Втора глава
НАШИТЕ ЗАТВОРИ
Вътрешната свобода е това, което би съществувало, ако нищо не. му пречеше да съществува.
Да разгледаме един доста разпространен сън:
- На свобода съм след известно време, прекарано в затвора. Вратите широко се разтварят пред мен. Директорът и пазачите ми пожелават късмет. Излизам на оживена, слънчева и шумна улица. Правя няколко крачки и изведнъж ме обзема паника. Обръщам се и умолявам да ме върнат обратно в килията...
Същият сън, но в друг вариант:
... Излизам на оживена улица. Щастлив съм, че съм на свобода. Внезапно чувам зад гърба си крясъци. Обръщам се и виждам другите затворници да тичат след мен. Въоръжени са с вериги и сопи, някои изглеждат сакати, болни, инвалиди. Напомнят ми за царството на просяците. Явно ме ненавиждат и искат да ме убият. Бягам, обзет от ужас, не разбирам защо желаят смъртта ми.
Трудната свобода
Смисълът на този сън е очевиден. Свободата е отговорност, която трудно се поема и трудно се понася. Не мислете, че това е рядко срещано явление. Страхът от свободата е един от основните страхове на човека. И все пак той иска да бъде свободен. Високо заявява това свое желание. Съчинява химни за свободата. Зове я. Побеснява, когато някой накърни „личната му свобода". И в същото време я ограничава, за да си създаде чувство за сигурност; вкарва я в какви ли не затвори - застраховки, ипотеки, вярвания, обичаи, религии, общности, идеологии, догми, политически движения...
Значи става дума за страха сами да поемем отговорност за себе си, за страха от вътрешната свобода, от липсата на опора, на която да се облегнем.
И когато се появи представа, усещане или интуиция за пълна вътрешна свобода, изпадаме в паника, защото тази предугадена свобода означава да се откажем от сигурността си, обикновено лъжлива. Светлината е прекалено мощна, прекалено ярка. Започваме да се чувстваме беззащитни в един „враждебен" свят и се връщаме във стария си затвор.
От какво ни е страх?
Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затвори, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се уплашили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.
От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмнение. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля - всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идеали, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, кодекси на честта...
Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.
„Преди да излезе от затвора си, човек трябва да признае, че се намира вътре в него. Клопката, в която е попаднал, е собствената му емоционална и характерова структура. Няма смисъл да си изгражда теории за естеството на затвора - единственото, което трябва да направи, е да признае неговото съществуване и да потърси изхода му. Всичко друго е безполезно: безполезно е да се възпява мъката, както прави чернокожият роб; безполезно е да се съчиняват поеми за прекрасната свобода -такава, каквато си я представяме в затвора, - на която ще се наслаждаваме, когато излезем от него; безполезно е да си обещаваме свободен живот след смъртта, както прави католицизмът, или да славим безкрайното си невежество подобно на философите на примирението... Първото нещо, което трябва да сторим, е да потърсим изхода на затвора. "
Да се върнем към втория сън
Да си представим един напълно свободен човек. Например едно хипи - в най-положителния смисъл на тази дума. Тъй като уважава живота, той просто го живее. Тъй като уважава другите, живее сред тях и заедно с тях. И тъй като дълбоко уважава свободата си, не се бои от нея.
Но около него има хиляди затворници. Той прилича на здрав и весел човек, който живее пълноценно пред очите на болни и нещастни хора. Не е нужно много време, за да се превърне в прицел на завист и омраза от страна на тези, за които представлява Мястото - онова Място, което те се чувстват неспособни да достигнат.
Не сте ли забелязвали как щастливите индивиди първи стават жертва на хорската злоба? Как върху свободните и необременени от емоционални патологии хора се излива враждебността на запрените в собствения си затвор? Не е ли такъв случаят с пътуващите цигани, обект на всякакви оскърбления и на дълбока подозрителност, но най-вече на завист? Същото се отнася и за скитниците, които автоматично биват обвинявани във всички грехове. От друга, страна повечето хора изпитват непризнато желание да бъдат приети в „клана" - и мъчително чувство, че са отхвърлени от него.
Очевидно е, че щастливият и свободен индивид неминуемо предизвиква завист и враждебно отношение. Затова се опитват да го „убият", да го унищожат, било като го отхвърлят, било като го изолират. Защото той е огледалото, което им показва какво желаят, но не могат да бъдат. Що се отнася до хипито, бъдете сигурни, че ще го убият. Та нали го правят всекидневно!
Най-разпространените затвори
Затворът, това е всичко, което притиска душата, което пречи на ефективността да се извиси; всичко, което наказва, осакатява, стяга, задържа, задушава, обезобразява. Веднага виждаме колко много са възможните затвори.
Да не забравяме като начало, че навиците също са затвори, въпреки че не можем без тях. Ако нямахме навици, тоест памет, щеше да ни се налага всекидневно да се учим как да се храним, как да говорим, как да живеем и пр. Някои навици обаче са крайно натрапливи:
- Всяка вечер си лягам в десет часа, всяка сутрин ставам в седем и трийсет и пет. - и трийсет и пет?
- Нито минута по-рано или по-късно.
- С какво свързвате точно този час?
- Несъмнено с навика. Опитвах да го наруша, но така и не успях. Ако остана минута по-дълго в леглото, ме обзема силна тревожност.
-И си лягате в десет?
-Да, чудна работа. Изпитвам страх от умората. Имам чувството, че ако си легна четвърт час по-късно, на сутринта ще се събудя изтощен. Веднъж часовникът се беше развалил и без да разбера, съм си легнал към единайсет.
- И бяхте ли изморен на другата сутрин?
- Никак.
- Това доказателство не успя ли да промени навика ви?
-... натраплив навик, кажете си го направо...
Навиците-дезинформатори
Тук веднага се сещаме за „комплексите". Те също представляват нещо като навик. Напомнят на „афективно" ядро, на „сбор" от усещания, около които се върти цялата личност. Комплексите са съставени от поредица информации, най-често въведени в човешкия компютър в детството или в юношеството. Тогава те са играли ролята на защитен механизъм в ситуации, възприемани като трудни или опасни.
По-късно комплексите на свой ред започват да подават информация на организма, безмилостно налагайки му пътя, който да следва. Тоест комплексът е запаметен навик, който ни принуждава да повтаряме непрекъснато даден вид поведение, най-често несъзнателно, без значение какви са обстоятелствата или хората около нас.
Ето какво ми разказа един мъж:
-Изведнъж ми станаха ясни много неща от един пример, сигурно съвсем елементарен, но който ми отвори очите. Изпитах усещането, че съм нещо като сметачна машина. Всеки път, когато събирах 1 и З например, получавах 8. Ако събирах 2 и 6, получавах 12 и т. н. Винаги имаше една четворка в повече, която ми объркваше сметките. Не подозирах, че тя е заложена в паметта на машината. Тази четворка беше моят комплекс. Тя присъстваше в повечето от постъпките и мислите ми. Само че винаги можем да изтрием паметта на една машина, а как да постъпим с човека, в чийто организъм всичко се записва завинаги?
Как наистина? Ще се опитаме да го узнаем... Не е лесно да се освободи човек от големите си комплекси. И това е разбираемо: комплексът управлява живота ни дълги години и играе ролята на „охранителна система", която ни предпазва от страховете ни. Решението на проблема се състои в „осъзнаването" на комплекса (който представлява информация, вкарана в несъзнаваното) и в откриването на реакциите, които повтарят минали реакции.
Ако успеем да го сторим (без психолог, само с ценната помощ на някой интелигентен и разбиращ приятел), затворът на комплекса може и да открехне вратите си. Нужно ли е да повтаряме, че когато сме в затвора, първата ни работа е да открием изхода му?
Освобождаването от един комплекс може да ни преобрази - внезапно или постепенно, след продължителен размисъл. Всичко зависи и от комплекса, и от обхвата му, и от самото осъзнаване.
Внезапното осъзнаване
Случва се понякога в резултат на някаква интуиция, на нещо като просветление информациите-комплекси да разкрият тайните си.
- Първото ми освобождаване стана много бързо и незабележимо - някак изведнъж осъзнах кое в поведението ми непрекъснато се повтаря. Това се случи, след като се вгледах в страха, който ме обземаше всеки път, когато видех началника си, всеки път, когато той ме погледнеше. До такава степен се парализирах вътрешно - и то от много време, - че исках на всяка цена да се освободя от това притеснение. Започнах да мисля за него съвсем целенасочено, дадох воля на въображението си; обратно на това, което можех да предположа, видях не лицето на баща ми, а на облечена в черно жена със строг поглед, която неотлъчно следеше какво правя и как живея. Бях чел книги по психология и разпознах своята Ани-ма, приела образа на майка ми - жена твърда, подозрителна, тиранична; получих някакво... как да кажа... внезапно просветление, разбрах цялостното си поведение. Можех да го разбера и много по-рано, ако не бях толкова смутен от тази повторяемост на реакциите ми, която си обяснявах с изключителната си стеснителност. Излизаше, че дървото ми е пречело да видя гората, а сега целият ми живот се разкри пред очите ми. Осъзнах и притесненията, за които изобщо не си бях давал сметка, вечно напрегнатите си мускули, скованите си рамене, неспособността ми да се отпусна... С една дума, всичко, което приписвах на така наречената си „нервност". Тя всъщност беше следствие, а не причина.
Размиването на блокираните информации
Ако начините са много, то целта е една: да се пробие непрозрачната обвивка на несъзнаваното с всичко изтласкано в него, да се прокопае тунел, за да се стигне до постепенно осъзнаване на блокираните в комплекса информации. А това може да стане, ако просто ги „размием". Нека не забравяме, че всеки комплекс създава поведение, което се превръща във втора природа и се слива с истинската личност. С една дума, да имаш комплекс означава да смесиш лицето с опакото, привидното с реалното.
Кои са начините, по които постепенно (и в един момент на натрупване - внезапно) можем да стигнем до този важен вид освобождение?
Известен е дългият класически път - психоанализата, около която гравитират различни форми на психотерапия. Но също толкова многобройни са и заобиколните пътища.
Всъщност става дума за това да достигнем ядрото на комплекса и да извършим изместване на информациите му. Да си припомним, че комплексът представлява втвърдено ядро от „забравени информации" там някъде в организма-компютър. Тези информации - или по-скоро дезинформации - стоят неподвижно в паметта на тялото ни и, разбира се, на психиката ни.
Не е възможно да „изтрием" комплекса, както изтриваме неправилно нанесена черта в рисунка. Но можем да натрупаме други информации, които да избутат и разнесат из личността неговите информации, като така се омесят с тях, че практически ги обезвредят.
Миналото в сегашно време
Да си припомним още, че информациите на комплекса образуват едно вкоренено, „замразено" в миналото цяло, но че ние непрекъснато ги съживяваме в настоящето чрез компенсаторни реакции, които предизвикват един и същи тип поведение.
Много, е важно впрочем добре да разберем понятието „информации". Комплексът се е появил в резултат на неуспешно адаптиране към получени навремето информации (от родителите, училището, семейството, възпитанието, религията и пр.). Организмът е реагирал, създавайки си собствена информация.
Схема на постепенното освобождаване на един 41-годишен мъж
Към колко ли хора би могла да се приложи тази схема?
Майката: властна и вездесъща; кастрираща. Бащата: „кастриран" от жена си; превърнал се в „несъществуващ", в обратното на добрия наставник. Базова информация М 1: негативно присъствие на майката; Анимата на сина е погълната от образа на майката; смесване на майката и Анимата; ненавист към майката, станала афективно недосегаема и възприемана ту като богиня, ту като дяволица.
Мъжкият свят е непознат (тъй като бащата никога не е служил за пример); страх от мъжете, усещани като опасни; отслабване на Аза; девирилизиране; общо усещане за безсилие.
Компенсаторни информации
Мнимо самовглъбяване; лъжлива стеснителност; лъжлива омраза към жените; мнима интровертност в резултат на страхове блокиране на екстравертността; перфекционизъм; потайност.
Изтласкване на емоциите; поддържане на всяка цена на компенсаторната защитна фасада.
Въпросните компенсации, послужили за афективното „оцеляване", естествено непрекъснато се подхранват от (1).
Става дума следователно за:
Постепенно осъзнаване на (2). Осъзнаване на положителното или отрицателното идеализиране на майката и на жената, на това, че миналото непрекъснато се възражда в настоящето. Опити да се осъзнае какво се изтласква, което е най-трудното.
Размиване на компенсаторните информации в нови, постепенно придобивани информации.
Как да направи това мъжът, за когото става дума? Като отхвърли желанието за самота и самовглъбяване, които му носят сигурност. Като се откаже от мнимите си тайни (маски, страх от смъкването на маската, страх да не го видят такъв, какъвто е, и т. н.). Като постепенно се освободи от тревожността, пораждана у него от жените (чрез установяване на контакт с цел постепенно да ги постави на истинското им място). Като се освободи и от страха от мъжете (и тук чрез повече контакти с тях).
По какъв начин?
Мъжът ми каза следното:
- Смятах, че обществото ме е отритнало, и това ми причиняваше страдание. Бях си внушил, че предпочитам самотата. Гроздето беше много кисело... Изпълваше ме фалшива гордост, желание да се различавам напълно от другите, да съм над тях, в резултат на което те не знаеха как да се отнасят към мен.
Така този мъж се превърнал в затворен кръг. Никой не знаел „откъде да го подхване". Включил се в система без връзка с околния свят.
И се оказал в плен на процес, който:
а) нямал начало (обърканите информации от миналото се смесвали с изтласкваните в момента усещания);
б) нямал и край (основната цел на мъжа била да оцелее, като запази на всяка цена защитната си фасада и рефлекторното си поведение). Множеството други възможни цели - с една дума, животът му - били унищожени.
Впрочем той каза още:
-Живеех като прикован към „отрицателния си двойник", към черния си двойник в някакво лъже-равновесие, равнозначно на афективна смърт. Бях се превърнал в чужденец за самия себе си...
1. създали комплекса
2. осигурили афективното оцеляване до известна степен съзнавани компенсации
3. Информации от сегашния живот (смесени с тези от 1) смесица от съзнавано и изтласкано
4. Работа, която трябва да се извърши постепенно: осъзнаване на (1); „размиване" на информациите 1 и 2 в тези на сегашния живот (3) все по-голямо осъзнаване
Как е постъпил мъжът?
Изучавал е трудове по психология и психоанализа, включвал се е в групова терапия. Започнал е да спортува, за да може да се сравнява с различни мъже и жени. Известно време е играл в любителски театър и е свирил в малък оркестър.
Размиването на старите информации (комплексът и компенсаторните реакции) е станало постепенно.
- Осъзнах, че нито светът, нито мъжете и жените са толкова страшни, колкото ми изглеждаха през кривото огледало на афективността ми, което отразяваше фантазмите на болезненото ми въображение.
Поуката от тази история? Виждаме как всеки „патологичен" навик, вкоренен в несъзнаваното и несъзнателно подхранван, чертае затворен кръг без друга връзка с външния свят освен изкуствените самозащитни реакции спрямо всичко наоколо, дори спрямо приятелите и близките.
„Дребни начини" за постигане на големи резултати
Те са много на брой и всеки може да открие онзи, който най-добре подхожда на желанието и възможностите му.
Целта е да се изкарат на бял свят отрицателните навици (включително и комплексите), предизвикали вторично съществуване, и да се възвърне усещането за пълнокръвен живот, присъщо на всеки човек, но обикновено задушавано още през детството или юношеството.
Ето някои лесни начини, подсказани ми от хора, които до голяма степен са успели да се „освободят", без да прибягват до крути мерки, като психоанализата например.
- Просто се научих да гледам около себе си, да слушам разговорите на улицата, в метрото. Повечето от тях ми се видяха напълно безинтересни и си казах: „И аз съм като тези хора с техните навици, рефлекси, глупави интереси, но повече не искам да бъда такъв."
- Търсех, откривах, после бавно еволюирах и мисля, че в значителна степен си възвърнах истинската личност.
- Наблюдавах колкото е възможно повече стойката си, походката си. Как сковано се движех, как превивах рамене, сякаш носех на плещите си целия товар на света!
-Научих се да не се смятам за център на света...
-Когато подавах някому ръка, правех го с плътно прилепнали до тялото лакти. Като че ли бях излят от бронз. Осъзнах, че нищо у мен не можеше да „се отвори", да се насочи навън, да се изрази. Всичките ми жестове бяха вдървени. И дишането ми не го биваше - едно такова учестено, плитко...
- Вглеждах се възможно най-често в дребните си страхове и натрапливи идеи, в стресовите си състояния, в хроничната си нестабилност и припряност...
- Когато плащах в магазина и зад мен имаше опашка, направо изпадах в паника. Обърквах се, правех грешки, изпитвах желание да избягам. Постепенно се научих да не бързам и да си казвам, че светът няма да се срути, ако другите изчакат няколко секунди. И осъзнах какво усещане съм имал преди - че нямам право да съм там, където съм. А то означаваше само едно: чисто и просто се бях чувствал виновен, че съществувам...
- Осъзнах, че в поведението си следвам някакви стереотипи, много отдавна възприети и останали напълно непроменени. Сякаш, бях кукла на конци и играех все една и съща роля...
-Дадох си сметка, че приписвам на другите усещането, че съм излишна. Струваше ми се, че си казват: „Какво чака тая, та не се маха оттук? Защо не си обира крушите?"
-Постепенно осъзнах многобройните си езикови тикове. Употребявах определени изрази, за да бъда като другите, за да не се отличавам от тях. Нагаждах се към долнопробния им речник само и само да не ме отхвърлят, да не ме изоставят.
Ето нещо много важно: да се опитаме да не се боим от това, че ще се променим в очите на другите. Всъщност всеки от тези други има за нас мислена представа, в повечето случаи определена веднъж завинаги. Ще дам пример с една млада, трийсетгодишна моя пациентка. В началото изпитваше силна тревожност. В процеса на психоанализата успя да отвори вратите на многобройните си вътрешни затвори и да възвърне в доста голяма степен истинската си същност. Въпреки това обаче продължаваше да се стъписва пред някои житейски препятствия, които й пречеха да „върви напред".
- От петгодишна живея на същата улица, на същия трети етаж, в същата сграда; откакто се помня, във всички други апартаменти живеят мои роднини - чичовци, лели, братовчедки... Родителите ми пък живеят в съседната къща. И всички непрекъснато общуват помежду си.
Веднага откриваме препятствието - роднините са си изработили стереотипна, вдъхваща им сигурност „мислена представа" за младата жена. И най-дребното разминаване с тази представа ги хвърля в недоумение и предизвиква агресивните им реакции: „Братовчедка ми е станала неузнаваема..." „Все едно, че си имам работа с чужд човек..." „Виж ти, тя се осмелява да изразява лично мнение?" - и тъй нататък.
-Вярно е, че се бях превърнала в чужденка в афективно отношение. Че се бях измъкнала от затворения семеен кръг. Вярно е и това, че бягах от въпросите, разпитите, сарказмите им... Не желаех да говоря за обновената си личност. С една дума, единственото решение за мен бе да се махна оттам...
Младата жена така и постъпила - пренесла се в друго жилище. Какво от това, че временно се скарала с роднините си.
- След известно време семейството отново ме прие, макар и много сдържано. Само че междувременно си бях намерила много други „семейства" - вече имах нови приятели, нови познати. В началото се чувствах малко виновна, но после си казах, че в края на краищата проблемът си е техен, не мой...
Необходима ли е била смелост на тази жена? Сигурно. Но пътят й напред се е опирал на самоуважението - нещо изключително важно.
Този пример показва, че откриването на сковаващите ни навици изисква продължителна работа, но че усилията ни биват богати възнаграждавали на всеки етап от пътя. Въпросът е да се погледнем по нов начин и да проявим нов вид внимание към себе си. Не по-малко важно е да съумеем все по-малко да изтласкваме емоциите, чувствата, спонтанността си.
За кого се отнася това?
За всички без изключение. За всички, които като този мъж биха могли да заявят:
- Поради комплексите си и породените от тях патологични навици бях изгубил желание за живот. Бях притеснен, скован, уплашен и заедно с това агресивен, загубих способността да се наслаждавам на работата си, която иначе обичах, не можех да се радвам на семейството си...
Отнася се и за тези, които:
а) могат да проникнат през обвивката си, да хвърлят поглед върху себе си и върху живота си като цяло. Защото страхът не е в дъното на душите ни, както обикновено си мислим, той е изградена от обстоятелствата повърхностна структура;
б) не са убедени в нещата „веднъж завинаги", не вярват, че те са „такива, каквито са", не са в плен на окончателни мнения;
в) не смятат, че „за всичко са виновни другите";
г) могат да бъдат убедени, че организмът ни е много по-интелигентен от нас и отлично знае какво върши, било
като ни „вкарва в затвора", за да ни съхрани, било като ни освобождава;
д) са в състояние да се разглеждат не като непристъпни за врага „бункери" (виж главата „Цивилизацията на убийството");
е) смятат задължителната надпревара, както и прекалената работа, за сериозно заболяване;
ж) си дават сметка, че възприемат другия през мрежа от проекции и че чрез тях продължават и повтарят ситуации от детството и юношеството си; но че и другите ги наблюдават през собствените си проекции и никога не ги виждат такива, каквито са. Защото при проекцията винаги виждаме някой друг на мястото на Другия (това е много важно - ще го анализираме по-обстойно в главата за психоанализата).
Всичко това ни напомня за един от принципите на дзен-будизма: По цял ден стоим с лице към себе си и въпреки това никога не сме се срещали...
Да превъзмогнем дуализма
Освобождаването изисква от нас непрекъснато внимание към всичко, внимание, чиято сила ще зависи било от дълбочината на комплекса, било от могъществото на навиците, заличили повечето от видовете поведение, на които сме способни.
То изисква и онова превъзмогване на дуализма, за което говоря в „Изумителните пътища на новата психология". Дуалистичните идеи са оказали прекалено влияние върху цивилизацията ни: това е добро, това - лошо, това е вярно, това - грешно, това е бяло, това - черно, и т. н.
Желанието да си винаги прав често е дуалистичен белег за отслабнала или скована психика; то прикрива страха, че може да не си прав, че ще „се изложиш" пред себе си или пред другите. Дуализмът ръководи повечето психики и е в основата на толкова разпространеното „праволинейно", а всъщност почти роботизирано поведение. Така могат да се обяснят граничещите с глупост постъпки на сравнително интелигентни хора, поставили наочници на психиката си и автоматично разделящи останалите на два лагера: добри и лоши, правилно и неправилно мислещи и т. н. Казано накратко, изправени сме пред затворените системи, за които ще стане дума по-на-татък.
Веднъж един мъж ми писа:
- В началото трудно понесох разкритието за многобройните затвори, които сам си бях изградил. Истински се ужасих. Да нося толкова белезници от толкова отдавна! И как да се освободя от тях, без да разбия собствения си живот и живота на близките си! Да, истината ме заслепи внезапно, като светкавица. Това продължи няколко секунди, след което си дадох сметка, че съм се променил. Бях готов за ново съществуване и нов начин на живот.
Ето това може да се случи. Самото осъзнаване на факта, че си умъртвил толкова части от себе си, е в състояние да предизвика мощно вътрешно поемане на въздух с много надежда за бъдещето и болка за миналото. Впрочем същият мъж заявява:
-Беше като внезапен и неудържим световъртеж. Значи това е бил моят живот? И животът на милиарди други хора? Огромна маса от смътни страхове, измислени задължения, безкритично приемани вярвания, натрапени отвън схващания, за които дори не ми е хрумнало да проверя дали отговарят на моята истина?
Сподели с приятели: |