Превод от немски: димо даскалов

Така живее човекът в това, което Земята му дава като основа на неговото себесъзнание. В епохата на себе съзнателното развитие на Аза той изгубва от духовния си поглед истинската форма на своите вътрешни импулси както и формата на обкръжаващия го свят. Но именно в това носене над битието на света човекът изживява битието на Аза, изживява себе си като самосъзнателно същество. Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на свободната воля.

Различно е положението при състоянието на сън. При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действа най-силния "стремеж към живота, воля за живота". А сънищата са проникнати от този живот, но не така силно, поради което човекът ги изживява в един вид полусъзнателност. В това полусъзнателно гледане на сънищата ние виждаме силите, чрез които се изтъкава човешкото същество от Космоса. В проблясването на съновидението става видимо, как астралното естество се влива в етерното тяло оживявайки човека. В това проблясване още живее мисълта. Едвам след събуждането тя е обхваната от онези сили, чрез които тя умира, превръща се в сянка.

Тази връзка между представата на съновидението и будната мисъл е много важна. Човекът мисли в същите сили, чрез които той расте и живее. Само че, за да стане човекът мислител, тези сили трябва да умрат.

Тук се намира точката, където може да се получи едно истинско разбиране, защо човек обхваща действителността чрез мисленето. В своите мисли той има мъртвия образ на това, което го изгражда от пълната с живот действителност.

Мъртвия образ: Обаче този мъртъв образ е резултат на дейността на най-великия художник, самият космос. Вярно е, че образът е напуснат от живота. Ако не би го напуснал животът, Азът не би искал да се разгърне. Обаче в него е цялото съдържание на Вселената в нейното величие.

Доколкото беше възможно във връзка с изложението, аз вече обърнах вниманието в моята книга "Философия на свободата" върху тази вътрешна връзка между мислене и мирова действителност. Това бе направено на онова място, където говоря за това, че един мост води от дълбините на мислещия Аз до дълбините на природната действителност. За обикновеното съзнание сънят действа заличаващ съзнанието затова, защото той води в покълващия живот на Земята, който се разраства в развиващия се Макрокосмос. Когато това заличаване на съзнанието е премахнато чрез имагинативното съзнание, пред човешката душа не стои една Земя с резки очертания в минералното, растителното и животинското царства. Тогава пред човешката душа стои един жив процес, който се запалва вътре в Земята и пламти навън в Макрокосмоса.

Тази е истината, че будното състояние човекът трябва да се откъсне със своето собствено азово битие от битието на света, за да стигне до свободното себесъзнание. В състоянието на сън той отново се съединява с битието на света.

Този е в настоящия космически момент на света ритъмът на земното човешко съществуване вън от "вътрешността" на света с изживяването на собственото същество; и на съществуването във "вътрешността" на света със заличаване на съзнанието за собственото същество.

В състоянието между смъртта и едно ново раждане човешкият Аз живее сред съществата на духовния свят. Тогава в съзнанието влиза всичко, което през време на земния буден живот му избягваше. Явяват се макрокосмическите сили започвайки от техния пълен живот в пра-далечното минало и стигайки до умирането в настоящето. Но явяват се също и земните сили, които са зародиш на развиващия се Макрокосмос. И в своите състояния на сън човекът вижда, той проглежда в тези състояния сега, както през време на земния живот гледаше озарената от Слънцето Земя. Само благодарение на това, че Макрокосмосът, какъвто е той в настоящето, е нещо мъртво, през периода между смъртта и едно ново раждане човешкото същество може да прекара един живот, който в сравнение с будния земен живот представлява едно по-висше пробуждане. Едно пробуждане, благодарение на което човекът става способен да овладее напълно силите, които при сънуването показват само едно бегло проблясване. Тези сили изпълват целия Космос. Те проникват всичко. От тях човешкото същество взема импулсите, с помощта на които при слизането на Земята то образува своето тяло, най-великото произведение на изкуството на Макрокосмоса.

Това, което при сънуването проблясва като напуснато от Слънцето, в духовния свят то живее проникнато от струите на духовното Слънце, чакайки докато съществата на висшите Йерархии или човекът го призоват за сътворяването на същества.

Гьотеанум, януари 1925 година.

Когато стана Тайната на Голгота "Гнозисът" беше начинът на мислене на онази част от човечеството, който можеше да донесе срещу това най-великото събитие в земното развитие едно познавателно, а не само едно чувстващо разбиране на хората.

Ако искаме да разберем душевното устройство, в което Гнозисът живееше сред хората трябва да вземем предвид, че в епохата на Гнозиса е епоха на развитието на Разсъдъчната или Чувстваща душа.

В този факт трябва да се търси причината за почти пълното изчезване на Гнозиса от историята на човечеството. Докато бъде разбрано, това изчезване ще бъде едно от най-удивителните събития в развитието на човечеството.

Развитието на Разсъдъчната или Чувстваща душа бе предхождано от това на Сетивната душа, а това последното от развитието на Тялото на усещанията. Когато фактите на света биват възприемани чрез Тялото на усещанията, тогава цялото познание на човека живее в сетивата. Светът е възприеман в цветове, в звуци и т.н.; обаче в цветовете, в звуците, в топлинните състояния човекът осъзнава един свят от духовни същества. Тогава не се говори за "материя", на която се явяват цветове, топлинни състояния и т.н.; говори се за духовни същества, които се изявяват чрез това, което сетивата възприемат.

В тази епоха не съществуваше още едно особено развитие на един "ум", който да живее наред със сетивното възприятие в човека. Със своето същество човекът или се отдава навъншния свят, тогава чрез сетивата му се изявяват боговете. Или той се оттегля в своята вътрешност, в своя вътрешен живот откъсвайки се от външния свят, и тогава той изпитва в своята вътрешност едно тъпо чувство на живот.

Един важен прелом настъпва, когато се развива Усещащата душа. Изявата на божественото чрез сетивата се затъмнява. На нейно място настъпва възприемането на, така да се каже, напуснатите от боговете сетивни впечатления, възприемането на цветовете, на топлинните състояния, без в тях да се изявяват боговете. Във вътрешността божественото се изявява в духовна форма, в идеи-образ. И човекът възприема света от две страни: Отвън чрез сетивните впечатления, отвътре чрез идейните духовни впечатления. Сега човекът трябва да стигне дотам, да възприема духовните впечатления така определено, така оформени, както по-рано възприемаше проникнатите от боговете сетивни впечатления. Докато царува епохата на Усещащата душа /Сетивната душа/, той може да върши това. Защото от неговото вътрешно същество възникват за него идейните образи по един напълно оформен начин. Той е изпълнен отвътре с едно духовно съдържание свободно от сетивни впечатления, което е едно копие на съдържанието на света. Ако по-рано боговете му се изявяваха в сетивна дреха, сега те му се изявяват в духовна дреха.

Това е епохата на същинското раждане и живот на Гнозиса. Живее едно чудесно познание, за което човек знае, че го притежава, когато развие своето вътрешно същество в чистота така, че божественото съдържа ние да може да се изяви в него. Този Гнозис живее от 4-то до 1-то хилядолетие преди настъпването на Тайната на Голгота в онази част от човечеството, която е напреднала в познанието.

След това започва епохата на Разсъдъчната или Чувстваща душа. Сега вече образите на боговете на света не възникват от само себе си във вътрешността на човешкото същество. Човекът трябва да употреби вътрешно сила, за да ги извлече от своята душа.

Външният свят със своите сетивни възприятия се превръща във въпрос. Употребявайки вътрешна сила, за да черпи от себе си образите на боговете на света, човекът получава отговори.

Обаче образите са бледни в сравнение с техните предишни форми. Това душевно устройство на човечеството се развива по един чудесен начин в Гърция. Гъркът се чувстваше в достъпния за сетивата външен свят и в него той чувстваше вълшебната сила, която подбуждаше вътрешната сила за разгръщането на образите на света. Във философското поле това устройство на душата се разви в Платонизма.

Обаче зад всичко това стоеше светът на мистериите. В него се пазеше с вярност това, което още съществуваше в Гнозиса от епохата на Усещащата душа. Душите бяха обучавани за това вярно съхранение. По пътя на обикновеното развитие се роди Разсъдъчната или Чувстваща душа. Чрез едно особено обучение Усещащата душа биваше отново оживена. Така зад обикновения културен живот съществуваше именно в епохата на Разсъдъчната или Чувстваща душа един богато развит живот на мистериите.

В тези мистерии живееха образите на боговете на света и благодарение на това, че те бяха направени съдържание на един култ. Когато погледнем към вътрешността на тези мистерии, ние виждаме света в изображение на най-чудните устройства на култа.

Хората, които изживяваха това, бяха онези, които най-добре разбираха Тайната на Голгота и нейните дълбоки космически отношения, когато тя настъпи.

Обаче това беше един живот на мистериите, който се държеше съвършено на страна от живота в света, за да може да развие в чистота света на духовните образи. А това развитие ставаше все по-трудно за човешките души.

Тогава в най-висшите мистерийни центрове слизаха духовни същества от духовния Космос, които идваха в помощ на усилията на стремящите се към познание хора. Така импулсите на епохата на Усещащата душа се развиха по-нататък под влиянието на самите "богове". Роди се един Гнозис на мистериите, за който много малко хора имаха някакво предчувствие. Наред с него съществуваше това, което можеше да бъде прието от хората с помощта на Разсъдъчната или Чувстваща душа. Това беше екзотеричният Гнозис, от който в следващите времена са достигнали само откъслеци.

В езотеричния Гнозис на мистериите хората ставаха все повече неспособни да се издигнат до развитието на Усещащата душа. Тази езотерична мъдрост все повече премина сама под грижите на "боговете". И това е една тайна на историческото развитие на човечеството, че в това развитие действаха, така да се каже, "божествените мистерии" от първите християнски столетия чак до Средновековието.

В тези "божествени мистерии" ангелски същества съхраняваха в земното съществуване това, което хората не можеха вече да съхраняват. Така царуваше Гнозисът на Мистериите, докато външно се работеше за унижението на екзотеричния Гнозис.

Съдържанието на образа на света, което се съхраняваше по духовен начин в Гнозиса на Мистериите от духовни същества, докато още трябваше да действа в развитието на човечеството, не можеше да бъде запазено за съзнателното разбиране на човешката душа. Но трябваше да бъде запазено чувственото съдържание. И това чувствено съдържа ние трябваше да бъде предадено в подходящия космически момент на подготвеното за това човечество, за да може под неговата душевна топлина по-късно Съзнателната душа да проникне по нов начин в царството на духа. Така духовните същества построиха моста между старото съдържание на света и новото.

Тази тайна на развитието на човечеството съществуваше под формата на намеци, на указания. Свещената чаша от яспис на Граала, с която си беше послужил Христос, когато разчупи хляба, в която Йосиф от Ариматия събра кръвта от раните на Исуса, която криеше следователно Тайната на Голгота, бе взета на съхранение от Ангели – така гласи легендата до тогава, докато Титурел съгради замъка на Граала, и тогава те я предадоха на подготвените хора.

Духовните същества съхраняваха образите на света, в които живееха тайните на Голгота. Те спуснаха не образното съдържание, понеже това не беше възможно, но чувственото съдържание в душите на хората, когато дойде времето за това.

Това всаждане на чувственото съдържание на едно древно познание може да бъде само една подбуда, но една мощна подбуда, за да може в нашата епоха от Съзнателната душа и в светлината на дейността на Михаел да се развие едно ново пълно разбиране на Тайната на Голгота.

Антропософията се стреми към това ново разбиране. От направеното описание се вижда, че тя не може да бъде никакво възобновяване на Гнозиса, който имаше като свое съдържание начина на познание доставен от Усещащата душа, но че тя може да почерпи от Съзнателната душа по съвършено нов начин също едно така богато съдържание.

Гьотеанум, януари 1925 година.

/Във връзка с предидущото съзерцание: Гнозисът и антропософията/

Във възпоминателната способност на човека живее едно копие под лична форма на една космическа сила, която е действала над човешкото същество така, както бе показано в последните съзерцания. Но тази космическа сила действа и днес. Тя действа като растежна сила, като оживяващ импулс на основата на човешкия живот. Там действа тя в нейната по-голяма част. Тя отделя от себе си само една малка част, която прониква като дейност в Съзнателната душа. Там действа тя като възпоминателна способност.

Трябва да виждаме в нейната истинска светлина тази възпоминателна сила. Когато в настоящата епоха на космическото развитие човекът възприема със сетивата, това възприемане е едно моментно проблясване на образи на света в съзнанието. Проблясването идва, когато сетивото е насочено към външния свят; то осветлява съзнанието. То изчезва, когато сетивото не е вече насочено към външния свят. Това, което проблясва тук в човешката душа, то не трябва да има трайност. Защото ако човекът не би го отстранил на време от своето съзнание, той би се изгубил в съдържанието на съзнанието. Той не би бил вече той самият. "Светенето" трябва да живее в съзнанието чрез възприемането само кратко време, в така наречените последовни образи, които така много интересуваха Гьоте. Също така това съдържание на съзнанието не трябва да се втвърди и се превърне в битие; то трябва да остане образ. То не трябва да стане нещо действително, както образът в огледалото не може да стане действителен.

Човекът би изгубил себе си при нещо, което би се проявило като действителност в съзнанието, както би изгубил себе си и при това, което чрез само себе си би имало трайност. И тук той не би искал да бъде самият Той.

Така сетивното възприемане навъншния свят е едно вътрешно рисуване на човешката душа. Едно рисуване без материал за рисуване. Едно рисуване във възникване и изгубване на духа. Както дъгата се ражда и изчезва в природата, без да остави следа, така се ражда и изчезва възприятието, без да остави чрез своята собствена същност един спомен.

Обаче едновременно с всяко възприятие между човешката душа и външния свят протича един друг процес. Протича един такъв процес, който остава повече в зад кулисите на душевния живот. Той протича именно там, където действат растежните сили, където действат жизнените импулси. В тази част на душевния живот се отпечатва при всяко възприятие не само един преходен образ, но едно трайно, реално копие. Човекът може да понася това, защото то е свързано с битието на човека като мирова съдържание. Когато се извършва този процес, той не може да изгуби себе си, както не изгубва себе си, когато расте и се храни, без неговото пълно съзнание да участвува в това.

Когато човек черпи своите спомени от своята вътрешност, това е едно вътрешно възприемане на това, което е останало във втория процес, който става при външното възприятие.

Душата отново рисува, но сега тя рисува миналото, което живее в собствената човешка вътрешност. Отново при това рисуване в съзнанието не трябва да се образува нещо трайно реално, а само един възникващ и изчезващ образ.

Така са свързани в човешката душа образуването на представата при възприемането и споменът.

Обаче силите на спомена имат непрестанно стремежа да бъдат нещо повече от това, което могат да бъдат, ако човекът не трябва да изгуби себе си като себесъзнателно същество.

Защото силите на спомена са остатъци от миналото в човешкото развитие и като такива идват в областта на Луцифер. Луцифер се стреми така да сгъсти впечатленията навъншния свят в човешкото същество, че да светят непрестанно в съзнанието като представа.

Този стремеж на Луцифер би бил увенчан с успех, ако срещу него не би действувала силата на Михаел. Тази сила на Михаел не оставя нарисуваното във вътрешната светлина да се втвърди до битие, а го запазва в един възникващ и изчезващ образ.

Обаче силата в повече, която чрез Луцифер напира нагоре от човешката вътрешност, ще бъде превърната в епохата на Михаел в имагинираща сила/в сила, създаваща Имагинация, астрални образи, бележка на преводача./. Защото постепенно в общото интелектуално съзнание на човечеството ще проникне силата на Имагинацията. С това обаче човекът не ще обременява своето настоящо съзнание с нещо трайно реално; това остава да действа във възникващи и изчезващи образи. Но със своите Имагинации човекът се издига в един по-висш духовен свят, както със своите спомени той прониква в собственото човешко същество. Човекът не ще задържи Имагинациите в себе си; те са нарисувани в космическото битие; и от там той винаги може да си ги пренарисува отново в живота на образните представи.

Така това, което Михаел предпазва от втвърдяване във вътрешността на човека, бива прието от духовния свят. Това, което човекът изживява от силата на съзнателното имагиниране, то става същевременно съдържание на света. Че това може да бъде така, е един резултат на Тайната на Голгота. Силата на Христа отпечатва имагинацията на човека в Космоса. Тази Сила на Христа, която е свързана със Земята. Докато не беше свързана със Земята, а действаше върху Земята отвън като слънчева Сила, всички импулси на растеж и живот отиваха във вътрешността на човека. Чрез тях човекът беше изграден и подържан от Космоса. Откакто Христовия импулс живее със човекът в неговата себесъзнателна същност е отново възвърнат на Космоса.

От едно мирово същество човекът е станал едно земно същество; той има заложби в себе си да стане едно мирово същество, след като в качеството на земно същество е станал той самият. В този факт, че в своето моментно образуване на представите човекът живее не в битието, а само в едно отражение на битието, в един образ на битието, се крие възможността за развитие на свободата. Всяко битие в съзнанието е нещо принуждаващо. Само образът не може да принуждава. Ако чрез неговото впечатление трябва да стане нещо, то трябва да стане независимо от него. Човекът става свободен благодарение на това, че със своята Съзнателна душа той се издига от битието и се потопява в не-битийната същност на образа.

Тук възниква важният въпрос: Не изгубва ли човек битието, когато той го напуска с една част на своето същество и се хвърля в небитието?

Тук отново имаме една от точките, където в разглеждането на света стоим пред една велика загадка.

Това, което в съзнанието се изживява като образуване на представите, се е родило от Космоса. По отношение на Космоса човекът се потопява в небитието. При образуването на представите /мисленето/ той се освобождава от всички сили на Космоса. Той рисува Космоса, вън от който се намира.

Ако би било само така, тогава в човека би просветнала свободата за един космически момент; но в същия момент човешкото същество би се заличило. Но когато в образуването на представите /мисленето/ човекът се освобождава от космоса, все пак в своя несъзнателен живот той е свързан със своите минали животи и с живота между смъртта и едно ново раждане. Като съзнателен човек той е в образа на битието, а с несъзнателната част на своята душа той се държи в духовната действителност. Докато в настоящия Аз той изживява свободата, неговият минал Аз го държи в битието.

По отношение на битието в образуването на представите /мисленето/ човекът е всецяло отдаден на това, което той е станал през космическото и земно минало.

Тук в развитието на човека се указва на пропастта на нищото, над която човекът прескача, когато става едно свободно същество. Действието на Михаел и Христовия импулс правят този скок възможен.

Гьотеанум, януари 1925 година.

/Във връзка с предидущото съзерцание върху Свободата на човека и Епохата на Михаел/

С образуването на представите/мисленето/ и изживяването на спомена човекът се намира сред физическия свят. Обаче накъдето и да насочи погледа в този физически свят: Със своите сетива той не ще намери никъде нещо, което би искало да му даде сили за неговото мислене и спомняне.