ІХ-ХІV в. ГЛАВА II Осанна или анатема? Богомилите

ГЛАВА II
Осанна или анатема?

Понеже аз не съм багрянороден и понеже смятам, че това, което се носи от уста на уста не трябва да се премълча­ва, както обичат да правят управниците от всички времена, не ще ме възпре никакъв срам да изложа тук учението на страшната богомилска ерес.

Още в годините преди покръстването из българските земи шетали най-различни проповедници: маздеисти, митраисти, будисти, мандаити, марионити, юдеи, манихеи, мохамедани, павликяни, месалиани, евстатиани, и, разбира се, християни десетина вида: гностици, мисти­ци, исихасти, ариани, иконоборци, православни, католици и прочее, и прочее...

Освен тракийския бог Слънце (който продължава да грее и до днес на небето), Великата богиня-майка и веселия бог Дионис, освен прабългарския бог Тангра и славянския бог Пе­рун, в небето над България витаели и се борели за власт още боговете Ахурамазда, Ариман, Митра, Буда, Саваот, Хрис­тос и Алах.

Дванайсет бога (без да броим разните духове, самодиви и прочее) да се борят за сърцето на един народ - не е шега работа.

Затова из земята ни българска шетали онези проповед­ници и всеки неистово убеждавал народа ни, че неговият бог е най-добър. (Княз Борис, както видяхме, избрал най-красноре­чивото убеждение: меча.)

Най-неочаквано обаче обърканото сърце на българския народ било спечелено от един поп.

Този поп се казвал Богомил.

Поп Богомил не казвал като Заратустра, че е роден от девица (подобно на Исус), не казвал като Манес, че е божи пратеник (подобно на Буда, Заратустра и Исус), не казвал като Буда, че е постигнал единение с бога, нито казвал като Исус, че е син Божий - поп Богомил бил един най-обикновен прост български поп с черно дрипаво расо.

Отвратен от разврата и разгула на архиереите (тези слу­ги на корема, а не на Бога, както ги нарича по-сетне не някой друг, а смъртният му враг презвитер Козма), той захлопнал зад гърба си вратата на черквата, минал край златния царски дворец и край мраморните палати на бо­лярите, излязъл из източната порта на Велики Преслав, плюл през рамо, нахлупил над очите си черната качулка и тръгнал из великата държава на Симеон, бродел бос от село на село, влизал в сламените селски колиби, слушал псувните и хленча на одрипавелите и омършавели селяни, превърнати в безправни нищи роби в иначе свободното си и богато отечество - и сърцето на поп Богомил се пълнело с недоумение и гняв. С още по-голямо недоумение той слушал странните при­казки, които се шепнели по кръчми и по седенки¹:

Дядо Господ си се разхождал по гори и по поляни и се радвал наистина, но все му било криво като си немал другарец да се разговаря с него и да прекарува времето си весело. Веднаж, като се разхождал, мернала му се сянката и той я повикал:

- Стани, друже!

И сянката се изправила пред него като човек, но то не било човек, ами дяволът. Оттогава Господ се сдружил с него и дяволът му станал приятел. На Господа било яко драго от приятелството на тоя другар и затова искал да награди дя­вола с каквото си той поиска.

Дяволът поискал да си разделят света наполовина:

- Земята да е моя - каже дяволът, - а небето нека си е твое.

- Нека бъде така, каквото ти рече - отговорил му Гос­под.

И заповядал дяволът на земята да произвежда всякакви хвъркати и влечуги, дървета и треви, а на морето - да произ­вежда риби и птици небесни, създал гръмотевицата, дъжда, градушката и снега, после намислил да направи човека да прилича на него и да му слугува, направил го от безжизне­на пръст, рекъл душа да му даде - не може.

Бре, му струвал, бре, му баял, духал му, пухал му - не оживявал, дяволското дихание минавало през глинения сто­мах на човека и излизало през задния отвор или от палеца на десния му крак и ставало на змия. Отчаял се дяволът, тича при Господа:

- Господи, дай на человека душа!

Бог се смилил и вдъхнал душа на първия човек, на Адам. После дяволът от реброто му направил Ева. Харесала му първата жена, съблазнил я да яде от забраненото дърво и я обладал с опашката си и тя родила син Каин и дъщеря Каломела.

Като видял какво направил дяволът, Адам решил да на­прави същото - и Ева родила от него син Авел, но той бил убит от Каина, после Ева народила от Адама още 30 сина и 30 дъщери.

Тогава дяволът рекъл на Бога:

- Боже, па да си поделим и човеците: ти вземи живите, а мене дай мрътвите.

- Нека бъде така, каквото ти рече - отговорил Господ.

След много време, като видял Господ, че умрелите ста­нали повече от живите и дяволът има по-много хора от него, разбрал, че се е измамил, и поискал да развали сговора си с дявола, ама не знаел как; тогаз решил да му се роди син не както се раждат други­те хора, а от словото му, и този син да отнеме мрътвите от дявола, ама не знаел как да го роди, мислил, мислил и не можал да измисли, поради това един ден попитал дявола:

• 
  Как мога да направя да ми се роди син само от словото ми?
  
• 
  Твърде лесно - отговорил му дяволът, - вземи, че направи от босилек цвете китка, тури я в пазва, да пре­спиш с нея една нощ, като си кажеш, че искаш да ти се роди син от словото Божие, и щом като станеш, да я про­водиш на благочестивата целомъдрена Мария, за да я подуши, и тя ще стане непраздна.
  

- Нося ти от Бога дарба от хубаво цвете китка, подуши я, че да видиш колко хубаво мирише!

Тя взела китката и я помирисала. След два-три деня Ма­рия станала лехуса.

Щом дяволът узнал, че Исус ще слиза на земята, изпра­тил по свой човек две дървета на Мойсей, за да скове кръст за Божия син, а сам се явил пред Мойсея при пламтящата къпина и му дал скрижала със законите, за да държи чрез тях человеците в страх и подчинение, казвайки им: „Да нямате друг бог освен мене!" - сиреч дявола.

После дяволът платил на евреите трийсет сребърника да хванат Исуса, взел кръста от Мойсея и разпънал Божия син, като помислил, че го е умъртвил, но се излъгал, защо­то Исус бе словото Божие, а словото не се убива. Амин.

А из страната заскитали групички от хора, облечени в дрехи на просяци и клоуни, които събирали с гуслите си наро­да по стъгдите и по кръстопътищата и кривейки се, разиграва­ли нецензурни сценки от Светото писание, като припявали „бесовски песни":

дева Мария!

Пак се е скрила

със Гавраила.

Старата църква

нещо проскърцва,

нещо се друса...

Правят Исуса!

Че това не е било случайно и рядко явление, свидетел­ствува самият презвитер Козма¹, който пише възмутено:

Много от хората повече тичат по игри, отколкото в църква и обичат повече кощунниците и басните, отколкото светите книги, пият вино с гусли, танци и бесовски песни.

Тези игри на кощунниците и разиграваните от тях басни, придружени с бесовски песни, освен всичко друго са били за­родишите на театъра в България през Х век, и този театър, ако вярваме на Козма, е имал многобройна публика.

И така от кръстопът на кръстопът, от уста на ухо, тайно и явно - бесовските песнички и приказки плъпнали из цяла България, преминали в Сърбия, Босна, Гърция, Румъния, Ру­сия, Унгария, Германия, Нормандия, Италия, Франция - за сло­вото граници няма; разказват се те и до днес из Родопите, край Търново, в Етрополе, край Видин и София, във Вакарел и Панагюрище - из цяла България, в Бесарабия, Македония - във Велес, Охрид и Прилеп; сега звучат като забавни приказки, а в ония времена за­ради тях и заради пълната със заблуждения тайна книга на еретиците, донесена из България от Назарий, неин епископ, папа Инокентий III горял върху кладите по 500 души на ден в продължение на 20 години.

Поп Богомил не измислил нищо ново. Вярването, че има добър и зъл бог, че реалния свят е създаден от дявола, а душата от Бога, че животът е вечна борба между доброто и злото - всичко това го пише Заратустра още през VI век преди Христа в своята „Зенд-Авеста", има го в манихейството и павликянството, има го дори в християнството, има го в славянс­ките легенди за добри и зли духове.

Богомилството не е било чиста религиозна ерес като манихейството, месалианството или като ереста на павликя­ните. Тези ереси били преследвани само от църквата, те не заплашвали държавата, затова преспокойно през 755 година император Кон­стантин Копроним преселил в Тракия сирийци и арменци, от които се разпространила ереста на павликяните - свидетелства Теофан.

Лъв IV пък двайсет години по-късно докарал колонисти манихейци от Сирия, а през 810 година император Никифор подарява на павликяните гражданство и те си живеели в Константинопол спокойно под сянката на православния кръст, дори публично се гаврели с иконата на света Богородица.

Още по-късно, в края на Х век, арменецът Йоан Цимисхий преселил в Пловдив свои сънародници павликяни, но ни­кой не ги гонел, както вече отдавна гонели богомилите.

Е, как да не ги гонят?

Да изречеш всичко това през Х век - се иска не само мъже­ство.

Да вдигаш бунт срещу насилието над човешката личност, да прославяш свободата на човешкия дух 5 столетия преди Франсоа Вийон, предвестника на Ренесанса; да отхвърляш догмите на църквата, да изобличаваш нейния разврат и нейните престъпления 6 века преди Мартин Лутер да закове (през 1517 година) върху вратата на катедралата във Витемберг 95-те изобличения срещу католическата църква за търго­вията й с индулгенциите, с което започва Реформацията в Европа; да отричаш божествеността на властта, да изобличаваш несправедливостта на държавата, да заклеймяваш съсловното неравенство, да проповядваш братство, равенство и свобода 8 века преди Великата френска революция - това не е само храброст, но и саможертвено човеколю­бив, висша интелигентност и пророческо прозрение.

Както някои смятат, че зад името на Черноризец Храбър се крие цар Симеон, така твърде вероятно е предположени­ето, че зад поп Богомил се е криел Боян Мага, изтърсакът на Симеон, който демонстративно не обличал византийски дрехи, а се кичел с българско облекло - както пише докачено византийският летописец¹.

В онези първи години след покръстването, противници­те му са слагали знак на равенство между Византия и хрис­тиянството и демонстративният отказ от византийски дре­хи може да е знак, че Боян не приемал и християнството, и нищо чудно да е споделял чувствата на прабългарските бо­ляри и на чичо си Расате; общите им врагове - православната църква и държавата в лицето на цар Петър - са сближавали тези прабългари и богомилите.

За това има едно странно свидетелство: прабългарски­ят знак „Слънчева роза" - кръг в средата (Слънцето) и 6 кръга наоколо (шестте планети, танцуващи около Слънце­то) се среща издълбан върху надгробни плочи на богоми­лите в Босна.

Така че думите на кремонския епископ Лиудпранд, че Боян от човек ставал вълк и какъвто щеш звяр могат да се тълкуват символично, в преносен смисъл: че от човек (хри­стиянин) Боян е станал вълк (богомил) - вълци и хищници нарича богомилите презвитер Козма в своята „Беседа".

Въобще символите са били разпространени твърде мно­го в ония времена, а символичните тълкувания са били лю­бимо дискусионно оръжие на богомилите.

В молитвата „Отче наш" богомилите тълкували стиха Хляба наш насъщен дай ни го днес - че не става дума за обикновен хляб, а за духовен хляб. Затова в някои славянс­ки краища и до днес в молитвата се казва: Хлеб наш иносущни, или Хлеб наш надсущний.

Разликата още по-ясно личи в направения през IV век латински превод на Матеевото евангелие: Panem nostrum supersubstantialem - което значи свръхестествен, върховен, сиреч - духовен хляб; но понеже богомилите подчертавали, че става дума именно за духовен хляб, католическата църква обявила това supersubstantialem за еретизъм и го заменила, както е у Лука, с quotidianum - всекидневен, сиреч - обикновен хляб. Така е и до днес в сегашните западни Библии.

Макар че насъщен хляб в българския език може да се тълкува и в двата смисъла - хляб необходим в духовен или в битов смисъл, нашата църква за всеки случай в популяр­ните версии на молитвата е изхвърлила двояката думичка „насъщен", уточнявайки за какъв хляб става дума:

Богомилите нямали сложна йерархия като в православ­ната църква. Делели се само на съвършени и вярващи.

Съвършеният богомил - независимо мъж или жена - се отричал от всичко земно, носел дълго черно расо, не пиел вино, не убивал, не се гневял, живота си прекарвал във вечен пост, молитви и проповеди, в четене и съчиняване на апокрифи.

Обикновените вярващи живеели като нормалните хора, но се отличавали от тях с високата си нравственост, женели се, воювали, ако се наложи, молели се четири пъти на ден и четири пъти нощем, но под открито небе, без посредничество­то на свещеници.

И нещо много важно. Презвитер Козма пише осъдително: лицата им са бледи от лицемерния пост - и това не е случай­но, защото богомилите постели, не само за да очистят телата си (всеки своето тяло) и да възвисят духа си (всеки своя дух), не всеки лично заради себе си, както правят християните - богомилите не ядели и не пиели поради съпричастност към гладните и жадните - с това те печелели сърцата на хора­та; съпричастието е съвсем друга - много по-висока нравстве­на категория, тя остава неразбираема и недостижима и за днешните наши държавници, които живеят като бейове и се чудят защо бедният народ не ги обича и не им вярва...

Богомилите живеели както незабелязано и тайно сред другото население, така също и в общини. Начело на всяка община стоял старейшина.

Общините в една държава или в по-голяма област се обе­динявали в църква, начело на която стоял дедец (наричан на запад епископ или протос, а от противниците - ересиарх или антипапа), той имал 12 апостола, наричани още стройници или старци.

На Балканския полуостров имало три големи богомилски църкви: Драговичка - около Пловдив и на юг в Средните и За­падни Родопи, Българска - около Вардар, в Косово и Албания, и Босненска — в Босна.

Читателят сигурно ще се запита: защо Българска ще се нарича богомилската църква в Македония? Там е работата, че според тогавашното административно деление на Ви­зантия земите на днешна Македония са влизали в темата (областта), наречена България, затова и богомилската църква там е носела името Българска; богомилската църква около Пловдив пък се е наричала Драговичка, тъй като там е живяло славянското племе драговити (в Родопите има река Драговица, връх Драговина, старо градище Драговет, а пловдивският митрополит е носил титлата Драговички).

В историческата наука има и обратна хипотеза: че Българ­ска се е наричала църквата около Пловдив, а Драговичка - църквата в земите на днешна Македония, тъй като част от пле­мето драговити е населявало и земите около Долни Вардар.

България се оказала тясна за богомилите. Грамаден об­лак от еретици се надвесил над Европа - последователите на поп Богомил: Назарий, Йеремия, Никита, Стефан, Василий Врач и десетки други съвършени, дедци, епископи и антипапи прекрачили границите, носейки в торбите си „Тайната книга", проповядвали тайното учение и основавали навсякъде тайни богомилски общини - във Византия ги наричали фундаити (торбеши - заради торбата, която постоянно носели), в Босна и Италия - патарени, в Македония - бабуни, в Сърбия - кадугери, в Русия - стриголници, във Франция - катари и албигойци, или пък навсякъде bogri, bugres, bougres, bolgari, bulgari, сиреч българи, българин на всички езици значело еретик, мръсник, развратник, дори содомит.

През XVI век не друг, а Калвин изобретил думата bougrerie като грубиянски синоним на „ерес", макар че той започнал битка за богослужение на своя роден език 7 века след презрените от него българи (виж стр. 185); bougrе и в днешния френски език означава лош тип, из­вратен, проклетник, обесник, а възклицанието Bougre! е синоним на псувня; вулгарен, макар да произлиза от древнолатинското vulgaris (а то от vulgus, което значи простолюдие, тълпа) и досега се счита за произлязло от българин, не само поради външното сходство на думите (в много езици „в" прескача в "б" и обратно, например Византия-Бизантия), но и поради смисловото отъждествяване на двете думи - хубава слава, няма що!

За да потуши тази най-велика средновековна ерес, която - без оръжие, само с думи! - разтърсвала държавите и църкви­те на Европа в продължение на цели 5 века, римската църква учредила най-зловещата си институция: Инквизицията и цели 5 века не угасвали кладите по целия континент - на тях били изгорени повече от 4 милиона богомили. (Само Хитлер и Сталин могат да съперничат на Светата Инквизиция!)

Ето какво ни разказва монахът от Кьолн Цезарий Хайстербахски в своята „Беседа за чудесата":

Самият абат Арнолд докладва за случая до папа Инокентий III следното:

Тържествува и френският монах Алберих:

Какво обаче постигнаха богомилите? Премахнаха ли феодализма? Свалиха ли от власт царете? Унищожиха ли църквата? Освободиха ли човека от насилието? Подобриха ли положението на народа? Постигнаха ли мечтаното равенство? Победиха ли злото?

Отговорът на всички тези въпроси е: не, не и не.

Пълно поражение.

Има обаче една невидима победа и нека тя бъде един­ствена - заслужава великите жертви: богомилите посяха в душата на народа непримиримост към неправдите!

Има поражение, но няма примирение! Няма победа, но има подвиг. Подвигът стана легенда, а легендите са по-дълговечни от победите. Както се казва в онази богомилска приказ­ка за Исус - словото не може да се убие.

Словото на богомилите като неугаснала главня тлееше под пепелта на историята и тази главня се разгоря отново през XIV век и като факел освети Ренесанса; този факел запали пожара на парижките барикади през XVIII век; искрите на този пожар подпалиха прогнилия дух на Европа.

Хиляди са били съдебните процеси срещу богомилите. Те продължават и до ден днешен. Присъдата е ту осанна и сла­ва! - ту анатема, сиреч проклятие!

Дотук говорихме за славата, сега да поговорим за про­клятието.

Страшното обвинение срещу богомилите е, че те са при­чината за рухването на България и падането й под византийс­ко, че и под турско робство.

Безспорно, богомилите са разколебали и без това крех­ката вяра на току-що покръстения български народ, предизви­кали са духовно разединение на народа - което е отслабило единството на държавата; философията на богомилите е била разрушителна, а не съзидателна - лошият дяволски свят трябва да бъде разрушен, а какво ще бъде после - не е ясно и не е важно, няма нищо светло в бъдещето, никакъв позитивизъм; тотално отрицание, при това отрицание пасивно - това води до безизходен песи­мизъм, който се утаява в душата на българина през вековете и го прави безучастен към съдбата му (каквито сме и днес); поради това, че са били против убийствата и войните, богомилите са отказвали да защищават отечеството си (но не винаги, както ще видим по-нататък), поради което България губи съпротивителните си сили и това я прави лесна плячка на враговете; с призивите си за неподчинение на властите, богомилите безспорно са доразклатили устоите на и без това разнебитена­та от войните държава и са ускорили падането й под робство.

Всичко това е вярно, но преди да произнесем анатема, нека си зададем въпроса: богомилството ли е покварило и разрушило държавата - или разрухата и покварата на държавата са родили богомилството? Ако нямаше богомили - нямаше ли да рухне държавата?

Изправяме се пред неразрешимия казус за първопричи­ната: яйцето ли е произлязло от кокошката - или кокошката от яйцето?

Осанна и вечна слава ще пеем ние во веки веков на първоучителите Кирил и Методий и на техните ученици Климент и Наум, и на техните ученици Черноризец Храбър, Константин Преславски и Йоан Екзарх, и на техните ученици - безимен­ните съчинители и преписвачи в Преславския манастир, в ма­настира на Девол и във всички български манастири, които не са знаели сън и покой, които са отдавали за просветление­то на народа си ум, сили и живот, чиито пръсти се вкочаняс­ваха от студ и умора, но не изпускаха перата - благодарение на тях ние продължаваме да бъдем на­род; осанна и вечна слава ще пеем и на техните последо­ватели Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, на Неофит Бозвели и на Екзарх Йосиф, на Дякона Левски и на Матей Миткалото и на всички истински свещеници, които търпяха гонения и лишения, но не преставаха да сеят сло­вото Божие и да говорят истината, докато не им прережат гърлата - благодарение на тях нашият духовно умрял народ възкръсна; не съм аз, който имам право да изрека анатема, но ще кажа простото позор на всички ония лъжедуховници, които скриха под черните раса черните си души, които станаха слу­жители не на Бога и на народа си, а на корема и на сребролюбието си, които стрижеха и дояха правоверното стадо и се угояваха като свине, които венцехвалеха царете и тираните, а отритваха бедните и онеправданите, които убиха в душата на нашия народ вярата и в Бога, и в царя, и в доброто, и в справед­ливостта - тям вечен позор, защото именно те посяха зародиша на развалата в нашето отечество!

Притурка към глава II
Тайната книга

(със съкращения)

Тайната книга на богомилите е била написана на българс­ки език, после била пренесена на Запад. Известни са два латин­ски преписа. Единият от тях, намерен в архива на Инквизици­ята в Каркасон, е съпроводен с послеслова: Това е пълната със заблуждения Тайна книга на еретиците от Конкорецо, донесена из България от Назарий, неин епископ.

„Господи, кой ще бъде този, който ще те предаде?" И като ми отговори, каза: „Който затопи в блюдото заедно с мене. Тогава сатаната ще влезе в него и той ще поиска да ме предаде."

„Сатаната, отговори ми, беше строител на всички неща и подражател на Отца. И като наблюдаваше славата на Оня, що движи небесата, намисли да постави своето седалище над облаците и пожела да стане подобен на Всевиш­ния."

„Бъди търпелив спрямо мене, аз всичко ще ти върна". Тогава Бог-Отец се смили над него, даде му спокойствие, за да направи каквото пожелае до седем дни.