Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Според Спенсър социалните институции биват няколко типа:

— домашни институти (семейство, брак и т.н.);

— обредни церемониални институти (обреди, ети­кет и т.н.);

— политически институти, възникващи във връзка с преноса на вътрешногруповите конфликти в междугруповите (политическа организация на обществото, класи, централни органи на властта, армия, полиция, съд, служби за сигурност, данъчна полиция и т.н.);

— църковни институти;

— професионални и промишлени институти.

Всички институти отговарят на определена обществена потребност. Те трябва да си сътрудничат, за да поддържат обществото в нормален и самооптимизиращ се вид — те са регулатори на конфликтите. Ако между тях започват конфликти, социалният организъм започва да се разпада¹⁵⁸.

Емоционалният живот на индивида е резултат от непрекъсната борба на дълбоко вградени в психиката му антагонистични сили — първичните инстинкти.

Фройд разглежда личността като структура, изградена от три психични инстанции: АЗ (съзнание), ТО (Id) и СВРЪХАЗ (съвест) — „трите страни, области, провинции, които съставляват душевния апарат на човека”¹⁵⁹.

Водещото положение във философията на Фройд е, че човекът е подвластен на сексуалността. За разлика от неживата материя, живата материя се стреми да изпитва наслаждение във и от живота. При това наслаждението е толкова по-интензивно, колкото то е по-първично и грубо. А понеже сексуалната любов е най-интензивното от достъпните човешки наслаждения, именно тя въвлича неговите АЗ и СВРЪХАЗ в конфликти със сексуалния инстинкт.

Съзнанието, т.е. АЗ-ът е тази преграда и този защитен механизъм, който не разрешава на слепите нагонни инстинкти да погълнат изцяло човека и да го доведат да саморазрушение, като ги смекчава и ограничава, без да им позволи да бъдат задоволени напълно. Това АЗ-ът осъществява, като заема енергийни ресурси от СВРЪХАЗ-а, който е психическата сила, осъществяваща чрез своите механизми, т.е. чрез механизмите на Съвестта, моралния контрол върху поведението на човека и по този начин налага върху неговия АЗ нравствените норми и изисквания.

Така логично се стига до конфликт между АЗ-а и СВРЪХАЗ-а. АЗ-ът се травматизира от своята обикновеност, от непостижимостта на СВРЪХАЗ-а, от невъзможността си дори да се доближи до идеалния СВРЪХАЗ, с когото той, реалният АЗ, „се съизмерва, към който се стреми, на чието изискване за постоянно усъвършенстване се старае да отговори”. Този „постоянен страх на АЗ-а от безмилостно взискателния Свръхаз” потиска човека и той започва да изпитва чувство за вина — неконтролируемо и всеобземащо го страдание, „най-непоносимото страдание, което съпътства цивилизования човек”^160,161.

Дълбокото, разтърсващо чувство за вина у АЗ-а, съпричинено от дисциплиниращата и укоряваща сила на Съвестта, преминава в ново качествено състояние. То престава да бъде само вина, породена пряко от страха от наказание от стоящия по-горе и имащ власт индивид, т.е. от по-възрастния човек, от родителя.

Да обърнем внимание на факта, че в случая детето иска да бъде като този по-възрастен индивид, да бъде като него — „да бъде като”). Качествено новото състояние на вината е следствие от възпиращото чувство за самоконтрол, от изпитаното угризение, което отива още по-нататък и кара човека да се въздържа от нарушаване на колективни норми (морал, етика, религия) на обществото.

И в същото време да обърнем внимание, че от своя страна човекът иска да бъде част от обществото, да бъде част от него — „да бъде част от”.

Така става пределно ясно съществото на еволюцията — тя се изразява в решителен преход при човека от „да бъде като” (сравняване с отделен индивид) към „да бъде част от” (присъединяване към цялото общество).

Ето защо наистина може да се каже, че АЗ-ът е „послушен изпълнител на строгата и жестока воля нa СВРЪХАЗ-а, но [в същото време] мъчително страда от тиранията на СВРЪХАЗ-а и е несправедлива жертва на неговата сляпа едностранчивост”.

Амбивалентното отношение на Фройд към АЗ-а се проявява обаче не само в релацията „АЗ-СВРЪХАЗ”, но и в релацията „АЗ-ТО”. Точно както бе казано, че АЗ-ът е потисник на напорите на То и ги ограничава, точно така обаче според Фройд, АЗ-ът съобразително и услужливо подпомага ТО в задоволяването на неговите влечения, като същевременно гарантира един минимум за тяхното редовно задоволяване: „Бедният АЗ [...] служи на трима строги господари, стре­ми се да приведе в съгласие техните претенции и изисквания [...]. Тримата тирани са външният свят, СВРЪХАЗ-ът и ТО”¹⁶².

Нека да се спра малко по-подробно на ТО, което в литературата, претендираща да прави верни интерпретации на Фройд, остава в сянката на АЗ-а и СВРЪХАЗ-а. ТО е най-примитивната част от човешката природа, изпълнено е с нагони и се води единствено от стремежа за тяхното удовлетворяване и постигане по този начин на максимално удоволствие. ТО „не познава оценки, добро и зло, не знае що е морал”, неговото съдържание се изчерпва с „нагонни пълнежи, които се стремят към оттичане”. ТО е „това е тъмната, недостъпна част от нашата личност [...] хаос, котел, пълен с кипяща възбуда”^163,164.

Сега вече, освен двете посочени проявления на конфликта, чийто субект и обект е човекът, а именно конфликтът между индивидуалните желания на индивида и императивите на обществото от една страна, а от друга — конфликтът между СВРЪХАЗ-а и ТО (като потискането на То от Свръхаза е една от главните причини за невроза), може да се посочи още едно, трето проявление на конфликта в психическия свят на човека.

Според Фройд, ТО се дели на два противоборстващи първични инстинкта: Ерос или влечението към живота; и Танатос или влечението към смъртта. Тези два първични инстинкта съпътстват човешката същност и от една страна са неотделими, а от друга страна са в непримирим конфликт помежду си. Това е така, защото влечението към Живота е крайният израз на условието да се задоволят всички човешки потребности, тъй като Животът е висшата фаза на възможността да сме живи и устремени към задоволяване на всяка потребност. В същото време влечението към Смъртта е крайният израз на условието да сме задоволили всички свои потребности, тъй като Смъртта е висшата фаза на задоволяване на всяка потребност. Танатос, символът на агресивността, е бил първоначално насочен към АЗ-а (като енергийна и енергична проява на автоагресия и саморазрушение — т.е. агресия към самия себе си и разрушение на самия себе си). След това обаче, този агресивен нагон е отклонен в услуга на Ерос (като енергийна и енергична агресия и разрушение на някой друг).

Ето я дилемата: Ако агресивността на индивида се потисне, това натоварва индивида с чувство за вина и води до душевно опустошение и разрушаване на личността; ако агресивността индивида не се потисне, тя се насочва към другите човешки същества и води до войни и репресии.

Така че при Фройд агресивността е производна на Танатос (т.е. на влечението към смъртта), за разлика от изследванията на австрийския зоолог Конрад Лоренц (Konrad Lorenz, 1903—1989), който също стига до извода, че в живите същества (хора и животни) имат вродена агресивност, но тя у тях е самостоятелен инстинкт^{165,166,167,168}.

Георг Зимел (Georg Simmel, 1858—1918), на когото приписват самото понятие „социология на конфликта”, смята, че социалната система се базира на тясното преплитане на сътрудничеството и конфронтацията. Според него конфликтът в социалната система е неизбежен и непредотвратим — а водещ сред конфликтите е този между индивида и обществото. Отношенията в обществото са не само по вертикала — господство и подчинение, но и по хоризонтала — процеси на различни асоциации и дисоциации, които придават живот и възпроизводство на самата социална тъкан на обществото. Но конфликтът може да довежда до социална интеграция, да засилва социалната солидарност, да „изпуска” парата на враждебността и така да изпълнява важната конструктивна функция за запазване на социалните отношения в системата и на системата като цяло. Конфликтът, като крайна форма, може да укрепи обществото, чрез унищожаването на една от страните в него, която трябва да бъде отстранена, за да не взриви цялото общество. Това е така, защото според Зимел конфликтът не е просто резултат от сблъсъка на интереси, но и нещо, лесно и леко възникващо на основата на инстинктите на враждебността, които превръщат понякога спора в игра „или—или”. При тях изходът е отстраняването на единия съперник или смекчаване на отношенията и извеждането им на ново равнище, с помощта на кооперативни инстинкти — доверие, любов, принадлежност (това е взаимодействието между индивидуалните инстинктивни импулси и императивите за поддържане на „живостта” на цялото). Конфликтът, следователно е функционален, т.е. той е един от механизмите за съхраняване на организма. Чрез конфликта структурата на системата става по-гъвкава, а самата система придобива нови оперативни и стабилизиращи възможности с инструментализиране на конфликта да се избавя от застрашаващи нейното равновесие и функциониране явления и процеси и така да се изкачва по-високо в скалата на приспособимостта (адаптирането) към промените в средата^169,170,171.

Луис Козер (Lewis Coser, 1913—2003) дава следната дефиниция за конфликта: „Социалният конфликт може да бъде опре­делен като борба за ценности или претенции за статус, власт или ограничени ресурси, в която цели на страните в конфликта са не само да се достигне на желаното, но също така и да се неутрализира съперника, да му се нанесе щета или той да бъде отстранен”¹⁷². Той смята, че за всяка социална система конфликтите са естествени и неизбежни (защото например отделните елементи на системата се конкурират за дефицитни ресурси или за власт, статус, материални или духовни блага), но тяхната роля е позитивна, защото те спомагат за обезпечаване на обществения ред и устойчивостта на социалната система. Нещо повече, обществото е толкова по-стабилно, колкото повече и независими един от друг са конфликтите в него и по-силни връзките между отделните елементи, защото разнообразието на конфликтите и сложността на връзките между елементите не позволяват на обществото да се раздели на два враждуващи лагера — на мнозинство и малцинство, на център и периферия, на връх и дъно. Ето как конфликтите в системата подпомагат нейното съхраняване, интегриране, изменение и адаптиране към промените във външната среда. Конфликтът може да разширява опита на личността и групата в кризисни ситуации, да спомага за обмена на ценности, да възпитава в разумно и самооптимизиращо, антиконформистко поведение и мислене. Чрез успешното разрешаване на трудно урегулируеми конфликти може да се засилва вътрегруповата и междугруповата сплотеност. Конфликтът освен това може да има такива консолидиращи функции като „комуникативно-информационна” и „свързваща” и с тяхна помощ да обединява хората чрез идентични или сходни реакции при общността на ситуацията, в която са изпаднали, да им помага да се опознаят по-добре един друг и да подобрят взаимодействието помежду си. Както пише Козер, „най-ефективното средство за предотвратяване на борбата е точното знание а сравнителната сила на двете страни, което много често може да бъде получено единствено в резултат на самия конфликт”^{173, 174, 175}.

Ралф Дарендорф (Ralf Dahrendorf, 1929—2009) смята, че конфликтът е естественото състояние на социалните системи. Напротив, неговото отсъствие би било ненормално. Той в никакъв случай не е изначално зло, което застрашава социалната система с разпад и затихващи функции. Според Дарендорф главните отличителни черти на всяка социална система се изразяват в това, че нейната структура е основана върху властта на една група хора върху друга и се базира на господството, конфликта и подчиняването. Различните групи имат различни и дори противоположни интереси. В такъв случай, когато общите интереси на групата са осъзнати от нея именно като общи, тези групи стават обществени класи — това е нова форма на сплотяване и организиране, благодарение на която се осъществява преминаване от количествено в качествена форма на консолидация. Конфликтът от неосъзнат и инстинктивен се трансформира в осъзнат и подтикващ към действие, а политическата система на обществото се структурира по разделителните линии и интересите на обществените класи. Ако във всяко общество и всяко време водещи са били разделителните линии — собственост, вяра, култура, то сега, в постмодерното общество, те се структурират по линията „власт”. Основният израз на противодействието на интересите е преразпределянето на властта. Това дали властта е поне частично преразпределена е свидетелство дали конфликтът е претърпял някаква еволюция ^176,177.

Тези два подхода наистина са взаимосвързани, преплитат се, „подпомагат се”. Защото ако един спор е урегулиран политически и в разрез с международното право, то той е уязвим (може урегулирането му да е станало конюнктурно, чрез сила). А ако е урегулиран юридически, но не и политически, той също е уязвим, защото не предотвратява същинските противоречия. Така че двата подхода вървят ръка за ръка. Много често обаче първо се намира политическото решение, а после то се облича в някаква правна форма.

Нека се върнем към теоретичните характеристики на конфликта. Както бе казано, конфликтът е срещата на различните интереси. Но макар системите да имат цели палитри, ветрила, спектри от интереси, не всички от тези интереси попадат в конфликтното поле. Затова за разрешаването на всеки конкретен конфликт трябва да се направи анализ на интересите, попадащи в неговото конфликтно поле.

Държавите са като хората — когато се карат за нещо, те се карат за всичко. А не бива да бъде така. „Караницата” трябва да се води само за това, което е предмет на конкретния спор (конфликт), което влиза в съответното конфликтно поле. Всъщност, независимо от сложността и многообразието от различни интереси, когато разглеждаме даден конфликт, в него интересите на двете страни могат да се систематизират в три типа: непресичащи се интереси, съвпадащи интереси и взаимноизключващи се интереси^179,180 (вж. фиг. 2).

Например двамата родители спорят какъв да стане техният син. Майката иска той да бъде пианист, а бащата — баскетболист. Тогава не е никак разумно в спора за бъдещето на детето да се въвличат други проблеми на семейните отношения, като това, бащата да каже: „Какъв пианист ще става, като расте на практика без майка! Ти никога не се прибираш навреме след работа, вечно пиеш кафе с приятелките, детето яде каквото му падне — хамбургери, пици, вафли!”, а пък майката да каже: „Какъв баскетболист ще става, като в къщи няма мъж, крановете постоянно капят, бушоните вечно избиват, аз сама мъкна тежките торби от магазина!”. Ясно е, че това са важни въпроси, които трябва да бъдат регулирани, но по принцип тяхното намесване в спора за избора на занимание на сина само замъглява картината и отдалечава от намирането на решение. Както ще стане ясно, и тези поводи за разправии могат да се привлекат в конкретния спор, но с цел не задълбочаване на конфликта, а за намиране на удовлетворително решение.

По принцип при всеки конфликт двете страни имат поне минимални общи интереси. Спорещите по-горе родители (пианист или баскетболист) може и да са на непримирими засега позиции, но те имат и общ интерес — разправиите помежду им да не са за сметка на здравето на детето, да не започне то да заеква, да примигва, да се страхува. Дори по време на Студената война, въпреки високата степен на конфронтация между САЩ и Русия, съществуваха някои неписани правила (tacit rules¹⁸¹), преди всичко тази конфронтация да не доведе до ядрена катастрофа, а в частност — никоя от двете велики сили да не се намесва явно и с военна мощ в сферата на влияние на другата велика сила (тайно, скрито, с разузнавателни служби и помощ на опозиционните сили обаче може). Съвпадащите интереси трябва да се отделят, за да не бъдат въвлечени в спиралата на конфронтацията. Те могат да се използват за „гасене” на конфликтния потенциал, за изграждане на мостове на разбирателство и канали за комуникация.

Трето, това са взаимноизключващите се интереси, попадащи в конфликтното поле. Това са интересите, по които трябва да се работи. Те са истинският предмет на спора.

Конфликтното поле може да се манипулира във всеки конфликт.

От една страна, то може да бъде разширявано. Тогава в него влизат и стават предмет на спора допълнителни интереси на двете страни (в някои случаи това се нарича „пакетиране” — едната страна може да обвърже конкретния предмет на спора, в който тя е по-слаба, с друг спорен въпрос, в който тя е по-силна и така да компенсира частично слабостта си). Ако се вземе отново горният спор между родителите, майката би могла да каже: „Добре, нека да опитаме с баскетбола, но няма и това да легне на моите плещи — ще го водиш на тренировки и го довеждаш след тях вкъщи ти, а освен това ще го учиш да бъде мъж, да бъде отговорен към дома — като всички кранове бъдат оправени, бушоните — ремонтирани, на връщане от тренировка ще напазарувате заедно!”. А бащата би могъл да каже: „Нямам нищо против да тръгне на школа по пиано, но от този ден нататък то трябва да расте с грижовна майка, която се е прибрала навреме, приготвила е вечеря, помогнала му е да си научи уроците и напише домашните!”.

От друга страна, конфликтното поле може да бъде стеснявано. Тогава част от интересите, предмет на спора излизат от него (в някои случаи това се нарича „минимизиране на целите” — страните частично се отказват да превръщат определени разминавания помежду си в предмет на техните отношения). В примера с двамата спорещи родители те могат да се разберат синът им да опита да бъде едновременно и пианист, и баскетболист, поне докато не се определи какво повече го влече и му се отдава, но в такъв случай няма да се изисква от него отличен успех в училище. Да речем, в понеделник, сряда и петък ще ходи на уроци по пиано, във вторник, четвъртък и събота — на тренировка по баскетбол, а в неделя ще си готви уроците и колкото може, ще наваксва с училище изпуснатото през седмицата.

Естествено, всеки от родителите, казано на шега, може да добави нещо от себе си. Майката да вметне, че в такъв случай ходенето на риба в неделя отпада, всички са тук и помагат в уроците на детето. А бащата пък да се възползва от случая и да постави „ултиматум”, че това несъмнено означава, че тъща му повече няма да виси всяка неделя у тях, защото всички ще са заети с въпросните уроци!

Тъй като интересите са осъзнати потребности, а осъзнати — това означава о-съзна-ти, т.е. пречупени през съзнанието, то чрез въздействие върху съзнанието, напр. с разумни аргументи и логически доводи, със заблуждаване и дезинформиране, със заплахи и „подкупи”, двете страни могат да бъдат убедени, че някои от техните несъвпадащи интереси не са такива, а напротив са съвпадащи, или най-малкото не попадат в конфликтното поле. С други думи, може да се манипулират както конфликтното поле, така и конфликтните интереси, докато се постигне работещо решение на конфликта.
Освен за трите типа интереси, замесени в конфликтите, може да се говори и за три типа възможни решения на тези конфликти¹⁸²: симетрично, асиметрично и принципно ново.

При симетричното решение всяка от двете страни получава половината от това, за което се спори. Особено често този тип решение се прилага, когато става дума за някакви измерими величини — пари, количества, територии. Макар да се смята на пръв поглед за най-справедливия изход от конфликта, симетричното решение като правило е най-слабо устойчивото и най-малко ефективното, защото то не „атакува” същността на конфликта (предметът на спора остава в сила, конфликтът не е разрешен). Освен това е много трудно да се намери такава идеална ситуация, при която двете страни — участнички в конфликта, да са равностойни в своята материална сила, юридическа правота или ценностна мотивация, така че да смятат, че решението ги удовлетворява в еднаква степен. По принцип винаги едната страна има някакво предимство и при симетрично решения тя ще се чувства ощетена, така че няма да е готова твърде дълго да съблюдава постигнатото решение. А дори към дадения момент между двете страни да съществува примерно равенство, в динамичната ситуация неизбежно ще настъпи асиметрия между двете страни и едната от тях ще се стреми (явно или скрито) към ревизия на постигнатото споразумение.

Ще дам и тук пример, който може да изглежда като взет от реалния живот. Двама души се пазарят за цената на една кола. Човекът Х иска да продаде колата си за 10 000 лв., а човекът У желае да я купи за 2 000 лв. Симетричното решение е 6 000 лв. — при него всеки отстъпва с 4 000 лв. Веднага се вижда, че това решение е формално, тъй като макар и на пръв поглед да е справедливо, то не се интересува изобщо защо се е стигнало до пазарлъка, защо Х е решил задължително да продаде колата си и защо У иска на всяка цена да купи тази кола.

Понякога симетричното решение се нарича „майчин тип решение” (mother’s type of decision), доколкото майката обича безусловно и дели по равно между децата си — когато разрязва тортата между двамата си сина, тя ще им даде равни парчета, когато готви чеиз за дъщерите си, ще внимава да е по равно. Е, има и ролева ситуация, при която бащата дели по равно, но резултатът е пълен провал! Това е в онзи случай, когато в семейството имало само един чифт обици, а и двете дъщери искали да си ги сложат и да отидат на седянка (домодерна форма на дискотеката). При настъпилата разправия идва бащата и дава на всяка сестра по една обица. Ето го симетричното решение, в резултат на което вкъщи настава вой, двете сестри се разплакват и отказват да ходят на седянката и да се излагат (очевидно тогава още не е била дошла модата да се ходи с по една обица на ухото или на носа...).

При асиметричното решение всяка от двете страни получава дял, пропорционален на нейната относителна материална сила, юридическа правота или ценностна мотивация. И този тип решение най-често се прилага, когато става дума за някакви измерими величини — пари, количества, територии. Това решение изглежда несправедливо, но на практика то е по-устойчиво или поне по-ефективно от симетричното, защото макар и да не „атакува” същността на конфликта (предметът на спора и тук остава в сила и конфликтът не е разрешен), въпреки това то в много по-голяма степен отразява реалното съотношение на силите на двете страни и затова всяка от тях има повече основания да смята, че не е ощетена и затова ще бъде по-склонна да се придържа към постигнатото решение. Очевидно и при асиметричното решение е логично да се очаква, че поради динамичната ситуация може да настъпят промени (количествени и дори качествени) в съществуващата асиметрия между страните и тази от тях, в чиято полза е настъпила тази промяна, ще се стреми (явно или скрито) към ревизия на постигнатото споразумение.

В условията на горния пример с покупко-продажбата на леката кола, Х и У могат да бъдат в различна по неотложност позиция. Например Х да се нуждае спешно от пари, защото до ден-два трябва да направи вноска по ипотеката на апартамента си, в противен случай апартаментът му ще бъде конфискуван. Докато У просто е харесал тази кола, но това не значи, че ще я купи на всяка цена, още повече на неизгодна такава. В този случай Х е притиснат от обстоятелствата, а У — не. Затова позицията на У е по-силна и сделката може да се осъществи на цена, да речем, 4000 лв. — ето го асиметричното решение.

Обратното, ако Х по принцип е решил да продаде колата си, защото вече не му е толкова нужна, след като метрото е буквално до входната му врата, но пък не е казано, че трябва да я продаде точно в този момент. Докато на У колата му трябва суперспешно, защото неговата приятелка му е поставила ултиматум — не потеглят ли двамата в събота с кола на екскурзия из Европа, тя ще тръгне не с него, а със Z, защото наистина й е писнало от неизпълнени обещания и празни приказки. Така че в този случай У е притиснат от обстоятелствата, а Х — не, затова позицията на Х е по-силна и сделката може да се осъществи на цена, да речем 8000 лв. — ето го също асиметричното решение.

Асиметричното решение понякога се нарича „бащин тип решение” (father’s type of decision), тъй като докато майката обича безусловно, то бащата обича условно и затова дели не по равно, а по-братски (това е казано на шега), т.е. по реални заслуги или конкретни потребности. Впрочем, на същото мнение е и Ерих Фром и затова пише следното: „Бащината обич е условна. Нейният принцип е: „Обичам те, защото ти ще осъществиш очакванията ми, понеже ти изпълня­ваш дълга си, понеже си като мен” [...]. Бащината обич трябва да бъде заслужена и може да изчезне, ако синът не пра­ви онова, което се очаква от него. В нейната основа е залегнал принципът на подчинението като най-важна добродетел, а неподчинението като най-голям грях и съответното му наказание — лишаване от бащина обич”¹⁸³.

Аз бих казал, че условността на бащината обич се изразява главно в това, че той не поделя формално по равно вниманието, амбициите, поощренията и наказанията между децата си, а ги степенува — по важност, по приоритет, по перспективи, по отношение на децата към него и към живота. Ако бащата дели тортата между синовете си, той ще даде на по-големия син повече, а на по-малкия — по-малко, защото ако я раздели по равно, на първия няма да му стигне, а на втория ще му остане. Ако бащата има 20 лева, той няма да даде по 10 лв. на всяка от дъщерите си, а ще се поинтересува за какво са им тези пари. И ако едната има нужда от тях, за да си купи полезен учебник, а другата — за да отиде на кино с приятеля си, то той най-вероятно би дал на първата 15 лв., а на втората — 5 лв.

В споменатата ролева ситуация обаче, при която дъщерите са карат за единствените обици, майката е тази, която намира асиметричното решение — тя заявява, че сега основна грижа на семейството в момента е омъжването на по-голямата дъщеря, защото вече е станала „мома за женене”, затова обиците се дават на нея, а сестра й може да почака и ако иска да ходи на седянка, да отива, но без обици!

При принципно новото решение не се търси някакво обвързване на интересите на страните (симетрично или асиметрично), а се „атакува” самият предмет на спора, разрешава се същностният конфликт.

В условията на горния пример, Х и У престават да се пазарят — 4000 лв., 6000 лв., 8000 лв., а започват разговор по същество. И сега вече У разбира къде Х „го стяга чепикът”, а и Х е наясно, за какво У „го боли душата”. И те намират третото, принципно новото решение — У дава толкова пари на Х, колкото са му нужни за ипотеката срещу условието да му ги върне след 2 седмици (когато шефът 100% ще му е превел заплатата); а Х дава колата си на У, с условието да му я върне след 2 седмици с пълен резервоар. В такъв случай след 2 седмици Х продължава да има кола и е спасил ипотеката на апартамента си, а У не се е натоварил с не чак толкова необходима му за всеки ден кола, но пък е направил прекрасна и изпълнена с много емоции екскурзия из Европа с приятелката си — ето го принципно новото решение.

Мирният договор между Египет и Израел, постигнат в Кемп Дейвид, САЩ (1978)¹⁸⁴ е пример за принципно ново решение. При т.нар. Шестдневна война (1967) Израел е окупирал Синайския полуостров, принадлежащ на Египет и Голанските възвишения, принадлежащи на Сирия. Под егидата и посредничеството на президента на САЩ Джими Картър^LXXXII се провеждат преговори, които завършват с подписването на мирен договор (Кеймпдейвидското споразумение) между египетския президент Ануар Садат^LXXXIII и министър-председателя на Израел Менахем Бегин^LXXXIV. При тези преговори президентът Картър не тръгва по пътя на намирането на някакво частично уреждане на проблема с окупирания Синайски полуостров (напр. той да бъде поделен 50%:50% (симетрично решение), или пък примерно 30%:70% или 60%:40% (асиметрично решение), тъй като то не би било прието нито от Израел (през територията на Синайския полуостров Египет би могъл да му нанесе внезапен удар), нито от Египет и то при никакви условия (Синайският полуостров е древна египетска територия и доброволното съгласие на президента Садат да отстъпи и 1% от него на еврейската държава би му коствало главата в буквалния смисъл на тази дума още в деня на завръщането му в Египет).

Решението, и то именно принципно новото решение „територия срещу сигурност”, е намерено, като Израел се изтегля напълно от Синайския полуостров, където се извършват такива логистични преобразувания и се предприемат такива мерки, че вече не е възможна никаква внезапна атака на Египет през територията на полуострова, която да застраши до неприемлива степен сигурността на Израел. Така са атакувани дълбоките причини за конфликта (за Египет това е възстановяването на суверенитета върху цялата територия, а за Израел — гарантирането на сигурността). От тогава между двете държави проблем „Синайски полуостров” не съществува. Ще припомня, че проблемът „Голански възвишения” между Сирия и Израел продължава да е жив и болезнен, защото тези Възвишения остават и сега, близо 45 години след Шестдневната война, окупирани от Израел.

Без да навлизам повече в опитите за създаване на Обща теория на конфликта, ще допълня разбирането на конфликтите с още няколко съществени щриха относно характерните фази на конфликта, типологизацията на кнофликта и наличието на елементи на конфронтация и сътрудничество във всеки конфликт.