Великата борба между Христос и Сатана

Блестящият стил не винаги е показател за чиста, възвишена мисъл. Дълбоко разбиране на изкуството, деликатен, префинен вкус често пъти живеят в земни и плътски умове. Нерядко те биват използвани от Сатана, за да подвеждат хората да забравят нуждите на душата, да загубят от погледа си бъдещето и вечния живот, да се отклонят от своя безпределен Помощник и да живеят единствено за този свят.

Религията на външните форми е привлекателна за необновеното сърце. Разкошът и церемониите на католическото богослужение имат привличаща, омайна сила, чрез която много хора биват измамвани и стигат дотам, че започват да гледат на римската църква като на порта към небето. Никой, освен стъпилият твърдо върху основата на истината и чието сърце е обновено от Божия Дух, няма да бъде запазен от нейното влияние. Хиляди, непознаващи от опит Христос, ще се излъжат да приемат формите на благочестието без силата му. Тълпата желае такава религия.

Претенциите на църквата за правото да прощава грехове предразполага римокатолика към свобода да съгрешава. А въвеждането на изповядването, без което не може да се постигне прощение от страна на църквата, е също възможност да се даде място на лукавия. Който коленичи пред смъртен човек и му се изповядва, разкривайки тайните си мисли и подбудите на сърцето си, унижава личността си и потиска всеки благороден подтик на душата. Като разкрива греховете си пред свещеник - заблуждаващ се смъртен грешник, твърде често покварен от вино и разгул - неговият образец за характер се принизява и осквернява съвестта си. Представата му за Бога е снижена до подобието на грешника, защото свещеникът се явява там като представител на Бога. Това принизяващо изповядване на човек пред човек е тайният извор, от който е произлязло повечето злото, оскверняващо света и подготвящо го за окончателното унищожение. И все пак за снизходителния към себе си човек е много по-удобно да се изповядва пред смъртен съчовек, отколкото да отваря душата си пред Бога. На човешката природа много повече допада да прави изповеди, отколкото да се отказва от греха. Много по-лесно е да се изтезава тялото в торба с коприва и бодливи вериги, отколкото да се разпънат плътските страсти. Плътското сърце предпочита да носи тежко иго, отколкото да се преклони пред игото на Христос.

Съществува поразително сходство между римската църква и юдейската църква по времето на първото Христово идване. Докато евреите тайно потъпкваха всеки принцип на Божия закон, външно бяха много строги в съблюдаването на предписанията му, натоварваха го с разни изисквания и традиции, правещи послушанието мъчително и трудно. Както евреите изповядваха, че почитат закона, така и римокатолиците претендират, че почитат кръста. Те възвишават символа на Христовите страдания, а в личния си живот се отричат от Този, Когото той представя.

Папистите поставят кръстове на църквите, на олтарите и на дрехите си. Навсякъде се вижда знакът на кръста. Навсякъде той се почита и възвишава външно. А ученията на Христос са погребани под купища безсмислени традиции, фалшиви тълкувания и строги изисквания. Думите на Спасителя за фанатичните евреи се отнасят с още по-голяма сила за водачите на римокатолическата църква: “Защото свързват тежки и непоносими бремена и ги налагат върху плещите на хората, а самите те не искат нито с пръста си да ги помръднат” (Матей 23:4). Съвестните души биват държани в постоянен ужас пред гнева на един оскърбен Бог, докато много от сановниците на църквата живеят в лукс и чувствени удоволствия.

Поклонението на образи и мощи, призоваването на светии и възвеличаването на папата са изобретения на Сатана, за да отвлича мислите на хората от Бога и от Неговия Син. За да постигне гибелта им, той се опитва да отвлече вниманието от Този, чрез Когото единствено могат да намерят спасение. Гледа да насочи почитта им към някой предмет, само и само да ги отклони от Онзи, Който бе казал: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

Постоянните му усилия са устремени към погрешно представяне на Божия характер, на естеството на греха и на истинския изход от великата борба. Неговите извъртания целят да намалят задължението спрямо Божествения закон и да дадат на човека свободата да греши. В същото време предразполага хората да поддържат фалшиви представи за Бога, да гледат на Него по-скоро със страх и омраза, отколкото с любов. Присъщата жестокост на собствения си характер приписва на Твореца. Тя е въплътена в религиозните системи и намира израз във формите на богослужение. По този начин умовете на хората биват заслепени и Сатана си ги осигурява като свои средства, воюващи срещу Бога. Чрез изопачени представи за Божествените качества езическите народи бяха научени да вярват, че за да осигурят благоволението на Божеството, са нужни човешки жертви; и под различните форми на идолопоклонството са били извършвани потресаващи жестокости.

Римокатолическата църква, обединяваща формите на езичество и християнство и както езичеството, изопачаваща характера на Бога, е прибягнала до практикуването на не по-малко жестоки и възмутителни неща. В дните на римското владичество съществуваха инструменти за изтезание, предназначени да изтръгват принудително съгласие с нейните учения. Имаше клада за нежелаещите да признаят догмите й. Имаше кланета и то в такива размери, които никога не ще се узнаят, докато не бъдат разкрити в деня на съда. Църковни сановници под ръководството на Сатана се съветваха как да изобретят средства за възможни изтезания, с които да удължават мъките на жертвата, без да прекъсват живота й. В много случаи пъкленият процес се повтаряше до предела на издръжливостта, когато човешкото естеството се отказваше от борбата и страдалецът приветстваше смъртта като сладко облекчение.

Такава бе съдбата на противниците на Рим. За своите привърженици римокатолическата църква налагаше бичуване на плътта гладуване до смърт и други телесни мъчения във всички възможни, огнетяващи душата форми. За да си осигурят благоволението на небето, каещите се нарушаваха Божиите закони, като пристъпваха природните закони. Бяха учени да разкъсват връзките между хората, които Бог бе създал да благославя и радва пребиваването на човека на земята. Църковните гробища крият в пазвите си милиони жертви, прекарали живота си в напразни усилия да подчинят природните си наклонности, да обуздаят и потиснат като оскърбителни за Бога всяка мисъл и чувство на състрадание към съчовеците.

Ако желаем да разберем смелата жестокост на Сатана, проявявана в продължение на стотици години не само сред онези, които никога не са чували за Бога, но и в самото сърце и през цялото съществуване на християнството, трябва само да хвърлим поглед върху историята на римокатолицизма. Чрез тази огромна система за измама князът на злото постига намерението си да позори Бога и да причинява нещастие на човека. И когато виждаме как успява да се маскира и да провежда делото си чрез водачите на църквата, разбираме по-добре голямата му антипатия към Библията. Чете ли се, Божията любов и милост ще се разкриват; ще се види, че Бог не възлага на хората нито един от тежките товари. Всичко, което иска, е съкрушено, смирено и каещо се сърце и смирен, послушен дух.

В живота си Христос не ни е дал пример на мъже или жени, които се затварят в манастири, за да станат достойни за небето. Никога не е учил, че любовта и съчувствието трябва да бъдат потискани. Сърцето на Спасителя преливаше от любов. Колкото повече се приближава човек до нравственото съвършенство, толкова по-остро усеща нещата, толкова по-точна става преценката му за греха, толкова по-дълбоко става съчувствието му към страдащите. Папата претендира, че е заместник на Христос; но как може да се сравни неговият характер с характера на нашия Спасител? Предал ли е Той някога хора на затвор или на клада, защото не са му отдавали почит като на небесен цар? Чуван ли е бил Неговият глас да осъжда на смърт тези, които не са Го приемали? Когато жителите на едно самарийско село не го почетоха, апостол Йоан възмутен попита: “Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както стори и Илия?” Исус погледна със съжаление Своя ученик и порица жестокия му дух с думите: “...Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси” (Лука 9:54,56). Колко различен от духа на Христос е духът на Неговия мним заместник.

Днес Римската църква се представя с хубаво лице пред света, като покрива с извинение доклада за ужасните жестокости. Тя се е облякла в Христоподобни одежди, но си е останала непроменена. Всеки принцип на папството, съществувал в миналите векове, съществува и днес. Ученията, измислени в най-тъмните векове, все още се поддържат. Никой да не се заблуждава. Папството, което днес протестантите са готови да почитат, е същото, управлявало света в дните на Реформацията, когато Божиите мъже въстанаха с риск за живота си, за да изобличат неговото нечестие. То притежава същата гордост, арогантност, надменност, с които господаруваше над царе и князе и претендираше за Божествените прерогативи. Неговият дух е не по-малко жесток и деспотичен днес, отколкото в миналото, когато смазваше човешката свобода и избиваше светиите на Всевишния.

Папството е точно заявеното от пророчеството отстъпление в по-късните времена (2Сол.2:3,4). Част от неговата политика е да показва характер, удобен за осъществяване на целите му. Но под изменящата се външност на хамелеона, то крие неизменната отрова на змията. “Не трябва да се спазва честна дума, дадена на еретици, нито пък на личности, заподозрени в ерес” (Ленфан. Т.1, с.516) - заявява папството. Дали тази сила, докладите за която са писани с кръвта на светиите в продължение на хиляди години, ще бъде призната сега като част от църквата на Христос?

В протестантските страни не без причина се твърди, че днес католицизмът се различава много по-малко от протестантизма в сравнение с предишните времена. Наистина има промяна, но тя не е в папството. Сега католицизмът прилича много повече на съвременното протестантство, изродило се от дните на реформаторите.

Откакто са започнали да търсят благоволението на света, фалшивата любов е заслепила очите на протестантските църкви. Те не виждат нищо освен, че е правил-но да се вярва в доброто от всяко зло и като неизбежна последица в края на краи-щата започват да смятат всичкото добро за лошо. Вместо да застанат в защита на вярата, веднъж завинаги дадена на светиите, като че се извиняват на Рим за недостатъчно милостивото си отношение към него, просейки прошка за фанатизма.

Една голяма група хора, даже и от тези, които не гледат на романизма с благоволение, се страхуват малко от неговата мощ и влияние. Мнозина твърдят, че духовната и нравствената тъмнина, преобладавала през средните векове, е благоприятствала за популяризирането на неговите догми, предразсъдъци, и потисничество; и че по-голямата култура на новото време, всеобщото разпространение на знанието и увеличаващата се свобода по въпросите на религията правят невъзможно повторното съживяване на нетолерантността и тиранията. Самата мисъл, че в този просветен век би могло да съществува подобно нещо, е смешна. Вярно е, че над нашето поколение е огряла голяма духовна, нравствена, морална и религиозна светлина. През отворените страници на Божието свято слово над земята се е изляла и пръснала небесна светлина. Но трябва да се помни, че колкото по-силно блести дадената светлина, толкова по-непрогледна е и тъмнината у онези, които я изопачават или отхвърлят.

Изучаването на Библията с молитва би открило на протестантите истинския характер на папството и би ги накарало да се отвратят от него и да го отхвърлят. Но много хора се имат за мъдри по своя преценка и не смятат за необходимо смирено да искат Бог да ги доведе до истината. Гордеят се със своето просвещение, но са невежи, както по отношение на Писанието, така и по отношение на Божията сила. Те трябва да имат някакво средство да успокояват съвестта си и търсят най-малко духовното и смиряващото. Онова, което желаят, е някак да забравят Бога, но да изглежда като че ли все още Го помнят. Папството може много добре да отговаря на такива нужди. То се е подготвило за две категории хора в света - които биха искали да бъдат спасени чрез собствени заслуги и които биха искали да бъдат спасени в греховете си. Ето тук е тайната на неговата мощ.

Доказало се е, че времето на голяма духовна тъмнина е най-благоприятно за успеха на папството. Но ще се докаже, че и времето на голяма духовна светлина е не по-малко благоприятно за неговия успех. В миналото, когато хората нямаха Божието слово и не познаваха истината, очите им бяха слепи и хиляди бяха вплетени, невиждайки мрежата пред нозете им. В това поколение има много хора, заслепени от блясъка на човешките спекулации в “тъй нареченото лъжезнание”; те не забелязват капана и отиват право в него с лекота, като че са със завързани очи. Божието намерение бе умствените сили на човека да бъдат смятани за дар от неговия Творец и употребявани в служба на истината и справедливостта. Но когато се поддържат гордост и амбиция и хората издигат собствените си теории над Божието слово, тогава интелигентът може да причини повече вреда, отколкото невежеството. Така фалшивата наука на днешното време, която подкопава вярата в Библията, ще се окаже успешно средство за приготвяне на пътя за приемането на папството с неговите привлекателни форми, както в средните векове задържането на знанието доведе до неговото възвеличаване.

Чрез развиващите се сега в Съединените щати движения, с които се цели държавата да подкрепи институциите и обичаите на църквата, протестантите вървят по стъпките на папистите. Дори нещо повече - те отварят за папството вра-тата - протестантска Америка да спечели загубеното в Стария свят върховенство.

Ако читателят пожелае да разбере средствата и действащите сили, които ще бъдат използвани в предстоящата скорошна борба, трябва само да проследи доклада за използваните в миналите векове средства от Рим за същата цел. Ако поиска да узнае как ще постъпват папистите и протестантите заедно с всички, отхвърлящи догмите им, нека обърне внимание на духа на Рим по отношение на съботата и на нейните защитници.

Царски укази, всемирни събори, църковни нареждания, подкрепени от светската власт, са били стъпалата, по които неделята, този езически празник, достигна почетното си положение в християнския свят. Първата публична мярка, която налага съблюдаването на неделята бе законът, издаден от Константин (в 321 г.сл.Хр.; виж приложението). Този едикт изискваше градските жители да почиват в “почетния ден на слънцето”, но на селяните бе разрешено да извършват полската си работа. Макар че буквално това бе едно езическо нареждане, то бе наложено от императора, след като външно прие християнството.

Тъй като императорската заповед не се оказа достатъчен заместител на Божествения авторитет, Евзебий, епископ, който се стремеше да спечели благоволението на принцовете и бе специален приятел и ласкател на Константин, лансира твърдението, че Христос бил променил съботата в неделя. В подкрепа на новото учение не бе приведено дори едно-единствено свидетелство от Писанието. Сам Евзебий неохотно признава, че е фалшивост и посочва истинския автор на промяната: “Всички неща - казва той, - които човек бе задължен да върши в събота, ние пренесохме в Господния ден” (Роберт Кокс. Съботните закони и съботните задължения. С.538).

Но колкото и безпочвени да бяха аргументите за въвеждане на неделята, послужиха хората да се одързостят в потъпкването на Господнята събота. Всички, които държаха да бъдат почитани от света, приеха общоизвестния празник.

Когато папството бе твърдо установено, възвишаването на неделята продължи. Известно време, когато не посещаваха църква, хората можеха да извършват в този ден селскостопанска работа, а седмият ден все още се почиташе като събота. Но постепенно настъпваше промяна. На заемащите църковни длъжности бе забранено в неделя да издават присъди по граждански спорове. Скоро след това излезе заповед всички хора от какъвто и да било ранг да се въздържат от обикновена работа, за да избягнат глоба за свободните и удари с пръчки за робите. По-късно бе издаден декрет, според който богатите трябва да бъдат наказвани с конфискуване на половината от имотите им, а в случай че продължават да упорстват, да бъдат направени роби. По-низшите класи бяха осъждани на доживотно изгнание.

За доказателство бяха повикани на помощ чудеса. Докладваше се, че между другите имало и такива: някакъв земеделец се канел да оре нивата в неделя. Като очиствал ралото си с едно желязо, то залепнало на ръката му и в продължение на две години трябвало да го носи със себе си “с извънредно голяма болка и срам” (Френсис Уест. Историческо и практическо разискване върху Господния ден. С.174).

По-късно папата нареди енорийският свещеник да увещава нарушителите на неделята да ходят на църква и да се молят, да не би да докарат някое голямо нещастие на себе си и на съседите си. Един църковен съвет представи аргумента, така широко използван от тогава даже и от протестантите, че тъй като някои хора били поразени от мълния, докато работели в неделя, то тя трябва да е истинската събота. “Явно е - казаха прелатите - колко тежко пада Божието неодобрение върху онези, които не почитат този ден.” Тогава бе отправен апел: свещеници и проповедници, царе и князе и всички верни хора “да полагат най-големите възможни усилия и грижи, за да бъде възстановена почитта към този ден и за слава на християнството да се спазва с много по-голямо посвещение в бъдеще” (Томас Морър. Беседи под формата на шест диалога върху името, идеята и съблюдаването на Господния ден. С.271).

Понеже указите на църковните събори се оказаха недостатъчни, светските власти бяха замолени да издадат едикт, който да всее ужас в сърцата на хората и да ги принуди да се въздържат от работа в неделя. На един синод, състоял се в Рим, всички предишни решения бяха препотвърдени с още по-голяма сила и тържественост. Бяха също прибавени към църковния закон като негово неделимо цяло и спазването им бе налагано от гражданската власт в почти целия християнски свят (виж Хейлим. История на съботата. Ч. 2, гл.5, дял 7).

Но все пак липсата на библейския авторитет за спазването на неделята причиняваше не малки смущения. Хората оспорваха правото на водачите си да отхвърлят ясното изявление на Йехова - вместо “седмия ден е съботата на

В Шотландия, както в Англия, било осигурено по-голямо внимание към неделята, като присъединили към нея част от древната събота. Но изискваното време за свято спазване било различно. Един едикт на краля на Шотландия заявява, че “съботата трябва да се пази свято от дванадесет часа на обяд” и че никой човек от това време до понеделник сутрин не трябва да се занимава със светска работа (Морер. Диалог върху Господния ден. С.290-291).

Но въпреки всички усилия да се установи светостта на неделята самите паписти са изповядвали публично Божествения авторитет на съботата и човешкия произход на институцията, чрез която бе заменена. През ХVI в. един папски събор ясно заяви: “Нека всички християни помнят, че седмият ден е бил осветен от Бога и е бил приет и съблюдаван не само от евреите, но и от всички, покланящи се на Бога; ние християните обаче променихме тяхната събота в Господния ден” (там, с.281-282). Онези, които фалшифицираха Божествения закон, съзнаваха добре характера на своето дело. Съзнателно и нарочно поставяха себе си над Бога.

Поразителна илюстрация за хитрата политика на Рим спрямо съпротивяващите му се са дългите и кървави преследвания срещу валденсите, някои от които бяха пазители на съботата. Много други пострадаха по същия начин, защото бяха верни на четвъртата заповед. Особено забележителна е историята на църквите в Етиопия и Абисиния. В мрака на тъмните средни векове християните в Централна Африка бяха изгубени от погледа на света, забравени от него и в продължение на много столетия се радваха на свободата да живеят според вярата си. Но накрая Рим научи за съществуването им и скоро императорът на Абисиния бе подмамен да признае папата като заместник на Христос. Последваха и други отстъпки. Издаден бе едикт, забраняващ празнуването на съботата под заплахата от най-строги наказания (виж Михаил Гедес. Църковна история на Етиопия. С.311-312). Но папската тирания скоро се превърна в такова потисническо, нетърпимо иго, че абисинците решиха да го отхвърлят от плещите си. След ужасна борба те изпъдиха римокатолиците от владенията си, древната вяра бе възстановена отново. Църквите пак се радваха на свобода и никога не забравиха урока за измамите, фанатизма и деспотичната власт на Рим. В затвореното си царство бяха доволни, че са извън останалото християнство.

Църквите в Африка спазваха съботата така, както я бе спазвала и папската църква преди нейното пълно отстъпление. Докато празнуваха седмия ден в съгласие с четвъртата Божия заповед, те се въздържаха от работа и в неделя, съобразявайки се с нейния обичай. След като постигна върховна власт, Рим потъпка Божията събота, за да издигне на нейно място своята; но църквите в Африка, скрити в продължение на почти 1000 години, не участваха в отстъпничес-твото. Доведени под властта на Рим, бяха принудени да оставят истинската събота и да въздигнат лъжливата; но веднага щом си възстановиха независимостта, отново се върнаха към послушание на четвъртата заповед (виж приложението).

Докладите от миналото ясно разкриват враждата на Рим към истинската събота и нейните защитници, както и средствата, с които си служи, за да наложи почитането на създадени от него наредби. Божието слово учи, че сцените ще се повторят, когато римокатолици и протестанти се обединят за възвишаване на неделята.

Пророчеството в Откр.13 глава заявява, че силата, представена чрез “звяра с агнешки рога, ще принуди земята и живеещите на нея” да се поклонят на папството - символизирано там чрез звяра, “който... приличаше на леопард”. Звярът с двата рога също казва на “живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя”; а освен това ще заповяда “всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби” да приемат белега на звяра (Откр.13:11-16). Вече бе обяснено, че Съединените щати са силата, представена чрез звяра с агнешките рога и че това пророчество ще се изпълни, когато те започнат да налагат съблюдаването на неделята, което Рим твърди, че е специално признаване на неговото върховенство. Но в почитта към папството Съединените щати няма да бъдат единствени. Влиянието на Рим в страните, признавали някога владичеството му, съвсем не е унищожено. И пророчеството подсказва възстановяването на неговата мощ. “И видях една от главите му като че ли смъртно ранена; но смъртоносната му рана оздравя и цялата земя учудена отиде след звяра...” (Откр.13:3). Смъртната рана е образ на падането на папството през 1798 г. След това пророкът казва: “Но смъртоносната му рана оздравя; и цялата земя учудена отиде след звяра...” Павел ясно заявява, че “човекът на греха” ще продължи да съществува до Второто пришествие (2Сол.2:3-8). До самия край на вековете той ще продължава да заблуждава. И писателят на Откровението, говорейки за папството, заявява същото: “И ще му се поклонят всички, които живеят на земята, всеки, чието име не е било записано от създанието на света в книгата на живота на закланото Агне” (Откр.13:8). Както в Стария, така и в Новия свят на папството ще бъде отдадено поклонение чрез освещаване на неделята, основаващо се единствено на авторитета на римската църква.