Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
И аз теб, Матейчо- отвърна тя!- Искаш ли да ти дам лексиконът си от втори клас, да напишеш тези крилати думи в него? Тя отново се смееше и го заразяваше със своята радост. Краката го носеха, по- лек от перце през килимът от борови иглички и сплетени коренища, а вятътър свиреше на своята арфа, горе високо в короните на дърветата. Още по- лек стана и направо литна или ,,включи турбото”, както се изразяваше един негов приятел- монтьор, когато Неда хвана ръката му. Усещаше нежните и, но силни пръсти, вплетени в своите, а рамото и докосваше неговото, карайки сърцето му да препуска. След кратко ходене през гората, изведнъж, без предупреждение се озоваха на просторна поляна. В единият и край, до самата граница на гората, тънеше в самотна притихналост хижа ,,Ловна”. Старата хижарка и нейна вярна стопанка бе починала наскоро, след дълги години живот посветен на планината и в услуга на пътешественика, дарявала винаги с добра дума, подслон и топъл чай. Самотата на поляната бе измамна. Хиляди пчели и весели насекоми, жужаха сред избуялите до кръста треви и билки. Неземен аромат изпълваше въздухът и бе способен да убие и най- лошото настроение. В противоположната на хижата посока, изправени нейде в далечината, тъмнееха върховете на Рила, безмълвни свидетели на сегашните и отминалите дни. В сенките на дърветата зад хижата, имаше няколко занемарени бунгала. Вратата на едното зееше отворена и на Матей му се стори, че мерна в рамката и преминаваща фигура, която изчезна за миг. Това нямаше особено значение и той не се поинтересува от чуждото присъствие. Днешният ден, той бе посветил на Неда и Рила, не му беше до странични контакти. Поеха нагоре и гората отново ги обгърна, поляната и хижата бързо изчезнаха зад гърбовете им и рядко се мяркаха сред боровете, преди напълно да изчезнат. Пътеката пред тях, взе да се вие стръмно и неуморно по стръмнината на гористия склон, решила да провокира тяхната издръжливост. Вятърът не се предаваше, дори се усилваше и си играеше с върховете на боровете. Те правеха приветствени поклони пред неговите напори. Кехлибарени иглички се бяха трупали по пътеката през годините и меко поглъщаха стъпките на двамата бродници. Те не говореха, прегърбени под раниците и усилието да се преборят със склонът. Пътеката чувствително взе да се изравнява и навлезе сред широколистна гора. Тъкмо туристите пресичаха едно място, където пътеката бе обградена от големи камъни, които изглеждаха не случайно разположени тук и приличаха на оракул, когато Матей ясно чу викът. Бе далечен, призоваващ, отсечен, но и леко напевен, заприлича му на фрагмент от една мелодия, която почти бе успяла да го хвърли от един покрив. Този вик обаче, носеше едно послание. Той беше зов, който го призоваваше, а Матей знаеше къде да отиде, дълбоко в себе си го разбра, нещо което бе в сферата на необяснимото. Погледна към Неда, тя стъпваше уверено, устремена нагоре и с нищо не показваше да е чула викът. Не бе учудващо, Матей бе сигурен,че зовът бе предназначен само за него самия. Огледа се, преминаваха през кръгът от заоблените камъни, които вековете здраво бяха вкопали в земята, те оформяха корона, който пътеката разсичаше на две равни части. В центърът на тази фигура, на самата пътека, сияеше един голям сив камък, подобно на перла в короната. Това беше цяла канара, сякаш нарочно отбягвана от всякаква растителност. Тръпка пробяга по тялото на Матей и изправи косата на тила му, когато се докосна до камъка. Освен викът, самото място бе също доста въздействащо. Чувстваше се така, все едно че пресича древно светилище или оракул. Погледна към небето, теченията бяха подгонили цели стада пъстроцветни облаци, които затулваха синевата на небосклона, препускащи своя бяг на изток. Дори и времето ставаше неспокойно. Какво ли се задаваше пред пътешествениците? Определено първото нещо, което ги изненада, когато излязоха на платото над гората, бе силата на вятърът. Той ги посрещна с неудържим устрем и те трябваше да удвоят силата си, за да му противодействат. Пробиваха си път през клековете и ниските елаци, които представляваха последните останки от гората, чезнещи зад гърбовете на планинарите. Високо и встрани от тях, на северозапад, светлееха покривът и фасадата на новата хижа ,,Рилски езера”. Тя не бе част от техния маршрут и оставаше встрани от него. Матей и Неда усетиха в себе си нов порив на сили и вълнение, когато зърнаха първият съществен елемент от маршрута си. Първото рилско езеро- ,, Долното”. Матей дори се затича укрилен, за да достигне по- бързо брегът на това малко планинско море. Застана гордо край водата. Вятърът удряше гърба му и продължаваше по повърхността на езерото, надипляйки я като пелена. Една ръка прегърна Матей през раменете. Една жена го придърпа към себе си и го целуна. Стегнатите и устни го дариха със своята топлота и мека влага. Обхвана го замайване, което заплашваше да го хвърли в езерото и да потъне сред водните вълма, подобно на мечът Ескалибур.
********************* Мареца се разбуди. Свикнал бе това да се случва, често не в особено комфортна среда. Първото , което усети преди да отвори ночи, бе мирисът на повърнато. Другото беше жуженето на хиляди насекоми, което махмурлукът караше да прилича на шум от натоварена магистрала. Помисли си, че шумотевицата влиза през отворен прозорец. Отвори очи и установи, че всъщност вратата на бунгалото зее отворена и в нейната рамка се бе настанило слънцето на летния ден. Хвърляше бялата си светлина безжалостно в чувствителните очи на албиноса и го караше да мижи. Ако умееше да въздейства и на слънцето, отдавна щеше да го е хвърлил от високото, където си седи, нейде в дълбокия безплътен мрак на вселената. Полумрак и хаос царяха в бунгалото. Среднощната разпивка с двамата другари- Цивката и Пеци, бе откъснала Мареца от свежата атмосфера на Рила. Безбройните питиета и канджата, безмислените разговори и хилежи, бяха карали Мареца да гравитира в един свят на неясни образи и объркани усещания. Както винаги, след това денят беше безпощаден. Облечен в боксерки, нашарени с тасманийски дяволчета, подарък от някое гадже и раздърпана фланелка на ,,Айрън Мейдън”, албиносът се изправи на бледите си крака и се протегна в рамката на вратата. Пред него и леко в ляво, хижа ,,Ловна” тънеше в багрите на летния ден и своята самота, дошла след загубата на вярната хижарка.
Освен бъркотията в стаята, която Мареца продължаваше сънено да оглежда, имаше и няколко сака с техния обемист багаж. Той включваше надуваема лодка, заедно с извънбордовия и мотор ,,Ямаха” и още един самар с ядена, пиене и гориво за лодката. Чакаше ги сериозно носене до първото езеро и Мареца взе с неохота да обува туристическите си обувки. През това време се появи и Цивката, с руло тоалетна хартия в ръка, което издаваше липсата му до момента:
Денят вървеше уверено към своето пладне, когато дружинката пое по пътеката. Приличаха на гротескна процесия от древни ловци, прибиращи се след труден лов. Най- отпред ходеше Мареца, с голям самар върху раменете си, следваха го двамата му приятели, които крачеха един след друг, обединени от дебелостенна алуминиева тръба, през която бяха преметнати денковете с лодката и нейния двигател, които приличаха на пресен улов. Бавно крачеха и брояха стъпките си нагоре, по пътят към забвението. Мареца нагласи в ушите си две миниатюрни слушалки, свързани с дискмена ,,Айва” на колана му. Мощният саунд на ,,Металика” блъсна тъпанчетата му и смали света около него, свивайки го до размерите на малка акустична камера. Това бе неговият най- добър начин за борба с махмурлука. ,,Отговаряй на болката с болка!”- така го бе учила Триада и той и вярваше. Малката дружинка потъна в боровата гора, стъпките им се заглушаваха в игличките, а вятърът около тях се радваше на свободата си, породена от разликите в атмосферното налягане и яздеше крилатия си жребец. ******************** ,,Рибното” езеро- плитко, но красиво. Превърнало се във вечно огледало за силуетът на старата хижа ,,Седемте рилски езера”. То посрещна двамата пътници спокойно и вярно, изпълнявайки ролята си, отразавящо сенките им на фона на вихрогоните на облаците. Хижата пустееше. Сигурно хижарят бе отишъл за провизии до ниското или бе на разпивка в новата хижа. Матей и Неда решиха да не се бавят, а да продължават маршрутът си, следвайки вярно пътят на последователите на Петър Дънов, които неотменно се събираха тук всяка година. Рила се бе отворила пред тях, красива в своето лято, а тя знаеше много лета. Сигурно щеше да продължава да ги посреща, здраво стъпила на мястото си, дълги години след като сегашните и посетители напуснеха този свят. Постоянният вятър менеше небето, а с това и лицето на планината, но тя винаги изглеждаше красива и величествена. Преди да продължат напред и нагоре, Матей се обърна и погледна към склона, който бяха изкачили и гушещото се в основата му,,долно” езеро. Там, стройно се извисяваше една самотна бреза, различна в своята бледност, особенно на фона на останалата растителност. Приличаше на албинос сред тълпа от хора със зелени кожи. Един друг албинос крачеше далеч след двамата спътници, но в моментът бе без значение за тях. Сред гънките на причудливия рилски пейзаж, чакаше срещата им с едно друго високопланинско езеро- Трилистникът.
Тясната нишка на земната пътека се виеше пред тях, заобиколена от ниската планинска трева, мамеше ги да я следват. Неда пое тежко ръката на Матей, все едно че бяха пред олтара, после го поведе към следващото езеро- Близнакът. Езеро, състоящо се от две езера, слети и разделени едновременно в пространството. Над тях, устремен към безкрая,протегнат във висините и величав, извисяваше снага връх Хайдута.
Когато приливът на смях отмина, той се обърна още веднъж към върха, който се оглежаше в очите на Близнакът, в подножието си. Горд, мълчалив, потаен, приличащ на Левски, дали? Двамата пътници забързаха по вярната пътека, не се задържаха за дълго на едно място, напредващото време ги подканяше. Имаше нещо красиво и приключенско, в този бърз обход през чудни гледки и забележителни природни обекти. Приличаше на скоростно разглеждане на стар албум със снимки, бързо менящите се образи и запечатани усмивки се превръщаха във филм с нетрадиционен сюжет. Матей намести презрамките на раницата си, за да прилегнат по- добре на раменете и улови Неда за ръката. Това обаче, което се случи малко по- късно, го накара да я пусне и да прикрие широко отворената си уста в шепа. Случката трая по- малко от секунда, но буквално се стовари като гръм от ясно небе. За да достигнат до следващото езеро- Бъбрекът, двамата туристи трябваше да преодолеят една стръмнина, която скриваше напълно езерото от взора им, нещо повече дори, караше ги да се съмняват в неговото съществуване. След като изкачиха защитният вал на езерото, вятърът ги посрещна с нова и неподозирана мощ. Изду дрехите им и те заплющяха като раздрани корабни платна, които всеки миг щяха да отлетят от мачтите. Матей инстинктивно стегна крака и се наведе срещу вятъра, за да запази равновесие. Още малко усилен ход с намалено капеде заради вятърът и те бяха на брега на Бъбрека. Езеро ли,не! Това беше едно малко море. Подетите от течението води, образуваха истински пенести вълни, които се разбиваха с плясък в източния бряг на езерото, точно в краката на туристите. Облаци от финни искрящи капчици, се завихряха над езерото и прелитаха над повърхността му, покривайки с влага брегът. Когато капчиците заляха лицето на Матей, той се облиза и усети сладкия им вкус. Сетне, ръцете покриваха зяпналата му уста. Не можеше да повярва, че се е случило и той е станал свидетел на това явление. От бързо менящото се небе гръмна гръм, огромна бляскава светкавица, подобна на гигантско коренище, се протегна сред бързо движещите се облаци. Събра се в една гигантска сребърна ръка и се заби в далечния край на езерото, сред фонтан от пръски. Екотът и светлината отминаха нейде над Хайдутът, все едно че не са били, а Матей стоеше като хипнотизиран.
Утихналият за миг вятър, отново ги връхлетя с незнайната си мощ, засипвайки ги с милиони капчици вода, която нямаше соленият вкус на сълзи, както морската. ******************* Тъкмо излязоха от гората, превити под тежестта на товара си, когато отекна гърмът:
********************** Матей седна върху един влажен камък край брега на езерото. Направи го не от умора, а защото усещаше че коленете му треперят. Неда застана изправена зад него и нежно обгърна раменете му, целувайки наелектризираният му тил:
Матей скочи и я подгони нагоре по склона.стръмното започваше без предупреждение над Бъбрека, където се виеше тясната камениста пътека. Матей тичаше след Неда и си спомняше безкрайните игри на замръзванка в училище, многото смях и тичане. Наклонът бързо взе силите му за бягане и той премина в равен планинарски ход. Неда го чакаше с разперени ръце, стъпила върху един голям камък. Неговата обичана планинска козичка! ********************* Езерото ги очакваше безмълвно и предизвикателно в тишината на ранния следобед. Вятърът нашепваше своята песен над водите му, така както бе правил и преди хиляди години:
Двамата се захилиха и плеснаха ръце. Багажът вече не тегнеше на раменете им, а бе разхвърлян по брегът на долното езеро.
Разгърнаха лодката, извадиха помпата и подвижните елементи от твърдото и дъно, които трябваше да сглобят. Мареца бе оставил настрана дискмена и си нашепваше някаква странна мелодия. Тя дразнеше приятелите му, но те не смееха да направят забележка. Въобще в такива моменти избягваха да го притесняват, защото той ставаше крайно избухлив. За половин час, лодката бе сглобена и сивият и силует стройно се изпъна край водата, готов да отговори на езерното предизвикателство. Червена и синя ивици, обточваха целия и корпус, подчертавайки спортния дух на лодката. Пеци и Сопола бяха омаяни от напевите на Мареца и главите им тегнеха докато монтираха двигателя и резервоара. Мареца стоеше настрани и дооправяше черния неопрен, който обличаше. ,, Неспира да си тананика, копелето мръсно!”- ругаеше наум Пеци. След третото дърпане на кордата, двигателят запали и изстреля буен рев и облак газове към околната среда. Лодката вече беше на вода. Мареца както винаги бе водач, щеше да я тества пръв и да се ,,изкефи”, както обичаше да се изразява. Приятелите му зяпаха умно от брега и чакаха някое изпълнение. Албиносът даде рязко газ и се изстреля по вълнистата повърхност на езерото. Успя да вдигне лодката на глисаж и в следващия момент вече трябваше да спира, защото отсрещния бряг главоломно приближи. С рязка маневра смени посоката, досами тревата на брега и издърпа мотора нагоре, за да предпази витлото от поражения в плиткото. Само след секунда, летеше пак върху вълничките и този път с бясна ярост се насочи срещу наблюдателите си. Те зяпнаха насреща му, защото знаеха че е способен на всякакви простотии. Отново в последния момент, той смени посоката и ги изкъпа порядъчно. Злорада усмивка изпълваше лицето му, докато продължаваше да кръстосва езерото. Тананикането отново се върна върху устните му. Сърбяха го ръцете да направи някоя беля. Винаги имаше възможност за това, а и при него не липсваше желание. ******************* Бяха на половината път до следващото езеро. Каменистата пътека неуморно се виеше пред тях, а също така неуморно крилатия вятър виеше в скалите и склоновете, играейки си с косите на двамата планинари:
Те нямаха пряка видимост към долното езеро, а и неможеха да предположат точната причина за шума, камоли това че врагът им бе така близо до тях. Шумът все пак внасяше безпокойство в душата на Матей, пречеше му да изживява в пълнота контакта с Неда и навяваше тъжни мисли. Мисли, от онези свързани със самоубийците, а това разкъсваше сърцето му. Сети се отново и за викът, който чу по- рано, последвалата светкавица, а сега и ревът на мотор. Натрупваха се много, уж случайни събития, които сякаш предвещаваха нещо, което щеше да се случи. То зрееше и наедряваше като тумор, който трябва да бъде отстранен, иначе рискуваше животът на здравите клетки около него и дори оцеляването на целия организъм:
Още една причина да усеща как тревогата в него расте. Силната и красива Неда, все пак изглеждаше така крехка и наранима. Искаше да я предпази от всички злини на този свят. Чувстваше се като водач на стадо, подгонено от хищник. Желаеше да опази любимата женска от звярът, но дали щеше да успее. Опасността и рискът бяха застрашително големи. Лошото бе, че предупрежденията, които дори се превръщаха в знамения, започваха да го преследват навсякъде, дори и в мислите и сънищата. Нямаше спасение и сред Великата рилска пустиня, както Вазов я е наричал.
Край следващото езеро- Окото, Неда снима Матей до обяснителната табела за природната забележителност. До фотографката имаше и един забранителен знак, който изглеждаше малко смешно. В триъгълен контур, рибка бе налапала рибарска кукичка, изображението бе зачеркнато с кръст и подобаващ надпис: ,,Забранен риболовът!”. Знакът стресна Матей, той го прибави към символизмът на днешния ден. Уплаши се, след като си представи Неда, висяща на кука нейде от седмия етаж. Прималя му и помръкна. Много по- късно, след доста време, когато разглеждаше снимките от Рила, на тази фотография, той имаше подчертрано погребален вид. Когато се изкачиха над Окото и подеха към последното езеро- Сълзата, Матей се впечатли от мистиката и тъмната красота на Окото:
И двамата се засмяха след този намек. Само тя успяваше да го разсмива така лесно, а едва я познаваше, но тя се бе превърнала във вдъхновение за него. Както и в момента му повлия, провокирайки го да подеме един впечатляващ монолого- диалог, който успя да обърка и омае Неда и него самия, идвайки като мълнията край Бъбрека: - Неда- започна той!- Тези езера, които видяхме до сега, приличат на друг свят от друга вселена или просто са отражения на неща, които са извън нашите разбирания и познания. Неземна и същевременно толкова земна красота, събрана на относително малко място и хвърлена нейде в пространството на малка и прекрасна България. Интересното е, че когато погледнеш, което и да е езеро, не се чувстваш дребен и незначителен, напротив, усещаш че дишаш и живееш, че си част от нещата и принадлежиш на този свят. А самите езера, сякаш са ти дали възможност да се докоснеш до някакъв друг свят извън времето и пространството. Питам се, очи към космосът или врати към друго измерение са те?- Матей изпъна ръце встрани от тялото си и наподоби кръст.- Или може би са само дупки пълни с вода, но на дали! Виж, в ден като днешният, когато духа силен вятър, който развива невъобразими скорости, езерата се превръщат в морета. Капчиците, които той отнема от вълните им и запраща с все сила в лицето ти, обаче не са солени. Те нямат вкус на сълзи, а на чиста, кристална вода, дошла нейде от върховете и облаците. Има и още нещо в днешният ден, небето. То е така ненадминато красиво и менящо се, че просто завършва цялата картина, превръщайки я в шедьовър. Тази картина няма да бъде завършена никога напълно, тя ще бъде рисувана, пресъздавана и оформяна, дълго след като нашият живот изтлее! Каталог: fullcontent fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Отзив на Врачанския митрополит Калиник върху романа на Мариана Тинчева „Сън срещу събота“ fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Закон на вярващите чрез любовта и молитвата Изтегляне 2.59 Mb. Сподели с приятели:
|