Отношения

викана от развитие на възгледите на автора и от желанието му да допъл­ни изложението и ла внесе подобрения в анализа и в подреждането на материята. Дали е успял, могат ла отсъдят най-добре читателите.

Книгата е предназначена както за студентите, изучаващи теорията на международните отношения, така и за политици, дипломати, журна­листи и за всички, които са изкушени от познанието за тази най-голяма и сложна система от трансгранични отношения, от която зависи не само съдбата на страни и народи, а съществуването на човечеството.

От автора

Условие, без което не може никоя теория, е точното дефиниране на нейния предмет. Без да се определят отчетливо рамките на предмета и основните му характеристики, както и различията му от заобикалящата го среда, не е възможно той да се опише, а още по-малко да се изследва. Всяка теория се идентифицира преди всичко с нейния предмет. Така е и с Теорията на международните отношения. Затова първото, което след­ва да се направи, когато се пристъпва към изследване на тази материя, е да се определи какво са международните отношения. Теорията очертава тяхната същност и значение, субекти и обекти, структура и управление, основните елементи, формите и начините за промени и развитие.

Макар международните отношения да съществуват от хилядолетия. Теорията на международните отношения е относително нов клон на на­учното познание. Възникнала е главно в средата на XX век и се е форми­рала през неговата втора половина. Но и за този недълъг период свърза­ната с нейната проблематика и теоретично изследване литература е ста­нала огромна. Бързото развитие и обилието на изследванията са свър­зани най-вече със значението, което международните отношения при­добиха в съвременния свят. Състоянието и развитието им започна по-непосредствено от когато и да било да определя не само съдбата, но и самото съществуване на милиони хора. И все пак, дори беглият поглед върху тази станала огромна книжнина разкрива странно обстоятелство -съществува огромна пъстрота на мненията не само за самата теория, но и за нейния предмет. В научния свят все още не се е наложила и не е станала общоприета дефиницията за онова, което се определя с общоп­риетия във всички езици термин „международни отношения". На въпро­са „Какво включва понятието международни отношения ?" теоретици­те често предлагат различни отговори.

Известно е, че след възникването на всеки нов клон на познанието и с изясняването на основните проблеми, между изследователите посте­пенно и закономерно започва да се установява сходството на мненията по основните въпроси, към което води обективното единство на пред­мета на теорията. Така изниква общото разбиране за нейния предмет, базирано на повече или по-малко общоприета дефиниция за него. Но в океана на литературата по теория на международните отношения тако­ва сходство все още не е постигнато. Няма общоприета дефиниция за международните отношения и за тяхната система, която да обедини мненията на изследователите. Като че повечето от тях са склонни по своему да дефинират предмета на онова, което според тях представля­ват тези отношения.

Не може да не се съгласим, че пъстрото несходство на дефинициите не свидетелства за зрялост на никоя теория и че никак не е полезно за плодовитост на усилията на изследователите. То затруднява съединява­нето на резултатите от техните изводи, предизвиква спорове, замъглява същността на нещата и внася неясноти. И все пак, трябва да се признае, че несходството е естествено в много отношения. Излагането на всяка теория всякога тръгва от точното дефиниране на нейния предмет, но възникването на никоя теория не тръгва с перфектна, завършена и об­щоприета дефиниция. Всяка дефиниция е обобщение, квинтесенция на теоретичните разработки и изводи, представляващи нейното разгърна­то съдържание. Уточняването, перфекционирането и особено постига­нето на общото разбиране за нея е резултат от процес, от естественото развитие на самата теория.

Разнообразието на дефинициите за международните отношения ве­роятно ще намалява с развитието и със задълбочаването на познанието. Всяка нова теория е като младото вино, нужно е време, за да прекипи и да се избистри. И с теорията на международните отношения е така, тя не може да представлява изключение. Поради твърде голямото много­образие на определенията за международните отношения би могло да се каже, че все още и в наши дни едва ли следва дори да се говори за единствена, единна, общоприета и основана на сходна за всички дефи­ниция за предмета и същността на международните отношения теория. Обилната изследователска литература и досега no-скоро очертава таб­лото на една много широка смесица от повече или по-малко безспорни разработки, често срещани неизбистрени и недостатъчно обосновани теории, теоретични подходи и анализи, фрагментарни, но претендира­щи за всеобхватност теоретични конструкции, които често се отнасят no-скоро към теорията на външната политика, отколкото към теорията на международните отношения. В много случаи по същество аналитич­ни изложения за конкретни международни ситуации, обикновена периодизация на развитието или дори изследвания в областта на историята на международните отношения се излагат с претенцията, че са теория. Затова в обилната литература за този нов клон на науката вярно­то нерядко се смесва с неточното и непълното, обективното - със спеку­лативното. Резултатът е, както изтъкват с основание някои изследовате­ли, възникването особено през втората половина на XX век. вместо един­на в основното и общоприета теория, на една обширна, сложна, често противоречива и объркана „инфраструктура" на науката за международ­ните отношения, включваща различни и слабо свързани едни с други теоретични конструкции и отразяваща своеобразния „микрокосмос" на многобройните, пръснати в различни страни и често несвързани едни с други научни центрове и учени.

И все пак различията в разбирането относно това, което са между­народните отношения не е непреодолима пречка за възникването на по­вече или по-малко определена обща теория. Дори това състояние на нещата не може да не действа като един от ефектните стимули за усили­ята на изследователите да достигнат до еднакви обобщения, като се опи­рат върху най-точното отразяване на единната по същество същност на нещата. В науката е естествено достигането до истината да преминава през различията и борбата на мненията. Но и преди да се излезе от все още твърде голямата пъстрота на възгледите, не може да не се види, че вече съществуват много общи гледища и сходни разбирания. В теоре­тичните разработки, посветени на международните отношения, има из­градени широки полета на съвпадащи мнения, преценки и изводи, които формират основите на теоретичното познание. Така развитието на тео­рията на международните отношения вече много десетилетия следва своя ход по начини и форми, присъщи на всяка една наука.

Солидно изходно поле за постигането на общите гледища и за избистрянето по този начин на теоретичните конструкции е общото раз­биране, че международните отношения не са хаос от случайни явления, връзки и взаимни влияния, че в убеждението за привидната им разнопосочност и безпорядъчност се проявява всъщност недостатъч­ното ни познание за тях, че в международното развитие има вътрешна логика, че съществуват ред и закономерности, които позволяват да се изгради ефективен и практически полезен модел. Общо е убеждението за тяхната системност. Всеобщо е схващането, че тяхното опознаване е нужно не само за разбиране на общото развитие на света и обществото, но и за потребностите на практическата политика. Касае се за особена сфера на социалните отношения, а от това следва, че и за международ­ните отношения определящи са всички общи закономерности на обще­ственото развитие.Следствие от това е, че общата методология за изу­чаване на обществото е напълно приложима и за международните отно­шения, разбира се, като се държи сметка и за тяхната много силно изра­зена специфика.

Обаче наред със сходствата различията са много и то твърде съще­ствени. Забелязват се дори при бегло сравнение. За целта най-подходя­що е да се приведат определенията на някои от онези изследователи през периода на формирането на теорията на международните отно­шения, които имат най-значителна роля за това. Един от тях например е М. Каплан, чийто труд „Sistem and Process in International Politics" е публикуван в САЩ през 1957 г. и изигра голяма роля за утвърждаването на системния подход при изучаването на международните отношения. Той ги определя по следния, малко странен и доста неясен начин: „Мно-жество променливи, които ш разлика от заобикалящата ги среда се отнасят едни към други така. както закономерностите в пове­дението им определят не само вътрешните им взаимодействия, по и взаимодействията между променливите извън тяхното множе­ства". Пет години по-късно, през 1962 г. в Париж излезе капиталният труд на големия френски социолог и теоретик на международните отно­шения P. Apon „Paix et guerre entre les nations: " Аз определям като международна система, писа той, съвокупиостта от политически единици, които поддържат постоянни отношения и са способни да бъдат въвлечени във всеобща война" Както се вижда, за разлика от Каплан, Арон свежда представата за международните отношения до междудържавните отношения и при това счита, че способността да се участва във всеобща война е един от системообразуващите фактори. През 1969 г. Фрепкел публикува в Лондон труд, в който също пристъпи към очертаване на теоретичен модел на международната система: „International Politcs. Conflict and Harmony". Според него понятието „международна система" изразява ..множество политически единици, които взаимодействат по определен ред" Вижда се, че в понятието „международна система" авторът е включил не само държави, а изобшо субекти на политически международни отношения. Недълго след него друг изследовател,М Мерл, допринесъл много както в областта на ис­торията, така и на теорията на международните отношения, в издаден в Париж (но на немски език) труд „Sociologie dcr relations internationales" (1974 г.) изрази мнението, че според него под „международни отноше­ния" следвало да се разбира „комплекс от разнообразни отношения или потоци, които пресичат границите или се стремят да ги пресе­кат". Вижда се, че авторитетният френски автор разширява извънредно много представата за международните отношения, дори до степен да излезе и извън рамките на социалния им характер. При това твърдейки, че те образували система, която според него изобщо била лишена от външна среда.

Причините за толкова голямо разминаване на определенията са много. Сред тях значение имат както все още неизграденият единен ка-тсгориален и терминологичен апарат на формиращата се теория, неяс­нотите относно структурата, компонентите и съставните елементи на системата, така и външните влияния на изпълнените с конфронтация и напрежение отношения върху световната сцена през годините на студе­ната война. Голяма роля изигра и обстоятелството, че новият системен и теоретичен подход към изучаването на международните отношения бързо привлече вниманието на учени, които бяха твърде различни по научна формация : историци, политолози, юристи, военни специалисти, философи, социолози и много други. При това всеки от тях с гледната точка и катсгориалното мислене от областта на предишните им научни интереси. И понеже в сравнително кратък период, преди да с възникнала и утвърдила някаква общоприета концептуална основа, научната книж­нина в тази област извънредно бързо се умножи, всяко по-нататъшно разширяване на кръга на изказаните определения увеличаваше още по­вече разнообразието на несходните становища.Докато някои от изсле­дователите приемаха, че кръгът на страни в отношенията, наричани международни, обхваща всички трансгранични отношения, т.е отноше­ния и на физически лица, и на обществени формации и групи, и нации, и държави, и групи държави и т.н., други свеждаха международните отно­шения почти само до външнополитически отношения между правител­ствата. За някои, като например Арнолд Волтср международните отно­шения не са друго, освен много динамична система от трансгранични отношения, импулсите за промените в която идват отвътре, „подобно на взаимодействията на топки върху билярдната маса". Други, в отли­ка от него извеждаха на първо място влиянието на външната среда. До­като някои подчертават разнообразието на отношенията - политически, военни, държавни и недържавни, икономически, културни и т. н., други ги свеждат само до междудържавните политически отношения, Както посочихме, много характерно за изследванията през този период е сил­но изразеното смесване на теорията на международните отношения с теорията на външната политика, въпреки че се касае за много различни явления. Представата за онова, което следва да се определя като основ­но съдържание на международните отношения, се оказва с много раз­лично съдържание - докато някои виждат в отношенията преди всичко преследване на общи цели, други подобно на Х. Моргентау считат, че международните отношения не са друго освен широко поле на силови взаимодействия и че тези отношения се свеждат до непрестанна борба за надмощие.

Вероятно определена част от несполуките да се достигне до сход­ство в разбирането за международната система се дължат и на това, че не се забелязваше една от най-основните характеристики на международ­ната система - нейната полиструктурност. Почти диаметрални разби­рания се очертават в изразяваните преценки за взаимодействията между политиката и икономиката, за ролята на субективния фактор, географс­ките условия и още много друго.

Струва ни се тогава, че при липсата на общоприета и безспорна дефи­ниция, като работно определение ще е най-добре да се използва самия тер­мин „международни отношения". Той е общоприет почти на всички езици, а и съдържа двата основни елемента, необходими при всяко дефиниране. В случая „отношения" определя родовата принадлежност на предмета, а оп­ределението „международни" изразява неговата видова специфика (diferentia specifica). Отношението е израз на връзката и взаимодействието на две или повече страни, определяни обикновено като негови субекти. Промяната в състоянието, положението или поведението на който и да е от тях предиз­виква съответни промени в състоянието, положението или поведението на другия или на другите субекти. Те могат да бъдат държави, нации, организа­ции, партии, дружества, фирми и всякакви други социални формации, кои­то реализират или защитават интереси извън границите на една държава. Естеството на субектите като социални формации определя социалния ха­рактер на отношенията между тях.

Обаче не всички социални отношения са международни отношения. Това качество имат само отношения, които се осъществяват на между­народната сцена, отношения, при които образно казано, между субектите има държавна граница. Международни са само онези социални отно­шения, които пресичат държавните граници. Това са трансгранични со­циални отношения. Всички други социални отношения, които не преси­чат държавни граници не могат да бъдат отнасяни към категорията на международните отношения.

Ако съединим тези положения, бихме могли да определим за на­шето изследване онова, което наричаме международни отношения по следния начин.Международните отношения са отношения между държави и групи държави, нации и други социални формации, кои­то пресичайки държавна граница се реализират върху междуна­родната сцена,

Би могло да се каже, че терминът „международни" , с който се изра­зява видовата специфика (diferentia specifica) на тези социални отноше­ния, макар да е общоприет съвсем не е съвършен. Има съществени не­достатъци. Причината да се е наложил, вероятно е това, че не е намерен по-подходящ от него. Ако се приеме, че под „народ" се разбира населе­нието, живеещо в една и съща държава и притежаващо нейното гр аж-данство, възниква неяснота. Народите не общуват един с друг непос­редствено, не осъществяват непосредствени и поради това масови взаи­модействия като единен и неделим субект, освен може би по време на война, когато се изтребват взаимно. Народите като цяло, като взаимо­действащи страни на отношенията върху международната сцена се изя­вяват посредством съответната им държава.

Самият термин „международни отношения" обаче е много по-нов от онова, което изразява. Международни отношения съществуват от хи­лядолетия, но терминът се появява сравнително скоро. Появата му бе­лежи промяната във възприемането на международните взаимодействия. Утвърждава се през XVIII век. Изразява се мнение, че авторството при­надлежи на английския философ И. Бентъм (1748-1832). Този термин той обаче е отнасял само за отношенията между държавите. По времето на Бентъм възгледите му непосредствено и изцяло се възприемат от юрис­тите, за ла обозначават с него междудържавните правни отношения.То-ва е естествено, тъй като тогава трансграничното общуване е било мно­го ограничено и се е свеждало почти изключително до политическите и дипломатическите отношения между правителствата. Все пак появата на термина бележи една голяма крачка в развитието на схващанията за международното общуване. По този повод Х.Кисинджър с основание посочва, че едва по онова време изниква възгледът, че се касае за отно­шения между големи народностни общности, Почти до средата на XVIII век онова, което става върху международната сцена не се възприема така. Не се схваша като отношения между социални формации, основани на исторически, етнически, културни или езикови сходства, а като между­личностни отношения на владетелите. Поради това и самата форма на трансграничното общуване са договореностите, контактите, съперни­чествата и войните на династиите. Новите схващания, които новопояви­лият се термин ще отрази са резултат от Реформацията, от новите идеи на Просвещението, неумолимо развиващите се икономически реалнос­ти и от сътресението от разрушителната, унищожила 30 % от населени­ето на Европа Тридесетгодишна война.

Почти всеобщо е споделено убеждението на изследователите, че разделителната линия се бележи от възстановилия след войната мира Вестфалски мирен договор (1648 г.), който бива основан на принципа на суверенитета, изискващ вътрешните работи и институциите на всяка държава да не влизат по никакъв начин в сферата на вътрешните работи и институциите на която и да е друга държава. Доктрината, вложена в основата на Вестфалтския мир утвърждава международните отношения като отношения между националните държави.

Междудържавните отношения несъмнено образуват ядрото, най-влиятелната и активна част на отношенията върху международната сце­на. Те са основни субекти на международните отношения. Но освен тях социалните отношения върху световната сцена включват и отношения на други субекти, които не са междудържавни, защото субектите им не са държави. Следователно, понятието „междудържавни отношения" не съвпада с понятието „международни отношения", тъй като е много по-тясно от него. Междудържавните отношения са международни отноше­ния, но не всички международни отношения са междудържавни отноше­ния. Междудържавните са само част от международните отношения. Държавите не са единствените субекти на отношения, които се реализи­рат върху световната сцена. Субекти, както ще видим по-нататък, са много други социални формации. Следователно и в това отношение тер­минът „международни" е несъвършен, твърде е неточен. Недържавните формации, които действат като страни в трансгранични отношения мо­гат да са част от народа, но съвсем определено остават нещо различно от него.

Може би, за да излязат от затруднението, пораждано от тези несъвършенства на утвърдилата се терминология, някои автори предпо­читат да говорят за „международни отношения в широк смисъл11 и за „международни отношения в тесен смисъл" на този термин. В широ­кото си значение, според тях терминът „международни отношения" тряб­ва да включва както междудържавните, така и недържавните трансгра­нични отношения, докато в тесния си смисъл терминът „международни отношения" следва да е синоним на междудържавни отношения. По този начин обаче проблемът не се решава, усложнява се още повече и терми­нологичната неточност се увеличава.

2. ВЪЗНИКВАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ И РАЗВИТИЕТО ИМ

Международни отношения са съществували много хилядолетия. Възникнали са през най-ранни стадии от съществуването на общество­то. Появата и развитието им е част от цялостното му развитие. Пред­ставляват неотделим дял от напредъка и постиженията на цивилизация­та. Разбира се, в развитието си те не са съществували в същата форма и с онези закономерности, които им са присъщи в наши дни.

За да възникнат международни отношения е била необходима по­явата на две условия. Затова може да се приеме, че историческият етап в развитието на обществото, който бележи началото им съвпада с по­явата на тези две условия. Условията не са възниквали едновременно и навсякъде. Представляват естествен и в този смисъл неизбежен резул­тат от обществения напредък, но обществото в различните части на све­та никога не се е развивало едновременно и в едни и същи форми. Пора­ди това и първите наченки на международни отношения не се явяват едновременно и навсякъде.

Първото условие е да възникне потребност от установяване на отношения между големи социални общности. Вероятно голяма роля са изиграли нуждата и изгодите от обмена на продукти от човешкия труд. Този обмен естествено не е бил възможен преди продуктивността на човешката дейност да позволи на хората и като групи, и като индивиди да произвеждат повече, отколкото е необходимо, за да обезпечат соб­ственото си съществуване. С появата на първите форми на собственост, като особена форма на отношенията между хората, обменът между гру­пи и индивиди е придобивал все по-големи размери. Икономическите потребности са изиграли много съществена роля за развитие на социал­ните отношения. Разбира се, в онази толкова ранна епоха потребности­те от обмен, а от тук и за разнообразни контакти са били спорадични, нерегулярни и много ограничени само между индивиди и групи от инди­види, живеещи в непосредствена близост.

Контактите са били свързани не само с обмен. Предизвиквана от различни причини масова миграция също е водела до контакти. При това не всякога приятелски и добронамерени. Известно е, че отношени­ята между родове и племена често са съпровождани от грабежи и наси­лия. Враждите и войните са били нередки явления, но те съшо са форми на социални отношения. Това са били процеси, развиващи се преди по­вече от 5-6 хиляди години преди нашата ера.

Каквито и да са били тези отношения, мирни или не, за да станат международни е било нужно възникването на второто условие. Потребна е била нова структура на обществото, основаваща се не на кръвно-родо-ва, а на териториално-политическа връзка. Трябвало е да се появи държа­вата, като властническа, политическа и йерархически подредена структура па обществото. Това е станало много по-късно от първите наченки на диференциацията на труда. Първите държави са възникнали в края на четвъртото и началото на третото хилядолетие преди нашата ера. Вероятно това са били немногобройни и малки социални формации, има­щи характер на селища-държави, които постепенно отстъпват място на по-големи, развити и мощни образувания. Макар и все още не толкова ясно изразени, започват да се очертават и техните пространствени преде­ли - появяват се държавните граници. Възниква възможността за транс-гранични отношения. Ако си послужим със съвременната терминология, това са били първите наченки на международни отношения. Полити­ческото и икономическото взаимодействие се е развивало, когато е съще­ствувала териториална близост. Историците считат, че това са били про­цеси, които са се развивали около третото хилядолетие преди нашата ера. Следователно можем да направим извод, че от първите зачатъци на международни отношения ни дели период от около 5 000 години. И още, че има основание да се предполага, че първите форми на такива отношения са били междудържавни. Междудържавните отношения вероятно са най-старата форма на международни отношения.

Възникването на държавите означавало и поява на съвсем нов су­бект на социалните отношения - самите държави. Заражда се и правото, като начин за властническо регулиране на вътрешния ред в тях. Отноше­нията между самите държави обаче все още не се уреждат юридически. Международното публично право ще се появи по-късно и дотогава върху тях ще влияят религията и обичаите.

Много от предишните форми на социални отношения продължават да съществуват, обаче отношенията между новите социални субекти - държавите - вече представляват нещо съвсем ново. Това са отношения между субекти с качества, различаващи се коренно от качествата на дру­гите страни в социалните отношения. Касае се за субекти с особен соци­ален статус. Субекти, които притежават власт, без да са формално под­властни на субординационни структури и без да са пряко подчинени на поддържан с вишестоящи органи ред. Вертикални, йерархически поли­тически или икономически зависимости между държавите са съществу­вали и тогава, съществуват и сега, но те не нарушават вътрешната и външната обособеност и правна самостоятелност на тези особени отно­шения.

В тази започнала да се очертава нова сфера на социалните отноше­ния тези начални техни субекти се оказват в нова, „непривична" за тях среда. Външната среда на държавите радикално се различава от вътреш­ните социални отношения. Започват да се образуват елементите на оно­ва, което определяме като „международна среда" или „международ­на сцена". За разлика от условията на вътрешното общество, държавите в отношенията помежду си не са носители на власт над другите държави и не са едностранни създатели на право.

Разбира се, тези начални и често примитивни международни отно­шения са все още твърде далече от представите за равноправие, незави­симост, ненамеса или суверенитет. Съществували са форми на зависи­мост, но те не са вече израз на власт, подобна на вътрешната държавна власт, а са се основавали само на силово превъзходство или на влияние.

И все пак на тези първични и много елементарни, но вече определе­но форми на междудържавни отношения, съществуващи и развиващи се почти изключително на двустранна основа, ограничени поначало само между страни, които имат общи граници, не са липсвали елементите на системността - взаимност, наличие на прави и обратни връзки или сис­темен ефект. Все пак, тези отношения не са образували обща, развита система, подобно на международните отношения днес. Възниквали са, укрепвали са и дори понякога са достигали забележителна интензивност в рамките на локални огнища на древната цивилизация - царството на хетите. египетските деспотии. Асирия, Персия. Китай или държавите на древна Индия. През дълги периоди е било възможно поради територи­алната отдалеченост и поради пълната липса на комуникации едновре­менно да съществуват държави, считащи се за световни империи подоб­но на Римската и Китайската, които съществувайки по едно и също вре­ме са претендирали, че са световни, единствени. Претендирали са, че са център на света, без да знаят за взаимното си съществуване.

През 1887 г. археолози, изследващи развалини на някогашен дворец на фараоните а долното поречие на Нил откриват около 360 глинени плочки, съдържащи по същество външнополитически архив, отнасящ се за отношения между две антични „суперсили" на Средиземноморието - Египет и Царството на хетите, както и на множеството буферни държавици между тях. Това са най-старите външнополитически доку­менти. Датирането им ги отнася към XV-XIV век преди нашето летоб­роене. Те свидетелстват, че по това време вече са съществували трайно уредени отношения между разположени в този район държави. Археологическите изследвания откриха международен договор за мир и съюз между Египет и Царството на хетите, сключен през 1278 г. преди нашето летоброене. Написаните върху сребърни плочи екземпляри на договора са скрепени с печати на владетелите на двете страни - Рамзес II и Хатушил III. a намереното описание на начина и процедурата при сключването показва, че по онова време вече е съществувала трайно установена практика на договорни отношения.

От намерени още през XVIII век стихотворни записи на санскритски език за съдържанието на древноиндийсште закони (т. нар. „Закони на Ману") личи. че дълго преди първото хилядолетие древноиндийската държава не само е имала развити международни отношения, но са съществували мно­го ясни скрепени с религиозна подкрепа правила за успешно водене на международни преговори, както и ясно изразени представи за изиошанията относно качествата на лицата, занимаващи се с дипломация.

Международни отношения се развиват и в други огнища на цивили­зацията. Наченки на комплексност и на системност, разбира се в огра­ничени регионални рамки, показва и светът на антична Гърция, особено през класическия му период ( VIII-IV век преди нашето летоброене ).

2 Възникване на международните отношения и развитието им 23

Причината е, че в древния елински свят характерна форма на полити­ческото устройство става „полисът" - градът-държава. Между неголе­мите и разположени близо една до друга полиси се развиват многоброй­ни и разнообразни международни връзки на една от първите антични локални системи на международни отношения. Утвърждава се и се усъвършенства договорната практика. Образувани около светилищата в Делхи, Коринт, Олимпия и другаде, международни религиозни иентро-ве (т. нар. „амфиктионии") стават средища на активно многостранно меж­дународно сътрудничество. Възниква формата на „симахиите" - военно­политически съюзи с периодически заседаващи над държавни органи (т. нар. „силогоси"). Развива се дипломатическото изкуство.

Нова степен в развитието на международните отношения се очерта­ва след като 2 столетия преди началото на нашето летоброене полицен-тричният и извънредно динамичен елински свят пада под ударите на държава-хегемон - Римската империя. Централното положение на Рим в Италия и Средиземноморието. както и неговата военна мощ и полити­ческо влияние слагат силен отпечатък върху международните отноше­ния. Рим заменя гръцката политическа система на пряко представи­телство с централизирана имперска власт. Възникват специализирани органи за ръководство и осъществяване на международни връзки (т. нар. „фециалии"), развива се практиката на поддържане на разнообразни меж­дународни връзки с приемане и изпращане на държавни делегации (legationes). Зараждат се юридически правила, които регулират между­народни отношения - „правото на народите" (jus gentium). Две столе­тия преди нашето летоброене Рим в мащабите на тогавашния свят се превръща в световна сила.

Върху динамиката и формите на развитието на международните от­ношения влияние оказват многобройни и различни по значение факто­ри: развитието на социалните структури, формите на собственост, раз-витостта на комуникациите, направлението и мащабите на международ­ното разделение на труда и много друго. Отношенията върху междуна­родната сцена гъвкаво следват промените в обществото в процеса на преминаване от древните форми на робовладелското общество и цент­рализираната държава към териториално-политическата разпокъсаност при феодализма.

През 476 г., под натиска на варварите Римската империя рухва. Ней­ната западна част с център Рим е покорена от варварите, но източната и част Византия, с център Константинопол, продължава да играе активна роля в международните отношения, мерейки сили и влияние с мощната държава на франките и други държави в Западна и Централна Европа.

През първото хилядолетие развитието на производството, посоките на международните пътища, преплитането на разнообразни култури, как­то и възникването на големи и силни държави утвърждават Европа като един от най-мощните и водещи центрове на активни международни връзки в света. Образуването на Свещената римска империя, засилване­то на ролята на църквата и папството, кръстоносните походи, разраст­ването на Русия и увеличаването на международната й роля, възходът на градските общини, утвърждаването на национални държави - тези и други промени са в основата на големите процеси върху международната сце­на, които дават нов образ на феодалния свят.

Класическа страна на засилваща се и превъзмогваща феодалната разпокъсаност кралска власт през XII-X1V век става Франция. През онова време Англия е все още неголяма държава с 4 - 5 милионно насе­ление, но след буржоазната революция в средата на XIV век бързото развитие на капиталистическите отношения засилва международното й влияние и роля. Англия се превръща в най-силната индустриална и мор­ска държава в света. Създават се предпоставките за нейното по-късно колониално могъщество.

Завършила през 1453 г. и довела до хаос и разруха голяма част от Европа Стогодишна война заедно с това създава възможност предпо­ставките превърнали Франция в една от онези силни национални мо­нархии, да се проявят и в други страни - Испания и Португалия. В края на XV век предприемчивостта на испанците и португалците от­крива не само пътя към Индия, но и път към обогатяването на Европа с богатствата на Далечния Изток. Откриването на Америка от Хрис­тофор Колумб разширява географските и политическите рамки на света. През това време все по-активна роля и европейските отноше­ния започват да играят богатите и политически и икономически раз­вити италиански градове-държави: Венеция, Генуа, Милано, Флорен­ция, Пиза и други. На италианците принадлежи заслугата за създава­нето вместо дотогавашната дипломация ad hoc на стабилни и непрекъ­снато поддържани дипломатически отношения, за въвеждането на по­стоянни дипломатически представителства и за професионализирането на дипломацията.

Подемът на индустриалното производство и утвърждаването на па­зарната икономика, растящата нужда от суровини и пазари, първоначал­ното натрупване на капитали и утвърждаването на капиталистически форми на социални отношения се очертават още в края на късното средновековие. Процесът получава много силен тласък от географските открития и първите колониални завоевания през XV и XVI век. Започва изграждане! о на колониалната система, като структурен елемент на бъде­щата световна система на международни отношения. Разгръщат се све­товните търговски връзки, а центровете на активното икономическо и политическо взаимодействие се преместват от Средиземноморието към Западна и Централна Европа. Европа утвърждава централната си роля в света и водеща роля в международните отношения започват да играят най-развитите разположени в нея страни - Франция, Англия, Испания. Португалия и Холандия. В източната част на Европа бързо расте влия­нието на Русия.

През XVII и XVIII век все по-определено като основна ос на между­народните отношения се очертава борбата за влияние и надмощие меж­ду Франция и Англия. Отхвърлянето на колониалната зависимост до­вежда до възникване в Западното полукълбо на нова и динамично разви­ваща се държава - Съединени американски щати, която по - късно ще играе много активна роля в международната система. Френската буржо­азна революция от I 789 г. не е първата в Европа, защото и преди нея буржоазната класа взема връх над феодално-клерикалните сили в други страни. Но революцията в тази развита и голяма континентална държа­ва допринася за бърза промяна на социалните структури, а с това и на международния ред в цяла Европа. С обявената през 1805 г. континен­тална блокада на Англия и с похода през Русия към Индия Наполеон прави първия опит през новото време за установяване на хегемония в Европа, а това по онова време означава и в света. Той допринася много за обединяването на възникналите след разпадането на Свещената рим­ска империя стотици германски държавици в Германски съюз. в който централна роля играят две от тях - Прусия и Австрия.

След поражението на Франция и неуспеха на нейния скок към гос­подство в Европа, събралият се през 1815 г. в столицата на Австрия Ви­енски конгрес слага основи на нов международен ред в Европа, при во­деща роля на политически и юридически получилите статус на велики държави Англия, Франция, Австрия, Прусия и Русия. Образуваният т.нар. „Свещен съюз" на тези държави, към който се включват практически всички европейски правителства ( без участието на Англия. Турция и Ватикана), определя основното развитие на международните отноше­ния през първата половина на XIX век. През този период формирането на националното съзнание в редица намиращи се под чуждо владиче­ство страни също действа като причина за динамични промени. Актив­ни движения за национално освобождение влияят върху промените в международните отношения и към края на периода се достига до пълно разпадане на Свещения съюз и разрушаването на виенската междуна­родна система. На американския континент Съединените щати се раз­виват интензивно, разширявайки територията си за около един век по­чти десетократно и установявайки своето влияние върху страните от континента. През 1823 г. прокламирането на „Доктрината Мънро" за ръководно начало на американската външна политика става израз на искането Латинска Америка да бъде разглеждана като район на тяхната сигурност и преобладаващо влияние.

През средата на XIX век в центъра на вниманието на европейската дипломация застава т.нар. Източен въпрос - борбата между големите европейски държави за териториалното „наследство" на навлязлата в дълбок упадък и разпадаща се турска империя. Неудачна външнополитическа акция на Русия довежда в 1853 г. до Кримската вой­на с подкрепящите Турция велики сили. Сключен в Париж мирен дого­вор през 1856 г. установява ново териториално статукво и разположение на влиянията в Европа. Елемент от последвалите събития е и освободи­телната за България руско-турска война от 1878-1879 г. В международните отношения на новото време встъпва още една неголяма, но важна за нас държава - България.

Скоро след това центърът на определящите международните отно­шения събития отново се премества в Централна и Западна Европа. Нала­гат го бурни процеси, свързани с националното обединение на Италия и на Германия, довели до серия от войни - пруско-датската от 1864 г., авст-ро-пруската от 1 866 г. и френско-пруската от 1871 г. Поражението на Австрия и Франция сваля пречките за обединението около Прусия на участващите в т.нар. Германски съюз няколко десетки германски държа­вици. В центъра на Европа през 1872 г. възниква нова голяма, силна и бързо развиваща икономическа и военна мощ държава - Германската империя.

2. Възникване на международните отношения и развитието им 27

Поражението на Франция от 1871 г. залага трайно и остро противо­речие с Германия. До края на столетието това противоречие се превръща в основна ос на европейската система, влияе върху нейните промени в края на XIX и началото на XX век и накрая допринася за избухването през 1914 г. на първата световна война.

Границата между XIX и XX век бележи много важен прелом в състо­янието на международните отношения. Възниква световната система на международни отношения. Както бе посочено, преди това между­народни отношения, двустранни и многостранни, се формират в раз­лични цивилизационни центрове, между които не са съществували връзки. Поради това им е присъща парциалност. В края на XIX столетие икономическите и политическите интереси на големите държави покри­ват и напълно обхващат цялата планета. В пространствено отношение световните отношения се глобализират. Възниква световната система на международни отношения.

За да стане системата световна, е било необходимо развитието на производителността и разделението на труда да достигне равнище, кое­то да не позволява на преобладаващия брой страни по-нататъшен на­предък, ако не преодолеят станалите вече тесни национално-държавни рамки на техните стопанства. Нужно е да се формира световно стопан­ство, да се изгради развит и стабилен международен пазар, да се утвър­дят устойчиви стопански връзки, които да обхванат целия свят. Развити­ето на стопанските връзки, разпростирането на интересите в планета-рен мащаб закономерно води към разширяването на политическите взаимоотношения също в планетарни рамки. Процесът се развива осо­бено интензивно в края на XIX. за да завърши в началото на XX век.

В новите условия не остават свободни зони, невключени в световната система. Светът с разделен между големите държави на владения и сфери на влияние. Закрива се възможността за свободна експанзия и фактически анексии. Всяко разширяване на владенията или на сферите за влияние вече изисква те да бъдат отнети от някоя страна, която вече ги обладава. По­явяват се нови закономерности на взаимните отношения и заедно с това нови огнища на конфликти. Заедно с това настъпват промени в съотноше­нието на силите между водещите страни. Англия губи индустриалното си превъзходство и е задмината от Германия и Съединените щати.

Формирането на световната система открива възможности за уни­версално сътрудничество и взаимодействия между големите играчи на световната сцена, формира световни равнища на международни пробле­ми, поставя нови изисквания пред икономиката и политиката на държа­вите. Не само сътрудничеството, но и съперничеството получава нови измерения, а с това конфликтите и борбите. Възникването на световната система създава предпоставките и за формиране на световни блокове и съюзи, и , което е особено опасно, за избухване на световни войни.

По същество промяната е израз и начало на процес, който развивайки се през целия XX век, в края на века ще привлече вниманието на политици и учени - процесът на глобализацията на международните отношения. Възникването на световната система е нейна начална фаза - фазата на про­странственото глобализиране на отношенията. Ще бъде нужно близо едно столетие, за да възникнат предпоставките за възможен преход към ново състояние - функционалната глобализация на международните отношения.

Придобитото от победата над Франция през войната от 1870-1871 г. и последвалото обединение около Прусия на многобройните германски държавици, както и появата на германска империя в центъра на Европа променя не само европейската карта, но и равновесието на силите на континента. Ускоряват се международните процеси. Целият XX век ще протече под знака на противопоставяне, конфликти и войни.

Обединилата се Германия се развива икономически, политически и военно много бързо и само за 2-3 десетилетия поставя под въпрос превъзходството на европейските й съседи. През 1880 г. французите съставляват 15,7 % от европейското население. През 1990 г. тази цифра е спаднала на 9, 7 %. През 1920 г. населението на Франция е 41 млн.д., а на Германия е 65 милиона .Още по-драматична е промяната в икономи­ческата сфера През 1850 г. Франция все още е най-голямата икономи­ческа сила на континента. Към 1880 г. германското производство на стомана, въглища и желязо надминава френското. През 1913 г. Франция произвежда 41 млн. т. въглища, а Германия 279 млн. т.; в края на 30-те години несъразмерността нараства на 47 млн т. произвеждани във Фран­ция, срещу 351 млн.т. в Германия.

До средата на 80-те години на XIX век Германия е насочила внима­нието си към усвояването на обширния си вътрешен пазар и не проявява желание да участва в колониалната надпревара. Но когато започва да чувства потребностите, които са движили политиката и съперничество­то на другите преди нея, вече ще е късно - светът напълно е разделен. За да се получи нещо, то трябва да се отнеме. В края на века и през първата половина на XX век германската политика ще бъде един от основните смутители на спокойствието. Германия ще се съюзява с другите заинте­ресовани от промяна страни, ще тласка надпреварата във въоръженията и ще причини два световни пожара.

На основата на борбата и съперничеството, на противопоставянето за изменение или за запазване на статуквото се формират двете световни коалиции - Антантата (Англия, Франция, Русия, САЩ, Япония, Италия и други no-малки държави) и Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария, Турция и други по-малки държави, в това число и България). Първата све­товна война избухва през 1914 г. й завършва с поражение на Тройния съюз. На Германия и нейните съюзници са продиктувани много тежки условия. Парижката мирна конференция в 19 ] 9 г. налага на победените мирни до­говори, които установяват нови граници и политическо устройство в Ев­ропа. За да бъде запазен новият световен ред и за да се пресекат пътищата на агресията и войните е създадена първата мироопазваща световна орга­низация - Общество на народите (ОН).

Надеждите на народите, на политиците и дипломатите са напразни -създаденото в Париж статукво се оказва нетрайно. Революция в Русия, последвала интервенция на Запада и образуване на СССР извеждат задъ­лго тази голяма и силна страна от световната и европейска междудържав­на общност, противопоставяйки я политически и идеологически на ос­таналата част на света. Съветската революция е последвана от револю­ционни трусове в редица страни в Европа и извън нея, а след това и от катастрофална икономическа криза през 1929-1933 г. През 1922 г. в Ита­лия се установява тоталитарен фашистки режим и тя възприема настъпа­телна и експанзионистична линия на външнополитическо поведение в района на Средиземноморието. Южна Европа и Северна Африка. През януари 1933 г. в Германия на власт идва Националсоциалистическата партия, оглавявана от Адолф Хитлер.

В международната система на отношения възникват тревожни огни­ща на конфликти и война. Нацистка Германия нарушава международни­те договори и подтиква към надпревара във въоръжаването. Хитлер е обсебен от идеята за световно господство на „чистата арийска раса над загниващия и плутократичен Запад". Разбира се, за най-чисти арийци се обявяват германците. Рим, Берлин и Токио съединяват политиката си в агресивна военнополитическа ос. Първата жертва на агресията става Абисиния, след това Испания, Австрия и Полша. Мудната и нерешителна политика на западните европейски държави, които се надяват фа­шистката експанзия да се насочи на изток, улеснява агресорите. Обще­ството на народите е парализирано и остава безсилно, а гаранциите, дадени от Франция и Англия на заплашените от агресора страни остават на книга. Само две десетилетия след първата световна война междуна­родните отношения отново навлизат в остра криза.

На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша. Няколко дни след това Англия и Франция й обявяват война. Започва втора световна вой на. Срещу агресията се образува мощна антифашистка коалиция на обеди­нените нации - Англия, Франция. Съветския съюз, САЩ. Китай и още десетки страни. След първоначални успехи, в резултат от които Герма­ния разгромява Франция и окупира по-голямата част от Западна Европа, особено спед нахлуването в Съветския съюз нацистките армии започват да търпят поражения. През 1945 г. Германия и нейните съюзници са напълно разгромени. Година по-късно, втора мирна конференция в Па­риж урежда новото устройство в международната система. На мястото на разпадналото се Общество на народите се създава нова световна Организация на обединените нации, на която е възложена главната отго­ворност за запазване на международния мир и сигурност.

Сътрудничеството и добрите отношения между държавите от анти­фашистката коалиция не продължават след разгрома на общия против­ник. Коалицията се разпада. Периодът след 1947 г. до края на SO-те годи­ни минава под знака на трайна и много остра конфронтация, определяна като „студена война" между САЩ и западноевропейските държави и Съветския съюз и намиращите се под негово политическо влияние стра­ни. Получили названия ..Изток" и „Запад", двата военнополитически блока разделят света на враждуващи политически, икономически, воен­ни и идеологически лагери. Конфронтацията спира процеса на по-на­татъшното уреждане и запазване на международния ред, попречва да бъдат подписани обши мирни договори с Германия и Япония, довежда до разделянето на Германия и Корея.

В световната система настъпват дълбоки промени в съотношенията на силите. Докато европейските страни са разорени от войната, през нейните години САЩ увеличават индустриалното си производство по­вече от два пъти (225 %) и американската помощ чрез План Маршал (1947 г.) и други мероприятия има голямо значение за възстановяването в западноевропейските страни. От кръга на великите сили отпадат Германия, Италия и Япония, а променилото се съотношение между остана­лите извежда САЩ и СССР до положението на две велики суперсили, играещи решаваща роля за развитието и състоянието на международна­та система.

Въпреки пространствената си глобализация, до средата на XX век системата на международните отношения не включва пряко като субек­ти много страни и народи в различни части на света. Големите колони­ални империи не позволяват отношенията между метрополиите и коло­ниите да се разглеждат като междудържавни и международни. Отслаб­ването поради причинилата огромна разруха световна война, както и мощният подем на стремежа и борбата за национално освобождение въвеждат колониалната система в криза. Почти веднага след края на войната, особено през 60-те години протича лавинообразното й разпа­дане. За кратко време дълбоко се променя политическата карта на све­та. Независимост получават десетки страни, възникват десетки нови държави, които се включват като субекти на международни отношения, образувайки т.нар. Трети свят. Преобладаващата част от тях отказват да се включат в конфронтацията и в свързаното с нея блоково разделяне на света и координират сътрудничеството си в Движение на необвързаните страни. Ограничените им политически, икономически и военни възмож­ности, както и обстоятелството.че много от тях гравитират към единия или към другия световен блок не им позволяват да се консолидират като трети център и така да разрушат възникналата двуполюсна структура на световната система на международни отношения.

Конфронтацията предизвиква невиждана надпревара във въоръжа­ването, а надпреварата на свой ред се съчетава с поява на апокалиптич­но по възможностите си оръжие - атомното оръжие, което при масова употреба може да унищожи живота върху планетата.

Преди втората световна война да е завършила, през 1945 г. са създа­дени първите ядрени оръжия. Освобождаването на колосалната енер­гия, съдържаща се в атома, открива огромни съзидателни възможности, но началното приложение на това велико постижение на науката е под­чинено напълно на разрушителни цели. Две от създадените в САЩ яд-ренн бомби са употребени против японските градове Хирошима и Нага-заки. Последствията са ужасяващи - загиват стотици хиляди хора. Ня­колко години по-късно аналогично оръжие е създадено и в Съветския съюз. Кръгът на притежаващите ядрени оръжия държави бързо се разширява - Великобритания, Франция, Китай, а след тях редица други стра­ни (сред тях Индия, ЮАР. Пакистан, Израел и други). Опитите с помощ­та на международни юридически договорености да се спре разпростра­няването на ядрените оръжие се оказват недостатъчно успешни. Не е изминало и десетилетие след създаването и употребата на ядрено оръ­жие от първото поколение (основано на неконтролираното верижно раз­падане на изотоп на тежкия елемент уран), а в СССР и САЩ е създадено още по-ужасяващо ядрено оръжие - водородна бомба { освобождаваща несравнимо по-мощна разрушителна енергия чрез синтеза на ядрата на водорода). През втората половина на 50-те години двете противостоя­щи военнополитически организации на Запада и Изтока - НАТО и Орга­низацията на Варшавския договор го съчетават с нов носител - междуконтинентални балистически ракети, срещу които не съществу­ват средства за ефективна защита.

Кратките периоди на снижаване на международното напрежение през тревожните години на студена война се редуват с остри кризи, при кои­то няколко пъти световните отношения се довеждат до ръба на унищо­жителна за цялото човечество трета световна война. Фаталната крачка не е направена главно поради взаимното сдържане, основано на страха от неизбежно взаимно унищожение на употребилите оръжието страни.

Възникналото непознато от миналото нестабилно и гибелно опасно състояние в световната система извежда сферата на военностратегическите отношения на първо място в световните отношения. От тях започва да произтича главната опасност за света. Силата и заплахите с нейната употреба започват да доминират в световната политика. Все пак взаимно­то сдържане между двете противостоящи суперсили спомага за запазва­нето на мира между тях (макар това съвсем да не е най-добрият начин да се поддържат мира и сигурността), но международната система постоян­но е разтърсвана от локални, продължителни и кръвопролитни войни, в които са заангажирани държавите от двата противостоящи блока: войни в Корея (1950 г.), Виетнам (1955 г.), Близкия Изток (1967 г.) и другаде.

През последните години на XX век радикални промени в Съветския съюз и намиращите се под негово влияние източноевропейски социали­стически държави дадоха ново направление на международните отно­шения и тяхната система. Изоставени бяха идеологемите за безпощад-ната класова борба и пролетарския интернационализъм, извършени бяха коренни реформи, насочени към реставрация на частната собственост.

изграждане на пазарна икономика, премахване на тоталитарните държав­ни структури и въвеждане на демократични форми на управление. Вар­шавският договор и неговата организация прекратиха съществуването си. Същата участ постигна и СИВ - организацията за социалистическа интеграция. Двете федеративни социалистически държави СССР и СФРЮ се разпаднаха. Социалистическата международна общност пре­стана да съществува, макар че предишните форми на социалистическо обществено устройство се запазиха в редица страни - Китай, Северна Корея, Виетнам. Куба и другаде. Въпреки изразеното недоволство на Москва, бившите европейски съюзници на Съветския съюз преориенти­раха политиката си към членство в НАТО и Европейския съюз.

Промените сложиха край на студената война. Разпадането на соци­алистическата общност и прекратяването на съюзните връзки между участващите в нея държави напълно разрушиха единия от двата полюса на биполярната структурна конфигурация на световната система на меж­дународни отношения. Откри се възможност за преструктуриране на системата на международните отношения, като развитието се насочи към създаване на демократичен и много полюсен свят.

Краят на студената война и разрушаването на военнополитическата и идеологическата конфронтация в международните отношения по­влияха благотворно върху световния мир и международната сигурност. Между бившите противници от Изтока и Запада се установиха нормал­ни отношения и сътрудничество. Заложена бе възможност за съзидание на по-стабилен и сигурен свят. Откриха се пътища към намиране на ре­шения за глобални проблеми, подриващи надеждността на международ­ната сигурност. Отпадна ужасяващата заплаха от световен термоядрен апокалипсис. Пораснаха възможностите за съгласуване на усилията да се спре нарушаването на природното равновесие и така да се премахне заплахата от планетарна екологична катастрофа. Откриха се възможно­сти да се спре разрушителната надпревара във въоръжаването и заедно с това - непроизводителното пилеене на незаменими и невъзстановими суровини, а част от средствата да бъдат използвани за решаване на рас­тящите, усложняващи се и ставащи все по-заплашителни проблеми, свързани с дисбаланса между богатството и бедността, борбата против неграмотността и невежеството, здравеопазването и много друго. Пре­одоляването на разделението и противопоставянето между „Изтока" и " Запада" откри по-големи перспективи да се схванат общочовешките интереси и така съзнанието и редът на цялата международна общност да се издигнат на ново цивилизационно равнище. Но реалностите през пос­ледното десетилетие на XX век и началото на XXI останаха все още твърде далече от възможностите.

Развитието не оправда напълно първоначалния съвсем естествен оптимизъм за бъдещето на световния мир и международната сигур­ност. На глобално равнище положителната промяна наистина беше голяма - категорично и трайно стабилизиране на отношенията между големите държави, разрушаването на биполярната структура, увели­чаване на доверието и сътрудничеството между тях. Но нестабилността в международната система не се премахна, а като че се пренесе на едно равнище по-ниско - от глобалното към регионалното равнище на мира и сигурността. При това в много части на света това явление не беше толкова значително, колкото в Европа - континентът, който от векове играе най-голяма роля за определяне на международния климат. Раз­рушиха се в източната част на този континент идеологизирани и тоталитарни държавни структури и утвърждаването на достойнствата на демокрацията намери път на развитие. Заедно с това обаче регионал­ни противоречия между малки и средни държави, държани в миналото в желязното менгеме на блоковите структури се освободиха и някои от тях предизвикаха кръвопролитни конфликти. Изостриха се вътрешни етнически и религиозни противоречия до степен да предизвикат кървави вътрешни конфликти и те не можеше да не повлияят дестабилизиращо върху външнополитическото поведение на новообразуваните държав­ни формирования. Това повиши значението на регионалните мерки и системи за международна сигурност. Но тъкмо в това средно равнище на световната сигурност се разкри съществен недостиг. Докато нацио­налното равнище за международна сигурност {т. нар. „индивидуална сигурност") неизменно продължи да остава в сферата на грижите и уси­лията на всяка страна поотделно, а главната отговорност за световния мир и сигурност продължи да е възложена на грижите на Организаци­ята на обединените нации, междинното, регионалното звено на мира и сигурността в международната система се оказа недостатъчно разви­то. Това снижи ефективността на действията на световната организа­ция по начините, предвидени в глава VIII на нейния устав - защита на международния мир и сигурност с помощта на регионални споразуме­ния и органи.

Много от старите огнища на конфликти пламнаха с нова сила (Кон­го, Кампучия, Филипините, Пакистан и Индия, Израел и Палестина и др.}, възникнаха нови (Босна и Херцеговина, Сърбия, Македония, Ирак и др.)- Под развалините на СССР и СФРЮ се появиха обширни райони на кървави конфликти. И ако опасните и разпръснати в различните час­ти на света международни и вътрешни регионални въоръжени конфлик­ти през 2000 г. бяха 31, през 2001 г. те станаха 33. А някои от тях се проявиха и като огнища на международния тероризъм. Практически единствените спокойни райони на планетата като че ли останаха само Антарктида и Австралия. Идеологическата непримиримост бе заместе­на от тревожното преплитане и синергичното действие на екстремен национализъм и религиозен фанатизъм.