Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
|
Матей разказва: По- късно щях да разбера, че му викат Мрачен и неговия вид, потвърждаваше прякорът му, както и донякъде му подхождаше определението за тъмен балкански субект. Черните разрошени коси, отвсякъде обгръщаха заострената глава, а ушите стърчаха сред гъстите кичури, подобно демонски рогца. Гарвановите вежди се сливаха в една обща черна линия, над учудващо сините очи. Толкова тъмни и дълбоко сини, че приличаха на океан пред буря. Въпреки че, човекът бе доста млад, остри бръчки насичаха лицето му, наподобявайки безкрайните гънки и пукнатини в скалите, които катереше. Срешнахме се на една скална тераса, на около десет метра от равнището на земята. Той бе приклекнал и намотавше пъстро алпинистко въже за водене, чиито край бе отправен някъде към свръзката. В моментът, в който аз се озовах на терасата, погледите ни се срещнаха и това бе първият ни сблъсък. Усетих в очите му припламваща искрица, която малко по- късно се превърна в пламък, защото тогава забелязах момичето и той разбра, че не съмо съм я видял! Аз я пожелах! Ръбът над скалната площадка бе част от винкел и препречваше погледа ми. Именно зад този ръб се появи тя, сякаш се бе крила зад скалната завеса, притеснена да се покаже на сцената. Ослепителното и лице се вряза в съзнанието ми като метеор, навлязъл в земната атмосфера. То разхвърля встрани и изгори всички други женски лица, които продължаваха да ме преследват и трайно се настани в мислите ми. Лошото е, че почувствах как инерцията му не спря лесно и достигна до моето сърце. Психоаналитиците биха нарекли влюбването от пръв поглед, чиста глупост и парад на сетивата и моментното желание, подтикнати от изостреното либидо. Сигурно биха доуточнили, че то е едно доста преходно явление, носещо със себе си своите хиляди негативни последствия. Далеч от тези определения, аз стоях насред скалите със зяпнали очи и широко отворена уста. Наложи ми се, рефлекторно да преглътна, иначе струйката провиснала слюнка, щеше да ме изложи в този така легендарен за мен миг от вечността. Ако приятелят и бе Мрачен, тя бе определено Сияйна. Ослепително ярка и светеща със своя си светлина, подобно на звезда. Гъстата и къдрава руса коса, висеше на тежки кичури край нежното и лице. Синьозелените очи, внасяха спокойствие в душата ми, едновременно с усещането за вътрешна сила и интелект. Изписаните красиви, розови устни се разтегнаха в широка усмивка, в която имаше полъх на нежност и свян. Малките трапчинки, в ъгълчетата на устните й, довършваха красивата картина. С малко закъснение забелязах, че още една- трета трапчинка, се крие в изваяната брадичка, превръщайки чарът и в неустоимо предизвикателство. Размених си кратки слова с катерачите. Разминахме се във времето и пространството и всеки продължи по пътя си в този прекрасен ден. Дълго време щях да я наричам Сияйна, въпреки че тя се казваше Неда Поптанева!
******************** Матей разказва: Дните се точеха в безкрайна последователност и заплашваха да ме убият със своето еднообразие. От вътре ме изяждаше един въпрос: ,, Защо отидох на Мальовица онзи ден? Защо я видях?” Живеех омагьосан от мисълта за нея, дори дилемата за самоубийствата, остана на заден план. Стройната и фигура и светлото лице, усмихната на самотната скална площадка. Тази картина не ми даваше да спя, да дишам и да се храня нормално. Заболяването ми, се наричаше любов. Да, но от тогава не я бях виждал, а това ме тормозеше и терзаеше и без друго, обърканата ми душа. Виновен за развието на нещата, бях аз самият. Проучих, че Неда работи в магазин ,, Стената” в София, на улица ,,Братя Миладинови”- пресечка на ,,Позитано”. Даже се учудвах, че не я познавам от по- рано, защото в този магазин се продаваше алпийска екипировка, елемент от моята работа. Не веднъж бях ходил там, но уви, явно съдбата си знаеше работата и не се бях засякъл с Неда. Набирах кураж, подобно на срамежлив ученик от прогимназията. Търсех си повод и причина, за да вляза в контакт с нея, можеше и да я поканя да излезем заедно. Все банални на пръв поглед неща, които както обичаше да казва един български артист: ,,направо ми се къса сърцето!”. Да, наистина ми се късаше сърцето. Вечерите бяха така дълги и самотни. Прибирах се от работа, където дори и щурата колежка Марина, не успяваше да ме разсее. Навивах се, че пътьом ще се отбия до магазин ,,Стената” , но смелостта ми стигна до мина няколко пъти по тратоара отпред. Неда беше там. Прекрасна както винаги, караше краката ми да се подкосяват. Веднъж ми се стори, че ми помаха отвътре, но аз вместо да се спра усилих ход, като лунатик бягащ от своята утопия. Седях като наказан в пустия хол, върху изтърканото кожено кресло и зяпах стари филми. Вместо на срещи с Неда, аз ходех до видеотеката ,,Холивуд” в Драгалевци и си взимах въпросните филми, с които да запълвам вечерите. Обаче, това не ме караше да се чувствам пълноценен, напротив. Особенно след денят, в който Неда ми помаха, а аз най- позорно избягах. От тогава се чувствах като Душко от разказа на Елин Пелин, когото поканили да си хапне от вкусната печена тиква, а той отказал, съжалявайки горко в последствие. Позабравени и по- млади актьори, които тепърва щяха да се прочуват, интелектуални роби на щатската кинематография, каквито и ние зрителите бяхме, поради липсата на добро родно кино, това бяха моите приятели от малкия екран. Като гледах изтърканите сюжети и нагласените случки, все намирах примери за състоянието, в което бях изпаднал и то се влошаваше. По- късно идваха сънищата. Не си спомнях всичките, но ми бе достатъчно това, че тези които помнех, бяха моят визиуализиран обвинител. В сънищата, често бях горе, високо върху скалите в падащия здрач и свистящия вятър. Вятър, който носеше далечна буря, дори чувах приглушените гръмотевици и виждах просвятванията им, далеч над скалистите зъбери. Знаех, че бурята ще бъде страшна, а аз бях на върхът, абсолютно сам и без възможен изход. Оставаше ми възможността да скоча в бездната и евентуално да полетя. Това бе моето спасение. Чувах гласовете на самоубийците в ушите си. Те ме подканяха да взема бързо, смелото решение: ,,Не е страшно- казваха те.- Ние сме го изпитали!”. На фонът на техния шепот, чувах една мелодия, един напевен глас, който вече бях чувал и друг път. Той ме унасяше и приканяше за последната крачка. И точно в този миг, аз я чувах. Гласът на Неда, идваше нейде от бездната под мен. Призоваваше ме да не се предавам и да не скачам. Това ми даваше нови сили за борба, но притесненията ми се усилваха, защото знаех че тя е нейде в планината и угрозата на бурята, виси и над нея. А бурята щеше да бъде страшна, дори смъртоносна. Трябваше на всяка цена да се добера до Неда и да и помогна, но къде да я търся? В този миг, върхът влиза в облаците. Гледката и звуците около мен изчезват, все едно че съм попаднал във вътрешността на яйце. Така и се събуждам в леглото си или върху старото кресло. Стените около мен, ме притискат и задушават. Сигурно все още не съм излязъл от яйцето. Клетката, която сам съм си съградил!
******************** Неда- едно име изпълнено с толкова много отрицание и удобрение едновременно. Съчетала бе в себе си, плюса и минуса на енергията, възторга и отчаянието на родителите си, очаквали момченце преди нейното раждане. Първите дни, в които се бе осъзнала като личност и въобще като човек, бяха в един детски дом за деца, изоставени от своите родители. Там, ежедневно получаваше жестоки житейски уроци и формираше мисленето си в една трудна среда. Отстояваше своите идеали и идеи, плащайки цената на вечно малтретиран субект. В този дом се научи да усеща с лекота, излъчването на другите хора и да ги преценява. Най- лесно долавяше лъхащата омраза, агресия и заплаха у по- страшните и силни деца, които често я малтретираха. Навършила възрастта за средно образование, тя напусна този служебен, създаден от социалните служби свят и излезе в така нареченият ,,свободен” живот, постъпвайки в приемно семейство. Разбра бързо, че уроците, които е усвоила в детството си, въобще не са за изхвърляне в ,,цивила”, както обичат да се изразяват войниците в градска отпуска. Усета за хората, който владееше, започна много да и помага, въпреки че бе нейно наказание. Причината се криеше в доброто и сърце, което не вярваша да е наследила от родителите си. Зверове, които не познаваше, изоставили невръстната си рожба на произвола на съдбата. Именно доброто и сърце я караше в момента да поддържа връзка с човек, който я плашеше и дори отвръщаваше. Прякорът напълно подхождаше на тази особа, наречен Мрачен. Неда го съжаляваше и заради това беше с него, голяма грешка! Скрила дълбоко в сърцето си надеждата, че единствено тя може да го промени към по- добро. Уви, една голяма и широко разпространена в обществото заблуда, която обикновенно носеше със себе си своите негативни последици. Неда бе усетила някои от тях, например честите изневери, алкохолните изблици, посягането, виковете, скандалите и заплахите. Тя обаче все още беше с него, вярваше че след мрачния облак ще изгрее слънце. Слънцето действително грееше в тихия пролетен ден, с тази така умерена сила, характерна за сезона. Отблясъците му играеха по никелираните и чисто стоманени покрития на пособията за алпинизъм, изложени във вътрешността на магазин ,,Стената”. Неда бе сам- самичка в магазина и тъкмо подреждаше стелажа с каските и въжетата, когато сигналното звънче на входната врата извести, че има посетител. Тя се извърна в неговата посока с обичайната си лъчезарна усмивка, която конкурираше слънчевите отблясъци. Само миг и бе нужен, за да прецени човекът срещу нея. Бялата коса и алените очи не бяха от значение. Важното бе това, което се излъчваше отвътре. На Неда то хич не и хареса. Ледената тръпка, която премина през гръбнакът и вътршния предупредителен сигнал, като този над вратата, дадоха знак на младата жена, че този човек не е от добрите. Ако се бе срещнала с него в детския дом, преди години, определено щеше да си има проблеми. Лошото бе, че познаваше този човек от едно друго място, но някак като по взаимно съгласие и двамата се направиха, че не се познават!
Неда бе поразена от самохвалството и нескритата надутост, с които говореше този човек. Не това обаче я дразнеше най- осезаемо. Проблемът бе в усмивката му, зад нея се криеше едно зловещо лице, приличащо на череп с разтегнати лицеви кости, в чиито орбити грееха червените рубини на очите. Зловеща личност безспорно, от къде се взе в този прекрасен пролетен ден!
Напусна магазинът, така както се бе появил. Все едно, че се изпари в нищото. Само звънецът над вратата и неприятното усещане у Неда, бяха доказателтво, че все пак е бил тук. Неда бързо прогони този тип от мислите си и се заозърта през витрините, които гледаха към улицата. Надяваше се да види един друг човек, който бе срещнала за няколко мимолетни мига, но може би точно заради това бе събудил нейното любопитство. Дали той случайно се мотаеше наоколо, няколко пъти го бе мяркала на отсрещния тратоар, скоро след като се бяха сблъскали на една скална площадка под връх Мальовица. Нямаше нищо случайно, учудващото бе, че бе избягал когато тя, веднъж му бе помахала през витрините на магазина. Приличаше на срамежлив студент, който таи нещо към колежката от съседния курс, но все не му достига куража, за да се изрази. На Неда и напомняше на Роберт де Ниро и ролята му в ,,Шофьор на такси”, героят му се бе прехласнал по Сибил Шепърд и полутайно я наблюдаваше, през витрините на предизборния щаб, където тя работеше. Нещо в това държание на непознатият, провокираше Неда, дори и харесваше и очароваше, а тя не знаеше нищо за него. Втренчваше се в чистите стъкла, с тайната надежда да го зърне отново от другата страна на улицата. Защо пък не! Най- малкото, щеше да има някакъв елемент на закачка и игра. Нещо, което те кара за миг да усетиш онази приятна тежест в корема, свързана с предвкусването на новото, което е непознато и любопитно, а може би и опасно! ********************** Матей не можеше да излезе от състоянието на изпразнен от съдържание човек. В моментът, дори правеше едно от нещата, които най- много мразеше- мотаеше се безцелно из центъра на София. Възна по- рано от работа, за да е сигурен че Неда все още ще бъде на своята. Искаше да я види, да намери верният път към нея. Искаше да и каже толкова много неща. Краката надделяха над силата на разума. Водени от някакъв свой таен механизъм, те го отведоха право към целта. Мина марширувайки, покрай сградата на БСП на ,,Позитано”. Фигурите пред парадния вход, се мернаха в периферното му зрение, все едно че ги гледаше от бавно потеглящ влак, а те киснеха на перона на въображаемата гора. Сега не му беше до старци! Не само краката участваха в заговорът, защото и дясната ръка го предаде. Именно тя, отвори вратата на ,,Стената” и звънчето над нея го преряза с електронния си писък. Връщане назад нямаше, ето че се появи и тя. Неда. До преди миг обърната с гръб, с лек реверанс тя се разкри с цялото си великолепие. Ох, разочерование! Момичето, което широко се ухили срещу Матей, всъщност не беше Неда. Уви, оказа се нейната колежка:
Явно вече славата на Матей се носеше, поради изтекла вътрешна информация. Това успя да го втрещи и панира за момент. Помисли си, че е попаднал на снимачна площадка или е жертва на ,,Скрита камера”.
Вместо отговор, на неговите устни се разтвори усмивка. Беше успяла да го свари неподготвен. Специфичният начин, по който се обръщаше към него, го омая и обърка. Чувстваше, че с тази жена ще съумее да намери общ език, че ще може да се разбира с нея и да споделя това, което го мъчи, без да имат взаимен проблем в общуването. Този момент обаче, не беше настъпил, а и дали щеше да се стигне до такива взаимоотношения между тях. Не знаеше това, но искрено се надяваше да се случи. Усещаше колко много я желае. Не ставаше въпрос само за физическо привличане, него безспорно си го имаше. Нещо в излъчването и му даваше увереност, че те са създадени един за друг. Винаги обаче оставаше въпросът, голямото ,,но” и голямото ,,обаче”, елементът на несигурност. Той придаваше онзи особен и натрапчив привкус на животът. Мислите му сигурно бяха видими, като рибки в аквариум, защото Неда продължи:
Матей продължаваше да кима разбиращо с глава, потъвайки все по- дълбоко в синевата на нейните очи. Бяха толкова сини, така напомнящи за далечен, самотен плаж. Синьо небе, море и само те двамата. Прегърнати, влюбени, пленници един на друг.
Тръгна си, а така му се оставаше, за разлика от онзи ден, когато така позорно бе избягал. Вместо с довиждане, тя го дари отново със своята ослепителна усмивка. Какво повече му бе необходимо! От такива неща, на мъжът му поникват криле или просто той винаги ги има на гърбът си, но не умее да ги използва, дори не знае за съществуването им. Матей полетя навън, в настъпващия късен следобед. Вля се в градът, който сега му се струваше така малък и далечен, а той летеше ли, летеше. ******************* Хората от тази част на кварталът, в прекият и в преносният смисъл на думата, живееха на кръстопът. Едната причина се криеше в това, че къщите им бяха подредени край едно от големите, опасни и нерегулирани кръстовища в районът. Другата причина бе, че не знаеха дали се числят към землището на квартал Горна баня или към това на квартал Княжево. В този неизяснен и изместен в пространството район, живееше и Неда. Поне бележката, която тя даде на Матей, указваше принадлежността и към това местообитание. Уличните лампи, усърдно си пробиваха път през короните на дърветата, мъчейки се да дарят изровената уличка поне с лъч светлина, която да разкъса пролетния мрак. Кръстопътният квартал шашваше Матей със своите противоречия. Уличното платно преминаваше полугладко от паваж в асфалт и обратното. Къщи със запуснати дворове и издънени огради, отменяха стражата на застаряващите, невисоки панелени кооперации, които пък отстъпваха място на китни дворчета и скрити зад тях къщички с чисти прозорци и кокетни веранди. Абсурдни противоречия, гравирани с надупчената като пубертетско лице улица, избилият водопровод до спирката на автобус номер 107 и ръждясалите автомобили. Те киснеха по бордюрите, сякаш в знак на протест срещу лунните улици, по които трябваше да се търкалят. Някои бяха вдигнати на трупчета, за да им отпочиват гумите, все едно че страдаха от разширени вени. Да, тук някъде живееше лъчезарната Неда, която пръскаше щедро светлина край себе си. Поне прилежно изрисуваната с химикалка карта, сочеше това. Матей тъкмо подминаваше един двор, който приличаше на късче от Холандия, със своя килим от напъпили лалета, когато пръстът и погледа му се заковаха на хиксът от картата. Бе достигнал до своята крайна цел- ,,обръщалото”, както го наричаха автобусните шофьори и ватманите. На тих пристан ли приличаше това място или на гнездо на бурите? По- скоро на второто! Матей си спомни заглавието на един американски филм, което бе прочел някъде скоро: ,,Нощем, в градините на доброто и злото”. Дворът, който бе неговата цел, изглеждаше повече от тъмен в настъпващата вечер. Огромните борове, които точеха снагите си към помръкналото небе, сигурно отдавна бяха погребали човека, който ги бе посадил. Старата ръждива мрежа, която ограждаше тази своеобразна борова гора, се губеше в прегръдката на орловия нокът и подивялата полифлора, чиито увивни стъбла накичени с цветове, смесваха уханията си с тези на борова смола и иглички. Вратата на дворът, приличаше на излязла от друг американски филм - ,, Семейство Адамс”. Старинният обков върху стоманените пръчки, отдавна бе загубил своя блясък сред милувките на ерозията. Металната и рамка бе извита арковидно. Към върхът на арката, бяха прикрепени месингови букви, покрити с патина, която ги бе оцветила в зеленикаво. Ако Матей притежаваше известни познания по латински език, щеше да си преведе странния надпис, който буквите съставяха. Той гласеше: ,,Дозата прави отровата”. Написаното бе напълно в унисон, с професията на магистъра- фармацевт Велислав Обрейков, отдавна покойник и бивш собственик на къщата, която сега Неда обитаваше, под формата на наемателка на племенницата на аптекаря. Вратата жално изскърца, звукът напомни на Матей на крясък на птица и той си помисли, че сигурно целия квартал бе узнал за неговото нощно похождение. Каменна алея водеше към къщата, която се криеше в тъмнината и прегръдката на боровете. Запуснатият калдаръм, на места бе отстъпил пред туфи трева, а някои камъни издайнически помръдваха изпод краката на новодошлия. Трева, която бе избуяла, отдавна непознала ласките на косилото, системно задушаваше разни цветя и екзотични растения, които едва тлееха сред нея. Езерце, което в своята младост е било кокетно, а сега приличаше на блато, се мъдреше пред верандата на къщата, отправило угаснал взор към тъмното небе, подобно око на мъртва риба, която вълните бяха изхвърлили на пуст плаж. Сред затлачените мътни води, пъстрееха водни лилии, лещанка и папрати, които вместо да красят повърхността на езерото, му придаваха още по- трагичен вид. Последното мрачно нещо, което гостенинът видя тази вечер, бе самата къща. Тя, както и верандата и, беше облепена с гранитени плочи, върху които различни видове мъхове и лишеи бяха намерили приятна среда за виреене. Къщата приличаше по- скоро на виличка от алпийски тип и някак седеше не на място сред квартала, в който се намираше. Заостреният и покрив, се губеше сред клоните на боровете и довършваше впечатлението, че нещо в тази къща не е наред. Имаше нещо мрачно в нейното излъчване, доколкото неудушевените предмети и сгради имат такова, дори и нещо злокобно. Матей прекрачи двете каменни стъпала, които водеха към верандата и се изправи пред входната врата. Такава, всъщност не се виждаше, заместваше я шарена завеска от висящи шнурове, от онези, които би трябвало да спират мухите и разните нахални насекоми. Гостът, незнайно защо реши, че завесата е индийска, нещо в изработката и цветовете го караше да мисли така. Другата причина, бе ароматът на сандалово дърво, който се процеждаше от вътрешността на къщата и заедно със завесата, загатваше за ориенталския стил.
|