Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
|
Двамата врагове лежаха в тясното пространство, допряни един до друг. Изпаднали в забравата на безсъзнанието, живеещи в собствен си свят. Изпод затворените им клепачи, нейде надълбоко в мрачните дълбини на подсъзнанието се случваха странни неща, които те изживяваха отново и отново. Случки и събития, споменът за които никога нямаше да ги напусне.
******************* Сега, когато зимата преваляше, изяждайки хищно първата половина на февруари, Матей все още не се чувстваше в пълна кондиция. Благодарение на планинските спасители и грижите на лекарите не само оцеля, но и се размина без особени усложнения след инцидента, който преживя. Вследствие на премръзванията на крайниците стъпваше като паток, но знаеше че ще се пребори с това състояние. Ръцете също много не го слушаха и понякога му се налагаше, да прави някои прости действия по няколко пъти, за да успее. В момента например, се бореше с връзката ключове в ръката си. След като намери необходимият, влезе в схватка с него и ключалката, докато най- накрая някак успя да отключи вратата на кабинета си. Тъкмо прекрачваше през прагът, когато някой рязко го бодна отстрани в бъбреците, карайки го да изтръпне.
Той погледна в очите на Марина. Въпреки нейната привидна веселост, усещаше че там я няма искрата, която преди време бе припламнала между тях. На няколко пъти, докато той лежеше безпомощен в болницата, тя бе идвала при него и поемайки цялата инициатива, бе правила луда любов с него. Тези моментни изблици на страст, бяха помогнали на Матей да се възстанови по- бързо, но само толкова. Той знаеше, че между тях няма чувства, а има само страст, която сега липсваше в нейните очи. Следващите и думи, дойдоха съвсек закономерно и не го учудиха:
Разбира се, че го знаеше. Фразата с приятелите, отдаввна му бе станала любима. Толкова много пъти го бе чувал от различни жени, че направо свикна с тези сладки думи. Този път не го заболя особено от тези слова, защото никога не бе хранил особенни чувства или илюзии към Марина. Жегна го обаче споменът за Соня и усети, че раните още не се бяха затворили. Трябваше да направи нещо, някакво действие, което да го разсее. Раздвижи мишката на дремещия на стендбай компютър. Тъмнеещият екран, върху който монотонно се движеше едно кълбо, оживя. Появиха се познатите икони на уиндълс и те малко го успокоиха. После рязко бутна с разтворени пръсти мишката и тя се удари с пукут в основата на монитора. Марина подсочи върху стола срещу бюрото му:
Марина скочи на крака и го изгледа разгневено. След това излезе от стаята, затръшвайки силно вратата. Едното ъгълче на плаката със скиорите, който я красеше, се отлепи и увисна безжизнено. Матей се почувства точно така- увиснал и безжизнен. В погледа на Марина бе видял не само гняв, там освен угасналата искра имаше и обида. Бе я засегнал, а не това е начинът да се общува с хората. Кой има право да наранява себеподобните си? Да, но и той си имаше своите рани, колкото и да ги криеше в себе си, имаше нужда от утеха. Нямаше от кой да я получи! Самотата се бе превърнала във вярна негова приятелка. Сети се, че тази вечер няма да е сам. Срещата с Лора Николова, която така и не се състоя, заради инцидентът с лавината, бе насрочена за тази вечер. Щеше да се разговори с някого, преди да се прибере в пустата си къща. *********************** Кооперацията беше нова. Рожба на развиващото се ново строителство, което се бе развилняло из София. Намираше се на улица ,,Кестенова гора”, в едно тихо и спокойно кътче на квартал ,,Стрелбище”. От ослепително белите стени на стълбището, все още лъхаше миризмата на пресен латекс. Матей имаше възможност да и се порадва, заради неработещия асансъор. Мозаечните стълби сивееха от безбройните работнически обувки, които доскоро бяха газили върху тях. Целта на Матей бе седмия етаж. Поне такива указания бе дала Лора, при последният им телефонен разговор. Стълбището се виеше спираловидно нагоре в нещо, което наподобяваше на широк кладенец. Едната му стена бе обща с шахтата на асансъора, а на площадката на всеки етаж имаше прозорец, който гледаше към притихналата улица ,,Кестенова гора”. Тя определено заслужаваше името си. Доказваха го многобройните кестени, обграждащи я от двете и страни. Матей застана на площадката на третия етаж, за да отпочине малко. Отшумяващите последствия от травмите, все още си казваха своето. Силите му се изчерпваха по- бързо от нормалното, а и дъхът му лесно се забързваше,като на стар човек. Необходимо бе известно време, за да се възстанови напълно. Короните на кестените, над които се бе изкачил той, също имаха нужда от известен период време, за да покрият голите си клони с листа. Сега върху тъмната кора, единствената украса бяха петната от сняг и найлоновите торбички, които вятърът бе окачил върху тях, подобно на коледни елхи.. Улицата отдолу потъваше в мрака на отиващия си ден, изглеждаше толкова пуста и тъжна с голите си дървета и коловози от сняг, загубил естествения си сняг. Уличното осветление, поне това което бе останало от него, с мъка пробиваше през протегнатите клони на кестените, които хвърляха разкривени сенки върху замърсения сняг. Тези сенки напомняха на Матей за онези, които и той носеше в мислите си. Те го заредиха със сили и му дадоха мотивация да продължи по витото стълбище. ****************** Взе последните няколко стъпала на един дъх. Внимаваше да не угаси пламъкът на двете дебели църковни свещи, които бе преплел една в друга. Не само свещите, но и дългата черна роба, придаваха на Мареца вид на свещенник. Той ритна вратата и влезе в добре познатото таванско помещение на бащината къща. Щракна резето на вратата и започна да пали кръгът от чаени свещи на пода. Едва бе прилкючил, когато тиха музика огласи помещението, придавайки усещане за тайнствена празничност сред отблясъците на малките пламъчета. Музиката бавно се усилваше, сякаш излъчвана от скрити в стените високоговорители. Мареца рязко седна в кръга от свещи, с което едва не ги угаси. В действията му личеше припряност и нервност. За малко да скъса една от странните кожени страници на книгата, която разгърна. Намери листът, който търсеше и спря. Това бе мигът, в който намери своето успокоение. Отпусна се и затвори очи. Първото нещо, което видя под спуснатите си клепачи беше лавината, тази която едва не сложи край на живота му. Бяло видение, което често навестяваше неговите мисли и спомени. Прогони късовете бяла лавина от съзнанието си. Позволи на изображението от отворената книга да завземе напълно светът под сключените му мигли. Той виждаше същото, което бе изобразено върху търсената страница. Виждаше високи и остри червени скали, врязани рязко в тъмен бряг, а в тях миеше води огромно езеро. Тъмна като кафе вода, в която хвърляше златни отблясъци залезът. Тя се плискаше, без да образува вълни, само насечени гърбици сякаш от камък, последователно набраздяваха антрацитената повърхност. За да скрие златното си око, Слънцето трябваше да мине зад пурпурните скали. То се носеше бавно по допирателната си с хоризонта, ознаменувайки една заслужена почивка след целодневния танц със Земята. Танц, който беше съпроводен от музика, толкова нежна и лееща се, че дори претенциозния страничен слушател, какъвто в момента бе Мареца, бе очарован и поде песента. А тя се лееше спокойна и необятна като тъмното езеро, достигаше далеч, сигурно до самото Слънце. Когато неговият огромен бронзов гонг, застана точно зад върхът на скалите, вурху фонът му изпъкна силуета на една черна фигура. Лекият ветрец, развяваше дългата черна роба на застиналия човек. Мареца позна в него себе си и изтръпна. Рязко отвори очи и се върна отново в таванското помещение. Свещите около него горяха с трепкащи пламъчета, подгонени от невидимо течение. На картината срещу него, едно лице изпукваше от намръщения фон, очите му бяха избелени и обърнати навътре, а устните се движеха в такта на една така древна и добре позната песен. Устните на Мареца също повтаряха старинния текст, дооформяйки звученето на тази сложна двугласна мелодия, чиито слова трептяха с въздуха и пламъчетата в стаята. Без да спира да пее, Мареца бръкна в една от гънките на робата си и извади снимка. Човекът на нея, бе сниман в болнична стая. Лежеше покрит с бели завивки, а зад главата му се виждаше решетъчната, метална табла на болнично легло. Беше със затворени очи и приличаше на заспал. Множество прозрачни тръбички, влизаха и излизаха от тялото му. Беше заобиколен от кубични медицински апарати, а в лявата му ръка влизаше една от многото тръбички, която бе свързана с банка за венозно хранене, окачена на висока метална стойка. Тя приличаше на гротеска на абажур, щръкнал не на място насред стаята. Мареца обаче знаеше, че тази снимка всъщност бе направена в затъмнената болнична стая на Матей Пропанов и единствения източник на светлина, освен дисплеите на апаратурата, беше светкавицата на личния му канон.Честа да направи тази снимка му се падна, благодарение на шансът пръв да се свести след инцидента с лавината. Матейчо все още се губеше сред дебрите на подсъзнанието, докато той вече бе на крака и дори, без да чака лекарско предписание, сам се изписа от травматологията на ,,Пирогов”. После се завърна въоражен с фотоапаратът и направи прословутия фотос. Изкуши се още в онзи момент, да сложи край на жалкия животец на Матейчо, обаче Тиртуоко не искаше да стане така, нямаше да го позволи. Имаше си начин и установен ред. Движещите се в ритъмът на песента устни, се разтвориха в широка усмивка, разтягайки възбялата кожа на лицето. Алените очи припламнаха в злостен отблясък. Мареца стисна снимката между палеца и показалеца си, а сетне я поднесе към големия пламък на църковните свещи, които все още стискаше в едната си ръка. Започна да движи снимката на равни интервали през пламъкът. Това видимо му доставяше удоволствие, защото усмивката му премина в дълбок гърлен смях. Страшното лице от картината, усили децибелите на своята песен, докарвайки я до неистово кресчендо. ******************** Горещината се разливаше на талази по неговото тяло. Матей не можеше да повярва, че няколко етажа могат да окажат такъв ефект върху него. Вдигна глава нагоре и огледа кладенецът на витото стълбище. Почувства се като човек, попаднал в тясната и овална вътрешност на чушкопек. Топлината също потвърждаваше това сравнение, но не можеше да спре катеренето му нагоре. Даже вливаше енергия в мускулите на неговите крака. Сам се учуди, когато противно на желанието си, подмина площадката на седмия етаж. Хвърли поглед през прозорецът и установи, че короните на кестените са се отдалечили доста. Погледна входните врати на двата апартамента, които се помещаваха на седмия етаж. Разпозна по- тъмнокафявата от двете, както му бе обяснила Лора. Въпреки това не спря. Взе изкачването през останалите два етажа, доста по- енергично отколкото очакваше, че може в сегашното му физическо състояние. Завъртя се на върховете на обувките си и направи кръгом. Заобикаляше го все същият интериор- прозорец, две тъмни врати, бели стени, бяла асансъорна врата. Мирис на латекс и далечен аромат на кафе, погалиха ноздрите на Матей. Чуваше се музика, ехтяща от някой апартамент. Ритъмът и се губеше в преградните стени. Оставаше само неясното усещане за добре позната мелодия, която за малко неможеше да установи от коя песен е. На стената до асансъора, нещо привлече вниманието му. Тясна метална стълбичка водеше към метален капак, монтиран в тавана. Стълбицата така лъщеше боядисана в сребристо, че когато Матей се хвана за нея и се покатери по нея, изпита усещането че ще изцапа ръцете си с боя. Това не се случи и той без проблеми отвори металния капак, на който имаше халки за катинар, но такъв липсваше. Капакът се плъзна без съпротива по добре смазаните панти и разкри тясно таванско помещение, което миришеше на латекс и влага, която се излъчваше от зле изсъхналите стени на новата кооперация. Матей трябваше да се движи силно приведен в тясното таванско. Нямаше осветление, дори малкият квадрат в пода, от където дойде, бе помръкнал, защото стълбищното осветление се изключи. Матей се оглеждаше напосоки в мрака. От неприятното усещане, че е останал сам в мракът го спасяваше звука на далечната песен, която продължаваше да кънти в главата му. Чудеше се какво го накара да се озове тук, на самотния таван. Бързо прогони тази мисъл, когато зърна прозрачната плексигласова капандура, която водеше към покрива на сградата. Не я бе забелязъл своевременно, защото настъпилия навън мрак с нищо не я открояваше в общия мрак. Бутна я и тя се разтвори нагоре, подобно люк на бронирана машина. Удари го хладният февруарски въздух, изпълнен с миризмите на нощният град. Набра се на металната рамка и се озова на малка циментова площадка, насред покривът на кооперацията, която го разделяше на две равни скосени половини, които бяха покрити с керемиди. Всичко бе замаскирано със замръзнал, мръснобял сняг. Матей се облегна на един от близките комини, които обграждаха малката площадка. През него отново премина въпросът, какво търси тук! Помагаше му само музиката, която сякаш се бе усилила и нашепваше нежни, напевни трели в главата му. Той се отблъсна от комина и тръгна по замръзналия сняг, рискувайки да се подхлъзне. Площадката пресичаше целия покрив, от край до край, завършвайки в нищото. Надолу имаше само девет етажа и изхлъзгания тратоар, със своите забързани закъснели минувачи. Матей застана на самия ръб и погледна право пред себе си, в самата тъмна бездна и тя сякаш проникна в него. Тъмата, в която гледаше, донесе със себе си своите образи. Крилати видения, които той така добре познаваше. Виждаше себе си от страни, като герой в стар чернобял филм, чието действие бе задържано на стопкадър. Наблюдаваше се как отново изкачва притихналото стълбище на кооперацията, както преди малко. Сега обаче бе обгърнат от тъмнина, в която проблясваха само отделни лъчи светлина. В тях танцуваха милиони малки прашинки, което усилваше усещането на Матей, че се намира в кинозала. Стълбите под краката на неговиият герой, се бяха превърнали в ескалатор, а тъмните прозорци на етажите бяха оживели. Всеки един от тях се бе превърнал в малък киноекран, който показваше кадри от неговия живот. И там в тези мълчаливи свидетели, той се видя като бебе, легнал гол върху белия китеник в бащината си къща. Видя малкия Матей, само на три годинки, стискащ живо пиле в ръцете си, решен да го удуши. Видя снимката си от първия учебен ден, с бялата ризка и синята, чавдарска връзка плюс гордата усмивка, върху лицето на първолакът. Кадрите от морето, прегърнал първата си приятелка и там имаше усмивки, кадрите оживяваха и двете засмени лица се целунаха. Дойде друг етаж и друг прозорец- екран. Матей беше сам, застанал до каменна пирамида, на която пишеше: ,, вх. Мусала- 2925м.”. Паметно събитие- първото изкачване за него, на най- високият връх на Балканите. Появи се кадър, който обърка Матей, защото изглеждаше много истински. Самотна фигура, застанала на тесен и заострен, като игла, скалист връх. Фигурата разпери ръце. Какво ли искаше да направи? Може би да полети! Невидимата камера, която заснемаше тези кадри, се приближи към фигурата. Силуетът приличаше на статуята на Христос, разперил ръце на хълма над Рио де Жанейро. Обаче не беше статуя, камерата дойде прекалено близо и Матей позна себе си. Беше стъпил на бетонният корниз, на самия ръб на покрива на кооперацията. Какво търсеше там?! Спасение! Музиката в главата му се усили, самото и звучене пораждаше желание за полет. Той вярваше, че може да лети и разперените му ръце бяха неговите криле. Те щяха да го понесът във въздуха, над всичко мръсно и долно. Далече, в просторът и приканващите висини. Още миг и действително щеше да полети, усети как пръсците на краката му се напрегнаха, за да го оттласнат в простора. Прекъсна го обаче рязката светлина, съпроводена с тътен. Тя прогони музиката от главата му, изпари желанието за летене и го върна към реалността. Разноцветни светли точки се взривяваха в нощното небе над София, превръщайки се в множество по- малки светещи точки. Този цветен взрив бе пригласян от тържествен тътен. Матей прибра разпънатите си ръце към тялото и зяпна с отворена уста ферията от светлини, цветове и звуци. Как бе могъл да забрави! Днес беше 19ти февруари. Денят на обесването на най- великият българин, човекът с когото можеше да се отъждестви българския плам и сила. Апостолът на свободата- Васил Левски. Зарята бавно и тържествено угасваше над смълчаните сгради на монотонния град. Денят умираше, но не и славата и спомена. Един помен за една светла личност бе приключил. Така до следващата година, без някой да извлече поуката от един светъл пример, идващ от миналото. Примерът, какво значи да бъдеш българин. Матей обърна гръб на бездната и провлачи крака по замръзналия цимент. Вдиша дълбоко студения, нощен въздух и усети, че е жив и има за какво да се бори. Чувството си заслужаваше!
********************* Лора Николова посрещна Матей с широка и гостоприемна усмивка на лице, и с безкрайни извинения за неработещия асансъор. Гостът прекрачи през прага на тъмнокафявата врата, която бе украсена малкия кръг на шпионката и бронзовото чукче, което заместваше звънеца. Не видя табелка с име или фамилия върху вратата, предположи че това се дължи на скорошното настаняване на Лора. В апартаментът го посрещна добре познатата миризма на латекс, с която започваше да свиква. Имаше обаче нещо, което направо взриви рецепторите в носа му. Миришеше вкусно на домашно приготвена гозба, която можеше да бъде предизвикателство за всеки, особенно пък за един ерген, който предимно се хранеше със сухоежбини. Дългият Г-образен коридор, по който Лора го поведе, съединяваше всичките помещения на просторния, четиристаен апартамент. Лора изрично помоли да не се събува и той чуваше как грайферите на зимните му обувки поскърцват, върху гладката повърхност на тъмносиния испански теракот, който застилаше пода на антрето. Влязоха във вратата, която бе разположена точно срещу входната. Тя представляваше голям, светъл правоъгълник в сумрачното антре, изцяло направена от матирано релефно стъкло, обградено от стилна дървена каса. Помещението, което се криеше зад тази врата, изненада Матей със своя простор. Това явно бе холът. В него имаше два елемента, които бяха изненадващи за новодошлия. Единият бе човек, чието присъствие стресна Матей, защото той мислено се бе настроил, че ще е сам с Лора. Човекът се бе разположил удобно в един от кожените фотъойли, които имаха същия тъмнокафяв цвят като на входната врата. Може би бяха избирани в тон с нея. С влизането на Матей в хола, непознатият скочи и гостоприемно му подаде ръка за запознанство или за добре дошъл. Матей първоначално изобщо не се ориентира в обстановката, защото освен присъствието на непознатия и огромноя му ръст, нещо друго привлече вниманието му. Точно над лявото рамо на едрия мъж, на стената, която бе боядисана в бледорозово, той видя снимка. Нея бе виждал и в старото жилище на Лора. Портретът на починалата майка на Лора. Образът върху него, имаше силно излъчване, което се усилваше допълнително от факта, че приликата с лицето на Лора бе огромна. Все едно, че ставаше въпрос за една и съща особа. Впечатленията бяха изместили вниманието на Матей, защото той със закъснение чу настойчивите думи на Лора: - Господин Пропанов, ще се запознаете ли най- после с моят годеник Андрей Манолов! - Разбира се, разбира се!- отвърна притеснено той и подаде ръка, която изчезна в огромната лапа на мъжагата отсреща. След размяната на обичайните любезности, те се настаниха удобно в меките фотъойли и подеха непринуден разговор. Постепенно започнаха да се стопяват баналните задръжки, които съществуват между непознати събеседници. Матей научи, че Андрей е патоанатом и работи към полицията, занимава се със съдебна медицина. Андрей сам потвърди, че лично е правил аутопсиите на самоубилите се млади хора, от които Матей така силно се интересуваше. Той слушаше и наблюдаваше едрия, чернокос мъж и му бе трудно да повярва, че този човек ежедневно работи с човешки трупове. Може би за това пречеха огромните кафяви очи на Андрей, които бяха изпълнени с топлота и разбиране, също и голямата, предразполагаща усмивка. Тези черти пречеха на Матей да свърже мъжагата с професията му. Но също пречеше и разсъждаването, ограничено в рамки, защото човек винаги в своето съзнание изграждаше илюзии и самозаблуждения, които при сблъсъкът с реалността едва ли не водеха до стрес. Така се случваше, когато на хората се поставяха етикети.
Думата бездна, накара Матей да трепне, защото си спомни своето преживяване на покрива от преди малко и той отвърна:
Събеседниците за миг замълчаха, всеки потънал в своите размисли, а Лора се изправи и излезе от хола. Матей предположи, че е отишла до кухнята, за да се срешне с източника на прекрасния аромат, който продължаваше да провокира обонянието му.
|