Винаги готови Инструкции за защита на вярата Грег Бансен предисловие от издателя
Изтегляне 3.2 Mb.
|
|
(5) Като следва презумптивната антитеза между християнското посвещение и светската философия, Павел последователно приема за свой върховен авторитет Христос и Божието Слово – а не независимите размишления и логика, не въображаемо безспорните очевидни факти от опита, не удовлетворението или мира, които усеща в сърцето си. Божията открита истина – научена чрез неговите възприятия, разбрана с неговия ум, утешаваща неговото сърце и даваща контекста за целия живот и мислене – е негова самодоказваща отправна точка. Тя е презумптивната основа за авторитетно прогласяване на истината, и тя е представена като единствена разумна възможност, която хората трябва да изберат. (6) Позоваването на Павел е към неизбежното познание за Бога, което всички хора имат поради факта, че са Божий образ, и поради Божието откровение в природата и историята. Допирна точка може да се намери дори в езическите философи, поради тяхното неотменимо религиозно естество. Павел показва, че невярващите са очевидно виновни за извращаване и потискане на Божията истина. (7) В мотивацията и насоката си аргументацията на Павел с атинските философи е презумптивна. Той противопоставя два основни мирогледа, излагайки на показ невежеството, което следва от вярванията на невярващия, и представяйки необходимото условие за всяко познание – Божието откровение – като единствено разумна алтернатива. Неговата цел е да извърши цялостна промяна във възгледа и умствената нагласа, да призове невярващия към покаяние, следвайки двустъпковата процедура на вътрешна критика на позицията на невярващия и представяне на неизбежността на истината на Писанието. Трябва също да се отбележи, че във всичко това Павел остава задълбочен. Неговото поведение е поведение на смирена смелост. 1 Това се признава дори от много от теологичните противници на д-р Бансен. Много малко от тях, ако въобще имаше такива, бяха равни на него когато става въпрос за интелектуална проницателност и умения за спор. Един превъзходен пример за неговите апологетични умения може да се види в неговия известен дебат през 1985 в Калифорнийския университет в Ървин с един популяризатор на атеизма, д-р Гордън Щайн. 2 “Презумптивистка апологетика” е отделна школа на апологетичен метод, различаваща се от “класическия” (томистки) и фидеистичния метод. Тази книга е обяснение и прилагане на метода на презумптивистката апологетика. 3 „Епистемология” означава теория на познанието (неговото естество, източници, ограничения). Когато попитаме, „Как знаете дали това е вярно? (или как можете да потвърдите това твърдение?)” ние задаваме епистемологичен въпрос. 4 Всичко, което произлиза извън земния опит на човека или отива отвъд този ограничен опит, е "трансцендентно" за човека. 5 Този възглед е неточен и наивен и относно обичайния опит и практиката на науката, но тук не е мястото да влизаме в дълга и подробна дискусия на теоретичното естество на всяко човешко познание. Наблюдението, „в градината има роза,” само по себе си неизбежно предполага множество допълнителни вярвания, които по естество са теоретични, а не видими. 6 „Емпиричен” е понятие означаващо това, което бива познавано чрез опит, наблюдения или възприятия. „Емпирицизъм” е мисловна школа, която смело прогласява, че цялото човешко познание е зависимо от емпирични средства. 7 Ще осъзнаем това, ако обърнем внимание на историята в Библията. Израилтяните лично видяха чудесата в пустинята, но пак не вярваха и не се покоряваха на Бога. Юдейските водачи видяха Исус да възкресява Лазар от мъртвите, и реагираха като се наговориха да убият Исус! Платиха на войниците да излъжат относно възкресението на самия Господ! Господ ни е дал изобилие от емпирични данни за Своята истинност, но начинът, по който данните биват приемани, се определя от по-основните вярвания и решения в живота на човека. „Ако не слушат Мойсей и пророците, и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят” (Лука 16:31). 8 Например някой, който отхвърля реалността на абстрактните величини (напр. номиналист като Дейвид Хюм), няма да допусне законността на интуицията в своята теория на познанието (напр. както Платон прави като смята познанието за „припомняне” на трансцендентни форми или идеи). Някой, който смята обектите на познанието за несвързани и ясно различими като истина или лъжа (напр. отново Хюм), ще срещне трудност да спори смислено с някой, който гледа на истината като на цяла реалност и на отделните съждения като нищо повече от приближения (напр. Хегел). Теорията на познанието и възгледа за реалността на един човек ще си влияят взаимно един на друг. 9 Разбира се, има някои случаи, в които невярващият се нуждае просто от данните, които имаме на разположение в полза на определени твърдения в Библията. Например, човекът може да е толкова подведен от предубедени и враждебни гласове относно всяка религия около себе си (от класната стая до популярните медии), че да има непросветеното впечатление, че абсолютно „никой мислещ човек” не вижда никаква правдоподобност в креационизма, историческата или текстуалната точност на Библията и т.н. Умът му трябва бъде очистен от такова неправилно схващане. Може да бъде доста удивен да открие, че много компетентни учени, историци и други хора на науката могат да представят смислени данни в полза на християнските твърдения в науката или историята. Ако това е всичко, от което има нужда, за да може открито и честно да прочете посланието на Писанието, добре. Но в повечето случаи съпротивата на невярващите против свидетелствата е по-принципна и по-упорита от това. 10 Накратко ще видим, че невярващият не живее последователно със своите обявени принципи. До определена степен това също е вярно за вярващия. Следователно в действителност антитезата между тях не е цялостна или абсолютна, но е принципна. 11 В популярния език, разбира се, тази разлика лесно се размива. Чуваме някой да казва, че се „чувства уверен,” че неговият отбор ще спечели купата, и същото чувство се изразява от същия човек, когато казва, че просто се „чувства сигурен,” че ще я спечели. 12 Читателят не трябва да пропуска да отбележи какво извращаване на езика представлява един такъв коварен идиом. Истината не е нещо, което се отнася към отделни хора. Да кажа, че някакво твърдение е „истинно за мен,” е заблуждаващ начин просто да кажа, че вярвам на това твърдение. Принизяването на истината до вярване има сериозни последствия за теорията за познанието на човека. 13 Това не трябва да се обърква с твърдението, че истината е ограничена до съдържанието на християнството или думите на Библията. Има много истини в допълнение на откритите в Писанието (напр. истината, че водата замръзва при 0°C). Но няма истини, които да са в конфликт или противни на откритите в Писанието. 14 Забележете, че действията на Павел са едни и същи независимо дали неговите слушатели вече имат основа и почит към Божието Слово (Стария Завет) или не. Той „разискваше” и с юдеите в синагогата, и с гръцките философи на улицата. 15 Това предупреждение трябва да бъде дадено, тъй като изглежда, че много вярващи, които се занимават с апологетика, са склонни на липса на учтивост в представянето на своята позиция. Заради своето освещение и почитането на Господа, Чието Слово защитават, всички апологети трябва да се молят техните аргументи да не стават заядливи, за да не се подхлъзнат от защита на своя Господ в защита на самите себе си. Смирението не е несъвместимо със смелостта. 16 C. S. Lewis, God in the Dock: Essays on Theology and Ethics, ed. Walter Hooper (Grand Rapids: Eerdmans, 1970), p. 244. 17 John Locke, An Essay Concerning Human Understanding, Book IV, Chapter XVII (New York: Dover Publications, 1959 [1690]), vol. 2, p. 391. 18 Цитирано от редактора в “Introduction” в John Locke, The Reasonableness of Christianity as Delivered in the Scriptures, ed. George W. Ewing (Chicago: Gateway Edition, Henry Regnery Co., 1964 [1695]), p. xi. 19 Лок по-нататък обяснява, че книгата е била предназначена главно като опровержение на деистите; те въпреки това приветстват наблягането на Лок на мястото на разума в религията, подвеждайки посредствените учени да определят Лок като деист. Английският калвинист Джон Едуардс (да не се бърка с американеца Джонатан Едуардс) изопачава още повече намеренията на Лок, като го очерня с епитети като атеист и социнианец. 20 За полезен труд по неформална, формална и индуктивна логика, виж Irving M. Copi, Introduction to Logic (New York: Macmillan Publishing Co., 1978 [5th ed.]). 21 Читателите трябва да погледнат тук различни полезни текстове върху християнски „доказателства,” но също трябва да разгледат дискусии за различната употреба на наблюдаваните данни при формирането на теориите и аргументацията: например, W. V. Quine and J. S. Ullian, The Web of Belief, 2nd ed. (New York: Random House, 1978); Stephen Toulmin, The Uses of Argument (Cambridge: University Press, 1969); Thomas S. Kuhn, The Structure of Scientific Revolutions, 2nd ed. (Chicago: University Press, 1970). 22 Вижте тук трудовете на Корнилиъс Ван Тил (налични от Presbyterian and Reformed Publishing Co.): например, Cornelius Van Til, The Intellectual Challenge of the Gospel (1953), The Defense of the Faith (1955), A Survey of Christian Epistemology (1969). 23 Цитирано в Greg L. Bahnsen, “The Inerrancy of the Autographa,” Inerrancy, ed. Norman L. Geisler (Grand Rapids: Zondervan Publishing House, 1980), p. 187. 24 H. M. Orlinsky, Ancient Israel (Ithaca, New York: Cornell University Press, 1954), p. 6. 25 Time, December 30, 1974, p. 41. 26 Нематериалността на законите (логически, морални и т.н.), и всъщност нематериалността на понятията като справедливост, любов и т.н. не създава автоматично философски проблем за християнския мироглед. Логическите закони са човешко отражение на Божия уми Божието мислене относно идейните и/или свидетелствено-доказателствените взаимоотношения между истини (или съвкупности от истини). Логическите закони са продължение на факта, че Бог не противоречи на Себе Си (Неговите думи не са да и не, 2 Коринтяни 1:18) и за Него е невъзможно да лъже (Евреи 6:18). 27 Статията се намира в Bertrand Russell, Why I Am Not a Christian, And Other Essays on Religion and Related Subjects, ed. Paul Edwards (New York: Simon and Schuster, Clarion, 1957), pp. 3-23. 28 Ibid., p. vi. 29 Ibid., pp. 115-16. 30 В своята лекция Ръсел показва любопитно и своенравно шикалкавене относно стандарта, който определя съдържанието на „християнските” вярвания. Тук той произволно приема, че това, което римският магистериум казва, е стандартът за християнската вяра. Но в предходния абзац Ръсел твърди, че учението за ада не е съществено за християнското вярване, защото така бил постановил Кралският Съвет към английския Парламент (относно разногласията между архиепископите на Кентърбъри и Йорк). На друго място Ръсел се отклонява от този критерий за християнство и критикува безпощадно учението на Исус, основан върху Библията, че непокаяните получават вечно осъждение. Ръсел няма интерес да бъде последователен или честен, като се занимава с християнството като свой противник. Когато му е удобно, той определя вярата според Библията, но когато е по-удобно за неговите цели в спора, той преминава към определяне на вярата според английския Парламент или римокатолическата църква. 31 Хората, които са запознати с подробния (и забележителен, творчески) труд на Ръсел по философия, ще посочат, че въпреки своята надареност, „неподкрепеният разум” на Ръсел никога не успява да реши определени семантични и логически парадокси, които възникват в неговото описание на логиката, математиката и езика. Най-благоговейните последователи на Ръсел признават, че неговите теории подлежат на критика. 32 Английски превод C. Garnett (New York: Modern Library, Random House, 1950), from book V, chapter 4. Цитатът тук е взет от подбор в God and Evil: Readings on the Theological Problem of Evil, ed. Nelson Pike (Englewood Cliffs, New Jersey: Prentice-Hall, 1964). 33 R. C. Sproul, Objections Answered (Glendale, CA: Regal Books, G/L Publications, 1978), pp. 128, 129. 34 David Hume, Dialogues Concerning Natural Religion, ed. Nelson Pike (Indianapolis: Bobbs-Merrill Publications, 1981), p. 88. 35 George Smith, Atheism: The Case Against God (Buffalo, New York: Prometheus Books, 1979). 36 Интуиционизмът твърди, че доброто е неопределимо (основно или просто) качество, до познанието за което не достигаме емпирично или чрез естеството, а „интуитивно.” Тогава какво е „неестествено качество,” ако не говорим за „свръхестествено” качество (самото нещо, против което невярващият спори)? Нещо повече, интуиционизмът не може да даде основание да знаем, че нашата интуиция е правилна: трябва не само да схващаме интуитивно доброто на любовта, но също сме оставени да приемаме интуитивно, че тази интуиция е вярна. Добре известен и смущаващ факт е, че не всички хора (или всички общества) имат еднаква интуиция за доброто и злото. Тези противоположни интуиции не мога да бъдат рационално примирени в мирогледа на невярващия. 37 Подобни трудности съпътстват и идеята, че етичните понятия въобще нямат функция и не се използват да описват нищо, а просто да изразят емоциите на човека. Свързаната (функционална) теория за моралния език, известна като „прескриптивизъм,” твърди, че моралните твърдения не действат да описват нещата като добри или зли, а просто да накарат слушателите да се държат или чувстват по определен начин. Според тази теория никое отношение или действие не е добро или зло само по себе си, и човек остава без никакво обяснение защо хората се занимават да „направляват” другите с безсмислени и прикрити заповеди като „да се помага на сираците е добро.” 38 Антъни Флу пише: „Не е изненада, че много критици твърдят, че постигането на някои поне от тези [метафизични] цели е по принцип невъзможно. Така се твърди, че човешкият ум няма средство да открива факти извън света на сетивния опит... Друга критика е, че тъй като никакъв възможен опит не може да ни даде способност да решаваме между, например, твърденията, че реалността се състои от само една субстанция (монизъм) или от безкрайно много (монадология), нито едното от тях не носи никаква полза в схемата на нашето мислене за света, и двете са едновременно нито верни, нито лъжливи, а са само безсмислени” (Antony Flew, “metaphysics” in A Dictionary of Philosophy, rev. 2nd ed., New York: St. Martin’s Press, 1984, pp. 229-230). 39 W. H. Walsh, Metaphysics (New York: Harcourt, Brace, & World, 1963), p. 12. 40 Friedrich Nietzsche, Beyond Good and Evil, “On the Prejudice of Philosophers,” trans. Walter Kaufmann (New York: Vintage Books, 1966), pp. 12, 13. 41 Peter A. Angeles, Dictionary of Philosophy (New York: Barnes & Noble, 1981), p. 94. 42 Сравнете „Съмнението, като тъмната страна на познавателното качество на вярата, е същностна съставка на вярата... Жизненият ум всекидневно стои в Angst [страх] на кръстопът, и всекидневно прави избор, като го прави, както Киркегор би казал, ‘със страх и трепет.’” Geddes MacGregor, Philosophical Issues in Religious Thought (Boston: Houghton Mifflin, 1973), p. 239. 43 J. Gresham Machen, What is Faith? (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans Publishing, 1925), pp. 18, 26, 94, 243. 44 Тогава какво да кажем за техните вярвания относно правилния метод? Дали тези вярвания също биват постигнати чрез същия този правилен метод? Ако е така, тогава те нямат независим (който не избягва основния въпрос) авторитет или основа! Ако не, тогава това, което е определено като правилен метод за достигане на вярвания, в крайна сметка не е основополагащо. 45 Декарт смята, че неговият метод в крайна сметка се свежда до несъмнената и основополагаща истина, че той самият съществува. Дори ако всичко друго, в което вярва, е илюзия, той поне трябва да съществува, за да може въобще да се съмнява. От там идва и известната поговорка: „Мисля, следователно съществувам.” Но тук Декарт не е достатъчно коректен като философ. Като приема за своя предпоставка, „Аз мисля,” той вече е избегнал въпроса за своето съществуване (утвърждавайки „аз”). Това всъщност не носи повече полза отколкото да твърди, „Воня, следователно съществувам.” Ако беше по-строг, Декарт трябва да предпостави само, че „Става мислене” – от което не следва логично, че „аз съществувам.” 46 C. Gore, Belief in God (New York: Penguin, 1939), p. 12. 47 Julian Huxley, Religion without Revelation (New York: Mentor, 1957), pp. 15, 17. 48 Antony Flew, God and Philosophy (New York: Harcourt, Brace and World, 1966), pp. 159, 161. 49 Ibid., p. 26. 50 Част от себедоказващия (себеудостоверяващ) характер на това авторитетно откровение е, че без него разсъжденията, науката и етиката стават неразбираеми, от философска гледна точка. Божият авторитет е необходим за (подчинения) интелектуален авторитет и за полезността на същите тези принципи, които невярващите си позволяват да използват в изпитването на Божия авторитет. Никой не може да използва разсъждения, без едновременно с това да използва възгледа за Божието откровение, дори да е прикрито и без да го признава. Така твърденията на християнина относно себедоказващия характер на Божието откровение не са просто субективно свидетелство, нито са отвъд рационална дискусия или доказателство. 51 Cornelius Van Til, The Defense of the Faith (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955), pp. 15. 52 Ibid., p. 49. 53 Забележете, че тук „разумът” е критикуван като авторитет или стандарт (който е над Бога и съди Бога), но в никакъв случай като средство или инструмент (което се използва под Бога за Неговата слава). Разбира се, невярващият трябва да използва своята способност да разсъждава като слуша, преценява и (да се надяваме) възприема претенциите на Божието Слово. Това не означава, че ръководната норма, според която използва своя разум, е самият разум. (В такива дискусии би било добре да се попита какво точно се има предвид под „разум.”) 54 A. J. Ayer, Language, Truth and Logic (New York: Dover Press, 2nd ed. 1952), p. 39. 55 Всяко проверявано твърдение (T) може да бъде свързано с предпоставката „Ако Т, то О” (където О е твърдение от наблюдение). Забележете, че току-що заявената предпоставка сама по себе си не предполага логически твърдението от наблюдение (О); нито твърдението от наблюдение следва пряко от проверяваното твърдение (Т). Но когато Т се приеме заедно с предложената предпоставка, тогава наистина може да се изведе твърдението от наблюдение (О). 56 ] Language, Truth and Logic (2nd ed.), p. 13. 57 Алонзо Чърч накратко, но опустошително показва това в своята критика на второто издание на книгата на Айер (Alonzo Church, Journal of Symbolic Logic v. 14 [1949], p. 53). Ако On означава твърдение от наблюдение, всяко проверявано твърдение може да се свърже с всяко твърдение от наблюдение (O1) и със следната сложна предпоставка: [(не-O1 и O2) ИЛИ (O3 и не-T)]. Когато го направим, не-Т минава теста за пряка доказуемост (чрез дизюнктивна дедукция), докато Т може да бъде свързано с дадената сложна предпоставка, за да мине проверката на Айер за непряка доказуемост. 58 Вижте Karl Popper, The Logic of Scientific Discovery (London: Hutchinson, University Library, 1959 [German original, 1935]). 59 Antony Flew, “Theology and Falsification,” New Essays in Philosophical Theology, eds. Antony Flew & Alasdair MacIntyre (New York: Macmillan Co., 1964 [1955]), pp. 96, 97, 98. 60 Сравнете Thomas Kuhn, The Structure of Scientific Revolutions, 2nd rev. ed. (Chicago: University of Chicago Press, 1970 [1962]). 61 „Нашите твърдения относно външния свят са изправени пред съда на опита на възприятията не индивидуално, а само като единно цяло.” Това е отбелязано и разгледано от Уилард Ван Орман Куайн в Willard Van Orman Quine, “Two Dogmas of Empiricism,” From a Logical Point of View, 2nd ed. (New York: Harper Torchbooks, 1961), p. 41. 62 Това не означава, че теорията за познанието е в основата си релативистична или волунтаристична. То показва неизбежността на трансцендентната аргументация в апологетиката – показвайки как презумпциите на християнина дават необходимите условия за смисленост (в науката, логиката, етиката и т.н.) и представяйки вътрешна критика на конкурентните житейски философии, за да демонстрира, че те не дават такива предварителни условия. 63 Презумпциите не са единственият фактор в развитието на системата от вярвания на един човек. Поради различни второстепенни фактори, обществени влияния, личен опит, критерии за рационалност, интелектуално способности (и т.н.), двама човека с еднакви презумпции могат да създадат различни „съвкупности” от вярвания. 64 John M. Frame, “God and Biblical Language,” God’s Inerrant Word, ed. J. W. Montgomery (Minneapolis: Bethany Fellowship, 1974), p. 171. 65 David Hume, “Of Miracles,” in An Inquiry Concerning Human Understanding, ed. Charles W. Hendel (Indianapolis: Boobs-Merrill Co., [1748] 1955), p. 126. 66 F. F. Bruce, The Defence of the Gospel in the New Testament (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, 1959), p. 18. 67 Напр. H. Conzelmann, “The Address of Paul on the Areopagus,” Studies in Luke-Acts, ed. L. E. Keck and J. L. Martin (Nashville: Abingdon, 1966), pp. 217ff. A. Schweizer, The Mysticism of Paul the Apostle (New York: H. Holt, 1931), pp. 6ff. 68 Johannes Munck, The Anchor Bible: The Acts of the Apostles, revised by W. F. Albright and C. S. Mann (Garden City, New York: Doubleday & Co., 1967), p. 173; ср. Adolf Harnack, Каталог: Knigi%20-%20TFM Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога” Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България» Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е Изтегляне 3.2 Mb. Сподели с приятели:
|