Тема №9 Началото на Българското възраждане. Зараждане на национално-освободителната идеология

Не остава незасегнат от реформите през 18 век и духовният живот. При султан Ахмед III започва преднамерена европеизация на дворцовия живот и на върхушката на империята. Това е епохата “леля деври”, която отразява напъна на турските върхове да се приобщят към европейската култура. Тя дава отражение върху развитието на архитектурата, на изкуството и литературата, но засяга главно формата. Този “европейски стил” процъфтява истински в безкрайните и разточителни дворцови празници, повтарящи карикатурно-ориенталски версайския ритуал. Но дори и тази съвсем повърхностна и смешна европеизация в стил алафранга среща лютата съпротива на старите консерватори, на моллите и улемите и много скоро е изоставена.

През 18 и началото на 19 век в селското стопанство на империята, което се отличава със своята консервативност, търпи значителни промени, обусловени от разложителните процеси и зараждането на новите буржоазни отношения. в наложената в българските предели аграрна система се наблюдават нови процеси, свързани, с трансформацията на основната същност на по служебното земевладение.

Спахиите придобиват в непосредствено владеене земя чрез най-различни средства – отрито заграбване, отнемане на земята за неизплатен дълга, покупко-продажба, присвояване на пустеещи държавни земи и т.н. присвоените парцели постепенно се трансформират в частновладелчески стопанска, наречени чифлици.

Турският терми чифлик означава следно по размер еднолично селско стопанство, чиято поземлена площ варира от 60 до 150 зюнюма.

Земята в чифлишкото стопанско практически е частна собственост, която донякъде се доближава до буржоазния поземлен режим. Чифликът е стоково стопанство, в което се използва както наемният труд на ратаи, аргати, момци, слуги, така и някои стари форми на взаимоотношение между чифликчията и селяните, като изполигарството и кесимджийството.

Териториалното разпределение на чифлиците е твърде неравномерно. Те възникват най-вече около големите търговски центрове – градове, панаири, тържища и край оживени търговски пътища. Тук новите буржоазни отношения се изявяват в по-чист вид, отколкото в чифлиците възникнали в Добруджа, Македония и Северозападна България.

Показателни за размаха на чифлишкото стопанство в периода от Ранното Възраждане са данните, извлечени от Хр. Гандев от кадийските регистри на Руси. През 17 век край Русе е имало 35 чифлика, а 18 век – 88 такива, в които работят 814 души. Най-широко разпространение чифлиците намират във Видинско, Русенско, Добруджа, Македония, като в повечето случаи са притежание на местните аги и бейове. Постепенно по-заможни българи успяват да се включат в новата стопанска конюнктура и да станат притежание на големи обработваеми площи. Така пример през 80-те и 90-те години на 18 век е Хаджи Христо от Габрово – в резултата на успешна търговия в Русия, Влашко, Молдова, натрупва значителни парични суми, като само за няколко години той закупува десетки ниви, ливади, пасища, тепавици, воденици в различни села около Габрово и става едни от най-богатите и влиятелни българи. Подобни примери могат да се дадат с българи от Котелско, Карловско, Търновско, Видинско и др.

През 18 век се появяват и т.нар. господарлъци. Те са характерни най-вече за Западна и Северозападна България и се оформят успоредно с възникването на чифлиците чрез отнемане на селската земя и създаване на феодални имения от нов тип – със стокова насоченост.

От казаното дотук следва, че през 18 и началото на 19 век спахийската система се намира в пълно разложение Спахийството става неизгодно и като военна сила. Същото се отнася и за еничарския корпус. През 1826г. е проведена военна реформа, която окончателно се налага редовната турска войска, а съпротивата на еничарите довежда до тяхното физическо ликвидиране, като род войска.

Интензификацията на производството довежда до изменения в оръдията на труда, до една начална специализация на селскостопанските райони. Още в първата половина на 18 век в Пловдивско, Пазарджишко и Серско стават главни производителни на ориз, Македония на памук и опиум, Добруджа на зърнени храни, Подбалканските полета на розово масло, южните тракийски райони и Беломорието на тютюн, фъстъци, бобови растения и т.н. бързо се развива и обособява като самостоятелен отрасъл и търговското животновъдство. В планинските райони на Средна гора, на Рила и Родопите се отглеждат огромни стада от дребен и едри добитък, продукцията от които се изнася от големите градски центрове и за Европа. Това стимулира търговията с добитък (джамбазлък), както и бегликчийството и джелепчийството.

През разглеждания период се разраства и разширява своя обхват стоковото производство в българските земи. Градовете се развиват като търговско-занаятчийски центрове. В тях се струпва все по-голям брой население, което се откъсва от селското стопанство и се отдава на търговия и занаяти. Някои села, в резултат на развитието на занаятите и търговията в тях, приемат все повече градски облик. Особено се засилва този процес след ликвидирането на феодалните размирици в началото на 19 век, когато относително намалява вътрешната несигурност.

Ускореното развитие на занаятчийството довежда до появата на нови производства и до възникване на специализирани райони, в които преобладават определен вид занаяти. Тази специализация се налага от природните дадености, от географските условия, от суровинната база и то съществуващата традиция. Така в планинските и полупланинските райони, които са центрове на животновъдството, продължават развитието си абаджийството и гайтанджийството. Просперират още кожарството, кожухарството, папукчийството, мутафчийството. В районите на Самоков, Неврокоп, Малък Самоковец (Странджа), Чипровци се развиват занаятите, свързани с обработката на сурово желязо и други метали – железарство, ковачество, казанджийство. Особено значение добива предачеството, което след внасянето на чекръка през втората половина на 18 век е разпространено масово във вълнодобивните райони и в областите, занимаващи се с памукопроизводство и копринарство.

Съществено значение за развитието на занаятчийското производството има фермана на султан Мустафа III от 1773г., с който на еснафските организации се гарантира вътрешна автономия и държавно покровителство.

Ферманът на Мустафа III дава тласък в развитието на ръчното производство. Благодарение на обявената вътрешна самостоятелност на еснафската организация Габрово има 23 еснафа, Копривщица – 12, Ловеч – 25 и т.н. така българите се налагат твърде бързо, като основен елемент в производствената дейност на империята. Те са тези, които поемат и ръководството на еснафите с всички произтичащи от това последствия.

През ерата на Танзимата занаятчийското производство укрепва още повече. Интензивното развитие на занаятчийството през първата половина на 19 век довежда до появата на предприятия с по-голям брой лица заети в производството. Това са простите кооперации и манифактурите, в които вече се наблюдава доста напреднал процес на разделението на труда. Най-ранно и най-широко разпространение манифактурата достига във вълненотекстилното производство. Първите манифактури от разпръснат тип се появяват през 80-те години на 18 век в Габровско и Врачанско. Техните основатели – Хаджи Христо и Тошо Ценов се занимават с износ на коприна за Русия и Австрия. Организатори на предприятия от подобен пит са преди всичко търговци, които използват наемен труд във всички етапи на производството. Манифактурата обхваща онези клонове от промишленото производство, които изработват масовите стоки за широкия пазар на империята. Преобладаваща в българските земи е разпръснатата манифактура, тъй като тя отговаря на традиционния, домашен начин на производство. Освен това този тип предприятия изисква значително по-малко средства от своите организатори.

През 18 и първата четвърт на 19 век българските земи заедно с цялата икономика на империята са вплетени още по-здраво във външнотърговския стокообмен с европейските страни. През разглеждания период от тях се изнасят най-вече суровини от растителен и животински произход: вълна, необработени кожи, памук, коприна, зърнени храни, аба, гайтани, месни произведения, вино, дървен материал. В същото време се внасят произведения на Западноевропейската манифактурна и фабрична промишленост. За отбелязване е, че българското население с малки изключения, не изпитва особена нужда от вносните стоки. Само отделни артикули се разпространяват и използват от българите – това са боите, необходими за текстилната промишленост, железарията и необходимите за занаятчийското производство инструменти.

Постепенно със седмичните пазари започват да се провеждат големи годишни или сезонни панаири. Най-голямо търговско значение през 18 век имат панаирите в Узунджово, Неврокопско, Сливен, Ески Джумая и Сер. Те стават важни звена в обособяващата се българска икономика, посредници между българското земеделско – занаятчийско стопанство и капиталистическата европейска икономика.

Успоредно с обособяването на вътрешния пазар българските търговци излизат на големия пазар на империята и на европейското тържище. Първоначално те се появяват под чуждо, главно гръцко знаме, но постепенно се обособяват на национална почва и към края на 18 век в търговските регистри все по-често се среща името българин. По същото време в Цариград, Влашко, Австрия, Унгария, Трансилвания, Бесарабия и Русия се създават и първите население (колонии) на български търговци, регистрират се първите самостоятелни български търговски къщи и фирми.

Едри търговски къщи започват да действат и във вътрешността на страната, където българите се насочват в някои специфични търговско-стопански области, като бегликчийството, т.е. събирането на десятъка от дребния рогат добитък. Забогатели българи откупуват предварително от държавата правото да събират беглика, а също и правото да търгуват с добитък за нуждите на големите центрове и на армията (джелепчийството). В тези две области се налагат крупни фамилии от Копривщица, Тревен, Враца, Котел, Пловдив и Странджа планина. По своята икономическа мощ и влияние, на богатите джелепи и бегликчии не отстъпват едрите търговци, като Хаджи Рачко от Габрово, Е. Шишманооглу от Видин, Христо Атанасов от Свищов и др.

Към края на 18 и началото на 19 век България, която съставлявала около 1/12 от територията на империята, се превръща в интензивна търговска област, която осъществява близо 1/5 от търговския оборот на Турция. Това съдейства за израстването на първите градски търговски центрове, съсредоточени главно по р. Дунав – Видин, Свищов, Никопол и Русия; в Македония – Сер, Долян, Прилеп; в Тракия и подбалканските полета – Одрин, Пловдив, Узунджово, Сливен, Т. Пазарджик.

При неимоверните, по своята тежест условия в Османската империя, нейното тромаво законодателство, убиващо или забавящо развитието на новото, започва възраждането на българската буржоазия. Това е един мъчителен и продължителен процес, който в много отношения е неподатлив за проучвания, поради отсъствието на достатъчно изворови данни и поради спорадичността на непълнотата на тези които са достигнали до нас.

Българската буржоазия се заражда най-рано сред градските жители, тъй като развитието на занаятчийството, увеличаването на стоковото производство и осъществяването на размяната през 18 век довежда до имущественото разслоение на това население, то което започват да се отделят първите й елементи.

Най-отгоре в социалната пирамида стои групата на едрата търговско-промишлена буржоазия. Тя съставлява сравнително малка част от българското общество. В нея влизат едри търговци, лихвари, индустриалци, собственици на търговски фирми, чифлици и други имоти, които разполагат със сравнително големи за времето си парични суми.

Втората група включва представителите на средства буржоазия. Това са търговски посредници, прекупвачи на данъци, бегликчии, джелепчии, манифактуристи, заможни занаятчии. Тази прослойка обхваща значителна част от българското общество. Това са хората, върху които се крепят обществените работи в отделните селища.

На трето място се нарежда дребната градска буржоазия. Тя съставлява мнозинството от българския народ. В редовете й са всички дребни занаятчии, търговци на дребно, бакали, кърджалии. В тази категория са средните и дребни селски стопани, които след провеждането на аграрната реформа, спомагат за налагането на новите отношения. това са хората, които представляват здравата опора на българския елемент, и които заемат важно място във всички страни от живота на българското общество през Възраждането.

В края на 18 и първата половина на 19 век се оформя и българската интелигенция. Тя произлиза от всички гореспоменати групи, но мнозинството от нея е свързано с едната и средната буржоазия. Икономическата състоятелност на тази буржоазия й дава възможност да изпраща децата си в училищата на съседните свободни балкански страни и в Средна и Западна Европа, в Русия.

През първата половина на 19 век българската интелигенция включва учители, свещеници, книжовници, публицисти, хора, получили образованието си в горепосочените страни. Тя все още е сравнително малобройно, но и нейното място в живота на обществото е изключително важно. Именно интелигенцията въздейства най-силно върху модернизирането на живота и възприемането на новото, тя активизира обществено-културния живот на българите.

През разглеждания период съществуват и други социални прослойки, които не могат да бъдат причислени към споменатите вече категории. С развитието на новите отношения една част от българското общество обеднява. Този процес се наблюдава както сред селското население, така и сред жителите на градовете. В резултат на обедняването тези хора стават икономически зависими. Това са изполичарите, кесемджиите, ратаите, аргатите, момците, слугите, надничарите. Те са сравнително голяма група, но все още нямат своя собствена физиономия. През 18 и първата половина на 19 век все още съществува чорбаджийската прослойка, която също търпи въздействието на новите отношения. категоричното й причисляване към феодалната система или към зараждащата се и утвърждаваща се българска буржоазия не може да се приеме за най-верен подход или изясняване на проблема. Чорбаджийството трябва да се разглежда в развитие. В началото тази категория хора са натоварени с посредничеството между османската власт и покореното българско население. Естествено една част от чорбаджиите се облагодетелстват и забогатяват. В периода на Българското възраждане под чорбаджия вече се разбира богат човек, свързан с ново налагащите се отношения в обществото, а въпреки че към тези нови отношения се опитва да се адаптира и старото чорбаджийство, то е много по тромаво във всяко едно отношение.

Стопанското управление, както и видимите социални и политически промени през 18 век дават силен тласък за нови просвещенски идеи в българските земи. През Ранното възраждане видимо се увеличава броят на книжовниците. През този период книжовния труд започва да се изнася и вън от манастирите. Сложени са основите на няколко светски книжовни школи – в Колет, Враца, Габрово, Калофер, Етрополе, Самоков.

Духовната пробуда намира през 18 век ярък израз в пълния разцвет на дамаскинарската книжнина. В литературната история се спори към коя епоха трябва да се отнесат дамаскинарите. Много автори са склонни да ги оставят в Средновековието, да ги разграничат от Паисий. Главният аргумент на това схващане е, че дамаскинарите рядко излизат вън от рамките на религиозно-нравствените поучения. Тезата, че дамаскините са изцяло средновековна литература, обикновено пренебрегва обстоятелството, че дамаскинарската книжнина носи белезите на новата литература. За разлика от средновековния схоластик дамаскинарят се обръща с лице към живота и народа. Той създава своите сборници не на черковно-славянски език, най-яркия белег на средновековната книжнина, а на простонароден език. Дамаскинарската книжнина не е адресирана само към бога, а директно към народа и човека. При това в много дамаскини се усеща патриотична възбуда, проповедническа страст – нов идеал за човека, не всякога съобразен с традиционните изисквания на християнската нравственост. Радикално новото в случая е широко проявеното национално чувство, както и хуманистичният възглед на човека, за неговото предназначение.

Всичко това показва, че дамаскинарите, особено от XVIIIв., между които изпъкват имената на Йосиф Брадати, Тодор Врачански, Пахомий, Роман Габровски, Никифор Рилски и др., са книжовници, повече сродни с новата епоха и новата литература, отколкото със средновековната традиция.

През XVIII в, се засилва и книжовната дейност на българските католици от Кратово, Виена, Загреб и Нови Сад. Тук е създадена школа, която поддържа традицията, завещана от Филип Станиславов и неговия “Абагар”, отпечатан в Рим през 1651г. Най-известни книжовници от тази школа са Георги Пеячевич, Кръстьо Пейкич, епископ Антон Стефанов и Яков Пеячевич, които работят през първата половина и към средата на XVIIIв., а към края на века - Франц Ксавер Пеячевич, автор на една изключителна за времето история на българите. Католическата литература, проявяваща се във вид на летописни исторически разкази за въстанието в Чипровец и за бежанските патила и на просвещенски католически проповеди, има през XVIIIв. ясно изразен български характер, макар че по-голямата част от нея се печата на чужд, предимно латински език.

Ренесансовите мотиви се забелязват най-ясно обаче в така наречената “Руско-славянска школа”, която се създава в Сремски Карловци. Към този център се числят големите книжовници от първата половина на XVIIIв. Христофор Жефарович и Партений Павлович, които работят съвместно със сръбските литератори предвид на общите духовни и политически задачи на южнославянското възраждане. Книжовниците от Карловецката школа обръщат поглед преди всичко към общото черковно, езиково и културно предание на южните славяни. Те осъществяват историческата връзка на южнославянската и българската книжнина с Русия. Христофор Жефарович, този “ревнител на българското отечество” според митрополит Павел Ненадович, е роден в Дойран. Той е оставил няколко книги и литографии. Но съчинението, което вписва името му в историята на българската и южнославянската възрожденска литература, е “Стематография”, отпечатана във Виена през 1741г. В нея са представени гербовете на няколко славянски и не славянски държави, изображения на български и сръбски царе и светии, бележки и стихотворения, които изясняват изображенията, както и особеностите на отделните страни и народи.

В “Стематографията” е представен и българският герб - разярен лъв с корона на главата. В стиховете, съпътствуващи герба, и в бележките Жефарович характеризира българите като “славни със своята сила”, владели много земи и кралства, живели свободно в миналото. Това са същите мотиви, които по-късно ще използува Паисий, за да обоснове по-широко от своя предходник историческото право на българите.

Другият представител на “Руско-славянската школа” - Партений Павлович, е роден в Силистра, учи в Букурещ, пътува по много земи на Европа и Балканите. В 1751г. той става епископ и помощник па ръководителя на Карловацката архиепископия.

Като книжовник Партений Павлович се проявява във всички жанрове на 18 век – “оставя редица преписки, превежда книги от гръцки език, пише обръщения и оди до короновани глави, специално писмо до руската императрица Елисавета Петровна, ода за Петър Велики, автобиография, стихотворения и други трудове.

Особено място в неговото книжовно наследство заема автобиографията, в която той се представя като свободен човек, устремен към пътешествия и странствувания, като гражданин, развълнуван от робството на своите сънародници. Към автобиографията е прибавена една “Песен за Русия”, в която е отразена засилващата се вяра на българите и на другите южни славяни в освободителната мисия на Русия. Така той става изразител на пробуденото национално съзнание, на все по-живо бликащата общославянска идея.

С този свой труд, облъхан от хуманистичните схващания, писан преди животоописанията на Доситей Обрадович и Софроний Врачански, П. Павлович слага началото на автобиографичния жанр, станал твърде предпочитан по-късно от представителите на южнославянското просвещение.

Промените, които настъпват в българското общество през първите десетилетия на XVIIIв., довеждат до възникване на национално освободителната идеология. Това е естествен процес, свързан с промените в съзнанието на българите, с промените в начина на живот и с промените в начина на възприемане на заобикалящата ги действителност.

През първата половина на XVIIIв. се появяват личности, които постепенно осъзнават същността на новите проявления в живота на българския народ. Тава осъзнаване в повечето случаи е интуитивно, но въпреки всичко тези хора схващат промените, усещат зараждането на националната идея и дават израз на тази идея. По онова време дамаскинската книжнина възпитава българите в дух на непримиримост към опитите за потурчване (1761г. Блазиус Клайнер написва на латински “История на България”). Христофор Жефаробич публикува в 1741г, своята “Стематография” проявява се Партений Павлович. Като родоначалник на национално освободителната идеология обаче с пълно основание се поставя Паисий Хилендарски. Той най-цялостно и най-точно съумява да разбере потребностите на своето време, промените сред българите и задачите, които стоят пред тях.

Появата на Паисий и неговата история е обект на обяснимо внимание от страна на историческата наука. В съществуващата книжнина са изказани множество мнения, имащи за цел да изяснят и личността на Хилендарския монах, и причините, довели до написването на знаменитото му съчинение. Въпреки това делото на П. Хилендарски не е могло да бъде обяснено дълго време. Патриотичният му зов към българския народ се е смятал като изолирано явление в живота на българското общество през XVIIIв., като далечно предусещане на едно развитие, което започва няколко десетилетия по-късно. Появата на историята се обяснява още с индивидуалния дух на Паисий, с неговата наблюдателност и прозорливост, с голямата му обич към българския народ.

Всъщност П. Хилендарски е успял да отрази в своята “История славянобългарска” новият незабелязан от неговите съвременници процес на обществено развитие, новите елементи, новите зараждащи се сили в българското общество, успял е да види нивите насоки в историческото развитие на българския народ и да набележи задачите, които стоят пред него. Без разглеждането му в най-тясна връзка с възникването на новите буржоазни отношения в България през XVIIIв. делото на П. Хилендарски не може да бъде правилно обяснено.

Паисий е роден през 1722г. в Самоковската епархия. Много са селищата, които претендират, че именно в тях се е родил великият българин, но в последно време превес взема становището, че Банско има най-големи основания за това. През 1745г. Паисий заминава при своя брат Лаврентий, игумен на Хилендарския манастир в Света гора, и става монах. Новата среда оказва решаващо влияние за неговото идейно израстване. През XVIIIв. атонските манастири са средища на духовния живот на балканските християнски провинции. Те пазят в своите библиотеки огромно количество средновековна и нова литература. В тях работят граматици, преписвачи на книги, учители, зографи, съчинители на летописи и т.н. Манастирите са средища, посещавани от поклонници от близки и далечни страни, от учени, от пътешественици и историци. Така тук започват да проникват идеите на европейската култура и образованост, рационалистичният мироглед, новото светоусещане. През XVIIIв., светогорските манастири се превръщат в общонационални центрове на поклонничество.

Като монах и водач на поклонически групи Паисий обхожда нашир и надлъж българските земи. При тези пътувания той опознава българската етническа територия, влиза в непосредствен досег с обитателите, запознава се с положението, страданията и стремленията на българския народ. Върху него оказват влияние и идеите, разпространявани от откритото през 1753г. светско училище при Ватопедския манастир, известно като Атонска академия. Негов създател е видният гръцки просветител Евгениос Вулгарис. Макар да просъществува само няколко години, училището доказва, че дори в Атон, където християнските канони са вечната и неизменна норма на поведение и съществуване, проникват новите идеи, шестващи в Европа.

В тази среда П. Хилендарски замисля да напише история на българския народ. Идеята за това се заражда под въздействието на икономическите, социалните и културните промени, настъпили в живота на българите през първата половина на XVIIIв. Все по-отчетливо разграничаване между християнските народи поражда интерес към тяхното минало. Като резултат се раждат редица исторически съчинения, които допринасят много за националното обособявана на българи, гърци, сърби, власи.