Отношения

Основната слабост на системите за колективна сигурност като сред­ство за запазване на мира и сигурността, тяхната „ахилесова пета" е об­стоятелството, че ефикасността им зависи от готовността на всички уча­стващи страни с общи усилия да съхранят мира. А тази готовност нико-

3. Подсистеми на противоречия и борба 475

га не е еднаква и поради това е неоснователна презумпцията, че всички нации или поне всички потенциални жертви, включвайки се в система­та, имат един и същ интерес да се съпротивляват на агресията. Освен това, ефективността па действията на тези системи най-много зависи от активното поведение на най-големите и силни участници в тях, а тъкмо тези участници са най-малко заинтересовани, защо­то силата им дава повече сигурност от останалите. Колкото по-голяма и силна е дадената страна, толкова no-необходима с на системата, но толкова no-ниска с заинтересоваността й да уча­ства и подкрепя нейната активност. Затова тъкмо в критичните мо­менти, когато са нужни най-бързи и решителни действия, такива държа­ви обикновено са първите, които проявяват колебания.

3. ПОДСИСТЕМИ НА ПРОТИВОРЕЧИЯ И БОРБА.

Възникването на отношения на съперничество, противоречия и бор­ба между два или повече субекта на международни отношения, също както при сътрудничеството, създава комплекси на отношения, които се различават от отношенията между другите субекти. Международните кризи и конфликти налагат отпечатък върху отношенията, придават им специфична форма, предизвикват особени прави и обратни връзки на взаимодействия, динамика, структура и закономерности. Те също имат системни характеристики и поради това формират подсистеми в рамките на общата система на международните отношения. В тях могат да бъдат въвлечени голям брой субекти. Основната характеристика на тези отношения е това, че те са предизвикани не от съвпадане и общност на интереси, а от различил и противопоставяне на интереси. Често в поведението на някои от страните и в арсенала на използваните от тях средства, на преден план излиза силата, а при други тя е основното дей-стващо-средство.

Съперничеството, споровете и взаимното противопоставяне не са присъщи само на международните отношения. Присъщи са на всички отношения, мотиватор на които са интересите на страните. В социални­те отношения споровете и конфликтите са универсално явление, а в тези рамки така е и в международния живот. Историята на международните отношения е изпълнена с конфликти и войни, някои от които са продължа-

476 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

вали десетки години и са били изключително кръвопролитни и много разрушителни. Възниквали в миналото, те често възникват и сега. Жер­твите и щетите, влиянието им върху общото състояние на световните отношения, сложността и трудното овладяване на тяхното развитие ви­наги са привличали вниманието на политиците и учените. В ново и най-ново време, от времето на Николо Макиавели (1469-1527), Томас Хобс (1586-1679), Хегел (1770-1831} или Карл Маркс (1818-1883), с тяхното из­следване са свързани много съвременни или почти съвременни имена на иследователи и теоретици, на Ханс Моргентау, Кенет Шелинг, Ернст Хаас, Дж. Розенау, Робърт Каплан, Марсел Мерл, Мортън Дойч, Рай-мон Арон, Йохан Галтунг и много други. Влиянието на противоречията, споровете, борбите и конфликтите върху международната сцена е така голямо, че изучаването им заема значително място почти във всички основни трудове по история или теория на международните отношения. Макар да е възможно понякога ситуациите на противопоставяне, борба и конфликт да възникват неочаквано и бързо, никой междунаро­ден конфликт не възниква отведнъж. Винаги е резултат от предхождащо го развитие, в което става натрупването на конфронтационните елемен­ти. В това развитие могат ясно да се разграничат отделни фази. Взети заедно, те образуват линията, по която се развива конфликтното про­тивопоставяне. Най-общо алгоритъмът на възникването па междуна­родните конфликти и войни може да се изрази така: „спор - криза -конфликт - международна война". Продължителността на всяка фаза може да бъде различна. Има международни спорове, които съществу­ват десетилетия, преди да прераснат в криза и конфликт. Понякога кри­зата в отношенията възниква толкова бързо и трае толкова кратко, че почти се слива с избухващия конфликт. Макар като цяло да не са благо­приятни за развитието и нормалното функциониране на международна­та система, ролята на споровете, кризите, конфликтите и войните е мно­го различна.

3.1. МЕЖДУНАРОДНИ СПОРОВЕ

Причините и предметът на международните спорове, както и значе­нието им за страните и за състоянието на международните отношения са разнообразни, но винаги в основата им е колизия на интереси. Спорът

3.1. Международни спорове 477

винаги е двустранно отношение, но в него могат да бъдат заангажирани много повече от два участника. Различията в мненията или разногласи­ята между две или повече страни не представлява спор, ако не са засег­нати съществени интереси на страните и ако те не се стремят да накарат другите да приемат тяхното становище. Международни са споровете, в които страните са субекти на международните отношения. Тъй като та­кива субекти, освен държавите, могат да бъдат и социални формации и сили от недържавно естество (политически, икономически, културни и други), международните спорове могат да са както междудържавни (пра­вителствени), така и недържавни (неправителствени). Могат да бъдат спорове, в които само едната страна е държава, а другата е неправител-ствена формация. Поради ролята и влиянието на държавите, споровете между тях заемат особено място. Те оказват най-силно влияние върху състоянието и развитието на международната система.

Споровете са израз на различни и изключващи се взаимно мнения относно съществуването или пссъщсетвувансто на факти, права или на едното и другото. Когато претенциите на страните са за права, междудържавните спорове са юридически. Те се решават с правни сред­ства. Уставът на ООН посочва, че по общо правило страните трябва да ги отнасят пред Международния съд. Всички други междуправителстве­ни спорове е прието да се определят като политически, тъй като за ре­шаването им са достатъчни политическите средства.

Основно съдържание на всеки конфликт е наличието на спор. Спорът е предпоставка и заедно с това е първата фаза на развитието към конф­ликт. Но не е конфликт. Нормално е страните да запазват коректното си поведение една към друга и да си сътрудничат за намирането на прием­ливо решение. Затова решаването на спора е най-сигурният и ефективен начин да се прекрати възникнал вече конфликт или да се спре развитие­то към него. Обаче обратна зависимост не съществува - прекратяването на конфликта невинаги означава прекратяване на спора, от който се е тръгнало към него. В този случай нерешеният спор може да остане заро­диш на развитие към нови конфликтни ситуации.

Макар да са фази, стъпки, етапи от един и същ процес, спорът и конфликтът протичат по различен начин и при различни условия. Дори и да приеме остри форми, международният спор остава взаимодействие, което има характер на сътрудничество. Но особено сътрудничество, в което всяка от страните се стреми да убеди другата в правотата на сво-

478 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

ите искания и твърдения, оставяйки я все пак свободно и независимо да вземе решението си. Отношенията между спорещите страни могат да бъдат много разнообразни, в широкия диапазон между напълно приятел­ските отношения до хладното съперничество, но в тях не се прилага силата. Полето за маневриране и търсене на компромисни, приемливи споразумения може да остава отворено. Но когато спорът прерасне в криза и конфликт, позициите на страните стават по-твърди, отношения­та се влошават, склонността да се търсят компромисни решения става малка, а още по-често липсва. Теоретически едната от страните може да има право, а другата - не. Възможно е да грешат и двете страни, В усло­вията на конфликт обаче най-чест о допускат грешки и двете страни. Това обяснява защо фазата на спор е най-подходяща, за да се избегне опасно­то развитие. Международната практика е проверила, а и е утвърдила п международноправни актове, редица процедури и способи за мирно ре­шаване на международните спорове.

Най-гъвкавият и естествен начин за решаване на международните спорове са преките дипломатически преговори между заинтересова­ните страни. По същество преговорите са организирана форма за раз­мяна на информация, с цел да се постигне удовлетворяващо страните споразумение. Те трябва да протичат при стриктно зачитане на тяхното суверенно равенство и законните им интереси. Могат да се осъществя i както в устна форма при дипломатически срещи, съвещания и конфе­ренции, така и в писмена форма чрез размяна на ноти и други официал­ни документи. Инициативата за започване може да принадлежи на всяка от страните. Когато са засегнати съществени интереси на множество държави, нормално е в преговорите да участват всички.

Докато споровете остават само в рамките на спорещите страни и не предизвикват намесата на международната общност в лицето на ООН. преговорите остават не само най-естественото, но и във всички случаи необходимо средство, към което страните не могат да не прибягнат. Така е, защото с изключение на случаите, когато стане необходима намесата на международната общност, всички други начини и способи за решава­не на споровете се основават на доброволното постигнато предварител­но съгласие да се пристъпи към тях. Съгласието не може да се получи по друг начин, освен по пътя на преговорите. Какъвто и начин да се избере за решаване на международен спор, отправната точка винаги е постига­нето на споразумение за избора на този начин.

3.1. Международни спорове 479

Откриването на път към преговорите може да бъде улеснено от доб­рите услуги на трети страни. Добрите услуги са действия, предприема­ни от страна, която не участва в спора, с цел да се установят необходи­мите контакти и да се започнат преговори между заинтересованите страни или да се подновят преговорите, ако те са били прекъснати. Ролята на оказващата добри услуги страна се ограничава с това и се изчерпва със започването или възобновяването на преговорите. В преговорите тя не участва и не прави предложения за решаване на спорните въпроси. Доб­ри услуги могат да бъдат извършени и от група държави или от между­народни организации, като не е нужно предварително да се поиска съгла­сие от страните в спора. При успех на усилията и ако спорещите бъдат съгласни, оказващата добри услуги страна може да се включи в прегово­рите, но вече в качеството на посредник.

Посредничеството може да бъде подето по инициатива на страната-посредник, по молба на спорещите страни или по предложение на трети страни. Ролята на посредника може да се изрази не само в организира­нето на преговорите, той може да способства за диалога на страните, без техните представители да влизат в непосредствен контакт. Ако стра­ните са съгласни, страната-посредник непосредствено участва в преговорите, а може и да ги ръководи. Но участвайки в преговорите, тя не става участник в спора, не участва във вземането на решения, а само получава възможност да предлага начини той да бъде решен. Предло­женията й не са задължителни за страните, а представляват съвети, с които спорещите са свободни да не се съгласяват. Посредничеството не е намеса, а с акт на добра воля, утвърден и изпитан в международната практика и посочен в Устава на ООН способ. Най-пълното му правно регламентиране се съдържа в Хагските конвенции за мирно решаване на международните спорове от 1899 и 1907 г.

Когато решаването на спора зависи от установяването на обстоя­телства и факти, един от способите е създаването каанкстни комисии. Такива комисии се създават обикновено на паритетни начала, с участие или без участие на трети страни.Те не решават спора, спорещите не са длъжни да приемат техните констатации, но разследванията на анкетни­те комисии могат да допринесат за изясняване на фактите и така да от­крият пътища към решаването на спора.

Класически начин за решаване на международните спорове, извес­тен и широко използван още в древността, е предаването спора на ар-

480 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

битраж. Страните предават решаването на спора на избрани от тях арбитри, като предварително се съгласяват да приемат тяхното реше­ние. През средните векове в Европа най-често за арбитри са привличани немските крале, папите и други висши представители на католическата църква. Предаването спора на арбитраж става със специално споразу­мение („арбитражно споразумение", „арбитражен компромис"), в което страните посочват арбитрите, определят процедурата и изразяват спо­менатото съгласие. Споразумението може да се отнася само за конкре­тен съществуващ спор, но може да се отнася и за спорове, които могат евентуално да възникнат в бъдеще. В последния случай арбитражното споразумение обикновено е съставна част от по-широк международен договор и се отнася за спорове във връзка с тълкуването и изпълнението на неговите разпоредби. Вместо да прибягват към арбитраж ad hoc, стра­ните могат да отнесат спора си за решаване в създадения още с първата Хагска конвенция за решаване на международните спорове Постоянен арбитражен съд със седалище в Хага.

Един от главните органи на Организацията на обединените народи е Международният съд. Отнасянето към него е факултативно, тъй като няма пречки членуващите в ООН държави да използват по свой избор други начини за решаване на спора или да се обърнат към други съдили­ща и арбитри. Страни в дела пред този съд могат да бъдат само държа­ви. Членуващите в ООН държави могат в специална декларация да при­знаят за задължителна юрисдикцията на съда по всички техни правни спорове, които се отнасят до тълкуване на международен договор, отна­сят се за международното право, за установяване на какъвто и да е факт. който, ако бъде установен, би представлявал нарушение на международно задължение, както и за естеството и размерите на обезщетения, дължи­ми поради нарушаване на международни задължения.

3.2. МЕЖДУНАРОДНИ КРИЗИ

Отношенията между спорещите страни съдържат различия в мне­нията им и изразяват различни интереси, но съдържат и елементите на конструктивно сътрудничество, чиято цел е решаването на спора. Опасно и ставащо все по-трудно да се контролира състояние на от­ношенията възниква, когато развитието им навлезе във втората фаза

3.2. Международни крит 481

на ескалацията към конфликта - международната криза. Тя е състоя­ние, при което противопоставилият страните спор започва да влияе негативно върху целия комплекс на техните отношения. Поради това импулсите към сътрудничество за намиране на прием­ливо решение на спора силно намаляват, а в повечето случаи напълно изчезват. Страните, нли поне някоя от тях, биват обхванати от съмне­ние, че може да бъде постигнато приемливо решение. Започват да разглеждат противопоставените си интереси като напълно несъвмес­тими. Сблъсъкът на интересите става остър и се съчетава с увелича­ваща се конфронтация. По същество конфронтацията в международ­ните отношения може да се разглежда и като израз на остро противо­поставяне на интереси в условия на криза в отношенията на страни­те. Навлизането на конфронтационните елементи пречи да се наме­рят приемливи и за двете страни решения, защото всяка от тях започ­ва да очаква от другата страна винаги нещо лошо. При такава ситуа­ция дори проявата на добра воля и желание да се намери изход от едната от страните в повечето случаи се преценява от другата като проява на слабост. Комуникацията между страните се нарушава и неблагоприятната и все повече откъсващата се от реалността пред­става за другата страна взема връх над нейната рационалност.

За разлика от спора, кризата вече не е естествено и нормално състояние на международните отношения. В нейните условия възмож­ностите за контрол над ситуациите намаляват, прогнозирането се зат­руднява, а количеството на вземаните в условия на неопределеност и риск външнополитически отношения расте.

В рамките на обща кризисна ситуация, в отношенията на страните могат да се развиват с различна острота, форми и динамика отделни конкретни конфликти, които макар да изострят и усложняват кризата, не предизвикват преминаване на общите кризисни отношения в тотален конфликт. При наличието на тези условия хладнокръвието, издържли-востта, реалистичността на преценките, предпазливостта на решенията и здравият разум на държавниците, политиците и дипломатите често имат решаваща роля, макар конфронтацията сама по себе си да открива големи възможности в политическото поведение на вземащите външно­политическите решения лица да проникват емоциите. А когато емоциите вземат връх над разума в политическото поведение, истинското съдържа­ние, правилното разбиране на интересите и приоритетното им оценява-

482 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

не могат до такава степен да бъдат засенчени и изместени, че ситуация­та да излезе от контрол и да премине в тотален конфликт с много тежки последици.

Докато всеки спор има за обект конкретен, предизвикан от колизия­та на интересите проблем, кризата няма това качество, тъй като тя се развива и обхваща отношенията на страните като цяло. При тези усло­вия решаването на даже незначителни сами по себе си спорове се пре­връща в много труден проблем.

Кризата в отношенията не се предизвиква от това, че каузата на ня­коя от страните е станала повече или по-малко основателна. Промяната е настъпила не в съществото на спорния проблем, нито в неговото зна­чение. Промяната е в отношенията между страните. Съществуващите спорни и нерешени проблеми между тях започват непосредствено да си влияят, вплитат се в общ конфронтационен комплекс, образуват сште-тен възел, в който значението на отделните спорни проблеми започва да губи своята самостоятелност. Пораства ролята на субективния фактор, на представата на правителствата за засегнатите в спора интереси. За­почва да се формира и все повече се утвърждава „образ на врага".

През цялото развитие на международните отношения до края на XIX век кризите, а и техните последици поначало запазваха локалния си ха­рактер. Локални оставаха и последиците. През втората половина на века нов фактор - взаимното сдържане - постави най-напред на глобално равнище определени рамки на враждебното поведение. В продължение на десетилетия отношенията между групирали се в два срещуположни враждебни блока, в съюзи и коалиции държави се намираха в остра кри­за, която на няколко пъти достигаше до прага на глобалния термоядрен конфликт. И всеки път хегемоните и групиралите се около тях държави не се решиха да прекрачат линията, разделяща световната криза от пре­кия световен въоръжен конфликт. Взаимното сдържане обаче не може­ше да предотврати напълно и надеждно опасностите от глобалния кон­фликт, тъй като в много висока степен действието на този фактор зави­сеше от рационалното поведение на страните.

Поради това в продължение на десетилетия междублоковите све­товни отношения очертаваха типичен пример за постоянно кризисно състояние на противопоставилите се страни. Но на по-ниските равни­ща, където действието на взаимното сдържане беше опосредствано и по-слабо, главно на регионални равнища, отношенията преминаваха в

3.2. Международни кризи 483

конфликти, много от които с пряка или косвена употреба на военна сила. а някои от тях се развиха в кръвопролитни войни. В различни сфери на отношенията на глобално равнище поведението на страните съдържаше конфликтни взаимодействия, но основните страни - САЩ и СССР, как­то и двата противостоящи военни съюза НАТО и ОВД - се въздържаха взаимно от пряк силов сблъсък.

Специфичните условия на студената война изведоха в международ­ната практика нови начини и средства за поддържане на комуникацията и начини за сътрудничество между враждуващите страни в условия на международна криза, като т.нар. „пряк телефон" и „мерки за доверие". Прекият телефон е пряка телефонна връзка, позволяваща на най-висо­ките държавни ръководители на враждуващите страни да влизат в не­посредствен контакт, откриващ възможност за сътрудничество с цел да се избегнат войната и най-крайни силови действия. През 1962 г. по вре­ме на Карибската криза тези непосредствени контакти на най-високо равнище позволиха на американския президент Джон Кенеди и съветс­кия държавен и партиен ръководител Никита Хрушчов да предотвратят употребата на въоръжена сила. която неизбежно би довела до трета све­товна война. Мерките за доверие се изразяват във взаимни жестове на добра воля, които спомагат за намаляване на напрежението между про­тивопоставящите се една на друга страни - предварително уведомяване за предприемане на значителни размествания на войскови части и въоръ­жения, размяна на наблюдатели при провеждане на мащабни военни учения и други.

Кризисното състояние на отношенията може да има различна ост­рота, динамика, форми и насоки на развитие като цяло в отделни сфери на отношенията. При него още съществуват възможности да се избегне конфликтът. Макар и ставащо все по-трудно, противопоставянето може да бъде овладяно, поставено под съвместен контрол и сведено на по-ниско равнище. Винаги могат да се потърсят и намерят приемливи ра­зумни решения. Развитието докрай по линията на алгоритъма „спор -криза - конфликт" не е фатално предопределено. Това заключение може с основание да бъде извлечено от опита, натрупан в продължение на Десетилетия студена война в световните отношения.

484 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

3.3. МЕЖДУНАРОДНИ КОНФЛИКТИ

Международният конфликт е ситуация, при която едната или двете страни са пристъпили към едностранно решаване на пробле­ма и се опитват да заставят другата страна да приеме условия, които те считат за уместни. Разграничението между кризата и конф­ликта е действието, а не същността на проблема или на спора. При кон­фликта едната или двете страни пристъпват към принудително действие. Когато той избухне, ситуацията коренно се променя. Страните (или ня­коя от тях) не желаят да сътрудничат за намиране на приемливо реше­ние. Стратегията на тяхното поведение започва да се основава на побе­да, а не на споразумение. Принудителните действия невинаги се изразя -ват в пряко използване на военна сила, но могат да бъдат косвено изпол­звани. Такова може да бъде прибягването към ултимативна заплаха с нейната употреба. Действията могат да бъдат и от политическо, и от икономическо или от правно естество. Обаче най-сериозна е ситуация­та, при която в действие се поставят въоръжените сили на страните.

В обширната политическа и научна литература, посветена на меж­дународните конфликти, се очертават три основни направления:

* Автори, принадлежащи към първото направление, разглеждат този тип международни отношения върху световната сцена катоесте-ствено и неизбежно явление, чиито корени са заложени в обек­тивното несъвпадане и несъвместимост на много от интересите, определящи поведението на субектите на международните отноше­ния. Според тях, противопоставянето на интереси закономерно поражда конфликтите.

• Други считат, че несъвместимостта на интересите е само предпо­ставка за възможното възникване на конфликти, а решаващо зна­чение има субективният фактор. Хората и техните общества са по природата си агресивни и когато някой се противопостави на техните стремления, възниква конфликт. Някои, по-умерени, счи­тат, че без агресивността изобщо да е присъща на хората и обще­ството, във всички случаи причината за конфликтите се крие в нежелание или неспособност на правителствата да си сътрудничат за намиране на взаимно приемливо решение на възникващи пред тях проблеми.

3.3. Международни конфликти 485

• Трето направление очертават преобладаващ брой изследователи, които намират, че конфликтите винаги са сложно съчетание на обективни и субективни компоненти, тъй като преоценявай­ки гледището си за заетата позиция, страните могат да открият път към сътрудничеството, нужно за намиране на общо решение, макар че и тогава, когато сътрудничеството възникне, то не може да премахне обективното несъвпадане между техните потребно­сти и интереси.

Преобладаващо е гледището, че макар да са чести, конфликтите са ненормално явление в международната система, че те противоречат на нейната цел и че пречат на нормалното й функциониране. Има обаче политици и изследователи, които не споделят това разбиране. Считат. че като израз на противоречие, конфликтите са мощни двигатели на раз­витието, че те са недопускащ стагнацията фактор и че в тях, както при дарвиновата борба между видовете, се открива пътят на развитие и утвъ­рждаване на съзидателното и силното над посредственото и слабото. Доведени до крайност, такива възгледи бяха използвани като една от теоретичните основи на хитлеризма.