Подкомплексът се отеля за първи път в настоящата записка. При предишни изследвания скалите на подкомплекса са отнасяни към „I среднокисел вулканизъм” (Р. Иванов, 1960), „IІ среднокисел вулканизъм” (Иванов, 1972; Yanev, Pecskay, 1997; Геоложката карта в М 1:100 000 – к. л. Искра) или към „Драгойновски вулкански комплекс” (В. Георгиев и др., 1995ф).
Скалите на подкомплекса се разкриват на широка площ в западната част на картния лист, (западно от селата Сусам, Минерални бани и Ангел войвода), образувайки две ивици:
северна – с ИСИ посока, дължина 25 km (на картния лист – 8 km, в пределите на едноименния грабен) и широчина 5 km. Тя представлява запазената от ерозията част на Брястовския вулкан (Янев в: Исаков и др., 1992ф; Yanev, Pecskay, 1997), един от най-големите в Източните Родопи. Данни за дълбочинния му строеж са получени при сондажните проучвания на Брястовското оловно–цинково находище в края на 80-те години на XX век (Исаков и др., 1992ф);
южна – със СИ посока (на картния лист с дължина 2,5 km и широчина 0,5–1 km), разкриваща се в ЮИ периферия на Боровишката калдера.
Брястовският подкомплекс е съставен от ултракалиеви латити до латити, кварцлатити и Градищенски трахириодацити. В централната, вероятно околократерна част на Брястовския вулкан при интерпретацията на гравиметрични данни e установена малка калдера с размери 2,8х2 km (Yanev, Petrov, 2002), която играе роля при внедряването на по-късните продукти на вулкана. Към подкомплекса са отнесени също така Сърнишката, Мезарлъксъртска и неразкритата на повърхността Горнобрястовската интрузия.
Ултракалиеви латити до латити.Досега тези скали (заедно с Долноводенските латити и описаните по-долу кварцлатити) са отнасяни към: долноолигоценската „долна латитово-андезитова ефузия” на І среднокисел вулканизъм (Иванов, 1960), към приабонската „долна ефузия на андезитите и латитите” (Боянов, Маврудчиев, 1961), към члена (Иванов, 1972; Yanev, Pecskay, 1997), съответно „задруга” (картата в М 1:100 000) на ІІ среднокисел вулканизъм (с долноолигоценска възраст) или към „Драгойновски латитов комплекс” (Milovanov et al., 2005). Отнасянето им към последните не може да се счита за основателно поради различния им минерален и химически състав и различен тип на вулканската дейност.
В състава на единицата са отделени два скална вида по химическия им състав – ултракалиеви латити и нормални латити. На основата на макроскопски различими текстурни белези, най-вече размерът на санидиновите впръслеци се отделят две разновидности – дребнопорфирни и едропорфирни. Първата разновидност е установена в южната ивица, а на дълбочина и в северната, а втората – само на повърхността в северната ивица.
Дребнопорфирни ултракалиеви латити до латити (1BsλOl1). В северната ивица (т.е. в Брястовския грабен) по състав са ултракалиеви латити (Yanev, Pecskay, 1997) и са установени само със сондажи на дълбочина около 500 m под едропорфирните им аналози. Те образуват един покров с дебелина 200 – 300 m. Постилат се от силно хидротермално променени феноандезити (вероятно корелат на вулканитите от Драгойновския или Колецкия подкомплекс), от които са отделени с дебела няколко метра пачка от епикластити с червеникав до сиво-зелен цвят.
В южната ивица по състав са латити и представляват най-североизточните разкрития на голям покров, простиращ се главно в северната част на картни листове Комунига и Николово (М 1:50 000). Те лежат под киселите пирокластити на Боровишкия комплекс, а от югоизток разкритията им са ограничени от Сърнишкия бордови разлом на Боровишката калдера. Цвят – виолетово-кафяв. Изградени са от фелдшпатови (санидинови и плагиоклазови) порфири, клинопироксен (размери 0,05–2,5 mm) и частично или напълно опацитизиран биотит; акцесори – апатит и магнетит. На места фелдшпатите са субпаралелно ориентирани. Основната маса, по количество до 50% от обема на скалата, е съставена от ксеноморфен санидин, плагиоклазови и биотитови микролити.
Едропорфирни ултракалиеви латити (2BsλOl1). Разкриват се само в северната ивица в Брястовския грабен. По сондажни данни те лежат върху дребнопорфирните ултракалиеви латити. Едно изолирано тяло (1х0,5 km) е описано ЮЗ от с. Спахиево всред хидротермално променените вулканити на Колецкия подкомплекс (Радонова, 1972). Това са скали със сиво-черен цвят. Отличителният им белег са едрите санидинови порфири (размери до 2–3 cm), на места в голямо количество. Много често обаче прехождат без рязка граница в участъци със среднопорфирна текстура (с размери на санидиновите кристали до 0,5–1 cm). Поради повсеместното присъствие на порфирен санидин, което не е характерено за нормалните латити, от края на XIX век те са описвани като трахити (справка в: Р. Иванов, 1960).
По сондажните данни описваните вулканити съставят два лавови покрова (Янев в: Исаков и др., 1992ф) с обща дебелина около 500 m. Всред тях напълно отсъстват продукти на експлозивна дейност и лавокластични скали, указание за ниска вискозност на лавата. Лавовите покрови вероятно се състоят от множество потоци, образувани бързо един след друг. Покровите са разделени и се постилат от различно дебели (от десетки cm до няколко m) пачки от алевролитни, псамитни до гравийни епикластити с червеникав до сиво-зелен цвят, на места с въглефицирани дървесни останки. Всичко това говори за проява на вулканизма в сухоземни условия като епикластитите са образувани от разрушаването на вулкана при прекъсване на вулканската дейност.
Минералният състав и на двете разновидности на ултракалиевите латити е еднакъв. Те са изградени от порфирни минерали във вариращо количество (до 40–50%) и основна маса с пилотаксична, по-рядко хиалопилитова до микропоикилитова структура. Порфирите (Yanev, Pecskay, 1997) са от плагиоклаз, понякога зонален (ядро – битовнит, периферия – андезин), санидин (по неговото присъствие тези скали се отличават от нормалните латити), богат на Na диопсид-авгит, богат на Mg биотит до флогопит; акцесори: Ti-магнетит, апатит и рядко циркон. Битовнитовите ядра на плагиоклазите говорят за смесване с базична магма. Основната маса е изградена от микролити на горните минерали, образуващи потоци, както и анортоклаз. На места в основната маса се появява ксеноморфен кварц (включващ фелдшпатовити микролити), както и редки кварцови субпорфири.
Вулканитите са най-често с добре изразени слоеве на течение (Манева, 1973), обогатени с различни минерали, с или без газови мехури, както и с плокостно подредени фелдшпатови порфири. Поради голямата дебелина на лавовите потоци тези плоскостни структури са хаотично ориентирани (отразяващи турбулентното движение на лавата) и поради това не маркират древните вулкански апарати.
Ултракалиевите латити са в различна степен площно аргилизирани (Кунов и др., 1997). Основните минерали на тази промяна са кварц, каолинит, смесенослоести глинесто-слюдени минерали, хлорит, по-малко карбонати (калцит и доломит), пирофилит, халуазит. По-късно е наложена адуларизация, зеолитизация (с томсонит, стилбит, аналцим, ломонтит), баритизация и карбонатизация (с разнообразни Са-Fe-Mg карбонати).
Според K-Ar датировки на валови проби на непроменени едропорфирни ултракалиеви латити (Lilov et al., 1987 – 31,5 Ма; Yanev, Pecskay, 1997 – 33,4±1,3 Ма) и Ar-Ar датировка на санидин (Singer, Marchev, 2000 – 32,72±0,32 Ма) възрастта им е раннорупелска. Дребнопорфирните разновидности не са датирани, но поради това, че в южната ивица лежат под пирокластитите на туфозната серия и по аналогия с тези от к.л. Комунига (М 1:50 000) също се приемат за рупелски.
