те изчезваха веднага, щом наостреше уши. След това чувството за равновесие изчезваше. Отшелникът откриваше, че се спъва напред и назад Усещаше, че има някаква пречка, когато се приближаваше до стената. И най-слабото движение на въздуха, когато вдигнеше ръка например, беше вихрушка за него. Звукът от биенето на сърцето му внушаваше чувството, че има мотор в гърдите си. После идваше ред на клокоченето на течностите в организма и изпарението им, защото органите губеха от теглото си. Мускулните тъкани леко се хлъзгаха едни към други.
Духът правеше различни номера на тялото. Еротични картина отравяха жлезите. Стените така се приближаваха до отшелника, че той имаше чувството, че ще го смачкат. Дишането поради застоялия въздух ставаше все по-трудно. Само веднъж на два дена отваряха малката дупка, за да му дадат гаванка с вода и шепа ечемик, и с това оставяха да влезе малко чист въздух. След това я затваряха.
Когато тялото биваше дресирано, а всички чувства овладени, астралното тяло можеше да плава леко и свободно, така както димът се издига от радостен огън. Материалното тяло лежеше неподвижно върху голия под и ги свързваше само Сребърната нишка. Астралното тяло минаваше през каменната стена, предприемаше дълги пътувания по стръмните пътеки, вкусвайки от радостите на свободата. То влизаше в манастирите и ламите телепати и ясновидци можеха да разговарят с него. Нито нощта, нито денят, нито студът или топлината можем да попречат на движението му. Нито една врата не можеше да спре неговото преминаване. В цял свят тайните съвещания бяха винаги открити за него, нямаше сцена, която може да остане скрита за него и да му убегне.
Младият монах започна да мисли за всичко това и за отшелника, който лежеше мъртъв в старата килия на около седемстотин метра по-високо. Дебелият монах продължаваше да говори:
- Ще трябва да разрушим стената и да го извадим оттам. Влязох в стаята на пазача и ай, каква воня! Той е наистина умрял. Не можем да го оставим там. Ще ида да търся помощ в Дрепунг. Да! Лешоядите обичат мърша. Всички са накацали на килията и чакат жертвата си. Ах! Горкият аз, ще трябва да се кача на стария си кон и да се изкача както мога, макар че нямам сили.
Дебелият монах направи вял жест с ръка и тръгна към входа. Младият монах се изправи с мъка и го придружи вън от пещерата. Дебелият монах успя да се качи на коня. Бавно тръгна към езерото, където го чакаха и други конници. Младият монах продължи да гледа, докато всички пътници изчезнаха от погледа му. Въздишайки, със замислено изражение, той се обърна и погледна високата и стръмна скала, която сякаш се забиваше в небето. Най-отгоре стените на килията на Далечното Отвъд се открояваха в белите и червени отблясъци на слънцето.
Много отдавна един отшелник и помощникът му работили цяла година като животни, за да построят отшелническата килия с камъни, намерени на място. Бяха направили централната килия така, че никаква светлина да не може да проникне в нея. Трудили се бяха цяла година и накрая бяха останали доволни от основната постройка. После трябвало да приготвят вар и да варосат килията. След това смесили охра с водата от близкия извор и боядисали стените отвън на седемстотин метра над пропастта. Трябвало и да украсят сградата, за да се издигне тя до нивото на благочестието на човека. И през всичкото това време отшелникът и помощникът му не бивало да разменят нито дума. Накрая дошъл денят, когато новата отшелническа килия била открита и осветена. Отшелникът гледал дълго долината на Ласа, разходил още веднъж погледа си върху света на хората, обърнал се, бавно влязъл в килията си и паднал мъртъв в краката на помощника си.
След това други отшелници бяха живели там в продължение на години, зазидани живи в централната килия, и бяха предали Богу дух. Изваждаха ги оттам и ги даваха за храна на лешоядите, винаги готови, винаги дебнещи. Сега един друг отшелник беше умрял там. От жажда. Изоставен, след като помощникът му беше изчезнал, той нямаше вече на какво да се надява, не можеше да получава вода, извора на живота, нямаше какво друго да направи, освен да легне и да умре. Младият монах огледа в кръг стръмнината, следейки с поглед леглото на потока. В снагата на планината се виждаха драскотини, направо издълбани в скалата. Там, където планинският склон достигаше долината, се виждаше скорошно срутване на камъни. Под тези камъни се намираше труп.
Замислен, младият монах слезе с котлето до езерото, за да вземе прясна вода. След като изми и изтърка съда, той си намери друга работа. Огледа се наоколо със сбърчени вежди и видя, че вече няма счупени клони и изсъхнали вейки по земята. Трябваше да влезе в малката горичка, за да търси дърва. Малки животни се спираха за малко да търсят нещо за ядене, изправяха се на задните си крачета и оглеждаха този, който се осмеляваше да влезе в тяхното владение. Те не се страхуваха от Човека, който живееше в хармония с животните. Младият монах стигна до място, където лежеше едно неотдавна паднало дърво. Като чупеше клоните със слабите си ръце, той ги пренесе в пещерата. Отиде да вземе съда с водата и скоро чаят и цампата бяха готови. Старият мъж, изпълнен с благодарност, пиеше чая на малки глътки. Младият монах беше очарован от начина, по който пиеше отшелникът. В Тибет всички съдини с храна или гаванки се държат с две ръце, за да се подчертае уважението към мястото, където хората получават храна за тялото си. Старият отшелник имаше, разбира се, дълъг опит. Той държеше гаванката с двете си ръце и беше сложил от двете й страни по един палец във вътрешността на съда. Въпреки че не виждаше, старият мъж можеше винаги да изравни нивото на течността, щом единият пръст се намокреше. Сега седеше доволен, оценявайки топлия чай, след като беше пил в продължение на десетилетия само студена вода.
- Странно е, че след един живот, от който над шейсет години са изминали в най-големи лишения, сега изпитвам нужда да пия топъл чай. Имам нужда и от топлината на огъня, забеляза ли как се стопля въздухът в пещерата ни?
Младият монах го гледаше със съчувствие. Какви скромни желания... Една малка радост и утеха...
- Не излизате ли никога, о, Преподобни? - попита той.
- Не, никога - отговори отшелникът. - Тук познавам всеки камък. Вътре слепотата не ми пречи толкова, но ако изляза, вън са скали и пропасти, това е съвсем друга работа. Може даже да падна в езерото, не бих могъл да се върна обратно...
- О, Преподобни - каза младият монах с колеблив тон. - Как сте успели да намерите тази пещера, случайно ли я открихте? Тя е така изолирана и недостъпна!
- Не, не е случайно - отговори старецът. - Когато хората от другия Свят приключиха с мен, ме доведоха тук. Те направиха тази пещера специално за мен!
Той се отпусна леко и се усмихна със задоволство, защото знаеше прекрасно какъв ефект ще имат думите му върху неговия събеседник. Младият монах беше така изненадан, че се полюшна и едва не падна на земята.
- Направиха я за вас? - каза той, заеквайки. - Но как са успели да издълбаят такава дупка в планината?
Старецът се засмя сподавено и лукаво.
- Двама души ме доведоха тук - каза той. - Доведоха ме на една платформа, която хвърчеше като птичка във въздуха. Но това нещо не вдигаше шум, беше по-безшумно и от птиците, защото те скриптят, мога да чуя как крилете им скриптят, когато удрят с тях въздуха. Способен съм да чуя как вятърът се хлъзга между перата им. Това нещо, с което ме доведоха тук, беше тихо като сянката ти. То се издигаше без усилие, без да прави въздушни течения или да внушава усещането за скорост. Двамата мъже решиха да слязат тук.
- Но защо тук, о, Преподобни? - попита младият монах.
- Защо? - отговори старецът. - Защо? Размисли за преимуществата. Намирам се само на стотина метра от пътя на керванджиите. Търговците идват за съвети и да ги благословя и ми заплащат, като ми дават ечемик. Намираме се недалеч от две пътеки, които водят към седем отшелнически килии. Не умирам от глад. Ламите ме викат за помощ, защото знаят за моята мисия - за твоята също!
Младият монах настоя.
- Но, Учителю - каза той, - минаващите оттук хора сигурно са били ужасно изненадани, когато са видели, че има дълбока пещера на място, където нищо не е имало преди това!
Отшелникът се задави от смях.
- Момче - каза той, - разхождал ли си се наоколо? Забелязал ли си колко пещери има оттук до езерото? Не? Има не по-малко от девет. Ти не се интересуваш от пещерите, ето каква е работата и разбира се, не си ги забелязал!
Момчето изненадано попита:
- Как е възможно двама души да издълбаят такава пещера? Сигурно е траяло месеци?
- Благодарение на една магия, която те наричат атомна енергия - отговори отшелникът търпеливо. - Единият от тях седна на платформата и огледа наоколо да не би да има любопитни. Другият държеше в ръка малък апарат. Чу се бучене, което приличаше на ръмженето на прегладнели дяволи - поне това ми разказаха, - скалата се изпари и се образува пещерата, която имаше две стаи. Във вътрешната стая изтича вода на тънка струя, която пълни два пъти на ден гаванката ми. С това имам достатъчно, според нуждите ми, вода. Така беше уредено, за да не ходя до езерото за вода. Ако нямам ечемик, което ми се случва, ям лишея, който никне във вътрешната стая. Не е много вкусен, но ми позволява да поддържам живота си, докато получа ечемик.
Младият монах стана и се приближи до стената на пещерата близо до дневната светлина. Да, скалата изглеждаше наистина необикновена, приличаше на тунелите на изгасналите вулкани, които беше виждал във високите земи на Чанг Танг. Скалата беше като че ли първо стопена, после потекла и след това изстинала до една твърда повърхност като тази на стъклото без никаква грапавина. Повърхността беше прозрачна и през този слой се виждаха пластовете на скалата тук-там с блясъка на златните жили. На едно място забеляза, че златото се е стопило и е потекло по стената като гъст сироп. След това е изстинало и се е покрило със стъкло, защото силициевият двуокис не е кристализирал по време на изстиването. Ето защо пещерата беше със стени, покрити с естествено стъкло... Но той имаше още домакински задължения, не можеше да прекарва времето си само в приказки. Трябваше да почисти пода, да донесе вода, да начупи дървата на различни по големина парчета. Младият монах взе клона, който му служеше за метла, и започна да мете пода без голям ентусиазъм. Ах, колко беше отегчително да се домакинства! Измете много грижливо мястото, където спеше, и изтика праха към входа на пещерата. Метлата му се закачи в някаква издатина в пода и леко я помръдна. Беше кафяво-зеленикав предмет. Озадачен, младият монах се наведе над това, което му приличаше на камък, като се питаше как ли е могло то да се окаже вътре. Взе предмета и извика от почуда. Това не беше камък... беше... какво ли беше точно? Внимателно го огледа, бутна го с една пръчка и то се търкулна с подрънкване. Отнесе го на отшелника.
- О, Преподобни - каза той. - Намерих нещо странно на мястото, където лежеше каторжникът...
Старецът, като се спъваше, излезе от вътрешната стая.
- Опиши ми това нещо - нареди той.
- Прилича на малко чувалче - каза младият монах, - голямо колкото два юмрука, взети заедно. Сигурно е направено от кожата на някое животно - той опипа несръчно предмета. - Вързано е с едно въженце. Ще ида да намеря остър камък - той излезе бързо от пещерата, намери един остър камък, върна се и се зае да реже с него връвта. - Много е твърдо - промърмори той. - Това нещо е влажно и покрито с мухъл, но ... А, готово, отрязах го! - той отвори внимателно чувалчето и го изсипа върху расото той. - Златни монети - каза той. - Никога не бях виждал досега монети. Само на картина. Има и малки парченца стъкло с различни цветове и силен блясък. Питам се за какво ли могат да служат. Има и пет пръстена от злато, украсени с малки стъклени парченца.
- Дай да ги пипна - нареди отшелникът. Младият монах повдигна полите си и наведе ръката на учителя към малката купчинка. - Диаманти - каза отшелникът. - Рубини - разбирам го благодарение на вибрациите и... - старецът стоеше някак особено и опипваше бавно камъните, пръстените и монетите. Накрая въздъхна бавно и каза: - Нашият каторжник е откраднал тези неща, това са индийски монети. Чувствам, че са пагубни. Всичко това струва много, много пари... - той постоя за момент замечтан и после каза внезапно: - Вземи ги ... вземи ги веднага и ги хвърли колкото се може по-далеч в най-дълбоката част на езерото. Ако ги оставим тук, ще ни донесат нещастие. Има алчност, убийство и мизерия в тези предмети. Вземи ги веднага!
След като произнесе тези думи, той се обърна и влезе бавно в стаята си. Младият монах сложи нещата обратно в кесията и излезе от пещерата, вървейки към езерото. След като стигна до брега на езерото, разпръсна съдържанието на торбичката върху един плосък камък и го разгледа с любопитство. После взе една златна монета и я хвърли със замах. Тя заподскача от вълничка на вълничка, направи „флок" и потъна. Всички монети имаха същата съдба, след това пръстените, докато накрая не остана нищо. Той си изми ръцете, обърна се и се усмихна весело. Голяма птица рибар се беше издигнала във въздуха с празната кожена торбичка и други две вече бързаха след нея. Като пееше тихо песента на Мъртвите, младият монах пое към пещерата, за да продължи с домакинската работа.
Но досадните неща не траят дълго. Дойде и моментът, когато младият монах можа да остави изхабения вече клон, служещ за метла. Дойде моментът, когато можа да се огледа с доволен вид, защото пясъкът на пода беше чист, купчина с дърва се издигаше до огъня, който гореше тихо, съдът беше пълен с вода. Потърка със задоволство ръце и си каза, че поне за този ден домакинската работа беше привършила. Дойде моментът, когато младите и живи клетки на паметта му бяха готови да запишат знанията.
Като влачеше крака, старият отшелник излезе от вътрешната стая. Независимо от малкия си опит, младият монах осъзнаваше все по-ясно, че старецът гасне.. Бавно седна на земята и подреди расото си. Младият монах взе гаванката, която беше до ръката му, и я напълни с вода. Сложи я внимателно до Учителя, като му я показа с ръка, за да знае точно къде се намира. След това седна на земята и зачака Учителят да заговори.
Известно време нищо не се чуваше, старият събираше и подреждаше мислите си. После се покашля, прочисти гласа си добре и продължи разказа си:
- Първо заспа жената, после дойде и моят ред, но аз не спах дълго. Тя хъркаше силно, а главата ме болеше. Имах чувството, че мозъкът ми се надува; още малко и щеше да избие отрязаната част от черепа ми. След това остра болка прободе вратните ми жили и ми се стори, че ще припадна. Чух смяната в ритъма на дишането и влаченето на крака. Внезапно, като извика от изненада, жената скочи и дойде до главата ми. Подрънкваха и потракнаха предмети, с което бях вече свикнал, промени се цикълът на течностите, които влизаха и излизаха от тялото ми. Не след дълго пулсиранията в мозъка ми спряха, налягането във врата ми олекна и кръглият белег в черепа не ме болеше повече.
Жената се залови за работа, чувах подрънкването на метални и стъклени предмети. Наведе се да вземе падналата книга. Мебел изскърца, защото сменяха мястото му. След това тя се приближи до стената и чух плъзгането на вратата, после я затвори след себе си. Стъпките се отдалечиха в коридора. Продължавах да лежа и да мисля за това, което ми се беше случило. Нямаше какво да се прави, трябваше да лежа, не можех да мръдна! Наистина ми бяха направили нещо на мозъка. Бях по-жизнен, можех да мисля по-ясно. Преди това имах разни мъгляви мисли, които бях пропъдил дълбоко, защото не бях способен да ги разбера. Сега всичко ми беше ясно като бистра вода.
Спомних си за моето раждане, проглеждането в този свят, в който бях дошъл преждевременно. Спомних си лицето на майка ми и на бабата акушерка с набръчкано лице. После виждах баща ми как ме носи на ръце и по всичко личеше, че се страхува, защото аз бях първото новородено, което виждаше. Спомних си с какво безпокойство гледаше червеното ми сбръчкано личице. След това дойде ред на моите детски години. Най-голямото желание на родителите ми беше да стана свещеник, за да бъде удостоено нашето семейство с тази чест. Спомних си за училището и за цялата орда деца, които седяха на пода и се учеха да пишат на плочките. Спомних си и за монаха, който ни учеше, като вървеше от единия край на стаята до другия, раздавайки похвали и мъмрения. Тъй като работех добре, трябваше да оставам след другите, за да науча повече неща.
Паметта ми беше безпогрешна. Можех да видя даже снимките в списанията, донесени от индийските търговци, които даже не си спомнях, че бях гледал. Но паметта е нож с две остриета: припомних си с всички детайли и мъченията на китайците. Бяха ме видели, че пренасям документи от Потала. Китайците ме хванаха и ме измъчваха, защото мислеха, че това са секретни документи и аз зная държавни тайни. Аз, един млад и скромен свещеник, чиято длъжност беше да води сметка за храната на ламите.
Вратата се отвори с леко металическо скърцане. Потънал в мислите си, не бях чул стъпките в коридора. Един глас ме попита: „Как си?" - и аз почувствах, че моят похитител е до мен. Докато ми говореше, той се занимаваше с необикновения апарат, за който бях прикачен. „Как си сега?" - ме попита повторно той. „Добре, но не съм доволен заради странните неща, които ми се случиха. Чувствам се като болен тибетски як на пазарния площад!" Той започна да се смее и отиде в един от ъглите на стаята. Чувах шума от прелистване на страници. „Господине - казах аз. - Какво значи Адмирал? Аз съм направо озадачен... Какво е това Майор?"
Той остави книгата или това, което според шума изглеждаше да е книга, и се приближи до мен. „Да - отговори той със съчувствие в гласа, - предполагам, и ти сигурно мислиш така, че ние се отнесохме по-скоро зле с теб..." Той се отмести и го чух да дърпа една от онези странни метални седалки. Когато седна на нея, тя изпука. „Адмирал - продължи той тактично. - Малко е трудно да го разбереш. Това ще ти обясним по-късно... Все пак ще задоволя любопитството ти. Намираш се на един кораб, който пътува в пространство и или в това, което ние наричаме Морето на пространството. Защото скоростта, с която пътуваме, прави така, че разпръснатата материя, която се намира в пространството, е за нас като водата в морето. Следиш ли моята мисъл?"
Беше достатъчно ясно. Да - разбирах примера му, като си представях нашата Щастлива Река и ладиите, които я пресичаха. „Да, следвам ви" - отговорих аз. „Добре тогава - продължи той. - Нашият кораб е част от една формация. Той е най-важният в групата. Всеки кораб, включително и този, има капитан. Що се отнася до Адмирала, да кажем, че той е капитанът на всички капитани. Името, което използваме, е Адмирал. Освен моряците имаме и войници на борда на кораба. Нормално е старшият на висшите офицери да бъде помощник на Адмирала. Ние наричаме този помощник Майор. Ако се изразя с твоите понятия, главният на един манастир си има помощник, протосингела, който се занимава с манастирските работи, но оставя на главния да взема важните решения."
Всичко това ми изглеждаше достатъчно ясно, но аз бях зает все още с размишления, когато моят похитител се наведе към мен и прошушна доверително: „... И ако обичаш, не ме наричай „моя похитител". Аз съм Главният хирург на този кораб. Още веднъж ако използвам твоите термини и твоите познания, аз изпълнявам същата роля, каквато има старшият на лекарите лами в Шакпори. Трябва значи да ми казваш Докторе, а не Похитителю!" Струваше ми се забавно, че такива велики хора имат своите слабости... Мъж като него беше наскърбен, защото един див и невеж човек (така ме беше окачествил) го беше нарекъл „Похитител"! Реших малко да му се подмажа и отговорих смирено: „Да, Докторе" - след което той ми се усмихна с признателност и кимна разбиращо. Известно време се занимаваше с уредите, които бяха свързани с главата ми. Направи няколко проверки, промени дебита на течностите. Нещо като че ли леко ме гъделичкаше в костите. След това той ми каза: „Ще си почиваш три дена. Дотогава костите ти ще са зараснали и заздравяването ще е доста напреднало. После, ако си в достатъчно добра форма, както се надяваме, ще те отведем пред Камарата на Съвета и ще ти покажем много неща. Не зная дали Адмиралът ще пожелае да ти говори, но ако го направи, не се плаши. Говори му така, както говориш с мен." Той помисли малко и добави мрачно: „Но, по-любезно!". Потупа ме по рамото и излезе от стаята.
Лежах така неподвижен и мислех за бъдещето. Бъдещето? Какво ли бъдеще можеше да има един слепец? Какво ли щях да правя, ако напуснех това място жив? Желаех ли да си отида оттук жив? Щях ли и аз като просяците, които гъмжат около Западната врата, да моля, за да се препитавам? Впрочем повечето от тях не бяха истински просяци. Питах се как щях да живея, да се прехранвам. Климатът в нашата страна е много лош и човек не може да живее, без да има покрив над главата си. Всички тези събития и притеснения така ме бяха изтощили, че накрая дълбоко съм заспал. От време на време усещах, че хората влизат, за да видят дали съм още жив. Почукването на стъклениците ме събуди. По никакъв начин не можех да разбера колко време е минало. Обикновено си служехме с ударите на сърцето, за да броим минутите, но бяха изминали часове, през някои от които бях в безсъзнание.
След дълъг период от време - време, през което ми се струваше, че витая някъде между материалния и духовния свят - изведнъж ме върнаха в пълно съзнание. Тези опасни жени отново се бяха нахвърлили върху мен като лешояди върху труп. Тяхното кудкудякане ме обиждаше. Това, което още повече ме засягаше, бяха манипулациите, които си позволяваха по отношение на онази част от тялото ми, която беше напълно беззащитна. Чудех се как тези жени, които принадлежат уж към слабия пол, могат да имат толкова твърди ръце и още по-твърди сърца. Бях прекалено слаб и крехък, здравето ми беше в безкрайно лошо състояние. Въпреки това тези създания се отнасяха с мен така, като че ли бях от камък. Цапаха ме с разни лосиони, мажеха ме с масла, които миришеха отвратително, грубо издърпваха тръбичките от носа ми и от други части на тялото, за да ги заменят с чисти. Потрепервах до дъното на душата си и се питах каква беше тази дяволска съдба, която ме подлагаше с присмех на подобно унижение. След като неприятните жени изчезнаха, за известно време ме обхвана спокойствие. После вратата се плъзна и моят похитител, но не, трябваше да казвам „доктор", влезе и я затвори след тебе си. „Добър ден, виждам, че си се събудил" - ми каза той любезно. „Да, господине - отговорих аз с тон на мърморко, - но не е възможно да се спи, когато жените така кудкудякат и се нахвърлят отгоре ми като чуми!". Тази забележка му се стори много забавна. Можеше да се каже, че след всичко, което се беше случило, бе започнал да ме опознава по-добре и се отнасяше с мен като с човешко същество или по-скоро едно не съвсем примерно човешко същество. „Имаме нужда от медицинските сестри, защото те се занимават с теб, те те мият, за да не миришеш на лошо. Напудриха те, напарфюмираха те и те приготвиха за един ден почивка." Почивка! Не исках да си почивам. Исках да изляза. Но къде ли можех да ида? Докато Докторът оглеждаше зарастващите разрези по главата ми, аз все си мислех за това, което ми беше казал. Кога беше? Вчера? Завчера? Не можех да кажа. Знаех само, че имат нещо, което ужасно ме мъчи. „Господин Докторе, вие ми казахте, че се намирам в един междупланетен кораб. Добре ли съм разбрал?" - „Разбира се - отговори той. - Намираш се на борда на главния кораб на наблюдателната флота. Сега се намираме върху едно високопланинско плато във Високите Тибетски Земи. Защо?" - „Господине - отговорих аз. - Когато се оказах в онази зала срещу всички необикновени хора, аз забелязах, че тя беше изсечена направо в скалата! Как е възможно каменна скала да се намира на борда на кораб?"
Той започна да се смее, все едно че му бях казал най-смешния анекдот. След като се съвзе, каза: „Ти си наблюдателен, много наблюдателен и имаш право. Каменистото плато, върху което се намира корабът, е било някога вулкан. В недрата му съществуват огромни зали и дълбоки коридори, издълбани от течащата лава от незапомнени времена. Ние си служим с тези проходи и сме уголемили някои от залите според нуждите ни. Често използваме това място. И други кораби идват тук. Преведохме те от кораба до каменната зала."
Бях преминал от кораба до една издълбана в скалата зала! Ето кое обясняваше странното чувство, което изпитах, когато преминах през металическия коридор и влязох в каменната зала. „Господин Докторе - възкликнах аз, - зная, че има подземни зали и коридори в планината Потала. Там има даже едно езеро." - „Да, нашите геофизически снимки ни показаха, че те съществуват. Не предполагахме обаче, че вие, Тибетците, сте ги открили!" Той продължи да работи с апарата. Напълно съзнавах, че променяше движението на течностите по тръбите, които влизаха и излизаха от тялото ми. Почувствах и промяна на температурата, без участието на волята ми дишането стана по-бавно и по-дълбоко: манипулираха ме като кукла на конци на неделния пазар.
„Господин Докторе - отбелязах възбудено, - ние знаем за вашите междупланетни кораби и ги наричаме Божествени Колесници. Защо не се свържете с нашите водачи? Защо не се покажете открито? Защо трябва да правите такива тайни отвличания като с моето например?"
Той пое дълбоко въздух, помълча и накрая ми отговори: „И така... така да се каже... - заекна той - ако ти кажа каква е причината за нашето поведение, това ще породи от твоя страна хапливи забележки, които само ще попречат на нашите взаимоотношения." - „Не, господин Докторе, аз съм ваш пленник, така както бях пленник на китайците, и не мога да си позволя да ви провокирам. Опитвам се само по свой начин да разбера нещата, което, доколкото знам, отговаря и на вашите желания."
Той вървеше напред-назад, като влачеше краката си. Ясно беше, че се чуди какво отношение да възприеме спрямо мен.
Каза: „Ние сме Градинарите на Земята и естествено и на други населени светове. Един Градинар не разговаря нито за своята самоличност, нито за заниманията си със своите цветя. Или, с други думи, да говорим по-просто, ако един пазач на тибетски якове попадне на як, който е малко по-интелигентен от средното ниво, въпросният пазач няма да каже на това животно: „Отведи ме при шефа си." Нито пък ще разговаря с този умен як за неща, които се намират вън от неговото разбиране. Нямаме навика да се побратимяваме с местните жители в световете, които наглеждаме. Бяхме го направили в миналите времена, но това се оказа катастрофално за всички и породи фантастичните легенди във вашия свят."
Започнах да заеквам от яд и от възмущение. „Първо ми казвате, че съм див варварин, а сега говорите, че съм тибетски як; по-често ме сравнявате с як - му казах недоволно. - Щом съм толкова низше същество, защо ме държите тогава тук като затворник? "
Отговорът му бе сух: „Защото ние си служим с теб. Защото ти притежаваш необикновена памет и ние сме на път да я подобрим. Защото искаме да направим от теб кладенец с познания за онзи, който ще дойде да те посети в края на дните ти. Сега спи!". Чух или по-скоро имах чувството, че пипна някакво копче, след което черна вълна ме заля, бавно ме обхвана целия и аз загубих съзнание.
Сподели с приятели: |