Едва се въздържах да не изкрещя. "Какво ви става? Не разбирате ли, че тази сутрин ще го оперират?!" казах аз.
"О, да, мисля, че сте прави," отвърна тя, като разгледа картона на леглото му. "Извинете."
Точно в този момент аз осъзнах, че не мога да се доверя на медицинския персонал в болницата, където синът ми щеше да бъде опериран. След като го целунах, те го закараха с леглото до операционната. Казах на Джоди, че искам да се разходя и отидох в един парк, който се намираше наблизо, в централната част на града. Едва можех да се контролирам. Бях толкова ядосан на сестрата за това, че искаше да даде закуска на сина ми точно преди да го оперират. Вълнението ми бе голямо, докато се молех: "Боже, аз съм в този град, защото ти ме призова тук. Трябва да се погрижиш за сина ми." Понеже бях баща, изпитвах силни емоции. Синът ми щеше да бъде опериран и аз бях отчаян, защото той ми беше син и аз му бях баща.
В Библията се разказва за един човек на име Яир, чиято дъщеря умирала и той също бил отчаян. Исус прекосявал езерото с лодка. Имало голяма тълпа и Яир бил там. Той знаел, че трябва да се добере до Исус, защото малката му дъщеричка умира. Разбирал, че единствената му надежда е Исус. Знаел, че ако не се добере до Исус и не му изяви молбата си, детенцето му ще умре.
Когато Яир вижда Исус, той пада в краката Му. Не е можел да се спре, според мен. Бил е завладян от силни емоции. Навярно е било трудно да се разбере какво казва, защото гласът му е бил задавен от отчаяно вълнение.
За голямо облекчение на бащата, Исус откликва на отчаяните му молби и казва, че ще отиде с него да види дъщеря му. Яир бил човек на вярата. Той разбира, че макар неговото момиченце да е в критично положение, Исус може да й помогне.
Не се опитвам да направя сравнение между евангелизаторско пътуване и смъртта на малко момиченце, но тази история ми напомня за едно наше турне. Отдавна бях усетил, че Бог иска да отидем във Виетнам. Разговарях и се молих за това с други хора в продължение на две години. Имах силното убеждение, че Бог иска да отидем на такова турне. Посетих Виетнам, за да се срещна с различни официални лица.
Когато се върнах, получих покана от Ханой, в която се казваше: "Елате, моля, и проведете приятелско турне в нашата страна." Това бе историческо събитие. До този момент никой не бе канен да прави нещо подобно във Виетнам. Нямам предвид само християнските групи. Никакви западни състави не бяха викани преди това да правят нещо подобно.
Макар че наистина бях насърчен от поканата, трябваше да преодолея следващото препятствие, свързано с отиването на турне - събирането на пари. Колкото по-усилено се опитвах, толкова по-малко пари събирах. Например, впуснах се в едно пътуване за набиране на средства и когато се върнах, се оказа, че то ми е струвало осемстотин долара. "Боже, аз се движа в неправилната посока," казах. "Вярвам, че ти ми говори да отидем на това турне, а ние губим пари." Най-накрая, един ден казах на Бога: "Не мога да събера тези пари. Няма начин да го направя. Безнадеждно е. Боже, просто ще трябва ти да ги снабдиш. Ще се отзова на всяка възможност, която ми дадеш, за да кажа на хората за средствата, от които се нуждаем, но не мога да ги събера без твоя помощ."
Бавно парите започнаха да прииждат. По чудодеен начин Бог снабди всичко, от което се нуждаехме, за да отидем. Самолетните билети бяха закупени. Чувствах се наистина щастлив и въодушевен. Всичко си идваше на мястото. Нямаше проблеми.
Бяхме отделили една година за подготовка и имаше хора, които уреждаха пристигането си от всички краища на света. Тогава, две седмици преди да тръгнем за Виетнам, получих телефонно обаждане от Амстердам. Беше Роки Роудз (да, това е истинското му име), който ни помагаше да организираме турнето.
"Роки," казах аз, "как си?" Спомнете си, че се чувствах щастлив и въодушевен. Но веднага се угрижих, защото Роки не беше щастлив и въодушевен. Той звучеше така, сякаш някой току- що бе умрял.
"Какво има, Роки?" попитах аз.
"Току-що получих факс от Ханой. Инициаторите анулират нашето турне."
Бях напълно сринат. Емоционално се чувствах така, сякаш върху мен е паднал тон тухли. Въпреки това казах на Роки: "Не мисля, че трябва да слушаме това. Мисля, че е редно турнето да се осъществи. Нека ти се обадя, след като имам време да помисля какво трябва да направим."
Отидохме с Джоди на разходка по плажа и се молихме. Макар че се бях показал смел пред Роки, в този момент нямах никаква вяра. Попитах Джоди какво мисли. "Нека се молим и да попитаме Бога какво да правим," каза тя. "След това нека помолим нашия съвет и други пастори, които познаваме, също да се молят. Ако всички те кажат едно и също, тогава ще знаем какво Бог ни говори. Ако всички те кажат, че трябва да отидеш на това турне, въпреки настоящите обстоятелства, тогава ще го направим."
Ядосах се, когато чух предложението й, защото мислех, че няма начин всички да кажат, че трябва да отидем на това турне. Просто не беше логично. Правителството току-що бе анулирало поканата си. Бях раздразнен от Джоди, но неохотно се съгласих да използваме това, което ще ни посъветват приятелите, за да разберем дали Бог иска да отидем.
По чудо, всички, които призовахме да се молят, считаха, че трябва да отидем, макар правителството да бе отменило официалното "Приятелско Турне." Усетихме ясно, че Бог иска да заминем и казахме на всички заинтересувани да продължат с плановете си да ни срещнат в Сайгон.
Когато пристигнахме във Виетнам, нещата се влошиха още повече. Надявах се, че когато срещна Роки на летището, той ще ми каже, че всичко е наред и че турнето ще се осъществи по план. Вместо това, той ми каза, че Евгени, нашият организатор от Сибир, бил паднал и си счупил рамото. Трябвало да се прибере бързо в къщи, затова Роки водеше сам всички преговори. Освен това, цялата ни апаратура бе задържана на митницата и не искаха да ни я дадат.
В този момент аз наистина започнах да изпитвам съмнение в себе си. Дяволът ми казваше: "Знаеш ли, Дейвид, това е просто твоя идея. Не го правиш за Бога, а за собственото си его. Правиш го просто, за да угодиш на себе си."
Това ми напомни за един голям концерт на открито, който проведохме в Нейпиър, Нова Зеландия. Ние тъкмо се подготвяхме да покажем разпятието и възкресението на Исус, което беше най-важната част от концерта. Присъстваха много хора. Точно тогава заваля проливен дъжд и всички се разбягаха, за да се скрият под някой навес. Стоях там, готов да започна да изпълнявам драмата, най-важната част от концерта, а нямаше хора.
Бях ядосан и казах: "Боже, ти искаше да дойдем тук и да проведем този концерт и ето ги всичките тези нехристияни. Точно когато стигнахме до най-важната част, когато им казвам за теб, ти допусна да вали. Какво става?" Почувствах Бог да ми отговаря: "За кого ще правиш тези неща? За себе си или за мен?" Започнах да се чудя дали Виетнам не беше ситуация като Нейпиър, където аз не желаех просто да правя нещата, както Бог иска. Тогава дяволът ми казваше, че съм надменен. Някой в Окланд, Нова Зеландия, ми каза точно преди да си тръгна, че съм надменен, защото имаме тази песен "Никакъв секс преди брака." (Виж глава 13: "Сексът и Елвис.") Започнах да си мисля, че сигурно така стоят нещата. Така става, защото съм високомерен. Но през цялото време, докато се съмнявах в себе си, усещах като че ли Бог да ми казва: "Искам да имаш вяра, въпреки обстоятелствата, защото това ще ми принесе слава." Причината, поради която често не виждаме Бог да върши велики неща в живота ни, е, че нямаме вяра отвъд обстоятелствата.
Когато в началото дойдем при Исус имаме един вид бебешка вяра. Тя казва: "Боже, ще вярвам в теб, когато ми е добре." Но тази вяра се основава на емоциите. Ако вярата ти се базира на тях, никога няма да извършиш изключителни неща за Бога, защото понякога ще се чувстваш безнадеждно. Емоциите ще ти казват да се предадеш и да тръгнеш по другия път.
Ако не можем да имаме вяра отвъд емоциите, никога няма да извършим велики неща за Бога. Господ търси хора, които няма да бъдат възпрени от обстоятелствата, които няма да ги е грижа кое изглежда абсолютна лудост, но които ще се доверяват на Бога. Ако някога е имало ден, когато да се нуждаем от такъв тип вяра, това е днес.
Във Виетнам бях в ситуация, в която Бог ме питаше: "Имаш ли вяра в мен или не?" Всички обстоятелства се развиваха в обратна посока. Разбирах, че репутацията ми е в опасност. Имаше хора, които щяха да дойдат от целия свят на това турне. Бях говорил за него къде ли не. Хората бяха дали много пари, за да можем да го осъществим. Затова си мислех: "Боже, какво ще направиш? Ще оставиш ли сега всичко да се провали? Тогава хората ще кажат: "Знаехме го. Знаехме, че Дейвид никога не е чувал Божия глас." Боже, какво ще стане, ако после усетя, че ти ни казваш да отидем в Турция, на национално турне в Турция? Тогава хората ще кажат: "Не, това не може да е вярно. Не можем да го подкрепим. Вижте какво стана във Виетнам."
Искам да знаете, че ако желаете да видите Божията слава, трябва да сте готови да заложите всичко. Това е вярата, която Господ очаква от хората днес. Всичко, което имат и репутацията им трябва да бъдат поставени на карта.
Бяхме във Виетнам от два дена и нищо не вървеше добре. Ето ни тук с всичките тези хора и навсякъде, където отивахме, не ни разрешаваха да свирим. Беше забранено и, освен това, не ни даваха апаратурата. Тогава ми се обадиха по телефона от Ханой. Нашият организатор там каза: "Имам една последна среща. Може да получим разрешение за нашето турне от Министерството на културата. Това е единствената ни надежда."
Отново умолявахме и искахме от Бога. Започнахме молитвени вериги през нощта и викахме към Него. Ако някога съм разбирал отчаянието на Яир, то това беше тогава.
Нали разбирате, Исус отивал да изцели момиченцето. Тълпата го задържала, за да помогне на някой друг, и така той се бавел. Можете да си представите изнервянето на Яир, когато виждал колко много време му отнема на Исус, за да стигне до дъщеричката му. Най-накрая, когато били почти до къщата, някой се приближил и казал: "Не безпокой повече учителя. Дъщеря ти е мъртва." Яир имал пълна вяра, че Исус ще изцели детето му.
След като се молихме на Бога цяла нощ, най-накрая получихме телефонно обаждане от Ханой, че официалното лице не било заинтересувано и, въобще, да забравим за това. И тъй, доколкото разбрахме, всяка възможност бе изчерпана. Нямаше начин да осъществим турнето.
Не безпокой учителя. Дъщеря ти е мъртва. Това бяха думите към Яир, това бяха думите и към нас. Но въпросът тук не се свеждаше до бариерата или обстоятелството, а дали бях чул пулса на Божието сърце. Защото ако го бях чул, нищо нямаше да бъде невъзможно за мен.
Случаят напомняше на историята с настойчивата вдовица. Имало една вдовица, която била изцяло и абсолютно безпомощна. Нямала на кого да се облегне и никой не се застъпвал за нея. Не само, че била безпомощна, но й търсела правото си от един съдия, който нехаел за правосъдието. Този съдия съвсем не го било грижа за нея и нуждите й. Но макар че не се интересувал от правосъдие, най-накрая й дал това, което иска поради нейната настойчивост. Тогава Исус завършва притчата с думите дали когато дойде, ще намери вяра на земята.
Въпросът не беше в бариерите или обстоятелствата. Въпросът беше дали чувам пулса на Божието сърце.
Започнах да мисля, първо на първо, защо съм във Виетнам. Спомних си за малкото момче, което срещнах на улицата по време на първото си посещение там. То ми напомняше на един от синовете ми. Изглеждаше около 11-12 годишно. Опитваше се да продава неща на улицата, за да изкара пари за храна. Когато видях това момченце, сърцето ми веднага се привърза към него. Исках да му дам някакви пари, за да му помогна. То беше сляпо с едното око и сакато. Тъй като не е желателно да носи човек много пари със себе си по улиците в Сайгон, аз му дадох няколкото долара, които имах, като ми се искаше да бях имал повече. Върнах се в хотелската си стая и образът на момченцето не ме напускаше. Не можех да го прогоня от ума си.
На следващия ден се върнах по същия път и се оглеждах из целия град, опитвайки се да го намеря, защото исках да му дам повече пари. Не можах да го открия. Прибрах се в хотелската стая и пак, образът му не ме напускаше. Чувствах се много разстроен. Започнах да викам към Бога: "Какво зло е сторило това момченце, Боже? Аз желая да се изправя и да кажа, че ти си Бог на любовта, но защо става така, че допускаш да страдат такива деца? Какво е направило това момченце, за да заслужи да страда по такъв начин? Не разбирам това, Боже." Виках към Бога в хотелската си стая в Сайгон. Усетих Той да нахлува в сърцето ми и да казва: "Моето сърце е съкрушено заради това малко момче повече, отколкото някога ще разбереш. Момченца като него страдат, защото вас не ви е грижа."
"Но, Боже, какво мога да направя? Как да помогна на всичките страдащи деца по света? Безпомощен съм. Нямам всичките средства," изплаках аз. Усетих, че Бог иска да имам малка частица от Неговото съкрушено сърце. Спомних си тези неща и точно тогава осъзнах, че не съм във Виетнам поради своето его или за да угодя на себе си, а защото Господ ме бе призовал там. И тъй, заедно с групата извикахме към Бога и го помолихме да даде пробив в безнадеждната ситуация, пред която бяхме изправени.
Точно в този момент се нуждаехме да чуем думите на Исус в Марко 5:36: "Не бой се, само вярвай." Как, на какво отгоре, да продължава Яир да вярва? Било твърде късно. Дъщеря му била мъртва. Ситуацията изглеждала невъзможна. Нямало причина да вярва каквото и да било. Исус не успява да стигне навреме, а при това му казва: "Не бой се, само вярвай."
После е записано, че когато Исус пристига в къщата на Яир, вижда вълнение. Хората плачат и пищят много. Исус влиза и им казва: "Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи." Хората там му се присмиват. Ето нещо, за което трябва да сте подготвени, ако искате да не сте вързани от обстоятелствата. Някои ще ви се присмиват и ще ви казват, че постъпвате безотговорно и абсурдно. Трябва да сте готови да преминете през това, ако искате да видите Божия пробив.
Исус казва на всички да излязат. Взема вътре при детето бащата, майката и тримата си ученици. Хваща девойката за ръката и изрича: "Момиче, тебе казвам, стани!" Незабавно момичето се изправя и започва да върви. Няма значение, че е била вече мъртва. Точно в това е същината на въпроса. Ние служим на един Бог, който възкресява мъртвите. Ето защо Той не иска да бъдем обвързвани от обстоятелства.
И ето ни нас във Виетнам, останали без никакви възможности. Апаратурата ни бе задържана на митницата. Нашият организатор от Сибир се бе наранил и трябваше да се върне в къщи. Дори писмото, поръчителстващо за нашето турне, написано от сен. Джеси Хелмс от Държавния Департамент на американското правителство, не помогна. Виетнамското правителство ни бе казало, че няма начин да ни разрешат да провеждаме концерти. Седяхме в гъмжащия от хлебарки хотел без да имаме представа какво друго да предприемем.
ДЖЕСИ ХЕЛМЗ
СЕВЕРНА КАРОЛИНА
Сенатът на Съединените Щати
ВАШИНГТОН D.C.
16 Февруари, 1994 г.
Негово Превъзходителство Нгуен Ман Кам
Министър на външните работи
Ханой, Република Виетнам
Ваше Превъзходителство,
"NO LONGER MUSIC" е холандска рок група, водена от Дейвид Пиърс, американец. Те са пътували по целия свят. Целта на състава е да поощрява добрата воля и разбирателството между всички култури. Хора от Америка, Холандия, Великобритания, Русия, Полша и Нова Зеландия са проявили голям интерес към провеждането на турне във Виетнам през март. Те гледат на това като на важно ново начало в изграждането на добри и трайни взаимоотношения. Беше ми казано, че западните средства за масово осведомяване се интересуват от предаване на събитието.
Научавам, че Приятелското Турне на "NO LONGER MUSIC" може да бъде отменено поради финансови затруднения. Ако така стоят нещата, организацията на турнето би желала да помогне за разрешаването на тези трудности.
"NO LONGER MUSIC" няма политически цели - единствено добра воля и разбирателство. Приходите от турнето ще се предоставят на благотворителна организация в Сайгон.
Антъни Роудз и Евгени Колашев, директорът на "РОК АЗИЯ", ще бъдат в Ханой на 22 февруари, за да работят за разрешаване на организационните затруднения. Те са много развълнувани от перспективата да си сътрудничат за това турне и вярват, че то е началото на по-добри времена.
Благодаря ви за съдействието и вземането под внимание на тази молба.
С уважение:
Искрено ваш,
Джеси Хелмс
|
След едно от молитвените ни събрания някой почувства, че трябва да се обърнем към католическата църква. И тъй, Роки и аз отидохме в града и потърсихме най-голямата католическа църква, която можехме да открием, и тя беше катедралата "Нотр Дам." Попитах дали мога да видя свещеника. Човекът ни въведе вътре и ни показа гроба на един свещеник. "Не," отвърнах аз, "бих желал да видя някой жив." Тогава той ни заведе при свещеника на катедралата "Нотр Дам."
Отидохме в служебните помещения на църквата и се срещнахме с отец Нгуен, викарий на сто и деветдесет енории с общо половин милион вярващи. Той ни посрещна предпазливо, като се чудеше защо тези чужденци искат да разговарят с него.
"Отче Нгуен, нуждаем се от помощта ви." Обясних му как сме започнали да се молим по цял ден. По време на тази молитва някой бе усетил, че трябва да отидем и да говорим с него и да попитаме дали ще ни помогне. Отец Нгуен изслуша внимателно всичко, което имах да кажа. "Вярвам, че Бог ви е изпратил при нас," каза той. "Можете да свирите в нашата църква в неделя вечер."
Получихме покана да свирим в най-голямата сграда в Сайгон, катедралата "Нотр Дам." По-късно научих, че майка Тереза се опитала да получи разрешение да проповядва в тази църква, но й било отказано. Аз бях първият човек от Запад, който щеше да говори в тази катедрала.
Мястото беше претъпкано и дори имаше такива, които надничаха през прозорците. Присъстваха хиляди хора. Мнозина излязоха напред пред всички, за да предадат сърцата си на Исус след концерта. Хората в църквата там не вярваха, че това може да се случи. Навсякъде, където отидехме, виждахме Бог да върши чудеса. В крайна сметка проведохме девет концерта, повече отколкото бяхме планирали отначало за Приятелското Турне, организирано от правителството.
Едно от последните места, на които свирихме, беше толкова претъпкано, че имаше хора, застанали по пътеките между редовете, всички места бяха заети и отпред бе пълно. Нямаше начин да приканя хората да излязат напред. Затова казах: "Ако желаете приятелство с Исус, искам да откликнете, като вдигнете ръка заедно с мен." Почти цялото множество, събрано там, вдигна ръка. Можеше да се усети Божието присъствие.
Точно преди да си тръгнем от Сайгон, разговарях с отец Нгуен. Той ми каза: "Имам такъв товар да достигна младежите в този град - град с шест милиона души население. Можете ли да ни помогнете занесем евангелието на младите хора?"
Бог прави далеч повече, отколкото бихме могли някога да поискаме или да очакваме. Далеч повече.
Нищо ценно не идва без битка. Бог иска от нас да извършим изключителни неща за него тези дни. Но единственият начин да извършим изключителни неща за Него, е като вършим изключителни неща.
Ако искате да си останете в сферата на обичайното, ако просто имате намерение да стоите в обхвата на обстоятелствата, вие никога няма да извършите изключителни неща.
Каквито сте сега, такива и ще бъдете. Много християни живеят в света на мечтите и си мислят за това, което ще станат един ден, но не предприемат малките стъпки на послушание, необходими, за да се превърнат в такива личности. Искаш ли да знаеш какъв човек на вярата си? Уповаваш ли на Бога за този ден от живота си?
Днес е денят за проява на изключителна вяра. Във Виетнам Бог ми доказа отново, че мога да Му се доверявам. Трябва да не гледаме на нашите обстоятелства или ограничения, а да паднем по лице пред Него и да попитаме: "Боже, каква е твоята воля?"
Когато разбера Божията воля за мен, тогава осъзнавам, че няма абсолютно нищо, което да може да ме спре. Няма никакво обстоятелство, никакво ограничение, никаква бариера, нищо, което да е способно да ме спре, ако мога да чуя пулса на Божието сърце.
МАРК 5:36
А Исус, като дочу думата, която говореха, каза на началника на синагогата: Не бой се, само вярвай.
МАРК 5:21-43
Когато Исус пак премина с ладията на отвъдната страна, събра се при Него голямо множество; и Той беше край езерото. И дохожда един от началниците на синагогата, на име Яир, и като Го вижда, пада пред нозете Му, и много му се моли, казвайки: Малката ми дъщеря бере душа; моля Ти се да дойдеш и положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее. И Той отиде с него;
и едно голямо множество вървеше подире Му, и хората Го притискаха. И една жена, която бе имала кръвотечение дванадесет години, и беше много пострадала от мнозина лекари, и беше иждивила целия си имот без да види някаква полза, а напротив беше й станало по-зле, като чу отзивите за Исуса, дойде между народа изотзад и се допря до дрехата Му. Защото си казваше: Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея. И на часа пресекна кръвотечението й, и тя усети в тялото си, че се изцели от болестта.
И веднага Исус като усети в Себе Си, че излязла от Него сила, обърна се всред народа и каза: Кой се допря до дрехите Ми?
Учениците Му казаха: Ти виждаш, че народът Те притиска, и казваш ли: Кой се допря до Мене?
Но Той се озърташе, за да види тая, която бе сторила това. А жената, уплашена и разтреперана, като знаеше станалото с нея, дойде и падна пред Него и Му каза цялата истина. А Той й рече: Дъщерьо, твоята вяра те изцели; иди си с мир, и бъди здрава от болестта си.
Докато Той още говореше, дохождат от къщата на началника на синагогата и казват: Дъщеря ти умря; защо вече затрудняваш Учителя?
А Исус, като дочу думата, която говореха, каза на началника на синагогата: Не бой се, само вярвай.
И никому не позволи да Го придружи, освен на Петра, Якова и Якововия брат Йоан. И като дохождат до къщата на началника на синагогата, Той вижда вълнение и мнозина, които плачеха и пищяха много. И като влезе, каза им: Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи. А те Му се присмиваха.
Но Той, като изкара навън всичките, взема бащата и майката на детето, и ония, които бяха с Него, и влиза там, гдето беше детето. И като хвана детето за ръка, каза му: Талига куми; което значи - Момиче, тебе казвам: Стани. И момичето веднага стана и ходеше, защото беше на дванадесет години. И внезапно те се смаяха твърде много. И много им заръча, никой да не узнае това; и заповяда да й дадат да яде.
Сподели с приятели: |