П. Николов Н. Александрова
Изтегляне 1.94 Mb.
|
Свързани:
prouchvane-i-analiz-deiinostta-na-firma, Работни листове - Валентинки
- Навигация на страницата:
- 16. Целеобразуването – условие за ефективност на учебно-възпитателния процес 16.1. Целеобразуването като психолого-педагогически проблем
- Целеобразуването е процес на определяне и формулиране на педагогически цели и на тяхното осмисляне от ученика като негови собствени цели.
| Въпроси и задачи
1. В какво се проявява спецификата на чувствата и емоциите в процеса на учебно-възпитателната работа? 2. Кои са основните психологически условия и изисквания за формиране на емоционалността на учащите се? 3 Какви характеристики на чувствата (сила, дълбочина, устойчивост и, т.н.) се проявяват в дадените примери: а) Иван П., ученик от 8 клас. Когато учителят по физика премести Иван от един чин на друг без да му обясни, той се обиди. Иван дълго размишлява, защо са го преместили и постоянно седеше разстроен и подтиснат. У дома дълго не можеше да се успокои. б) Петър Т., ученик от 7 клас. Петър получи двойка по история и беше готов да се разплаче, но едва се сдържа. Не мина и час и той забрави съвсем за лошата бележка. В междучасието той весело и шумно разговаряше в коридора. 4. Определете видовете чувстра: а) След дълги усилия ученикът Х успя да реши трудната задача, което го накара да изпадне в състояние на възторг. б) Георги беше силно подтиснат от това, че децата го наричаха предател, тъй като той съобщил на класния ръководител кой е счупил прозореца. 16. Целеобразуването – условие за ефективност на учебно-възпитателния процес 16.1. Целеобразуването като психолого-педагогически проблем Целеобразуването отдавна привлича вниманието на психолозите и педагозите, защото е част от проблематиката на психологията на личността и защото има непосредствено отношение към педагогическата практика, т.е. към проблема за формирането и развитието на човешката личност. Досега човекознанието все още не е дало задоволителен отговор на въпроса защо човек си поставя едни или други цели, защо някои от целите, които му се поставят отвън, възприема, „авторизира”, а други - не. В този смисъл, всяко теоретично или емпирично изследване уточнява отговора на тези въпроси и обогатява възможностите за стимулиране на развитието на личността. Целеобразуването е процес на определяне и формулиране на педагогически цели и на тяхното осмисляне от ученика като негови собствени цели. В такъв смисъл този проблем е част от фундаменталния проблем за източниците на формирането на личността, защото изборът или предпочитанията, които личността проявява към отделните цели, е противоречив процес, т.е. източник за нейното развитие. В целеобразуването намира израз единството на психичното и личностното в развитието на човека, единство, което обяснява прехода на съзнанието в самосъзнание на личността. Ето защо, изследванията, предназначени да разкрият същността на целеобразуването, са били винаги същевременно и изследвания, които разкриват същността и източниците на развитието на личността. Целеобразуването се вписва в проблематиката на психологията, както със съдържателната си, така и с процесуалната си страна. То е сложен процес, който отразява равнището на развитие на личността, защото механизмите за усвояване на целите са част от механизмите на нейната цялостност /интегритет/. Да се разкрият механизмите на целеобразуването значи да се хвърли светлина върху механизмите на нейната насоченост. Това е родството на едната с другата проблематика, което издига теоретическото и приложното им значение. Целеобразуването е общ проблем на психологията и педагогиката. То е един от ярките примери за големите евристични възможности, които крие взаимодействието на двете науки, както на теоретическо, така и на приложно равнище. Както е известно, това взаимодействие винаги е давало положително отражение върху практиката на обучението и възпитанието. Педагогиката формулира основните изисквания за детайлизирането на целта на училището на дидактическо и методическо равнище и по този начин създава необходимите условия, за да може тези „външни” цели да се трансформират във „вътрешни” цели на учениците. Тази област на изследване, подценявана досега, днес се превръща в главна предпоставка за повишаване ефективността на педагогическия процес, а начините за стимулиране и организиране на превръщането на външните във вътрешни цели - в център на методическата работа с учителите. В изследването на проблема за целеобразуването активно участват и психологическите науки. Педагогическата психология например разкрива закономерностите на „усвояването” на целите в учебно-възпитателния процес. Тя предлага целесъобразни правила за детайлизирането на главните цели в съответствие със структурата на човешката личност. Възрастовата психология разкрива достъпността на целите и задачите за всяка възраст, възможностите на лицата на съответната възраст да осмислят целите и задачите на учебно-възпитателния процес. Същевременно възрастовата психология подчертава и характерните черти на този процес във всяка отделна възраст, като по този начин поставя общата основа на индивидуалната специфика, при която протича целеобразуването у отделните хора. Другите клонове на психологията - трудова, медицинска, военна и др., изучават и използват изследвания, свързани с целеобразуването, защото всеки вид професионална подготовка задължително предполага усвояването на професионални цели и задачи. Нещо повече - от начина на формулирането на целите и задачите, от начина, по който се осмислят и осъзнават те от личността, зависят резултатите, зависи ефективността на съответната професионална дейност. Известно е, че в структурата на всички човешки дейности целта е неизменен атрибут. Ето защо, всички психологически науки, които имат за предмет отделна професионална дейност, се нуждаят от теоретични и приложни разработки за целеобразуването, т.е. от знания за психологическите закономерности на превръщането на „външните” във „вътрешни” цели на субекта. Целеобразуването и мотивацията са близки проблеми, поради практическото съвпадение на целите и мотивите в основната част на поведенческите актове. Дори при средните и далечните цели мотивите са тези, които поддържат активността на личността до тяхното постигане. Ето защо, механизмите и източниците на подбудителната сила на целите и мотивите, поотделно или заедно, са важен проблем на психологията. Всъщност, мотивационният избор е състояние на личността, при което се разрешава противоречие между различни цели. Защото, когато личността прави избор и формира своя нагласа за действие, тя отдава предимство на онази цел, която е най-пълно и дълбоко осмислена. Целеобразуването има близко родство и с проблема за целостността /интегритета/ на личността. Тъкмо целеобразуването като процес на формиране на вътрешна система от цели е най-важното условие за целостността на личността. В този смисъл целеобразуването е своеобразен филтър, който „пропуска” от различните подсистеми в контекста на цялостната личност онези цели, които развиват системността на човешката личност. От друга страна, целите, които личността си поставя по собствена инициатива, са сумарна проява на системността и целостността на личността. От поставената по собствена инициатива цел може с увереност да се съди за равнището на развитие на личността, за нейните ценностни ориентации, за нейната цялостност и хармоничност. Проблемът за целеобразуването има пряко отношение към проблема за формиране на самосъзнанието. Когато човек осмисля цели и задачи, той едновременно осмисля и своите възможности за тяхното осъществяване, а това вече е самосъзнание на субекта. Това вече е рефлексия на собствените постижения и възможности. От това, какви цели си поставя човек, може да се съди за адекватността на неговия „аз-образ”, за равнището на претенциите му. По-специално значение целеобразуването има за прехода от съзнание към самосъзнание. Известно е, че за да прерасне регулацията в саморегулация, организацията в самоорганизация, оценката в самооценка, познанието в себепознание, е необходима висока степен на рефлексия, осмисляне на целите и задачите. Тъкмо механизмът на целеобразуването улеснява прехода към всички „само...” във висшите подструктури на личността. Целеобразуването е термин, с който се означава процесът на формулиране, осмисляне и усвояване от личността на цели, поставени отвън или възникнали под влияние на потребностите на човека. То може да бъде външно, когато се отнася за определяне, формулиране, разчленяване, интегриране, йерархизиране на цели и задачи, произтичащи от общите цели, които обществото поставя пред училището. То е вътрешно, когато се отнася за възприемането, преживяването, усвояването, „авторизирането” на външни цели и превръщането им в собствени цели на субекта, в двигател на неговата дейност и поведение.35 Целеобразуването като процес на интериоризация, е системна дейност, защото изменя системата от едно състояние в друго състояние, превръща външната система от цели във „вътрешна”, субективна система от цели. Спецификата на системата целеобразуване се определя и произтича от вътрешните условия на процеса на отражение, без което външните цели не могат да станат вътрешни. Външната система от цели губи смисъл, ако не се превърне в индивидуална вътрешна цел на отделния субект. Това разбира се, не може да се осъществи напълно, вътрешната система от цели е адекватна, но никога тъждествена на външната система от цели, чието отражение е тя. Това се обяснява с действието на вътрешните условия, на личностните фактори, които придават специфика на отразителния процес, индивидуализират външната система от цели. Изтегляне 1.94 Mb. Сподели с приятели:
|