Петдесет години „Стършел” (исторически етюд) 1

Още в края на 1962 г. обаче започват да се правят тревожни констатации за спадане авторитета на вестника, за намалелия читателски интерес към него. Едни виждат причините за това в малкото количество на конкретните материали, други - в проявата на пасивно отношение към критиката от страна на управляващите, което се оценява като форма на задушаване на критиката.⁴⁰

Новото ръководство на "Стършел" е лишено от ентусиазма на своите предходници, Асен Босев се старае да поддържа сравнително спокойна атмосфера, без да дава или налага конкретни идеи на редакционните работници. Едно такова положение е доста непривично за стършелите, поради което и през 1963 г. някои сатирици, особено от по-старото поколение изказват неудовлетвореност както от ръководството, така и от облика на вестника. Главният редактор търси причината за съществуващото недоволство у някои редактори в това, че дълго време в "Стършел" е властвувал култът и хората още не могат да се отърсят от влиянието на старото ръководство. Общо взето обаче отношенията в редакцията са нормални, без сериозни конфликти - нито вътре, нито извън вестника.

Следващата 1964 г. минава под знака на Възванието на ЦК на БКП и на решенията на районната партийна конференция. Основни насоки на критиката са разхищението на материали и съответно подкрепяне призива за икономии, подобряване на качеството, проблемите на училището и семейството, главен външнополитически обект постепенно започва да става поведението на Китайската комунистическа партия.

ЦК на БКП насочва вниманието си към някои грешки в провеждането на партийната политика. Атаките са отправени към партийните структури по места, срещу кариеризма на някои комунисти, срещу използването на членството в Партията за лично облагодетелствуване, срещу "мъртвите души" и т. н. Направена е препоръка към партийните организации да огледат редиците си и да очистят от тях всичко вредно, случайно и чуждо. Този поглед към себе си БКП отправя във връзка с двадесетгодишнината от 9 септември.

На годишното-отчетно събрание през 1964 г. като основна своя слабост "Стършел" отбелязва прекалената предпазливост на редакцията. В стремежа си да не допуснат груба политическа грешка стършелите са подминавали острите въпроси, вестникът е реагирал предимно на злободневни теми. Тази констатация е особено тревожна като се има предвид, че редакцията на "Стършел" е колективен член на Комитета за партиен и държавен контрол, има и "верен" представител в него.

Вина за незадоволителното списване на вестника носят всички сътрудници, но причините се търсят най-вече в работата на главния редактор Асен Босев, първия заместник главен П. Незнакомов и втория заместник главен - Христо Пелитев.

Изказано е недоволство от Асен Босев за това, че не се е съобразил с мнението на редколегията и е подписал за печат отхвърлен от нея разказ на Ст. Ц. Даскалов. Също така главният редактор понякога проявявал пристрастие към един или друг автор, което смущавало останалите.

Стършелите са неудовлетворени и от настъпилата промяна в поведението на П. Незнакомов, който престанал да "избухва". Те категорично заявяват, че предпочитат "избухващия Незнакомов". При наличието на една млада редколегия, логично е да се очаква по-сериозна помощ и подкрепа, по-голяма активност от страна на старите редакционни работници.

Още повече, че вторият заместник Христо Пелитев е сравнително млад и без необходимия опит за работа в такъв специфичен вестник. Той е много енергичен и делови, но идва в "Стършел" от ежедневник и това дава отражение върху стила на работата му - държи повече на актуалността и злободневността на материалите, като по-малко значение отдава на художествената им страна.

Обективно погледнато, ръководството е подбрано добре, търсен е и е намерен баланса между старите и младите в редколегията, а и в редакцията въобще. Активно и добре работят, като взаимно се допълват Генчо Узунов, Ганчо Краев, Васил Чертовенски и Ясен Антов, Марко Ганчев, Борис Димовски...

През годината са открити две нови рубрики - "Кариерата на Джими Скот" от В. Андреев и "Имало едно време" от Б. Димовски.

Реализирана е и изложба "20 години българска карикатура" посветена на годишнината от 9 септември.

В края на 1965 г. Асен Босев подава оставка. Мотивите, които главният редактор посочва са от личен и творчески характер - "Стършел" не е най-подходящото място за него, смята, че ще бъде по-полезен в новооткрития Дом на детското изкуство.

Петте години, през които Асен Босев ръководи вестника са относително спокойни. Главният редактор поддържа преди всичко служебни отношения с колектива. В същото време той достойно е защитавал вестника в случаите, когато е трябвало да се дават обяснения на отдела "Пропаганда и агитация". Това от една страна осигурява свобода на редакционните работници, които в голямата си част са опитни сатирици, от друга обаче обезцветява малко вестника, на хората им липсва задушевната атмосфера от предишните години, благодарение на която са се раждали интересни идеи, тя е стимулирала в известна степен творческата им активност.

През месец декември 1965 г. главен редактор става Христо Пелитев. Явно тази кандидатура е предложена от Асен Босев, а и ЦК предпочита ръководството на вестника да се поеме от по-младите.

До този момент положението в "Стършел" вече е овладяно, сатириците са натрупали достатъчен опит за работа в новите условия. Те са си извлекли съответни поуки от случилото се през пролетта на 1961 г., критиката е по-балансирана, материалите не се отличават с особено разнообразие, но не спира и търсенето на други теми, различни от указаните в партийните документи. Постепенно, през следващите 1966 - 1967 г., стършелите се освобождават от стягащата ги предпазливост, вестникът се стреми към жанрово и тематично раздвижване, повишава се и читателският интерес към него.

1968 година. Реформите в Чехословакия, започнали през пролетта на същата година са окачествени от СССР и останалите източноевропейски страни като "контрареволюция". Създаден е опасен прецедент за "социалистическия лагер". Подобни събития могат да се развият и в Полша... Пражката пролет завършва с решителната намеса на войските от Варшавския договор.

БКП свиква извънреден пленум. Категорично се осъжда "контрареволюцията" в Чехословакия, набелязват се редица мерки за контрол и предотвратяване на евентуални "вредни" последици в нашата страна. Вниманието си комунистическата партия съсредоточава най-вече върху интелигенцията.

На 12 ноември 1968 г. излиза поредното Решение на Секретариата на ЦК на БКП "За някои прояви на идеологическия фронт".⁴¹ В него изрично е подчертано голямото значение, което отдава Комунистическата партия на хумора и сатирата, изключителните грижи, които са полагани за развитието на тези жанрове.

Не всички сатирици обаче били оправдали доверието, което им е оказано. Съществувал многоброен отряд от талантливи творци в тази област. Но някои не схванали посланието, отправено към сатирата от трибуната на Юлския пленум 1968 г., а именно, да вървят по магистралата в своето творчество, а не по периферията. Те не осъзнали задачата си за отразяване и на голямата и на малката правда. Не водили борба с империалистическите сили, а предпочитали да се ровят само в задния двор на нашата действителност и от дребното, единичното да правят генерални обобщения....

Според ЦК за неблагополучието в хумора и сатирата голяма вина носи и художествената критика..., която не разобличава, а понякога дори поощрява "лъжливата "гражданска смелост" на любители на евтина популярност сред идейно нездравите среди.

След обстойната въвеждаща част най-сетне идва ред на конкретните обвинения: Отделни автори стигат до там, че застават на антипартийни позиции в някои свои творби, чернят най-безотговорно политиката и ръководството на нашата партия. Такъв е случаят със сатирика Радой Ралин и карикатуриста Борис Димовски, които неотдавна издадоха "Люти чушки"... Перифразирайки народни мъдрости и поговорки, Р. Ралин извращава техния действителен смисъл и насоченост, принизява ги и ги опошлява, като се опитва да прикрие зад тях своите клеветнически обобщения за нашата действителност... В тази книга на Радой Ралин отново са намерили простор неговите нихилистични и политически объркани концепции. В художествено отношение тя е на примитивно равнище и това още веднъж подчертава нейния характер на политически пасквил... Р. Ралин не за пръв път се занимава с нископробни и клеветнически нападки... Където текстът е безпомощен - помагат рисунките на Борис Димовски... Издаването на тази книга е политическа грешка.

В Решението на ЦК никъде не се споменава формалния повод за инкриминиране на "Люти чушки". Всъщност отново става дума за една внушена презумпция на Тодор Живков, а именно, че под парафразата "Сит търбух за наука глух" е имитиран подписа му. Ясно е, че подобно подозрение е определило само размера на санкцията към книгата - изгаряне на неразпределения тираж в самата печатница. В бързината да се изпълни нареждането на ЦК "акцията" е проведена, но... от комина изхвърчат полуизгорени книжки, останали като зловещ документ на времето.

Като се имат предвид тежките обвинения, отправени към авторите на "Люти чушки" Р. Ралин и Б. Димовски, наложените им наказания са смущаващо леки - "строго мъмрене с предупреждение" по партийна линия и освобождаване от работа - по административен ред. Разбира се, оценката за "леки " наказания е направена в сравнителен план - за подобни обвинения политически дейци са изпращани в затвори, получавали са и по-тежки присъди.

Размерът на санкциите в случая е от значение дотолкова, доколкото доказва,че тази, като и други книги с епиграми и сатирични стихотворения са само повод за комунистическата партия да "сплаши" интелигенцията, да предотврати евентуално раздвижване в творческите среди под влияние на чехословашките събития.

Погледнати в друг контекст, наказанията са сурови, твърде страшни са в онези години изолацията и следващата от нея дългогодишна безработица...

В Решението на ЦК се прави анализ и на причините, довели до появата на "Люти чушки" - нарушения на издателския ред (книгата не е в издателските планове за 1968 г.), не е в жанровата специфика на издателство "Български художник" (всяко издателство си има наблюдател от ЦК (цензор), който обикновено е специалист - художник, писател, учен и т. н.), тиражът, според ЦК, е необичайно висок - 40 000 броя, и най-вече тя е пусната за печат в края на м. юни, т.е когато все повече се надигаше контрареволюционната и ревизионистична вълна в Чехословакия...

Такива "вредни" книги, според ЦК, напоследък е отпечатало и издателство "Български писател" - "Пресовани размисли" от Кунчо Грозев и кратки басни от Георги Тихолов... Редактор на първата книга е Радой Ралин.

В бр.1186 на в. "Стършел" от 1 ноември 1968 г. са публикувани и сатирични стихове и епиграми от Иван Коларов, които от край до край са пълни с открити и прикрити намеци и клеветнически обобщения за нашата действителност.

Обвиненията към издателствата, отправеното към тях траферетно изискване при анализа на всяко произведение да изхождат от ясни класово-партийни позиции вселяват за дълго време "ужас" от сатиричните книги, те все по-рядко през следващите години се появяват на книжния пазар.

Препоръчват се и по-глобални мерки от страна на всички творчески среди към хумора и сатирата.

Накрая ЦК заявява, че Решението на Политбюро от 1961 г. за работата на в. "Стършел" не е загубило своята актуалност. Категорично и безапелационно се прави декларацията: Нека не се забравя от никого, че съблюдаването на ленинския стил и метод на работа няма и не може да има нищо общо с либерализма, с толерирането на действия, които са насочени срещу интересите на партията, на социализма. Срещу подобни действия партията винаги е била и ще бъде бдителна.

Реакцията на в. "Стършел" е напълно логична. При тази поредна санкция към вестника за сатириците има само един път - самокритика и безапелационна подкрепа на решението на ЦК. На 6 декември 1968 г. е проведено открито партийно събрание, последвано от писмо на редакцията до ЦК, в което е потвърдена верността на сатириците към партийната линия.

Два са основните момента от това заседание, които заслужават специално внимание. На първо място това е цитатът от изказването на Борис Димовски - на партийното събрание на Съюза на българските художници: Книгата не е вредна. Тя можеше да мине незабелязана. Виновен в случая е този, който вдигна шум. Това е съвсем неправилно. Стършелите явно са смутени от публично изявената позиция и то в момент, когато от Б. Димовски се очаква да си направи остра самокритика. Макар дълбоко в себе си те да са приемали мнението на карикатуриста относно санкциите към "Люти чушки" в интерес на вестника е да се разграничат от него, което всъщност и правят.

На второ място впечатлява умелият начин, по който сатириците от "Стършел" се опитват да защитят поне този, който може да бъде защитен - младият автор Кунчо Грозев. Вината за неговата грешка е прехвърлена изцяло върху Радой Ралин, който е редактор на книгата му "Пресовани размисли". Стършелите вероятно си дават ясна сметка, че Радой Ралин, благодарение на миналия си актив и известността си на творец е по-защитим, отколкото един млад неизвестен още автор. Именно това е причината те без особени угризения да подкрепят обвиненията и санкциите към Р. Ралин и да обявят "Люти чушки" за произведение, лишено от каквато и да било художественост.

Обективно погледнато, оценките за художествените достойнства на тази книга, в сравнение с предишни творби на Р. Ралин не са съвсем лишени от основание. Този факт обаче логично повдига въпроса - защо ЦК не е санкционирал много по-острите, същевременно и с висока художествена стойност сатирични стихотворения, поместени в "Личен контакт" (1965) например, а реагира на доста по-завоалираните внушения, които се правят в "Люти чушки". Отговорът днес е ясен. Интересно е дали и през бурните месеци на 1968 г. интелектуалците вярно са усетили реалните, прагматични цели, които БКП е преследвала.

Ударите срещу сатирата от края на 1968 г. започват бавно да отшумяват. Отглас от тях е отношението към стихосбирката на Марко Ганчев "Бягащо дърво", излязла от печат през м. март на 1969 г. В докладна записка до отдел "Пропаганда и агитация" се прави подробен разбор на книгата. От редица творби, според инструктора към отдела, лъха песимизъм, злостни обобщения и чувство за самотност в нашата действителност. Обвинения за съпричастност с позицията на М. Ганчев са отправени и към редактора на книгата Андрей Германов. Официално санкции не са наложени, но стихосбирката дълги години се премълчава - тя не се споменава, когато се анализира творчеството на М. Ганчев, стремежът е "Бягащо дърво" да бъде забравена като литературен факт.

От 1969 г. започва и ежегодният конкурс за наградата "Чудомир", на който се премира най-добърият хумористичен разказ, публикуван в българския периодичен печат през годината. Десетки утвърдени и по-млади автори са получили тази награда, тя продължава да се присъжда и днес.

В началото на 1970 - те години критиката във в."Стършел" не престава да се развива по две успоредни линии - насоките, очертани на партийни форуми и търсене на теми, различни от зададените. Главният редактор получава изпреварваща събитията информация от ЦК, с която своевременно запознава колектива на вестника. В отчетния доклад на ППО от 25 декември 1970 г. е отбелязано, че решенията на Септемврийския пленум са родили рубриката "До къде стигна техниката", Януарското съвещание на партийния и държавен актив - рубриката "От три бука - две вретена", също така рубриките "План наш насушний", "Кучи влачи - диря има" (за разхищенията ), "Недопускови неща за пускови обекти", "Стършел и Държавен контрол", в чест на 25 -та годишнина от 9 септември - "В борбата и шегата помага".

През 1971 г. около шест месеца сатиричният седмичник е посветен на Десетия конгрес на БКП. Преобладават материали от така наречения положителен хумор. Този факт тревожи голяма част от сатириците. От една страна всички знаят, че положителен хумор няма, от друга - той шествува по първа страница на вестника.

В същото време стършелите отбелязват необходимостта да дадат по-широка трибуна във вестника на морално-етични теми, да откликват на проблемите на младежта, да има четиво за интелигенцията, да увеличат броя на хумористичните, смешни, разтоварващи материали. Отчита се съществуващата умора у сатириците, редколегията апелира за нови попълнения на щата. С тревога е констатиран фактът, че онези от творците, които напускат "Стършел" престават да пишат хумор (Павел Вежинов, Богомил Райнов, Валери Петров).

Всъщност "Стършел" е като че ли единственото място за сатирична изява. Издаваните до този момент хумористични страници от вестниците "Труд" и "Поглед" са закрити, намаляват и хумористичните радиопредавания. В тази връзка главният редактор на "Стършел" Хр. Пелитев емоционално заявява: Гинат народни интереси, защото критиката в печата не се уважава... И ако ние имаме възможност да се срещнем с др. Живков, трябва да му кажем това.

След 1956 г. стършелите неколкократно са изявявали желание (и възлагали надежди) за среща лично с Тодор Живков. На пръв поглед подобни стремежи могат да се приемат като израз на наивна вяра в "добрия цар". Редакторите обаче са твърде опитни, те ясно съзнават, че най-бързият начин за постигане на определени цели е осигуряване пряката намеса на първия партиен ръководител. Както и може да се предположи, Тодор Живков твърде рядко се съгласява на лични срещи. През 1965 г. той все пак участвува в дискусията, проведена в ЦК по проблемите на хумора и сатирата, но общо взето с тези въпроси се занимава главно отдела "Пропаганда и агитация".

Вестникът, макар и привидно да "спазва правилата", почти във всеки брой помества материали, носещи риска от санкции. Така например рубриката Човекът - национален обект номер 1 си поставя за задача да защитава правата на човека, неговите интереси и неволи. Като се има предвид засилената корупция, безотговорност, началнически манталитет и връзкарство, явления, родени от изкривените механизми в социалистическото общество, защитата на отделния човек съвсем не е леко и безобидно дело.

Темата за сивия поток се оказва също много трудна за разработване. Конкретни предложения има, пишат се и фейлетони, но те не се поместват. Другите вестници също не реагират на "сивия поток". Оказва се , че това е деликатна сфера, всяка критика към едно културно събитие се приема (или би се приела) като сигнал за "анатемосване" на дадено произведение.

Главният редактор прави всичко възможно да получи разрешение за издаване на младежка притурка, да увеличи обема на вестника и по този начин да осигури по-големи възможности за тематично разнообразяване на "Стършел" и съответно за по-силно въздействие върху читателите.

Интересна информация за в. "Стършел" дава проведеното през 1971-1972 г. социологическо проучване за отношението на българите към хумора и сатирата във всички форми и жанрове. Анкетата показва, че вестникът има около 820 000 читатели, т.е. той е вторият след "Работническо дело" с такава огромна аудитория. Явно "Стършел" е издание за масовия читател и тематичният му облик не може да не се съобразява с вълненията, болките, стремежите и конкретните проблеми, от които зависи доброто или злото на същия читател.

В анонимни анкетни листове читателите дават следните препоръки към сатиричния седмичник: 1. Да се появяват повече критични материали, заклеймяващи хората, които злоупотребяват със служебното си положение или вършат нередности. 2. Да се пише повече смешно. 3. Вестник "Стършел" да се намира повече на свободна продажба.

Социологическото проучване, проведено със съдействието на ЦК, е едновременно повод, основание и стимул за засилване критиката на вестника във всички обществени направления.

Редколегията настоява и в Съюза на писателите, и в ЦК, за организиране на теоретична конференция за хумора и сатирата. Един такъв форум би допринесъл за осветляване на редица принципни въпроси около сатиричното творчество, би поставил отново въпроса за параметрите на критиката, би спомогнал за издаването на хумористични книги, би повдигнал авторитета на творците в областта на жанра.

Ето защо, провеждането на Национална конференция за хумор и сатира на 1-2 април 1974 г. с основание се приема като голям успех за в. "Стършел". ⁴²

Най-сетне сатириците успяват да излязат на преден план, да напомнят за себе си самите те, а не по инициатива на ЦК. От докладите и изказванията личи едно добро самочувствие на стършелите. То се определя от съзнанието, че на вестника в крайна сметка се възлагат твърде отговорни и трудни задачи - едновременно да популяризира партийните и правителствени инициативи и да бъде социален отдушник. Читателите търсят "Стършел", за тях понятието "директивна критика" не съществува, те възприемат вестника като единствената институция, от която могат да очакват защита или поне да получат удовлетворение от разкриване на нередностите, с които се сблъскват в ежедневието си. Българинът определено се нуждае от надеждата, че "злото" ще бъде наказано, колкото и ефимерна да е в повечето случаи тази надежда. Високият тираж на вестника показва голямата му роля и значение за поддържане на общественото равновесие.

Ръководителите на БКП много добре знаят това. Ето защо те са изключително внимателни към "Стършел" - наказват, вземат решения, издават постановления - но настояват, нареждат дори да има сатира. Разбира се, сатира директивна, "градивна", а когато преценят че е необходимо - и утвърждаваща.

По време на конференцията са проведени интересни дискусии, поставени са открито въпросите за параметрите на критиката, за издаването на сатирични книги, за повече внимание от страна на литератори и изкуствоведи към жанра.

Националният форум за хумор и сатира завършва с официална вечеря, дадена от Тодор Живков. Генералният секретар на БКП и председател на Държавния съвет произнася слово, в което се открояват няколко съществени момента.

На първо място тава е своебразният флирт на Т. Живков с присъствуващите интелектуалци, осъществен чрез изрази като вие сте талантливи творци, вие по-добре знаете, вие можете да ми помогнете.

Твърде умел е и опитът да се докаже непогрешимостта на партийната политика: След Априлския пленум на ЦК на нашата партия, нейният Централен комитет, Политбюро, в това число позволявам си да зачисля и себе си, всички ние сме се отнасяли с внимание към творците. По-възрастните другарки и другари помнят какво беше у нас след Априлския пленум. Тогава се създаде обстановка, която сега не ни се ще да си спомняме. Какво направихме? Казахме: другарки и другари, трябва да се живее по закон божи! Кой излезе прав? Партията или тези, които тогава се бяха надигнали? Партията излезе права. Това исторически се потвърди. Днес и децата го знаят.

Обстойният цитат не се нуждае от коментар. Откровеният израз на задоволство от прагматизма на БКП, опитите с действията на Партията да се обвържат всички и най-вече интелектуалците, идентифицирането на "марксистко-ленинския път" с Божията промисъл, това са все неща, които съпътствуват комунистическата партия през целия период на нейното управление от средата на 40-те до края на 80-те години.

Към края на своето слово Т. Живков не без доза цинизъм заявява: "Навсякъде ни завиждат за нашата художествено-творческа интелигенция. Ние безкрайно много се радваме за това".

Въпреки съзнателния (а може би и не чак толкова съзнателен) опит на ръководителя на партията и държавата при закриването на конференцията донякъде да омаловажи, да тушира остро поставените въпроси през двата заседателни дни, те вече са факт и изискват определени усилия от страна на ЦК за тяхното разрешаване.

Всъщност обществено-политическата обстановка в страната от началото на 1970-те години постепенно се променя, БКП отчита необходимостта от известно либерализиране на режима, поне в пропагандно-демагогски план. Тази ситуация веднага се използува от всички средства за информация, изостря се критичния тон и във в. "Стършел". Нараства броят на конкретните материали, появяват се нови рубрики.

През 1976 г., в бр.1585 от 25 юни, на първа страница вестник "Стършел" открива рубриката Четиво за министри и генерални директори. Благодарение на ефектното си заглавие, заявяващо висок прицел на критиката, тя бързо печели голяма популярност.

Интересно е да разгледаме по-подробно конкретния обществено-политически фон, на който се появява рубриката.

В словото си при закриване на Националната конференция за хумор и сатира през 1974 г. Т. Живков между другото казва: ... По едно време идваха при мен другари и предупреждаваха, че например телевизията отивала много далеч в критиката си, че се увличала и т. н. Аз им отговорих: няма нищо страшно, другари, от какво има да се боим! Хората знаят нашите слабости и без критиката по телевизията, без да им ги показваме на екрана. По-добре е всички да видят и чуят подобна критика, отколкото да шушукат и подхвърлят насаме. По-добре е, защото откритото показване на слабостите помага за тяхното преодоляване.

Естествено възниква въпросът, защо след като явно от най-"високо" място е спусната "поръчка" за активизиране и засилване на критиката, след като е подготвено постепенно общественото мнение да възприема такава именно критика - към отделни министерства, в. "Стършел" открива рубриката си едва през 1976 г.

Няколко са възможните обяснения: 1. Съзнателно изчакване темата да се разработи от другите средства за информация и едва след това да се "даде благословия" за подобна рубрика в "Стършел" - утвърдена и най-търсена от хората трибуна за критика. 2. Съществуване на известен страх у управляващите да разхлабят контрола точно в този вестник, който, както е известно, при подобни обстоятелства реагира доста непредвидимо. 3. Предвидливо изчакване от самата редакция до момента, в който се убедят, че наистина е възможно откриване на такава рубрика, без да има риск от санкции. 4. Необходимост от съобразяване с мнението на читателите, респективно получаване подкрепата на читателите, които, привикнали вече чрез телевизионни и радиопредавания на критика с по-висок прицел изпращат писма до редакцията, изразяващи неудовлетворение от факта, че в рубриката "Що е "Стършел" свършил" се говори предимно за плод-зеленчуци, транспортни неуредици и други подобни. 5. Рубриката е пряк резултат от решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1976 г. за критиката.

Най-вероятно е причините за появата на рубриката точно в този момент да са комплексни. По-същественото е обаче, че тя в действителност е не само най-въздействуващата, но остава и най-трайни следи в общественото съзнание. За нея хората говорят дори през времето, когато тя вече не излиза.

Въпреки контактите, които "Стършел" има с Комитета за държавен и народен контрол (от там вестникът черпи съществена информация), въпреки изградената широка кореспондентска мрежа, благодарение на която се осигуряват материали от страната, рубриката е трудна за поддържане, не всички фейлетони, поместени под нея са равностойни. Ето защо през първите години тя излиза редовно, постепенно публикациите в нея намаляват, и през месец юни 1987 г. спира.

През 1979 г. упоритите усилия на главния редактор да увеличи обема на сатиричния седмичник, респективно възможностите на "Стършел" да разшири тематично критиката си, се увенчават с успех. Започва издаването на месечна младежка притурка, която през годините привлича много нови сътрудници и увеличава читателската аудитория на вестника.

Междувременно в "Стършел" се поместват редица конкретни материали, чрез които се разкриват сериозни злоупотреби, фрапиращи случаи на корупция, вестникът влиза в открит конфликт с окръжни комитети на БКП, изостря се тонът и в диалога с ЦК.

Така, във връзка с нередности в Старозагорски окръг, по материали, предоставени от главния специалист при районната инспекция по търговията и услугите в Стара Загора, Тодор Теохаров, "Стършел" помества три фейлетона - "Сенки-закрилници"⁴³ и "Честито, Генчо!"⁴⁴ от Добрин Добрев и публикацията на Йордан Попов и Георги Друмев "Излишният инспектор"⁴⁵.

Отзвукът от страна на читателите е изключително голям. Окръжният комитет на БКП в Стара Загора, както и може да се очаква, не предприема почти нищо, естествено отказва да вземе и публично отношение. На първо време ЦК е в ролята на наблюдател, но постепенно се намесва - не в посоката, обаче, в която би трябвало да се очаква - да иска обяснения от ОК в Стара Загора. Дори напротив. Главният редактор на "Стършел" е повикан в отдел "Средства за масова информация", където му е връчена докладна записка от Секретариата на ЦК на БКП.

За какво всъщност става дума? В "Сенки-закрилници" се разобличава директора на ДСО "Мототехника и автосервиз", който е раздавал леки автомобили "без ред", фалшифицирал е и документи. (За тези, които са забравили ще припомним, че в близкото минало, за да си купи човек съветска кола трябваше да има първоначална вноска и след това... търпение в продължение на десет, а понякога и повече години). В резултат на публикацията и извършената проверка бившият директор и по-сетнешен инспектор в Окръжния комитет за държавен и народен контрол е освободен и от втората "наказателна" длъжност.

"Честито, Генчо!" се занимава с друг инспектор от същото ведомство в същия окръг, замесен в нечистите комбинации на местното ръководство. В резултат на публикацията и това лице е освободено от работа и му е наложено партийно наказание.

Както разбираме от публикациите в "Стършел" и от някои документи инспекторът, сигнализирал за тези два случая, както и за много други нередности в окръга е подложен на "обществен тормоз" (пред жилището му е залепен собственият му некролог), жена му два пъти я уволняват от работа, самият той е изхвърлен на улицата. В крайна сметка все пак "изкопаемият" инспектор Теохаров, останал в историята както със своята безкомпромисност, така и чрез защитата на в. "Стършел" като "Случаят Теохаров" - е назначен на друга, макар и по-нископлатена работа.

Такава е историята в тъжно-забавната си, белетристична част.

Другата страна е - позицията на вестника. Този път стършелите сериозно се заинатяват и възприемат тактиката (в словесен план, разбира се) "нападението е най-добрата защита" и то към отдел на ЦК на БКП.

В писмо от 31 май 1982 г. на главния редактор Христо Пелитев до завеждащия "Средства за масова информация" се казва буквално следното: Във връзка с всичко това (ОК Стара Загора не отговаря на критиката, читателите задават въпроси и вместо ЦК да поиска обяснение от окръжната партийна организация - извиква главния редактор на "Стършел" и му връчва докладна записка от Секретариата) искаме да напомним, че в своите критични публикации редакцията е използувала само една десета част от фактите, с които разполагаше. Спестени бяха редица компрометиращи факти за партийни и стопански дейци от Стара Загора и тонът на написаното беше внимателен.

Прави тягостно впечатление и това, че:

1. По докладната записка, където се говори за едностранчив подход на вестника, никой от комисията не е говорил с ръководството на вестника и авторите на фейлетоните, както и за допълнителните факти, с които редакцията разполага. Това незачитане на редакцията, според нас, е нарушение на партийния устав и води също до едностранчиви заключения.

2. Окръжният комитет на БКП в Стара Загора и досега не е отговорил на в. "Стършел" и по думите на първия секретар на ОК на БКП - Стара Загора, казани на главния редактор на 28 май 1982 г., комитетът няма да отговори на вестника, понеже тъй са се разбрали с другаря Георги Атанасов.

Що се касае до това, че в Старозагорски окръг са създадени настроения, неблагоприятни за окръжното ръководство, то и най-беглият поглед върху фактите сочи, че тези настроения се създават не от публикациите във вестника, а от виновниците за редица закононарушения.

Редакцията защити партийната правда и многобройните читатели на вестника реагираха именно затова.

Тревожно е това, че не закононарушителите дават обяснения, а журналистите, които пишат за тях.

И това продължава четвърти месец! ⁴⁶

Позицията на вестник "Стършел" е ясна и категорична, същата обаче е и позицията на ЦК. БКП не желае да създава прецеденти като визира политиката на окръжни партийни организации, тя реагира по логичния и по-безболезнен начин - "вразумява", за кой ли пореден път, вестника.

Че нещата са се развили точно така показва по-сетнешната позиция на главния редактор Хр. Пелитев. Още през месец юни 1982 г. той прави "крачка назад" и заявява, че рубриката (която вече линее) "Четиво за министри и генерални директори" е "с по-добър резонанс от случая "Теохаров". Главният редактор, който от всички е най-наясно за какво става дума (в крайна сметка се оказва, че една рубрика, макар и с такова впечатляващо заглавие е по-малко опасна, отколкото конкретни разкрития, отнасящи се до номенклатурния кадър) заявява: Трябва да защитаваме интересите на обществото, а не частни случаи.

Така, на приливи и отливи, както и когато може да се лавира, вестникът приключва един случай, опитва се да съживи стара (макар и сред най-популярните) рубрика, поуспокоява тона, за да може пак да се обади по-силно, при благоприятни обстоятелства.

В редколегията не престават да търсят нови теми, погледът се насочва все повече към културния живот. Атакува се новата реформа в образованието, правят се предложения за критична рубрика за българската телевизия. Колективът е сплотен, хората се чувствуват комфортно в редакцията. Мирон Иванов, който е един от най-активните и популярни автори споделя през 1982 г.: Във вестника ни има добра атмосфера - аз два пъти напускам този вестник и пак се върнах. Защо? Защото обичам вестника и защото това, което го има в този вестник - го няма другаде, като че ли. За тази неповторима атмосфера в "Стършел" говорят почти всички, които са работили във вестника. Критиката безспорно носи неприятности, понякога твърде големи неприятности (свързани със съд и прокуратура, с намеса в личния живот на сатириците и упражняване на психологически натиск върху близките им), но и осмисля творческия и жизнен път. Сътрудниците на "Стършел" говорят много по-свободно и в приятелска компания, и на официални събрания, в присъствието на представители на ЦК. Този специфичен климат съществува в редакцията от основаването на вестника до към края на 1989 г.

През 1983 г. Ясен Антов казва: Редакцията на "Стършел" е един организъм, създаван в продължение на години, на повечето от нас животът ни е свързан с този вестник... По същото време Румен Балабанов говори за "вирусът Стършел", за самочувствието, което дава вестникът на работещите в него.

Стършелите не престават да са критични към себе си. Забелязват известно "капсулиране" на редакцията, не са скъсали и с дребнотемието. Отбелязват, че са в дълг пред хумора, че шегата все по-рядко се появява във вестника. Изразяват желание да възобновят литературните четения.

Темата за качеството, която се разширява след националната партийна конференция за качеството, проведена през 1984 г. стършелите интерпретират по-дълбоко, извън областта на производството. Търсят се гледни точки към качеството на организацията, на планирането, на ръководството, на мисленето - против инерцията, бягството от отговорност и примиренчеството, към човешките отношения и морал.

Сатириците стават все по-настъпателни, което предизвиква и все по-твърдото отношение на ЦК към вестника. В доклада на партийния секретар, изнесен на годишното-отчетно събрание на първичната партийна организация, проведено на 5 декември 1984 г. е написано: Най-тревожен е случаят с ОК на БКП - Разград, при който кореспондентът - отделът и редакцията - бяха подложени на яростен натиск от страна на разградското партийно ръководство и то по материал, който не беше отпечатан и остана, благодарение на този натиск - неотпечатан. Въпреки неколкократните проверки, разговори, справки, въпреки доказаната правота на конкретните факти и обстоятелства, станали обект на фейлетона на Стефан Бобчев, материалът не само не излезе, но и редакцията беше оклеветена и случаят беше представен на по-горното ръководство в невярна светлина. Този случай бе обсъждан от редакционното ръководство съвместно с партийното бюро и бе заета една правилна и принципна позиция за отстояване на справедливата кауза, това обаче струваше на всички твърде много.

Вестникът получава поредното доказателство, че ЦК не допуска да бъде критикуван окръжен комитет на партията - това е висока партийна структура, с пожизнен имунитет срещу обвинения и наказания.

В края на 1984 г. тиражът на "Стършел" достига 500 000 броя. Според главния редактор Хр. Пелитев, той се чете от милион и половина души. Редакцията с основание отбелязва, че читателският интерес към "Стършел" е нещо уникално в световния хумор.

Така, с изострени сетива към негативните обществени прояви, с добро самочувствие на творци и граждани, с надеждата за разведряване на социалния климат, подхранвана от събитията, които протичат в Съветския съюз, сатириците са готови да реагират адекватно на промените в политическата обстановка, настъпили през 1985 г.