4. Керълайн
45
– Не
е нужно да драматизираш, Роже – заотстъпвах към вратата.
Явно изобщо не подозираше, че с Пол бяхме обходили цял Манхатън безброй пъти...
Че бяхме яли чап суй и оризови хлебчета в ресторанта на улица „Макдугал“ в Гринич
Вилидж... Че бяхме обходили японската градйна в Проспект Парк.
– Виж, Керълайн, знам, че вероятно си самотна...
– Няма нужда да обиждаш. Просто се опитвам да помогна, Не е честно той и Рина да трябва да страдат така. Виж колко много прави Пол за Франция.
– О, моля те, искаш да измъкна Рина, за да остане той. А после какво? Дори и двама да са малко, трима винаги са много и познай кой ще се окаже излишен.
Като френски гражданин, той трябва да изпълни дълга си и да се прибере в родината си.
– Нали трябва да постъпваме по съвест, Роже.
– Точно ние не сме длъжни да постъпваме по какъвто и да е начин. Внимавай какво си пожелаваш, Керълайн.
Побързах да се измъкна в кабинета си, замалко не настъпих едно паднало на земята топче за петанк. „Дали Пол ме чака още?“
Думите на Роже дълго кънтяха из въздуха. Може пък и да съм била пленена от чара на Пол. Надявах се Бети да е права за силуета в главата на мъжете. Дали Пол таи в съзнанието си моя? Е, в живота има и по-лоши неща.
В Консулството бяхме ужасно заети, но майка настояваше да участвам като доброволка в организацията на следобедната танцова забава, която бяха организирали с нейните приятелки – нейната
the dansant, в „Плаза“. За
човек, който не е присъствал на такава забава, това е реликва от една отминала епоха, неофициално следобедно тържество, на което се сервират леки сандвичи, а танците са препоръчителни.
Имаше хиляди места, на които бих предпочела да бъда в този момент, но тържеството на майка ми беше за събиране на средства за руските белогвардейци –
онези бивши руски аристократи, сега изгнаници, които са подкрепяли царя по време на Гражданската война в Русия. Майка ми беше посветила много години от живота си на тази кауза, затова се чувствах длъжна да помогна.
Беше резервирала Голямата бална зала на хотел „Плаза“, в стил неорококо, една от най-прекрасните зали в Ню Йорк, с огледални стени и кристални полилеи, и беше ангажирала оркестър от шестима музиканти с балалайки, които да осигуряват музиката.
Шестимата бивши дворцови музиканти с бели папийонки стояха изпънати като струни в единия край на залата. Те държаха на коленете си триструнните триъгълни инструменти и чакаха майка да им даде знак. На тези някогашни музиканти от световна класа им се налагаше да
свирят по чаени балове, но въпреки това изглеждаха доволни, че изобщо са ги ангажирали. Помощничките на майка в организацията, членките на комитета, които тя беше домъкнала, както и аз и няколко мои приятелки от Младежката лига, се суетяхме из залата, за
да я подготвим, облечени в традиционни руски носии.
Майка беше успяла да надвие дори неохотата на Пия и да я включи в нашите редици.
Не бях казала на никого, освен на помощничките в организацията, че при тези събирания работя на доброволни начала, защото и без това беше невероятно унижение да се покажа пред хора в руска носия. Като актриса, с удоволствие обличах всевъзможни костюми, но това прехвърляше всякакви граници, защото носията се състоеше от сарафан – издължаващ сукман с трапецовидна кройка и с яркочервени и зелени бродирани кантове – и
бяла блуза с буфан ръкави, украсени с бродирани цветя. Освен това майка настояваше всички да нахлупим на главите си онези особено притеснителни