Памет и нарушения на паметта



Дата11.01.2018
Размер223.91 Kb.
Катедра “Психология”

 

 



 

 

КУРСОВА РАБОТА

по Когнитивна психология

на тема:


 

ПАМЕТ И НАРУШЕНИЯ НА ПАМЕТТА

 

Велико Търново



2002

 1. Увод.

1.1 Теоретични постановки.

1.2 Видове памет

1.3 Характеристики на паметта.

1.4 Процеси на паметта.

1.4.1 Запомняне.

1.4.2 Съхранение.

1.4.3 Възпроизвеждане.

1.4.4 Забравяне.

2. Специфични случаи на забравяне.

2.1 Породени от органични причини.

2.2 Амнезия.

2.3 Видове амнезия.

2.4 Органичен амнестичен синдром.

2.5 Корсаков синдром.

2.6 Сенилност.

2.7 При депресивно състояние.

2.8 Деменция.

2.9 Умствена изостаналост.

3. Заключение.

 

 



 

 Увод


Най-важната особеност на психиката се състои в това, че отраженията на външните въздействия, са получени чрез усещанията и възприятията и се използват постоянно от личността в нейното поведение и дейност. Без тяхното запазване не би могло да се формира човешкия опит.

Паметта е процес на закрепване, съхранение и възпроизвеждане на миналия опит. На това какво човек е мислил, чувствал, правил в миналото, т.е. отражение на дейността на личността и обстоятелствата от живота.

Паметта е свързващото звено между минало, настояще и бъдеще. Нейната роля не се свежда само до запечатване на миналото. Важно е да се отбележи, че без паметта не е възможен нито един психически акт тъй като елементите от миналия опит трябва да се свързват със следващите елементи, затова те се задържат.

Без памет, всяко усещане, което не е оставило следа всеки път ще се усеща отново като при първия път – изясняването на конкретните усещания и въобще психическото развитие биха били невъзможни.

Без паметта, човешките усещания и възприятия “изчезвайки безследно след възникването си, биха оставили човека във вечното положение на новородено". (Сеченов)

Такива биха били и действията на човека, той ще се води от своите вродени реакции породени от дразнители и човек ще бъде лишен от възможността да планира бъдещото си развитие.

Паметта съпътства всеки ден от нашия живот, тъй като несъществува нещо, което да принадлежи на миналото и да се налага да се помни. Всекидневният живот със своите изисквания за организация представлява първото социална роля на паметта, която непосредствено ни се разкрива във всяко общество.

Изобщо без паметта е немислимо развитието на изкуството, културата, науката и човек ще бъде на нивото на животните. Паметта е движещата сила на човек.

Във връзка с изясняването на същността на паметта са се оформили различни теории, които датират още от времето на Аристотел, който слага началото на т.нар. асоциативна теория, съгласно която връзката между психичните процеси се осъществява чрез съединяването им на основата на съседството, сходството и контраста като три типа асоциации.

Асоциационизмът като психологическа теория за паметта намира широко приложение и доминира в схващанията по въпроса за възникването и протичането на психичните паметови процеси. Специално за паметта асоциационизмът не е в състояние да изясни процесите запомняне, съхранение и възпроизвеждане. Асоциационизмът се ограничава само до възпроизвеждането. Макар, че именно психологическите теории би следвало да дадат отговор на паметовите процеси, това все още не се е осъществило. Паметта се оказа сложен процес, затова и при интерпретиранетой се породиха няколко теории.

Към психологическите теории за паметта спада и гещалтпсихологическата, съгласно която, процесите на паметта се определят от организацията на запомнения материал, а самата организация зависи и се определя от предварително заложената структура определя организацията на материала, последната пък определя оптималното протичане на паметовите процеси.

Материалистическата психология не отрича ролята на организацията на материала в запомнянето и съхранението и това добре се използва в педагогическата психология. Въпросът се свежда до това, дали организацията на материала налага някаква структура на запомнянето и обратно. За гещалтпсихолозите предварително заложената структура определя напълно организацията на материала и в това се състои ненаучността на тази теория.

Физиологичната теория на паметта се основава на постиженията в областта на изследването на висшата нервна дейност, на закономерностите й, на протичането на възбудните и тормозните процеси в кората на мозъка. Постиженията на И. М. Сеченов, който определя паметта като възпроизвеждаща усещанията способност, и на И. П. Павлов, който разкрива свойствата на процесите възбуждане и задържане и по-конкретно разкри същността на условната връзка и нейния активен характер, т.е. способността й да свързва новото със старото възбуждане, допринесоха за разкриване механизмите на паметовите процеси и по-конкретно ролята на подкрепянето при образуването на условния процес. Процесът подкрепяне се свързва с целите на действието, е предстоящата цел. Всяко едно подкрепяне при образуването на условния рефлекс е стъпало към постигането на целта.

Но в съвременната психология постепенно се утвърждава и нов – интенционен – подход към паметта. Наченки на такъв подход могат да се търсят още в зората на “класическата” немска психология – по думите на Херман Ебингхаус, “постиженията на фантазията не са нищо друго освен функции на паметта” (1908). Най-ярък представител на новия подход е украинският психолог Григорий К. Середа (1985). Той разработва интенциония подход към паметта, нейната природа и механизмите й в продължение на повече от две десетилетия. Разграничава двата взаимосвързани подхода и лаконично определя паметта като психически процес – продукт на предходимо и условие за предстоящо действие. Всеки психически процес се превръща в памет в момента, когато става условие за осъществяване на друг процес или следваща стъпка на момента, когато престава да бъде собствено “целеви” елемент на познавателния процес и придобива служебна функция по отношение на новия елемент, заемащ мястото на целта. В съответствие с двете времеви модалности, приложими към паметта, се деференцират и две основни нейни функции: отражение на миналото и служене на бъдещото (ориентиране в него), като първото е необходимо за второто. Към известните три процеса на паметта с основание се добавя още един – реконструкция, преработка на съхраняващия се опит.

И същевременно се отбелязва неразривно единство, интеграция на двата процеса “преобразуване - съхранение”. Главният смисъл на интенционния подход се заключава в опиентирането на човешата памет към бъдещето, в разбирането й като механизъм за системно организиране на индивидуален опит, необходим за осъществяване на предстояща дейност. Паметта е “перспективно мислене”. Тя не е просто “следа” на мисълта, а своеобразно нейно продължение и предпоставка за по-нататъщно движение. Паметта е отражение на индивидуаен и родов минал опит, който активно се проявява в човешките способности, характер и поведение. От гледна точка на теория на информацията паметта е съхранение на информация за даден сигнал и след прекратяване действието му. Всички живи същества, дори най-нисшите животни, имат памет. В човешката памет се съхраняват около 1010 степен бита инхормация. Основа на паметта са асоциациите, които биват обикновени или прости – по време и място, по сходство или прилика, по контраст – и сложни (смислови) асоциации. Паметта е продукт на обучението и същевременно една от първостепенните му психологически предпоставки. Тя в най-голяма степен придава своеобразие на учебния процес като специфична форма на познание. Без памет няма учене. Не случайно термините запаметяване и заучаване не се употребяват като синоними.

Без натрупан известен фонд от знания не може да се развива и усъвършенства мисленето – “Празна глава не мисли”. Паметта е условие за единство на личността, за психическо здраве и мярка за силата на човешките чувства. Като когнитивна функция в процесите на вземане решения, формиране цели, планиране поведение и общуване. Заедно с мисленето и въображението изпълнява важни креативни и прогностични функции. Специфично за творчеството на паметта, при което се формират фантазни образи, мечти, идеали е, че се проявява не в познавателната сфера, а в областта на формирането на личността върху основата на обединяване отделни елементи на опита в субективна цялост.

Закономерности, установени във връзка с действието на факторите за запаметяване и забравяне: първо, скоростта на забравянето е право пропорционална на обема на материала и сложността му и обратно пропорционална на неговата логическа организация, методико-дидактическа обработка и емоционална привлекателност; второ, неравномерност на забравянето, нагледно представяне чрез “крива на запомнянето”.

Жан Деле разграничава три йерархизирани равнища на паметта: сензомоторно (памет за усещания и движения) – най-елементарно, присъщо на животните и човека; междинно равнище на аутистична памет – появява се към третата година (децата от този период от живота си не разграничават минало и настояще, действително от въображаемо и смятат сънищата си за действителност) – аутистичната памет предоставя материал от усещания и житейски ситуации на сънищата, а при психично болните – на налудността, и се подчинява само на законите на несъзнаваното (миналото не се разпознава и се преживява като настояще); висше равнище на социална памет – характерно за човека, което трайно се установява у него едва с развитието на логическите категории.

Паметта може да бъде разделена на няколко вида в завесемост от нейното протичане.

Форми на придобитата памет са мигновената, краткотрайната, междинната и дълготрайната памет. Основанието за подобна класификация е различното място на тези форми по време на последователното преобразуване на информацията от нейното постъпване в чувствителните входове до формирането на ненакърнима и запазваща се цял живот следа.

Процесът на преработване на информацията в паметта може да бъде представен така. Обектите, които въздействат на човека, преди всичко променят състоянието на чувствителните входове, притежаващи от своя страна инерция, което и обяснява запазването на елементарните следи в продължение на няколко мига. Тази форма на запазване се нарича мигновена памет. Една от особеностите й се крие в модалната специфичност, проявяваща се преди всичко в това, че всеки насочен към този чувствителен вход сигнал взаимодейства с намиращия се в мигновената памет и може да го разруши необратимо. Във връзка с отделното съхраняване на следите с различна модалнсот в мигновената памет някои от формите са получили особени названия, като иконична (зрителна) и еконична (слухова).

Специфично за мигновената памет е и това, че след няколко секунди следата избледнява и ако информацията не се превърне в друга форма на съхранение, то тя се изгубва окончателно. Запазващата се в мигновената памет информация не се поддава на преднамерено управляване, т.е. не може да бъде задържан в паметта, възпроизвеждана или сторена по-откроена. Тя не може да бъде преработвана и съпоставяна с информацията, постъпваща едновременно в другите чувствителни входове, поради което обрадът в мигновената памет не е константен. Продължителността на запазване на следата в иконична памет е само от 10 до 60 секунди, а за другите модалности е още по-малка.

Част от информацията от мигновената памет попада в краткотрайната. Краткотрайната памет се различава от мигновената по това, че тя е модално неспецифична. Обемът на краткотрайната памет е малък и се измерва с няколко променливи обобщени структурни единици (7+/-2 единици), а времето на съхраняване е няколко минути. В сравнение с мигновената следа при краткотрайното запазване информацията вече се преработва съществено.тя представлява последователност от фрагменти на кодовете, постъпващи от мигновената памет. Всеки намиращ се в краткотрайната, памет фрагмент постепенно бива изместен от новопостъпващата информация, като това изместване може да се предотврати и с помощта на повторението да се запази старата информация. По такъв начин краткотрайната памет може да бъде управлявана преднаменено с помощта на повторението, както и чрез символи. Информацията, съхраняваща се в краткотрайната памет, е по-слабо накърнима от мигновената поради по-голямата продължителност на запазване и като следстие на превръщането на първичната информация в символи.

Тъй като обемът на краткотрайната памет е ограничен, информацията от нея след прекодиране се извежда в междинната (буферната) памет, където се пази, докато се създаде възможност за дълготрайното й съхранение. Времето за пазене в междинната памет се изчислява в часове. Важна особеност на междинната памет е това, че ако в продължение на няколко денонощия тя не прочисти, то организмът принудително се изключва от приемане на информация от външната среда. Има основания да се прeдполага, че информацията от междинната памет се привежда в дълготрайната памет не пряко, а посредством краткотрайната. Отначало фрагментът информация се привежда в краткотрайната памет, където за втори път се оценява и обобщава и едва тогава бива адресиран към съответната част на дълготрайната памет. Процедурата се повтаря със следващия фрагмент, извличан от междинната памет, и т.н. Процесите на изчистване на междинната памет стават главно по време на съня и вероятно това в значителна степен определа неговата специфичност и значение.

Обемът на дълготрайната памет практически е неограничен, както и времето за съхраняване на информацията в нея. Ако се налага да се използва информация от дълготрайната памет, тя трябва наново да се връща в краткотрайната. Достъпът на информация в дълготрайната памет и възможностите за преднамерено и непреднамерено запомняне в значителна степен се определят от равнището на нейната организираност и от личностната й значимост за човека. Информацията в дълготрайната памет се преобразува непрекъснато и има предположения, че е ненакърнима, а трудностите при нейното възпроизвеждане са свързани с нарушения на достъпа до нея.

Характеристика на паметта.

В проучването на паметта с оглед на моделирането й в техниката, учените вярваха в бълзото разкриване на механизмите и структурата на този процес. Изследванията показват, че все пак мозъкът пази своите тайни. Все още няма единно становище за паметта. Паметта можем да открием в равнищата на запомнянето, в йерархията на механизмите на паметовите процеси, в количествено-структурните й особености и не на последно място в личностния аспект на помненето, съхранението, възпроизвеждането и забравянето.

Тези аспекти в сложността са все още неизследвани. Тези непълноти пречат на учените да вникнат в процесуалната структура на този процес, в неговата динамична и статична характеристика.

Статичната характеристика е израз на онези устойчиви свойства на процеса памет, които се изграждат на параметри, действащи главно в механизмите на паметта, към свойствата определящи статичните характеристики на паметта, сведат: многоканалността, многоуровеността, многовариантността, адекватността и косвената й детерминираност.

Формирането на паметта става посредством екстро и интрорецептори. Всеки един от тях носи информация в рамките на даден диапазон, чиято основа е в своеобразната специализация на рецептори, аферентни пътища и корови клетки. Следователно по отношение на формирането си паметта съдържа белези на един многоканален процес. Паметта се характеризира с многоуровеност. Известно е, че съхранението се реализира на няколко равнища – логическо, психично, физиологично, биохимично. Тази многоуровеност само на един от паметовите процеси – съхранение – разкрива сложността на паметта и переспективите за ползването й. Аналогично е с останалите паметови процеси – запомняне, възпроизвеждане и забравяне. Може да разгледаме паметта като глобален процес, т.е. тя се реализира не в строго определени зони в кората на мозъка, а обхваща много корови клетки. Глобалността на паметта обхваща не само структурата й, но се преплита с функциите й. На лице е възможност за пренасяне (интерференция) на запомнянето от една корова зона в друга. Тази глобалност се крие и във възможността и да се реализира не само в коровите клетки, но и чрез условни връзки. Паметта е многовариантен процес, помнят се различни форми и явления, в човека са налице различни видове памет – зрителна, образна, двигателна и т.н. С тази своя характеристика на паметта се отрежда централно място в останалите психични познавателни процеси, защото ги подхранва с различни видове информация. Паметта дава материал на представите и въображението, на мисленето. Паметта е и косвено детерминизиран процес, т.е. паметовите процеси (запомняне, съхранение и възпроизвеждане) протичат на основата на по-рано получена чрез други процеси информация. Не би било възможно да има памет без възприятие, немислимо е да се осъществи възпроизвеждането, без да е имало съхранение, немислимо е да е имало съхранение, без да е имало запомняне.

Адекватността на паметта е също значима нейна характеристика. Адекватността има широк диапазон: адекватност на дразнителите, адекватност на съхранението и възпроизвеждането, адекватност на забравянето по отношение на възприето и запомнено, забравя се онова, което е било запомнено, помни се онова, което е било възприето.

Паметта се характеризира и с наличието на известна относителна самостоятелност и операционализираност в протичането на паметовите процеси и техните качества – скорост, точност, обем, готовност, услужливост и други, благодарение на които се оформя и динамичната и характеристика. Паметта възприема голямата си сложност и се реализира чрез операционализирането на качествата и паметовите й процеси в много дейности. Това е позволило на учените да я заложат във висшите технически устройства.

Паметта се характеризира с широк диапазон от качества – скорост, точност, трайност, готовност, услужливост, обем. Всички те, носят индивидуален и личностен характер, позволяват на изследователите да изведат паметта на едно високо равнище с трайни стойностни показатели, някои от които са облечени в математически формули.

Формулираните характеристики на паметта ни дават основание да посочим, че по отношение на другите психични явления, особено познавателните, тя се характеризира и със своята фундаменталност. Фундаменталният характер на паметта се основава не само на посочените й по-горе характеристики, но и на мястото й в системата на другите процеси. Усещането и възприятието рефлектират в запомняне, а мисленето, представите и въображението протичат до голяма степен на основата на информацията, която паметта носи със себе си. И в структурно, и във функционално отношение, и по приносим обем информация паметта заема средищно място в познавателните психични процеси на човека. Диалектически и формалнологически процесите запомняне, съхранение и възпроизвеждане са взаимно свързани, произтичат един от друг, помежду им е на лице вътрешна детерминираност, което изгражда динамичната характеристика на процеса памет. Тъй както запомнянето е немислимо без възприятието, т.е. за да запомним нещо, нужно е да сме го възприели преди това, така и съхранението е немислимо без запомнянето.

Запомняне.

Процес на постъпване на нова информация от различен вид в паметта, където тя се закрепва, свързва с тази, която по-рано е съхранена, придобита. Запомнянето бива два вида: непроизволно и произволно, но и при двата вида запомняне, то е продукт на действието на субекта с обекта, т.е. запомнянето се намира в пряка връзка с особеностите на изпълняваната от личността дейност.

Непроизволно запомняне – запомняне на едни или други обекти от действителността, което се осъществява в резултат на непосредственото им възприемане и без личността да си е поставила за цел тяхното запомняне. Като основни недостатъци на този вид запомняне могат да се посочат: информацията запомнена непроизволно не се запазва, има неточности в запомнянето, и се възпроизвежда с неточности.

Произволно запомняне – продукт на специални мнемотехники, т.е. такива техники, чиято основна цел е запомнянето на информация. Важно условие за произволното запомняне е нагласата какво точно трябва да се запомни. Според Хетелсон първият паметов процес се нарича кодиране, където се прави аналогия с термина взет от информатиката, където информацията преди да изпълни дадени функции се кодира, т.е. се превежда на разбираем език.

Съхранение.

В този процес се осъществяват процеси на преработка на информацията, където тя си взаимодейства с по-рано получената. Така че информацията, която е съхранена се изменя и обогатява, т.е. този паметов процес не е пасивен, а е динамичен. Основна функция на съхранението е да се запази информация докогато тя е необходима.

Възпоизвеждане.

Процес на актуализация на запомнянето, което бива съзнателно и несъзнателно възпроизведено. При съзнателното възпроизвеждане е налице цел на личността, докато при несъзнателното образите и събитията възникват на основата на случайни дразнители. Частен вид възпроизвеждане е спомнянето. Споменът – това са отнесени и локализирани във времето и пространството възпоизведени образи от миналото на даден човек. Споменът е основа на историческата памет, в която намира израз човешкото съзнание. И това ни различава от животните.



Забравяне.

Ефективното извличане на информация е цел на всяка паметова система, но постигането не винаги е лесно. Извличането може да бъде затруднено от липса на наличност. Когато постъпва прекалено много информация, количеството й може да надхвърли капацитета на паметта и да се загуби информация. Когато времевия интервал между случаите на извличането на информация е твърде голям старите паметови среди избледняват. Извличането може да бъде затруднено и от липса на достъп до информацията. Неправилното определяне на приоритетите на информацията може да доведе до невъзможност да се възпроизведе информацията с най-висок приоритет. Отслабеното внимание и сходните указания използвани за различна информация, могат да доведат до объркване и интерференция по време на извличането. Загубата на информация, дължаща се на липсата на наличност и/или на достъп, води до най-разпространената непатологична форма на паметово разтройство – забравяне. Загубата на информация поради забравяне води до загуба на наличност на съхранената информация, която може да настъпи и при недостатъчно упражняване или повторение на информацията, която трябва да се запомни, или наскоро постъпила информация пред по-рано постъпила, при което по-старата информация се загубва. Често сращана причина за забравяне е объркването или интерференцията, настъпващи при акустично или амантично сходна информация. Забравянето е процес обратен на запомнянето, вследствие на което дадена информация не може да бъде възпроизведена или се възпроизвежда само погрешно, или нещо което е било познато не може да бъде познато отново или се разпознава. Различни фактори обуславят забравянето или го ускоряват. Първия фактор е времето, представен още в първите изследвания за запомняне на безсвислени срички чрез кривата на Ебингхаус, които формулират закон, който гласи, че има нелинейна връзка между увеличаващия се обем на материяла за заучаване и броя на необходимите повторения. В опитите на Ебингхаус обемът на учебният материал се измерва с броя на сричките за заучаване. 6 – 12 – 16 – 24 – 36 – за които са необходими съответно 1 – 17 – 30 – 44 – 55. От това следва, че броят на необходимите повторения отначало нараства извънредно бързо, а по-късно се увеличава вече бавно. Съгласно този закон 6 до 7 безсмислени срички се научават обикновенно от първият път, 12 срички се възпроизвеждат безпогрешно след 16 повторения. В своите изследвания информацията се запазва 59,2% в първите двадесет минути след 1 час – 44,2%, след 9 часа – 35,8%, след 1 ден – 33,7%, след 2 дни – 27,8%, след 3 дни – 25,4%, след 31 дни – 21,1%. От това може да се извади извод, че забравянето първоначално е бързо, а след това намалява. Този процес протича постепенно когато информацията е смислена. Трябва да се отбележи, че информацията е преминала в дълговременната памет, никога не се забравя. Онова, което се нарича забравяне във всекидневния живот е невъзможност за извличане на информацията по даден начин. Смисленият материал например стихове се помни по-дълго, т.е. кривата на забравяне се спуска бавно, но ако обема е твърде голям тя се доближава до кривата на Ебингхаус. Забравянето не е само пасивно отзвучаване, а преди всичко активно задържане в следствие на нови впечатления. Специални задръжки като ретроактивното, проактивното, афективното и екфоричното задържане също могат да предизвикат забравяне. Съгласно законите на Йост по-старата асоциация отслабва по-малко с времето, следователно асоциациите с по-голяма давност изчезват по-бавно от по-новите. Законът на Рибо има значение не само за забравянето, но и за ученето. Съдържанието на паметта се забравя в обратния на запомнянето ред. Според това твърдение с остаряването, забравянето по-силно засяга последните резултати от ученето, отколкото по-рано усвоените. В зависимост от това има няколко теории за забравянето.

Теория за влошаването. Според тази теория миналото време е причина за забравянето, колкото е по-стара дадена информация, толкова тя все повече се влошава и избледнява. Колкото повече време изминава информацията не се използва и повтаря тя все повече затихва, това е нормално тъй като нещо, което не се използва губи своята сила. Критиките към тази теория са, че тя не обяснява влиянието на процесите ставащи между първоначалното заучаване и последващото възпроизвеждане. Защото върху забравянето могат да влияят следващи събития, способни да блокират възпроизвеждането на стари събития.

Теория за ситуативното забравяне. Според тази теория признаците на сегашната ситуация се разминават, с това, което той се опитва да си спомни, т.е. достапът до тази информация е временно изгубен, паметта е наред, но е налице липса при извличане на информацията от паметта. За да се извлече информация е нужно само да се стимулира правилно това, което Тълвинг нарича ситуативно забравяне. Според него това, как дадена информация е запомнена определя кой е най-добрия начин за нейното извличане. Когато човек не си спомня дадена информация, извличането е претърпяло неуспех, защото той е загубил достъпа до насоките за извличане.

Теория за интерференцията. Такива влияния, които действат потискащо се обозначават като потискане на паметта. За най-важната им причина се приема интерференцията, която настъпва между следващите един след друг във времето процеси на преработката на информацията. Рорахер разграничава няколко вида потискане:

1. Ретроактивно или обратно насочено потискане на редица от срички се затруднява ако след запаметяването им се извършва друга умствена дейност.

2. Проактивно потискане: ако запаметяването на поредицата се предшества непосредствено от друг учебен процес, то усвояването и е по-малки ефективно, отколкото ако преди това не е учено.

3. Потискане поради сходство, обозначавано също като потискане на Раншбург: смущаващата интерференция между следващи една след друга дейности е толкова по-силна, колкото повече си приличат тези дейности. Следователно, влиянието на това задържане е минимално при редуване на различни учебни дейности и максимално при редуване на сходни учебни процеси от един вид.

4. Асоциативно или репродуктивно потискане: съдържания, които вече са свързани асоциативно с други съдържания се свързват по-трудно с нови съдържания в сравнение с тези, които не са свързани. Върху този факт се основава правилото “да се учи нещо ново е по-лесно, отколкото да се поправя веднъж наученото”.

5. Екфорично потискане: ако кратко време преди възпроизвеждането на по-рано заучен материал се запаметява нов, то актуализацията на усвоеният по-рано заучен материал се запаметява нов, то актуализацията на усвоеното по-рано съдържание се отдава само от чести.

6. Афективно потискане: силни отрицателни чувства след запаметяването препядстват съхранението и възпроизвеждането. За осигуряване на възможно най-добри постижения ученето трябва да се организира така, че различните видове задържания да останат в търпимите граници. Важно е да се отбележи, че трябва да се избягват отрицателни ефекти и влияния след запаметяването. Функцията на човешката памет зависи и от мотивационните фактори, способът на усвояване се определя в значителна степен от социалните потребности, желания, интереси и от своя страна оказват влияние върху обемът, продължителността и точността на паметта.

Специфични случаи на забравяне. Тези случаи биват породени от органични причини като нарушено мозъчно кръвоснабдяване, което води до исхимично увреждане на мозъка, т.е. известна част от мозъка престава да се кръвоснабдява и това води до състояние на тежка инвалидизация.

Исхимичното увреждане на мозъка носи наименованието деменция, до която могат да доведат и хирургически интервенции.

Алцхаймерова болест. Основна проява на тази болест е упадък на интелектуалните и паметови възможности.

Причини за мозъчни увреждания могат да бъдат и инфекциозни болести.

Болест на Хънтингтън. Причина за тази болест са генетични грешки в метаболизма, наблюдават се влошено изпълнение на тестовете за интелигентност.

Друга причина може да е афазията породена от тумор, травма или мозъчен удар. Някой компоненти от нея могат да се разглеждат като езикови-специфични амнезии. Някой автори смятат афазията за загуба на лингвистични способности без да се засяга интелектът, но други смятат, че това е първично интелектуално нарушение или загуба на ограничен аспект от интелигентността. Други причини за нарушения от органичен произход могат да бъдат: патологични процеси, травми, сътресения, контузии на мозъка, токсични вещества, тежки метали, отровни газове.

Друг вид загуба на паметта може да има при амнезия, причините за нея могат да бъдат емоционална или мозъчна травма, злоупотреба с алкохол и барбитурати. Амнезията е общ термин, който се отнася за частична или цялостна загуба на паметта и за разлика от забравянето се смята за патологично.

Органична амнезия, може да бъде породена от физическа причина една от най-ярко изразените органични амнезии е т.нар. сенилно мозъчно заболяване. То може да възникне и при физическа деградация на мозъка, както и да бъде породено от сърдечно заболяване, което води до намаляване на притока на кислород до мозъка. Въз основа на времево съотнасяне на забравените събития и материал се различават два вида амнезии: антероградна и ретроградна.

Антероградна амнезия, известна още като амнезия на придобиваното, или се нарича неспособност за придобиване на нови дълготрайни паметови следи. Тя е свързана с увреждане или атрофия на хипокампалните и медиалните темпорални мозъчни зони.

Ретроградна амнезия, нарича се още загуба на паметта за минали събития, които някога човек си е спомнял. Тя може да бъде епизодична или епохална в зависимост от това дали загубата на паметта е свързана със специфични, изолирани събития или с по-дълги периоди от време. Амнезията може да бъде:

Локализирана – специфични моменти от времето на травмата не могат да бъдат възпроизведени поради тяхната недостъпност или липса.

Селективна – невъзможност да се възпроизведат конкретни травмиращи събития.

Генерализирана – изразява се в невъзможността да се възпроизведат всички събития от живота на човека до момента или около травмиращото преживяване.

Непрекъсната – свързва се с невъзможността да се възпроизведат случките около травмиращото събитие и след него.

Генерализираната и непрекъснатата се срещат по-рядко отколкото селективната и локализираната.

Има две основни категории психични разтройства, при които загубата на паметта е първичен синдром. Те са психогенна амнезия и органичен амнестичен синдром.

Психогенната амнезия заедно с психогенните фуги, множествената личност и разтройството на деперсонализацията е десоциативно разтройство, което се характеризира с внезапни и обикновенно временни промени в интегративните функции на паметта, съзнанието и/или идентичността. Най-честия вид психогенна амнезия е локализиран и включва възможност за неспомняне на събития от ограничен период от време на и/или след изключително разтройващ инцидент. Този тип амнезия е сравнително чест при война и при други ситуации, в които хората са заплашени с тежки наранявания или смърт. По-рядко психогенната амнезия се изразява в загубата на паметта за избрани събития по време на по-продължителен период или за всяка личносттна информация за собствения живот. Смята се, че психогенната амнезия или още наречена хистерична амнезия се причинява от прекомерно изтласкване на неприятни мисли и импулси или от потребността от бягство от житейски ситуации смятани за непоносими.

Органичен амнестичен синдром. Състои се в това, че има загуба на краткосрочната и дългосрочната памет свързана с органична патология при отсъствие на делир или деменция. Един от най-честите етиологични фактори свързани с този синдром е злоупотребата с вещества като алкохол и барбитурати.

Алкохолен амнестичен синдром или синдром на Корсаков. При този синдром се получава тежка антероградна амнезия за настоящи събития, и известна ретроградна амнезия за периода преди появата на заболяването. Появяват се паметови празноти, които се запълват от конфанбулации, които възникват спонтанно и служат за запълване на мнестичния континиум. Чрез свободно измисляне, фантазиране се запълват празноти в съзнанието в които по някога се вплитат и верни данни и пациентите ги преживяват като истински спомени. При синдром на Корсаков има и нарушение на когнитивното функциониране и паметови нарушения, които говорят за корова атрофия.

Паметови разтройства се проявяват по време на сенилност, в ясна памет за отдалечени в миналото събития, които неуместно се преплитат със събития от настоящото. Възпроизвежданата информация, често изглежда тривиална на околните, но за страдащия от това разтройство човек тя има емоционално и ситуативно значение.

Нарушение на паметта се наблюдава и при депресивни състояния, и тогава депресирания се оплаква от слабост на паметта, защото има и реални паметови нарушения.

Деменцията е белег за нормалното стареене, но сенилната деменция е призната за коварно заболяване. Освен с процеса на стареене тя се свързва и с други паметови нарушения.

Специални разновидности на паметовите нарушения е паметовото разтройство, умствена изостаналост. При този тип хора въпреки упражненията паметта е кратковременна. При тях уменията, които са получени преди инцидента се загубват вследствие неврологичното нарушение. Вследствие на това хора които преди това са можели да четат получават алексия, други които губят моторни умения, апраксия и трети губят възможността да разпознават лица прозопагнозия.

От всички паметови нарушения могат да се направят два извода. Първият е, че при тежките разтройства се забравя житейската история, хронология и смислова връзка на собственото развитие, а с това се губи и знанието за степента на развитието и мястото на сегашното състояние в биографията. Другият е, че при нетежки случаи, спомените за миналото са все още добри, а има нарушения на спомените за сегашни, скорошни събития и планове.

Като заключени можем да кажем, че няма да се постигне напредък в изследването на паметта, ако я разглеждаме само сама за себе си, орган или някакъв механизъм. Някой разглеждат паметта като тази на компютър, но човешката памет не може да бъде изтрита с един клавиш, човешката памет се изтрива само когато той умре. С настъпване на промени можем да престанем да реагираме по определен начин, т.е. отново сме се променили така, че стимулите не се преработват както по-рано. Пример за това е, че човек с амнезия може да каже, че не помни нищо. Все още не е изяснена теоретичната постановка за паметта и как се запазва информацията, но въпросът за паметта и нарушенията й може да бъде решен само като се изследват нарушенията и по този начин по-добре можем да я разберем.

 

 



 

 

 



 

 

 



 

 

 



 

 

Използвана литература:

1. Тодорков, К. Когнитивна психология.

2. Тодорков, К. Военна психология.

3. Десев, Л. Речник по психология.

4. Трифонов, Т. Обща психология.

5. Пирьова, Б. Биологична психология.

6. Бренденкамп. Учене, помнене, забравяне.

7. Кандо, Ж. Антропология на паметта.

8. Шарфетер, К. Обща психопатология.

9. Енциклопедия по психология.

10. Речник по психология.






Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница