Ако още се борите с детето си, което изживява стадия на първото юношество, ще научите с облекчение, че природата ви готви един много по-лесен следващ етап.
Прекрасно си спомням първото юношество на най-големия ми син. И двамата с жена ми скърцахме със зъби и се молехме: „По-бързо да навършва три години, че вече не издържаме!" И наистина, щом настъпи дългоочакваният момент, той коренно се промени. Знаехме: започва нов, много по-лесен етап в развитието му и въпреки това не ни се вярваше, че тригодишният ни син и малкият демон отпреди половин година са едно и също дете.
Спомням си например, че веднъж, малко след третия си рожден ден той ме попита: „Татко, може ли да погледам телевизия?" Едва не паднах от учудване, тъй като през цялата предишна година, не му беше й хрумвало да поиска разрешение за нещо. Това поведение бе знак за нов стадий на развитие, през който детето прави всичко възможно, за да се държи мило и да задоволи изискванията на родителите си. То изпитва истинско удоволствие да бъде сговорчиво, докато през първото юношество често оставате с впечатлението, че единственото му желание е да ви слага пръти в колелата.
Предучилищният период трае приблизително от три до шестгодишна възраст. Обратно на предидущите етапи, той не може да бъде свързан с никаква специфична или характерна задача. Детето ви се развива, отдавайки се на многобройни дейности. Начинът, по който подхожда към тях и ги овладява, ще определи представата му за себе си. Така ще се изгради и структурата на личността му, която ще придобие окончателната си форма след шестия му рожден ден.
Преди да се спрем на различните задачи, които трябва да изпълни в развитието си, да прегледаме набързо този етап, година по година, за да дадем обща представа за типичното дете на три, четири и пет години.
Тригодишното дете
Да започнем с тригодишното дете. То е много по-уравновесено и само по себе си, и в отношенията си със заобикалящия го свят. Извършило е прехода между бебе и дете. Вече не е така неспокойно като през преходния период. Затова и не се нуждае толкова от закрилата на ритуалите. Не чувства необходимост да прави всичко по неизменен начин. Владее го нов дух на сътрудничество и желание да получи одобрението на родителите си и дори на по-големите деца в семейството.
Докато на предишния етап е било най-големият бунтар на света, ето че сега е щастливо, когато се подчинява и ви доставя удоволствие. Вече не изпада в истерични кризи и родителите забелязват, че могат наистина да разсъждават заедно с него (докато доскоро са имали чувството, че това е съвършено невъзможно).
Детето вече не е и толкова властно, егоистично или тиранично. Родителите не се чувстват длъжни да изпълняват всяко негово желание. Господарят, малкият диктатор, който е държал да налага волята си на всички, е абдикирал. Тригодишното дете започва да усеща в себе си способност да дели, да изчаква реда си. По-добре умее кротко да се занимава с нещо, вместо всичко да разбърква, както предишната година. Това се дължи отчасти на новопридобитото доверие в себе си, отчасти на отшумяването на безпокойството, присъщо на. прехода. Двигателно-мускулната му дейност е по-сигурна. По-търпеливо се облича или реди кубчетата. Напредъкът в езика му позволява по-добре да разбира другите и по-добре да контролира поривите си. Обожава новите думи. С разширяването на интелектуалния му хоризонт пред него се разкрива цял един нов свят от въображение и фантазии. На тази възраст детето изпитва неустоима потребност от компания, затова си измисля другарче в-игрите, дете или животно, което само то вижда. Ако е принудено да си играе само през повечето време, изкушението да си създаде въображаемо приятелче ще бъде по-голямо. Това не бива да тревожи родителите. Другарчето в игрите може да съществува години наред. После ще изчезне. Междувременно ще е представлявало нещо като система за сигурност за своя създател.
Отношенията с връстниците също придобиват голямо значение. На две години детето е било на стадия на успоредните игри. Сега в него се развива способността да действа заедно с другите, да си чака реда, да дели това, което има, да разменя играчките си.
Третата година е наистина „златната възраст" - крайно приятно време за родителите, както и за детето, което желае да живее в мир с вселената си. Детето обича живота, мама и татко, има добро мнение за себе си. Родителите би трябвало да се възползват от този щастлив стадий, защото следващият ще бъде наситен с движение и шум.
Третата година е етап на равновесие. Но природата ни готви още един етап на неравновесие - четвъртата година. Детето пак ще стане необуздано, преди да достигне нова фаза на интеграция. На четири години то разбива предишното равновесие. Ако трябва да опиша децата на тази възраст с няколко думи, ще кажа, че приличат на двегодишни деца, но са по-зрели и по-лесно се овладяват.
Четиригодишното дете
Тази възраст е белязана от неравновесие, несигурност и липса на координация в почти цялото поведение. Детето, което доста добре е координирало движенията ей на три години, сега започва да се спъва, да пада, да се бои да не падне, физическите признаци за напрежение са по-чести: детето примигва, гризе си ноктите, бърка си в носа, опипва половите си органи, смуче палеца си. Може дори да получи лицеви тикове.
В същото време то се превръща в индивид със силно развито социално чувство. Високо цени приятелството, макар трудно да се разбира е приятелите си. В присъствието на други деца проблемите му напомнят онези, които е имало на две години. То е властно, конфликтно, агресивно. На родителите им се струва, че се е върнало назад, докато всъщност става дума за скок напред, който води към нов стабилен и положителен етап - петата година. Вярно е впрочем, че четиригодишното дете прилича на дете на две години и половина. То има същите крайни реакции - ту е срамежливо и кротко, ту свръхвъзбудено. Много деца на тази възраст отново се привързват към ритуалите. Създават си неизменни навици за ядене, обличане или спане. Става много трудно да ги накарате да приемат каквато и да е промяна. Афективното им безпокойство се изразява в сълзи, хленчене и безброй въпроси.
Четиригодишните обичат да играят заедно. Но ако някой антрополог се заемеше с изучаването на социалната им психология и на племенния им живот, би му се отворила много работа. Социалните отношения на тази възраст нямат нищо общо със светските сбирки; те винаги са бурни и размирни. Щом се обособи група, натрапниците биват изгонвани. Тук много се командва, изисква, бута, удря. Езикът се превръща в хвалба. Охотно се разменят обиди. Това е откровено груба възраст, която не се съобразява особено с чуждото мнение.
За да характеризира тази възраст, Гезел предлага епитета „разюздана". Детето е разюздано в двигателното си поведение. То рита, бие се, гневи се. Разюздано е и в речника си. Очаровано е от думите и тяхната звучност. За пръв път разбира, че съществуват думи - повечето от тях с по три, четири или пет букви, - които не са по вкуса на родителите му.
Дава си сметка, че мама и татко ще подскочат, ако произнесе някоя от тия перли, най-вече в присъствието на други хора. Особено го радват нецензурните термини. Способно е да каже: „Мамо, знаеш ли какво искам за обяд? Шунка, моркови, сладолед и ако!" Тук ще се разсмее, неиздържало на неустоимата си духовитост и напълно наясно с принципа на „подсилването", обяснен в глава 8. Опитната майка ще се въздържи да придаде стойност на тези кратки думички, като изрази недоволство и по този начин им обърне внимание. Тя no-скоро ще се направи, че не ги е чула. Когато детето навърши пет години, от тях няма да има и следа.
Четиригодишното дете е разпасало и в контактите си с хората. То обича да се противи на нарежданията и заповедите, забраните го дразнят, прави се на интересно, хвали се, ругае. „Ще те набия" е любимата заплаха, която отправя към другите деца. Въображението му също се развихря и се превръща в един от факторите, които му пречат да различи действителността от илюзията. Демаркационната линия между реалното и въображаемото не му изглежда съвсем очевидна. То е пълно с неправдоподобни истории, които ви разказва, без да му мигне окото. На тази възраст родителите не бива да го наричат „лъжец". Това би би било грешка, защото всъщност то се опитва именно да различи действителността от фикцията. Само че докато го прави, загубва контрола над въображението си. Така то може да каже на родителите си, че е видяло в градината „животно, по-голямо от къщата" или че вчера следобед се е „качило на луната с ракета".
Четиригодишното дете няма друго чувство за собственост, освен убеждението, че всичко наоколо му принадлежи. Но то не е „крадец", както не е и „лъжец". Просто смесва факта, че държи нещо в ръце, с идеята за притежание. Играчката, взета от съседчето, е „негова", защото е играло с нея, сложило си я е в джоба и я е донесло вкъщи. Такава е теорията за собствеността, когато сте на четири години.
Динамичността му е изключителна, скоростта, с която се придвижва- много висока. То се качва и слиза по стълбите тичешком, хвърчи из къщата или апартамента, шумно затръшва вратите. И думите произнася бързо. Истински бъбривко е, обожава да говори за каквото и да било. Сам си коментира околния свят и понякога сам се слуша.
Обича безсмислените думи и римите. С едно от момчетата ни веднъж измисляхме рими в продължение на половин час. Осведомените родители могат да използват тази нова страст към езика, за да играят с детето на всякакви игри на думи (виж глава 11). Особена слабост има към хумора, преувеличенията и броилките. Ако решите да участвате в играта, четиригодишното ви хлапе много ще оцени такъв един зададен от вас въпрос: „Случайно да имаш слон в джоба си?"
Обича драматизациите, театралната игра и добре си служи с марионетки. Способно е да организира безкрайна пиеса вкъщи и навън със своите кубчета, коли, камиончета, влакчета, корабчета и кукли.
На тази възраст детето ни напомня онзи човек, описан от Стивън Лийкок, който веднъж се метнал на коня и се понесъл „във всички посоки". Четиригодишното дете никога не знае къде точно отива. Голямата скорост, с която се премества в пространството, и неустановената му умствена структура го отвеждат по странични и непредвидими пътища. Едно такова дете, което майката попитала какво рисува, отговорило: „Откъде да знам, още не съм свършил!" И наистина, детето може да започне да рисува костенурка, която пътьом да се превърне в динозавър или камион. Същите неподозирани отклонения забелязваме, когато ни разказва какво е видяло.
Както го описва Гезел: „То може да бъде спокойно, шумно, кротко, безапелационно, отворено, властно, загадъчно, независимо, общително, може да е атлет, артист, реалист, фантазьор, кавгаджия, може да е сговорчиво, безразлично, любопитно, прямо, разговорливо, остроумно, догматично и тъпо."
Поради особеностите на тази възраст към четиригодишните деца трябва да се отнасяме твърдо. Слабите или колебливи родители ще имат много неприятности. Четиригодишното дете харесва разнообразието. Често му е необходимо да сменя ритъма. Опитната майка винаги ще измисли някоя нова дейност, за да го заинтересува и да го отклони от ситуация, която не върви на добре, Игрите му и поведението му могат лесно да се изродят в някоя глупост, ако не се контролират. Майката или бащата трябва да предугадят този момент и да предложат нещо ново и интересно.
Поради по-развитото му социално чувство и поради факта, че приятелството е по-ценено на четири, отколкото на три години, ако се наложи да накажете детето, изолирайте го от групата. Кажете му нещо такова: „След като не умееш да си-играеш с Томи и Стийв, играй си самичък. Може би след малко ще ти позволя пак да играеш с тях. Ще видя." Във всеки случай дайте му възможност да запази достойнството си. Така ще мотивирате желанието му да промени поведението си, за да се присъедини отново към групата. Добре е, ако е възможно, да обявявате решенията си със спокоен тон, без властни и наказателни интонации в гласа си. .
Такова е четиригодишното дете, и точно когато родителите започват да се питат струва ли си изобщо да се живее с това малко чудовище, то навършва пет години. Всичко внезапно се променя! Неравновесието на четвъртата година е заменено от равновесието на петата.
Петгодишното дете
Петата година е прелестна възраст. Край на разюзданото поведение. Сега детето охотно се проявява като разумно, сериозно, стабилно и уравновесено. Изпълнено с вътрешна сигурност, то е спокойно, симпатично, не толкова взискателно в отношенията си с другите, опитва се да прави само онова, което му се удава, и затова обикновено успява в начинанията си. Докато четвъртата година означава люшкане във всички посоки, петата е синоним на съсредоточаване и яснота. Обратно на четиригодишното дете, което често не знае какво ще рисува, преди да започне, петгодишното предварително си съставя точен план и го изпълнява. Докато на четири години да зареже рисунката или да я промени в движение не го е смущавало особено, на пет детето обича да довършва започнатото. На четири години то върви напосоки, на пет знае къде да спре. И обратно на буйното си и разпасало поведение отпреди година, сега проявява голяма пестеливост в двигателната си дейност и я контролира добре.
Петгодишното дете е щастливо, че живее в нашия свят. То е прагматично: „Дупката се копае, сладоледът се яде." Не е в конфликт със себе си, нито с околните. Доволно е от себе си, другите също са доволни от него. Преоткрива духа на сътрудничество и одобрение, който е проявявало на три години, но на по-висш етап. Мама е все още центърът на вселената му и то обича да бъде до нея, да действа за нея и с нея. Слуша я, а само преди няколко месеца упорито й се е противопоставяло. Както на три години отново е съгласно да му казват какво трябва и какво може да прави.
Въпреки голямата му привързаност към къщата и майката, домът вече не му е напълно достатъчен. Узряло е за по-разширени социални хоризонти. Обича да играе с другарчетата си от квартала. Готово е за забавачката и дори няма търпение „да ходи на училище". Забавачката е за него идеалното място, тъй като една компетентна учителка може да му помогне да разгърне огромните си интелектуални способности. Ако наблизо няма детско заведение, ще трябва да обърнете специално внимание на игрите му.
Ето как Гезел описва петгодишното дете: „То притежава забележително уравновесена комбинация от навици и качества като независимост и общителност, самоувереност и приспособеност към социалните правила, ведрост и сериозност, благоразумие и логичност, учтивост и безгрижие, съчувствие към другите и вяра в себе си."
Така е, трябва да му го признаем - предлага ни прекрасно дозирани качества. Истинско удоволствие е да се общува с него. Във физическо отношение е придобило добро мускулно равновесие и сръчност. В афективен план е напълно уравновесено. В интелектуален - прелива от любознателност и учи нови неща с ентусиазъм. Петата година е тази чудесна възраст, в която детето приема живота такъв, какъвто е, и го харесва. Но да му дадем думата - попитаме ли го „Какво обичаш най-много?", то отговаря „Да си играя."
Виждате, че има огромни психологически разлики между децата на три, четири и пет години. Онзи, който участва в живота им и ги възпитава, следва да държи сметка за тях. Не очаквайте от четиригодишното дете да се подчинява като петгодишното. Но въпреки разликите, тези три възрасти имат и много обши неща, затова ги включваме в един и същ стадий на развитие.
През предучилищните три години за възпитателя има неотложни задачи, които непрекъснато се появяват като темата в музикалното произведение. Тя звучи различно, но мотивът е все същият. Кои са лайтмотивите, кои са спешните задачи на тази възраст? Какво трябва да научи детето, за да допълни себепредставата си и доизгради основната структура на личността си?
Задоволяване на биологическите потребности
Тук спада преди всичко необходимостта да се осигури пълното му мускулно развитие. Детето ви проявява естествен стремеж да освобождава енергия - то тича, скача, катери се, върти се, шава, с други думи не се спира на едно място. Тъй като в биологически план родителите са много по-независими същества, те имат склонност да пренебрегват и подценяват този динамичен биологически аспект.
Наблюдавах веднъж на отсрещната маса в един ресторант млада двойка с около четиригодишно момченце, което не спираше да се върти на стола си. Раздразнен, бащата възкликна: „Не можеш ли да седиш мирно?" Изпитах желание да му кажа (само желание, разбира се): „Не, не може, както и вие не сте могли на неговата възраст!" Този баща очакваше от сина си биологическа зрелост, каквато той нямаше как да притежава.
Гледайте на детето си между третата и петата му година като на биологически завод. То поглъща суровини под формата на храна и ги използва, за да произвежда огромно количество енергия.
Един психолог направил следния експеримент: заснел в обществена градина едночасовото поведение на дете в предучилищна възраст. След това показали филма на член на университетския отбор по американски футбол и го помолили в продължение на час да прави същото, каквото правило детето. В края на часа футболистът бил напълно изтощен.
Всичко това показва, че трябва да осигурявате на детето си голямо пространство и много игри вкъщи и навън. Те ще му позволят да изразходва безкрайната си енергия и да извършва, упражненията, необходими му за да укрепи контрола над мускулите си и тяхната ефикасност. Децата имат нужда да тичат, скачат и крещят. Това често не е по вкуса на възрастните, които жадуват за мир, спокойствие и ред. Затова ни е трудно да задоволим напълно биологичните нужди на детето си. Само че не го ли оставим конструктивно да освободи огромната си енергия, то с положителност ще го направи по разрушителен начин. Мускулите му и мускулната му координация не могат да се развиват, ако няма непрекъснатата възможност да си служи с всички тях. Дете, което в предучилищна възраст е било принуждавано да бъде прекалено спокойно и мирно, ще се окаже в неизгодно положение спрямо другарите си, когато тръгне на училище. Ще му липсва основна мускулна координация, за да проявява нормална ловкост в игрите и спорта (и следователно в обществените отношения).
Има и, нещо повече. Двигателната сръчност е основа на интелектуалните способности и това обстоятелство се проявява в четенето например много повече, отколкото си мислят родителите. Мускулната координация се дели на латерална и дирекционна.
Латералната може да се определи като дълбокото ни чувство за собствена симетрия — представата ни за ляво и дясно. Тя е нещо като карта на вътрешното пространство, която позволява на детето да задвижи едната или другата си ръка, единия или другия крак, двата крака или двете ръце.
Дирекционната представлява проектирането на латералната в пространството; тоест тя е съзнанието ни за ляво и дясно, за горе и долу, отпред и отзад в заобикалящия ни свят. Тя е картата на външното пространство. Дълбокото ни усещане за това коя е лявата и коя дясната ни страна, се допълва от посоката, дадена ни от външния свят.
Тези вътрешни и външни карти зависят от мускулните схеми и двигателните дейности, които детето ви трябва да усвои, преди да тръгне на училище. Те могат да се нарекат „знанието на мускулите".
Вероятно ще се запитате каква връзка има всичко това с интелектуални дейности като четенето. Много по-голяма, отколкото си представяте. Ако детето няма добра дирекционна координация, то ще чете буквите и думите наопаки. Забележете, например, че единствената разлика между буквите шише тяхната разнопосочност. Ако на пет или шест години детето ви не притежава добро чувство за горе и долу, то трудно ще различава тези две букви.
Така че дайте му възможност да се катери, да пълзи, да строи, да тича и пада. Тогава няма защо да се безпокоите за развитието на усета му за ляво и дясно и за посока.
Контролиране на поривите
През предучилищния период детето ви научава също да владее инстинктивните си прояви. Новороденото бебе е младо диваче, неспособно да контролира импулсите си.
Към възрастта на прохождането контролът все още е примитивен. Ако друго дете му вземе играчката, хлапето ви най-вероятно ще го удари, за да си я върне. Ако се спъне в количката, сигурно недоволно ще я ритне.
Между третата и шестата година обаче детето активно се заема с изграждането на система на контрол над импулсите си. Това, разбира се, не може да стане за ден-два. Ако разумно и сръчно му помагате в предучилищна възраст, към шестия си рожден ден то най-вероятно ще притежава задоволителен контрол. Иначе казано, ще е развило у себе си способност да се въздържа да удря, да задига чуждото или да проявява друг вид антисоциално поведение, което да му навлече неприятности в училище. Така че от шестата година нататък ще имате относително малко поводи за пляскане.
Някои родители като че ли не разбират, че постигането на самоконтрол изисква време. Струва им се, че кажат ли „не" на детето си, то трябва незабавно да им се подчини. Ще чуете родители да възкликват: „Не знаеш ли какво значи „не"?" Разбира се, че знае. Но системата му за контрол още не е достатъчно изградена, за да му откликне.
Обучението на детето в самоконтрол изисква голям брой повторения през целия предучилищен период. Необходимо е постоянство, за да го научите да обуздава антисоциални-те си инстинкти. Припомнете си, че след като е проговорило, то не е започнало веднага да употребява сложни фрази от сорта на: „Джони и аз отиваме до сладкарницата, за да си купим сладолед". Произнасяло е фрази от една или две думи. После е свикнало да се изразява и по-сложно. Обикновено родителите проявяват разбиране и търпение, когато децата постепенно овладяват езика. Същото търпение им е нужно и докато детето развие у себе си способност да контролира импулсите си.
Детската психоаналитичка Селма Фрайбърг илюстрира трудностите, които изпитва детето, когато трябва да овладее инстинктивните си пориви и да се откаже от каприза си, със следния забавен пример. Двегодишно момиченце много обичало сладките неща; Преди десерта то удряло с лъжица по масата и възбудено викало: „Десерт! Десерт!" Един ден за десерт имало сладолед и майката трябвало да отиде до кухнята и да го извади от фризера. Виковете и тропането с лъжицата я раздразнили и тя възкликнала: „О, Джани, потърпи малко!" Когато се върнала от кухнята, с ужас видяла, че малката е получила гърч. Седяла вцепенена на стола си и като че ли не дишала. „Джани, какво ти е?" извикала майката. Джани изпуснала въздуха си и разтворила юмручета: „Ами търпя", отвърнала тя. .
Да отложи задоволяването на желанието си изисквало такова усилие от момиченцето, че то призовало всичките си запаси от енергия, за да се противопостави на порива. Поради тази причина именно на децата им трябва толкова време, за да овладеят инстинктите си.
Приучвайки децата си да се контролират, родителите могат да допуснат две големи грешки. Например нищо да не изискват и тогава шестгодишното дете ще си остане горе-долу на двегодишното си ниво - ще е неспособно да възпира антисоциалните си инстинкти. Или обратното - на което са склонни повечето родители: прекалено рано да се опитват да го обучат да се владее. Затова е полезно да се знае кое е разумно да се очаква от детето в предучилищна възраст.
Внимателният прочит на книгата на д-р Гезел „Малкото дете в съвременната цивилизация" много би ви помогнал да нагодите изискванията си към онова, на което детето е Способно на дадена възраст. Прекалено рано оказваният от родителите натиск може да породи многобройни проблеми: отказ от храна, мързел, гризене на ноктите, страхове, кошмари - все възможни отговори, чрез които детето реагира на преждевременните опити, целящи да го принудят да се контролира. Родителите трябва постепенно и незабележимо да увеличават изискванията си за сдържане на антисоциалните инстинкти. Третата година е подходяща възраст за започване на обучението, защото е период на равновесие и сговорчивост. В този момент детето вече достатъчно владее езика, за да може да .усвои самоконтрола. Като го оставяме да изразява с думи чувствата си, ние му помагаме да развие способността си да контролира инстинктите си и антисоциалните си действия. Ако му позволим да заяви на сестра си, че я мрази, улесняваме усилието му да се въздържи да я удари или да й счупи играчките. Кажете му: „Не, Чарлс, не бива да удряш сестра си. Но знам, че те е яд на нея и ти се ще да я удариш. Затова удари вместо нея тази топка."
По този повод д-р Рут Хартли прави едно забележително предложение. Тя препоръчва на родителите да осигурят отдушник за антисоциалните инстинкти на детето, като му дадат „кукла за биене", тоест специално направена, за да получава удари без сериозни последствия. Става дума за здрави парцалени кукли. Главата е от платно с пълнеж, а чертите на лицето са избродирани с цветни конци. Зашивате за врата дамска блуза или мъжка риза и марионетката е готова. Направете по една, представляваща всеки член от семейството - мама, татко, братята или сестрите. Марионетките ще свършат много работа за неутрализиране на антисоциалните инстинкти и за успокояване на чувствата.
За да докаже ползата от тези малки създания, д-р Хартли дава следния пример: когато се ражда братчето й, Мари е на три години. Тя веднага кръщава куклата си Тони на името на брат си. В деня, когато истинският Тони се връща от болницата, Мари се отдава на нова игра - тя „бие Тони". Разбира се, всеки бой е напълно заслужен. Тони е лош, той чупи чинии, плаче нощно време. Към истинския Тони Мари е нежна и майчински настроена. Куклата й стига, за да изрази ревността си.
А ако можете да изпратите детето си на детско училище на три или четири години, то още по-лесно ще се научи да овладява инстинктите си.
Отделянето от майката
В предучилищната възраст детето ви се научава да се дели от майка си.
През първото юношество то още не е съвсем готово за това. За двегодишното дете майката е центърът на вселената и то се нуждае от нея. Затова не е добре да го пращате в детско заведение. Обикновено то още няма готовност да се разделя с майка си по няколко часа дневно, за да си играе с други деца под надзора на чужда жена (учителката). Разбира се, ако по финансови причини се налага майката да работи, очевидно е, че тя ще даде двегодишното си дете на ясли, тъй като няма избор. Но идеалното би било да не прави това, преди детето да навърши три години.
На тригодишното дете са му необходими другарчета в игрите. То вече иска да се отдели от майка си и да бъде независимо. Най-добрият начин да му се помогне в това отношение е да се изпрати в добро детско училище. И все пак, макар и да желае да е самостоятелно и да се присъедини към света на децата, то изпитва противоречиви чувства, когато трябва да напусне сигурността на майчиното присъствие. Нормално е да усеща „безпокойство от раздялата" (при някои деца то е по-силно, отколкото при други), след ката майка му е била неговата „опора" в продължение на цели три години.
Бихме могли по-добре да схванем това, ако въображаемо проникнем в съзнанието на тригодишното дете през първия му ден в детското училище и се вслушаме в следния монолог: „Мама ме изпрати на това непознато място. Каза ми, че тук ще ми хареса й че ще се забавлявам, но не съм много сигурен, че е така. Мама каза, че оная леличка е учителката. Каква ли е тя? Дали е добра? Ще се занимава ли с мен? Кои са тези непознати деца? Никога не съм виждал толкова деца накуп! Дали ще ме харесат? Дали ще си играят с мен или ще ме бият? Страх ме е. Никак не съм сигурен, че тук ми харесва. Мамо! Не ме оставяй! Толкова ме е страх, че ми се плаче."
И се разплаква. Ако минете през някое детско училище през септември, ще забележите, че доста деца плачат, а учителките ги държат на коленете си и се опитват да ги утешат.
Всички, наистина всички тригодишни деца изпитват горе-долу чувствата, които описах. Ако детето е психологически здраво и уравновесено, то ще ги изпитва за кратко. После спокойно ще се присъедини към другите деца и ще започне да си играе с тях. Но дори когато детето се заиграва с другите деца, без да плаче и да прави истории, то без особен ентусиазъм пуска майка си да си ходи.
Да видим още веднъж какво чувства: „Забавно ми е да си играя с глината, но мама ми липсва. Не ми е приятно да стоя тук сам. Мама каза, че ще дойде да ме вземе навреме, ама дали е истина? Ще й се обадя, за да съм сигурен." (И детето вдига слушалката на телефончето играчка, умно поставено там от учителката.) „Ало! Мамо! Да, аз съм, играя си с глина, интересно ми е. Скоро ли ще дойдеш да ме вземеш? Добре, мамо, довиждане."
Детето може да изрази впечатлението си от раздялата не с думи, а с нещо като „телесен език" или чрез физически симптоми. Сутринта, когато дойде време за тръгване, то може да получи силни болки в краката, гадене или световъртеж.
Понякога малкото дете реагира със закъснение на раздялата с майката. Всичко изглежда чудесно през първата седмица. Детето влиза в училището, без да протестира, и явно не го е грижа за нищо, а ние не си даваме сметка, че то просто прикрива тревогата си. Но тревогата все пак го побеждава; след две-три седмици то заявява на поразената си майка, че го е страх от училището. „Но как така? Отначало не го беше страх!" Напротив, страх го е било! Майката не е забелязала, защото се е въздържало. Накрая обаче тревогата е надделяла. Да отделите детето от себе си и да го оставите само с деца на неговата възраст е за него голяма крачка напред. Ако не можете да го изпратите на детско училище, помогнете му да осъществи необходимото отделяне, като го насърчавате да си играе със съседчетата - нещо, което, особено за по-стеснително дете, е по-трудно, отколкото ако ходи на училище. Защото там има компетентна учителка, която знае как безболезнено да го отдели от майка му. Все пак и сами можете да постигнете това. В глава 11 ще ви посоча как да пресъздадете вкъщи условия, подобни на тези в детските заведения.
Новият свят на другите деца
В предучилищната възраст детето ви усвоява отношенията „давам-взимам" с другите, тоест с равните нему. Светът на отношенията между равни е ужасно различен от семейния. Така веднъж едно момченце от детско училище искаше да си поиграе с камиончето на друго дете.
- Дай ми камиончето! - поиска то.
- Играя си с него - отвърна другото.
- Дай ми го!.- повтори първото.
- Няма! - каза второто.
- Повръща ми се, дай ми го!
Другото не отговори. Наблюдавайки подобна сцена, човек почти може да види как функционира мозъка на първото момченце: „Като кажа така, мама веднага отстъпва. Защо с това момченце номерът не минава?"
Ето как в радост и тъга, мъчително и постепенно тригодишното дете научава, че светът на отношенията с равните нему е нов свят с други правила и изисквания. При първото си съприкосновение с групата то опознава едновременно силните си страни и слабостите си. Щастливо е, че го приемат, и страда, ако го отблъснат. Научава се да дава и да получава.
Сред своите равни детето придобива социални навици. Налага му се да дели, да изчаква реда си, да моли за нещо другите, да изразява чувствата си с думи. Научава се да се бие, за да защитава правата си, да казва каквото мисли, без да прибягва до юмруците си, да участва и да наблюдава, да развива доверието в себе си чрез отношенията с другите. Никое дете не идва на света с тези основни в; социален и афективен план способности.
На три, четири и пет години детето ви ще изпитва потребност да си играе с другите деца и да изгражда у себе си съответните социални навици. Училището е идеалното място за тази цел, защото обучението се наблюдава от опитен учител. В игрите с децата от квартала то се учи да удря или да го удрят, да понася и да греши. Там няма кой да помогне на свитото дете да се приобщи към групата, да изгради доверието в себе си и да преодолее своята плахост.
Изразяването на чувствата
Между три и шест години детето ви се научава да изразява или да потиска чувствата си. В предишната глава подчертах колко е важно за него да ги назовава с думи, а не да ги изтласква, та да изплуват на повърхността под прикрита и опасна форма. През тези години то изгражда основното си отношение към всичко, което изпитва вътрешно. Или ще повярва, че чувствата и емоциите му са опасни и че ще е по-добре да им сложи юзда, или ще свикне да ги приема, независимо дали са отрицателни или положителни.
Ако имах магическа пръчица и можех да направя на всички деца само един подарък, за да подобря душевното им здраве, щях да прогоня от умовете им представата за „добро" и „лошо", приложена към чувствата. Така те биха запазили тези понятия само за действията си. Дори законът ни признава правото да различаваме чувствата от действията си.. Случва се да изпитаме желание да убием някого. Тогава казваме: „Толкова бях бесен, че с удоволствие бих го убил" - и законът не възразява срещу мислите ни. Само ако осъществим своята враждебност, той се намесва и обявява: „Това е лошо." Защо ние, родителите, не даваме на децата си същото право, което законът е осигурил на гражданите на страната ни? Защото и ние сме били лишени от него като малки. Й забраната е така дълбоко вкоренена в подсъзнанието ни, че смятаме за лошо децата ни да се изразяват по този начин.
Да вземем един пример. Майката е завела сина си на пазар. Оставила е покупките си в количката, детето също седи в количката. Появява се възрастна дама, която усмихнато се навежда над малкия: „Ах, какво миличко момченце!" Момченцето вдига поглед към дамата и извиква ясно и разбрано: „Махай се! Не те обичам!"
Как бихте реагирали на мястото на майката? Боя се, че много майки ще се скарат на детето си: „Така не се говори! Извини се на дамата!" Или пък сами ще се извинят на дамата и ще се оправдаят: „Само на две и половина е, още е малък." С други думи, много майки ще дадат на момченцето да разбере, че е лошо да казва какво чувства.
Не смятам, че са прави. Убеден съм, че на тази възраст децата имат право да обличат мислите си в думи. Вредно е за развитието на личността им, за спонтанността им, за детската им същност да ги учим да прикриват чувствата си.
Не твърдя, че всички деца във всяка възраст трябва да казват каквото мислят когато и където им хрумне. Децата следва да уважават чувствата на другите и да бъдат учтиви с тях. Но през предучилищния период те не биха могли да се отнасят деликатно към чуждата чувствителност, без да се изложат на риска да потиснат собствената си жизненост и непринуденост. Онова момченце в количката още не е умеело да разговаря тактично с дамите.
Детето трябва да бъде научено, че и другите хора чувстват нещо, когато навърши шест години; тогава ще имате възможност да му разясните, че съществуват обстоятелства и места, където може да изрази чувствата си, но че понякога e пo-добре да ги запази за себе си, за да не си навлече неприятности. Така през първите училищни години то вече само ще преценява дали да каже каквото мисли или е по-благоразумно да не го прави. Но в предучилищната възраст го насърчавайте да се изразява свободно.
Отъждествяване с мъжкия или женския пол
Все в предучилищната възраст детето ви научава на кой пол принадлежи. В предишните глави казах, че докъм третата година децата са един вид асексуални.
И момченцата, и момиченцата си играят с едни и същи играчки, харесват едни и същи неща. И едните, и другите се радват на парцалените кукли и животни. Те, разбира се, не са съвсем еднакви дори през тези години. Като цяло момиченцата узряват по-бързо в доста области (в проговарянето например). Момченцата са физически по-агресивни и активни. Но, общо взето, отликите се проявяват ясно към тригодишна възраст. От този момент нататък момченцата и момиченцата започват да се държат различно и да имат различен поглед върху себе си и света. Една наскоро излязла книга анализира резултатите от наблюдения, проведени над деветстотин деца, и резюмира разликите между половете по следния начин:
Момченцата повече се бият, вдигат пo-голям шум, поемат повече рискове, мисълта им е no-независима, по-трудно учат и са no-крехки... През първата година от живота, а и. пo-късно, умират повече момчета, отколкото момичета. Момчетата са в no-голяма степен изложени на риск от заекване, от трудности в четенето и от най-разнообразни афективни аномалии. Във физическото си развитие те изостават с година или повече от момичетата. Когато тръгват на училище, дори мускулите на ръцете им са определено no-малко развити. Момиченцата, обратно, са no-яки и no-зрели, но много no-покорни, пасивни, послушни; те са по-конформистки настроени и предпочитат заседналия живот. Интересуват се повече от хората, отколкото от предметите, проявяват no-голямо съчувствие към другите, no-чувствителни са към реакциите им и много no-лесно запомнят имена и места. Науката не е установила никаква разлика в коефициента на интелигентност на момчетата и момичетата в детството им, но е открила, че те притежават различен стил на мислене и интелектуални постижения. Момичетата са първенци в езиково отношение. Те проговарят преди момчетата, а по-късно правят no-малко правописни грешки и пишат повече. Момчетата ги изпреварват в областта на абстрактното мислене, включително математиката и науките. Момчетата проявяват и no-голяма склонност към творчество.
Как да се обяснят тези дълбоки и така рано проявени различия? По всяка вероятност те се дължат на хормонални или генетични фактори, от една страна, и на начина на възпитание, от друга. Експертите не са на едно мнение по въпроса за предимството на биологическите фактори пред възпитателните и културните.
Но във всички случаи, ние, като родители, трябва да направим така, че нашите момчета и момичета да достигнат до дълбоко съгласие със своя пол. Ясното утвърждаване на собствената идентичност като представител на определен пол е жизнено важно за себепредставата и за душевното здраве на. детето.
Да си припомним, че и момченцата, и момиченцата имат склонност да се отъждествяват с майка си, която е главното лице в живота им, докато са малки.
Понеже обича майка си, момчето не по-малко от момичето желае да се отъждестви с нея. Нормално е тригодишното момченце да й каже, че като порасне, ще стане „като мама"! Не рядко момченцето изявява желание да обуе обувките на майка си, както впрочем и на баща си, да използва червилото или парфюма й.
Между три и шест години обаче момчетата и момичетата обикновено тръгват по различни пътища в психологическото си развитие.
От третата година нататък детето е вече достатъчно зряло в интелектуално отношение, за да осъзнае разликата между половете. Случва се все пак и още да не разбира как стоят нещата. Едно петгодишно момченце, на което показали голо бебе и го попитали от какъв пол е, отговорило: „Не знам, не мога да позная без дрехите."
Тъй или инак, по един или друг начин децата между три и шест години откриват, че момчето има пенис, а момичето няма. Това откритие е повратен момент в живота на много от тях, макар доста родители да предпочитат да си останат в блажено неведение и да затварят очи пред значението му. Родителите, естествено, го пренебрегват, защото е от областта на секса, а мнозина от тях са под влияние на силно изтласкване, което ги прави глухи, неми и слепи към чувствата, изпитвани от децата по този повод.
Колкото по-здраво е отношението в семейството към сексуалността, толкова по-слаб е психологическият шок, който ще понесе детето, когато направи „откритието" си. Колкото по-забранителна и гузна е сексуалната „атмосфера", толкова по-трудно детето ще асимилира изненадващия факт. Но независимо от семейната обстановка, всяко дете реагира различно, по свой личен, единствен по рода си начин. Какви са все пак типичните реакции на децата, когато откриват, че момченцата имат пенис, а момиченцата нямат?
Момиченцето може да се почувства ощетено и да си помисли, че принадлежи на по-малоценен вид. Или да реши, че е родено с пенис, който му е отнет, вероятно за наказание. Знам, че някои от вас ще си помислят: „Що за безсмислици! Никога не съм чувал подобно нещо!" Но това, което току-що казах, е резултат от наблюдения, правени от специалисти над хиляди малки деца. Ако сте широко скроени, ще стигнете до същите заключения, като се вгледате в игрите и се вслушате в разговорите и въпросите на детето ви. Спомням си например, че когато беше на около три години, малкият ми син попита майка си: „Мамо, къде ти е пишката?" Тя отговори: „Мама няма пишка. Само момчетата и мъжете имат." „Не, имаш - настоя синът ни. - Къде е? Скрила ли си я?"
Ако майката наблюдава без предразсъдъци поведението на детето си, тя ще забележи реакциите му към анатомичните различия на половете. Ето какво пише в дневника си майка на тригодишно дете:
Каролин завижда на половия орган на брат си Били, който е на пет години, и го показва по много начини, особено когато се опитва да уринира права като него. Тази сутрин я видях да го върши. Беше сама в банята. Свали гащичките си и застана пред тоалетната, сякаш ще пишка. Но явно реши, че така не става, и се отказа. Тогава си прещипа кожата и се опита да я сгъне във формата на пенис; очевидно мислеше, че може да го направи и така да се изпишка. Но не успя - кожата се оказа недостатъчна. Опита се още веднъж да уринира права. Накрая се изкатери върху тоалетната чиния, възседна я с лице към стената и се изпишка. Слезе и обу гащичките си.
Да разгледаме този въпрос. Момиченцата се чувстват донякъде ощетени и завиждат на момченцата. Това не означава непременно, че изживяват травма. Обикновено, ако момиченцето има уравновесена представа за себе си, то ще свикне с мисълта, че е различно. Ще разбере, че притежава много други неща, които компенсират липсата на някакъв си придатък.
Майката би помогнала на дъщеря си, като й обясни, че момченцата и мъжете имат пенис, но тя притежава нещо, от което те са лишени - матка. Може да уточни, че матката е примерно специална торбичка за бебета в корема на момиченцата и жените, че когато пораснат, момиченцата могат да имат бебета, а момченцата - не. Спомням си за едно момиченце, чиято майка му бе обяснила всичко това и което на другия ден пристигна на училище и гордо обяви: „Аз имам матка, аз имам матка!"
От своя страна момчетата могат да изпитат истински шок, когато открият, че жените и момичетата нямат пенис. Момченце с примитивно и буквално мислене би могло да заключи, че пенисът им е бил отрязан и че същото ще се случи и на него, ако не слуша. Така едно петгодишно момченце попитало веднъж майка си къде й е пенисът. Тя му припомнила, че вече му е обяснила - мъжете и момчетата имат, но жените и момичетата нямат пенис. То отвърнало: „А, да, спомням си, отрязали са ти го!"
В дом, в който цари здравословна и открита атмосфера по отношение на сексуалността, в който на половите органи се гледа спокойно, момченцето може и да се разтревожи, че нещо ще се случи на пениса му, но бързо ще се успокои. Момченцата обикновено се гордеят с пениса си и обичат да го показват на родителите и приятелите си. Ако майката не се притеснява от тези неща, тя искрено ще се забавлява от наивния начин, по който синчето й се хвали с наскоро откритите си мъжки атрибути. Ето една такава случка, разказана от учителка в детско заведение:
Тригодишните Карл и Дженифър строят къща от огромни кубчета. Изведнъж Карл вдига поглед и казва: ,“Имам пиш." Дженифър продължава да си играе. Карл настоява: „Искаш ли да дойдеш с мен в тоалетната и да ме видиш как пишкам?" Дженифър кима. Става и отива с Карл в тоалетната. Следвам ги незабелязано и ги наблюдавам иззад вратата, без да ме виждат. Карл разкопчава панталона си и гордо заявява: „Имам си пенис." Дженифър свива рамене и прозаично отвръща: „Знам." Карл уринира, а Дженифър го наблюдава. Изглежда донякъде заинтересована, но нищо повече. Накрая Карл уточнява: „Няма нужда да сядам като теб, мога да пишкам прав." „Много важно, упорито казва Дженифър, и брат ми пишка така."
Какво да направи майката, за да помогне на детето си да утвърди принадлежността си към женския или мъжкия под? Основният фактор е вие и съпругът ви да приемете пола на детето си. Ако сте щастливи, че имате момче, има всички шансове и то да е щастливо, че е момче. Ако сте доволни, че имате момиче, и то ще се радва, че е такова.
Но момченцето и момиченцето се нуждаят и от модели за подражание. В това отношение смятам, че за момиченцата е по-лесно да приемат и да утвърдят съзнанието за пола си. По много причини. Една от тях е разликата между днешното градско общество и обществото отпреди сто години. По онова време повечето хора са живели на село или в малки градчета. Тогава момченцето непрекъснато е виждало баща си. Ходело е подире му из стопанството. Дори ако бащата е бил например нотариус в провинциално градче, той се е прибирал да обядва вкъщи. Днес бащите тръгват за работа рано и се връщат късно вечерта. Момченцата рядко ги виждат през седмицата.
Преди сто години е имало много малко учителки и момченцата и момиченцата в началното училище са били обучавани предимно от мъже. Сега момчето среща понякога своя пръв учител едва в края на гимназията. Разводите също са довели до липса на мъжки модел за момчетата. Обикновено детето се присъжда на майката. Тази ситауция е по-лесна за момиченцата, защото те имат нужда именно от женски модел. Но какво става с момченцето, което най-вероятно рядко ще вижда баща си? Къде да намери своя модел?
Има едно просто, но очевидно трудно приложимо средство: бащата трябва да прекарва много време с детето си, момче или момиче. Бих желал да притежавам някой чудотворен аргумент, с който да убедя бащите колко е важна ролята им. За съжаление много мъже са дотолкова роби на амбициите си и на неустоймата си потребност да преуспеят, че не намират време да общуват с децата си, докато са малки.
Логическото им обяснение е, че работят много, за да осигурят финансово бъдещето на семейството си.
По-късно, когато децата пораснат, ще могат да им обръщат повече внимание, мислят те. За беда рядко става така. Когато бащата не посвещава достатъчно време на малките си деца и не установи с тях здрава връзка през тези решителни години, впоследствие самите деца не проявяват особен интерес към него. А това е твърде жалко.
Дори много зает баща може да направи за момченцето си (или за момиченцето си) какви ли не неща, за които обикновено не се сеща. Би могъл например да държи в работата си цветни картички и да ги изпраща на детето си по пощата. Децата не водят кой знае каква кореспонденция и ще бъдат луди от радост, ако получат писмо от татко. Таткото може и да им телефонира от време на време. Един петминутен разговор значи много за детето.
Всеки баща би следвало да заведе своето дете в службата си и да му покаже какво прави там. Важно е да му обясни по достъпен начин с какво се занимава. Някои професии са по-лесни за обяснение от други. Майката пък може да помогне на детето да си играе на „татко работи". Или пък да го подтикне да напише книга, озаглавена „Работата на татко". Ще обясня подробно как става това в глава 11.
За да изразят принадлежността си към дадения пол, и момченцата, и момиченцата се нуждаят от съответната дегизировка. Ако поразровите у дома, сигурно ще намерите" за момиченцето си стари дрехи, обувки, шапки и бижута на мама. За момченцето е по-трудно. И все пак снабдете го с шапки, стари джинси, стари обувки, войнишки дрехи, кепета, каски. Ако нямате, идете в магазина за военни аксесеоари, все ще намерите нещо подходящо.
Още по-важно е отношението на бащата и майката към момченцето или момиченцето им. Ако майката е горда не само с женствеността на момиченцето, но и със зараждащата се мъжественост на момченцето, всичко ще е наред. Тя трябва да приеме, че да се инати, да бъде палаво и невнимателно, да вдига врява е в природата на момчето. Не бива да се опитва да го превърне в кротко, послушно и спокойно същество, което да прилича на момиче.
Колкото до бащата, и той има своята решаваща роля. Нему се пада да посвети момчето в по-суровите мъжки игри. В същото време той може да обгради момичето с нежност и мекота, за да насърчи кокетството и женствеността му.
Не е зле родителите да помнят, че никое дете не е напълно мъжествено или женствено. Как иначе двата пола биха постигнали разбирателство? Редно е да избягваме клишета като: „За да си мъжествен, трябва да си твърд и нечуствителен", „Момчетата не плачат" и „Момичетата няма защо да мислят". Ние искаме да направим от нашите момчета мъже, способни да проявяват „женски" качества като съчувствие и разбиране. И държим момичетата ни да станат жени свободомислещи, оригинални, способни да рискуват и да разсъждават не по-малко логично от мъжете.
Поради тези причини не бива да бъдем тесногръди в схващането си за женското и мъжкото поведение, което предаваме на децата си.
Децата трябва да проявяват чувства и да имат поведение, свойствено и на двата пола. Няма да навреди на тригодишното момченце, ако помага вкъщи, ако майка му го научи да готви или да прави сладкиши. Нито на момиченцето, ако си играе с камиончета и пожарникарски коли. Стига да искат. Насърчавайте децата си да се държат, както се очаква от пола им, но не се поддавайте на клишетата и не изпадайте в крайности.
Сподели с приятели: |