Проницателят

66
По времето, когато кеят на брега на канала за обща гордост бе завършен, децата им вече бяха пораснали и се бяха отделили,
оставяйки дома празен. Съпрузите останаха сами — Уилоу и Боби
Грей — мъжът, за когото тя се омъжи, когато навърши шестнайсет години. Много вечери прекараха двамата, седнали на пейките.
Помежду им стоеше голяма кана с подсладен чай с лед, те гледаха бавно прииждащия прилив и разговаряха. Понякога просто седяха неподвижни, усещаха присъствието на Бога и се обичаха един друг.
Така беше до деня, в който Боби почина.
Томи, най-големият син на Уилоу, живееше в Далас. Имаше свои деца, имаше дори и внуци. Рей и Марта, близнаците, бяха в Сарасота,
всеки със собствено семейство. А Брадфорд, изтърсачето на Уилоу,
беше мъртъв. Беше й трудно да повярва, че е надживяла едно от децата си, но това беше истината. Брад беше само на четирийсет и седем години, когато почина. Тя продължаваше да мисли за него като за малкото бебче. Последното й детенце. Да, за другите той беше възрастен мъж, но за Уилоу си остана сладкото дете, което тичаше босичко сред нацъфтелите пълзящи храсти в градината, смееше се на най-глупавите вицове, но една година на Коледа плака жално, натъжен от това, че малкият Исус е трябвало да се роди в ясла.
Уилоу се гордееше с това, което бе постигнала, с живота, който бе водила, но този живот бе свършил и за нея също бе време да поеме последния си път. Беше осъзнала този факт преди месеци и не се съмняваше в него, но ето че продължаваше да бъде тук, на този свят,
останала като нечий забравен коледен венец, който виси на входната врата чак до март. Не беше склонна да поеме нещата в свои ръце, така че просто стоеше и чакаше.
— О! Извинете! — каза Уилоу. Не бе забелязала стареца, седнал на нейния кей. Да, това си беше нейният кей. Дори кметът на Ориндж
Бийч го беше казал в една статия във вестниците преди време. Всички в града знаеха, че съпругът й го е построил точно срещу къщата им.
Коли никога не спираха тук. Никой не сядаше на кея. Общината беше поела ангажимент да коси тревата наоколо. Това беше кеят на Уилоу
Калауей.
Завладяна от цветовете на азалиите, тя не беше и допускала, че някой може да седне тук, така че старецът наистина я изненада. Той се изправи и й се усмихна:

67
— Каква чудесна вечер — каза, — а мястото е просто великолепно. Прекрасна гледка! — После леко се поклони и добави:
— Моля ви, госпожо Калауей… седнете. Ако желаете, ще ви оставя сама, но много бих искал да ви правя компания за малко.
— Господине — отвърна Уилоу, — изглежда имате известно предимство пред мен. Вие знаете коя съм, но аз не мисля, че някога съм имала удоволствието да ви познавам.
Мъжът се поклони отново и протегна ръка:
— Моля за извинение, мила госпожо. Вие сте позната на всички наоколо, а аз съм обикновен разказвач на истории, пътуващ джентълмен без никакви средства, прост скитник. Името ми е
Джоунс, госпожо. Не господин Джоунс, ако позволите — само
Джоунс.
Уилоу се усмихна в отговор и позволи на учтивия възрастен господин да я настани на дясната пейка.
— Мога ли да се присъединя към вас? — попита той.
— Да — отвърна Уилоу любезно. — Моля.
Двамата седнаха един до друг. Уилоу скръсти глезените си и отпусна ръце в скута си, а Джоунс остави куфара на дъските до краката им.
— Възхитих се от дърводелското изкуство, показано тук — каза
Джоунс и потупа пейката между двамата. — Изключителен пример за грижлива работа, каквато днес вече не може да се види често. Казаха ми, че покойният ви съпруг е изработил тези чудесни пейки?
Уилоу грейна от гордост.
— Да — отвърна тя, — моят Боби Грей ги направи през шейсет и девета. Само от дъски, летви и сглобки. Без нито един пирон, както можете да видите.
— Да, забелязах — отвърна Джоунс и плъзна ръка по сглобките на пейката. — Прекрасна работа. Просто прекрасна.
— Както разбирам, вие не сте от тук? — попита Уилоу.
— Права сте — отвърна Джоунс. — Не съм от тук, но през годините съм идвал толкова пъти, че познавам района, обичам местните хора и съм успял да оценя по достойнство тази чудесна пейка.
Уилоу се разсмя топло.

68
— Е, със сигурност сте добре дошли… Джоунс, ако не ме лъже паметта?
— Да, госпожо. Благодаря ви.
Уилоу се наведе и посочи надясно покрай Джоунс, някъде във водата пред тях.
— Виждате ли голямата скала там?
— Да, госпожо.
— Сега е отлив. Затова я виждате. През повечето време е под водата. На около метър и половина навътре от скалата има подводна яма. Не е кой знае колко дълбоко, но костурите се събират там при отлив. Моите момчета ловяха често риба за вечеря, все от тази яма.
Никой не знае за нея вече, нищо че много лодки обикалят насам. Аз обаче все още виждам големите червени костури да пляскат с опашки,
докато си пъхат муцуните по дъното да търсят раци и скариди.
Лодките никога не спират…
— Споменахте децата си — каза Джоунс. — Допускам, че те вече са големи и отдавна имат свой живот някъде другаде. Гостуват ли ви често?
— Идват тогава, когато могат. Но аз не очаквам да ме посещават кой знае колко често. — Изведнъж Уилоу се извърна към Джоунс. —
Знаете ли, че всичките ми деца вече имат внуци? Никога не съм допускала, че съм чак толкова стара. Не знам кога го помислих за първи път. Може би когато почина Брад. Брад беше моето бебче… —
После побърза да обясни: — Не беше бебе, когато почина… почти петдесетгодишен. Но все пак…
Двамата потънаха в мълчание за миг, преди Уилоу отново да заговори:
— Когато Боби Грей почина, не ме болеше толкова. Една майка не бива да надживява децата си… Толкова е жестоко. — Долната й устна потрепери и промълви тихо: — Вече не съм нужна никому.
Кога, за бога, остарях толкова?
Тя подсмръкна силно и вирна решително брадичка.
— Боже, чуйте ме само. Приказвам като луда. Моля да ме извините. Сигурно ме смятате за ужасно нетактична.
— Не, няма такова нещо — кротко отвърна Джоунс. — Съвсем не. И за миг не съм помислил, че сте нетактична. Е, преценката ви е

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: