План за действие за опазване на черния лешояд aegypius monachus
ОПИСАНИЕ НА БИОЛОГИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ И ЕКОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ НА ВИДА
Изтегляне 1.48 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Национален и международен законов статут и природозащитен статус
- Морфологично описание на вида.
- Разпространение и качество на съвременния хабитат
- Биология на вида
ОПИСАНИЕ НА БИОЛОГИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ И ЕКОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ НА ВИДА
Черен лешояд - Aegypius monachus (Linnaeus, 1766), черен лешояд, картал, калугер. Монотипичен вид (Cramp, Simmons et al. 1980). (Wink 1995) прави генетични проучвания, с които доказва, че видът принадлежи към по-големият от двата клона лешояди на Стария свят, който съдържа родовете Aegypius, Gyps, Sarcogyps, Torgos и Trigonoceps.
Формална защита на черния лешояд в национален план се предприема още в началото на ХХ век, когато видът е защитен по закона за лова (Атанасов 1932). По-късно видът е категоризиран като „защитен вид” и в Закона за защита на природата, обнародван през 1962 г. Макар и считан за изчезнал от гнездящата фауна на България, поради зачестилите наблюдения на единични и групи индивиди в Южна България, черният лешояд не е изключен от по-нататъшното българско природозащитно законодателство. Понастоящем черния лешояд е обявен за защитен вид, включен в Приложение 3 към чл. 37 на Закона за биологичното разнообразие (Обн. ДВ. бр. 77 от 9 Август 2002 г.). Черният лешояд е вписан в приложенията на следните международни договори, ратифицирани от България: Приложение ІІ на Конвенцията за опазване на мигриращите биологични видове от диви животни (Бонска Конвенция), ратифицирана от България на 23.07.1999 г. и влязла в сила от 01.11.1999 г. Приложение ІІ на Конвенцията за опазване на европейската дива флора и фауна и природните местообитания (Бернска Конвенция), ратифицирана от България на 25.01.1991 г. и влязла в сила от 01.05.1991 г. Приложение ІІ на Конвенцията по международната търговия със застрашени видове (CITES Конвенция), ратифицирана от България през 1990 г. с решение на Великото народно събрание и влязла в сила от 16.04.1991 г. Видът е включен в Приложение 1 на Директива 2009/147/ЕС за опазване на дивите птици. Като страна членка на ЕС и в съотвествие с разпоредбите на Чл. 1, 2, 3 и 4 от Директивата, България трябва да осигури защита на вида и предприеме специални консервационни мерки за неговите местообитания.
Поради липсата на потвърдени данни за гнездене, през 1985 г. черният лешояд вече е класифициран като „изчезнал вид” в изданието на Червената книга на България (Боев, 1985). Обновеното издание на Червената книга на България (2011) отново поставя вида в категория „изчезнал” (ЕХ) B[1(a+b(iii))]+C[2a(i)]+D (Марин, Янков et al. 2011). Международния съюз за защита на природата (IUCN) класифицира вида като „почти застрашен” (Near Threatened), при тенденция за спад, основно поради отчитаното намаление на популацията в основните находища на вида в Азия (BirdLife_International 2012). Европейската категоризация на вида е „рядък” (Rare), при тенденция за голямо увеличение, основно заради значителното повишение на гнездящите двойки в Испания и Франция (BirdLife_International 2004; Barov and Derhé 2011). По класификацията на видовете от европейско природозащитно значение (SPEC), черният лешояд е включен в категория SPEC1 – видове от световно природозащитно значение.
Най-големият лешояд в Западна Палеарктика, женската често по-тежка и едра от мъжкия, но в много случаи размерите се припокриват (Cramp, Simmons et al. 1980). Размахът на крилете е 250-295 см (Cramp, Simmons et al. 1980), индивидите, измерени в Софийския зоопарк са с размери размах на крилете 710-754-794 см (3 мъжки индивида) (Симеонов, Мичев et al. 1990). Теглото e както следва ♂ (20) 7000 грама - 11 500, ♀ (21) 7500 - 12 500 (Симеонов, Мичев et al. 1990), а 2 ♀ индивида, измерени в Спасителния център за диви животни към Зелени Балкани - Стара Загора са с тегло между 7320 - 8000 г. Едър лешояд, с масивен клюн, по-скоро къс врат, изключително дълги и широки криле и къса опашка (Cramp, Simmons et al. 1980). Оперението изцяло тъмнокафяво, маховите пера и перата по стъпалото - черни (Симеонов, Мичев et al. 1990). Главата покрита със сиво- кафяв до тъмнокафяв пух, по-дълъг около очите, гърлото и тила; страните и шията голи, с непрекъсната „якичка” от тъмни пухови пера (Симеонов, Мичев et al. 1990).
Монголско-тибетски вид (Симеонов, Мичев et al. 1990), с глобална популация от около 7 200 - 10 000 двойки или около 21 000 - 30 000 индивида (BirdLife_International 2012), от които 1 700 - 1 900 размножаващи се двойки в Европа (BirdLife_International 2004; Anon 2007). Видът се размножава в Европа - Испания, Гърция, Украйна; Азия - Турция, Армения, Азербейджан, Грузия, Русия, Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан, Киргизстан, Иран, Афганистан, северна Индия и северен Пакистан (BirdLife_International 2012). Има нередовни сведения за размножаване в Португалия (0-3 двойки), Македония (0-4 двойки), Албания (Barov and Derhé 2011; BirdLife_International 2012). Много по-малко е известно за състоянието и тенденциите на популацията на вида в Азия, където всъщност се намира и по-голямата й част (BirdLife_International 2012). Вероятно има над 1000 двойки в азиатската част на Русия и още около 1760 двойки в Китай (Xiao-Ti 1991). Има сведения за налични колонии в Северна Африка - Мароко и Алжир, но размножаване не е потвърдено (Cramp, Simmons et al. 1980). По време на зимуване, видът е регистриран в Судан, Саудитска Арабия, Иран, Пакистан, северозападна Индия, Непал, Бутан, Мианмар, Република Лаос, Северна и Южна Корея (BirdLife_International 2012). Видът се счита за изчезнал като гнездящ от Австрия (1800-те) (Heredia 1996), Чехия (1850 г.) (Glutz von Blotzheim, Bauer et al. 1971), Словакия (1800-те) (Heredia 1996), Италия (1950 г.) (Heredia 1996), Полша (1800-те) (Heredia 1996), Кипър (1960) (Cramp, Simmons et al. 1980), Молдова (1929) (Heredia 1996; BirdLife_International 2012) и Румъния (Glutz von Blotzheim, Bauer et al. 1971). В Европа популацията на вида се увеличава в Испания и Франция, като остава стабилна в Гърция и Македония (Barov and Derhé 2011) (от Македония е изчезнал след средата на първото десетилетие на ХІХ век, бел.авт.). Увеличението във Франция до голяма степен се дължи на програма за реинтродукция, в рамките на която, само в периода 1992 - 2005 от три места във френските Алпи са освободени 36 черни лешояда, излюпени в плен и още 34 птици от рехабилитационни центрове. Първата размножаваща се двойка в Алпите, сформирана от реинтродуцираните птици, е регистрирана през 1996 г., като до 2005 година са установени общо 68 опита за загнездване и са успешно отгледани общо 28 малки (Terrasse 2005). Въпреки това, видът намалява в Армения, Азербейджан, Грузия, Русия, Турция и Украйна (BirdLife_International 2004; Barov and Derhé 2011). Вероятно намалява на цялата площ на арела си в Азия, където не се взимат специални мерки за опазване и особено, където съжителства с вълка (Canis lupus) (Stoynov at al. in prep.). 
Фигура 1. Разпространение на черния лешояд. Легенда: жълто - местен вид; кафяво - размножаващ се; оранжево - неразмножаващ се (BirdLife 2015)
През ХІХ и първите десетилетия на ХХ век черният лешояд е гнездил практически в цялата страна: Дунавската равнина, околностите на Провадия, долината на р. Русенски Лом, Дунавското крайбрежие, Лудогорието, Добруджа, Стара планина, Софийското поле, Витоша, Рила, Пирин, долината на р. Марица, Родопите и Странджа, като по-късно отделни птици или двойки са наблюдавани между Шумен и Преслав, с. Невша, Варненско и в района на Източните Родопи – до с. Бориславци, с. Долни Главанак, Кърджали и с. Казак (Боев, Мичев 1981). Данни за срещане на картала има и за района на Велико Търново – препарат на мъжка птица, добита на 21.12.1895 се съхранява в Националния природонаучен музей. Арабаджиев (1962) отбелязва, че до към 1930 -1940 г. е наблюдавал картали сравнително често и в Странджа и Сакар. Възможно е мъжката и женска птици, добити на 22.02.1933 г. до връх Мургаш, Стара планина, да са били гнездеща двойка (препаратите им се съхраняват в НПНМ). Около 1960 г. видът вече почти не се среща в България. Има основания да се смята, че отделни находища са просъществували и до по-късно, възможно до края на 70-те години на ХХ век. През периода 1960-1970 г. черни лешояди са отбелязани само 3 пъти. През периода 1970-1980 наблюденията са 11, като 8 са от Източните Родопи и 3 от Източна Стара планина. За времето 1980-1990 г. броят на наблюденията на картали е вече 147. Макар тази цифра да се дължи на интензифицирането на орнитологичните наблюдения, несъмнен факт е засилването на присъствието на самия вид. Това е свързано и с началото на активно опазване на последното находищо и обявяването на резервата „Дадя” в гръцката част на Източни Родопи. За числеността на българската популация в края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ век няма обобщени литературни данни и е трудно да се установи. Въпреки това, броят документирани наблюдения, колекционирани препарати на възрастни, млади и яйца, на предадени в зоопаркове птици и други данни, съпоставени с такива за по-познати видове (като царския орел, например) косвено свидетелстват, че гнездовата популация на картала през този период е вероятно в порядъка 500 - 1000 двойки, но може би и повече. Както беше отбелязано по-горе, към 1960 г. този брой е близък до нула. До около 1970 г. в България са отбелязвани единични птици, от което може да се допусне, че на територията на страната са се срещали няколко екземпляра, придържащи се към възможни стари гнездови райони, или идващи при скитания от съседни страни. След 1970 г. наблюденията на вида зачестяват, главно в Източните Родопи, като се забелязва тенденция към увеличаване на броя на наблюдаваните заедно птици (3,5,9, а по сведения на местни жители- и до 10-15 екз.) Най-вероятно това са птици от колонията в Дадя- Гърция, които и понастоящем често търсят храна в българската част на Източни Родопи. На българска територия те са привлечени както от добрата хранителна база, така и от гнездящите белоглави лешояди (Gyps fulvus), чието гнездовище е установено през 1978 г. (Мичев и кол., 1980). След 1991 г., когато започва редовното подхранване на лешоядните птици от БДЗП и Зелени Балкани в Източни Родопи, зачестяват наблюденията и на по-големи групи черни лешояди – от по 7-8 птици, като броят на редовно пребиваващите птици само в района на р. Бяла река е 6-8. Наблюдава се очевидна тенденция към бавно повишаване на числеността на черните лешояди. Установеното през 1995 г. място на нощуване до границата с Гърция е най-значимото находище за вида, тъй като се използва ежегодно през размножителния период от група от 8 до 14 птици, напуснали гнездата си или от неполовозрели птици от резервата „Дадя” в Гърция. През 2000 г. е отчетен рекордния брой от 46 птици, хранещи се едновременно на площадката на Зелени Балкани в района на Бяла Река. Числеността на гнездящите двойки е 1 през 1993 г., (Марин и кол., 1993) като през следващата година гнездото изчезва и оттогава няма данни за сигурно гнездене на вида в България. Вероятно видът се размножава периодично в района, като през различните години двойките са от 0 до 2. Чрез подхранване през 1996 г. са привлечени още птици, като тогава са наблюдавани 21 черни лешояди (повечето неполовозрели). Вероятният общ брой на черни лешояди в българската част на Източни Родопи достига и над 30 птици. През 2000 г. е отчетен рекордния брой от 46 птици, хранещи се едновременно на площатката на Зелени Балкани в района на Бяла Река. Понастоящем има малка група черни лешояди (4-8 птици), които пребивават спорадично в района на язовир „Студен кладенец”, както и група от 6-8 птици, която се сформира предимно през летните месеци в района на Бяла Река. Но може да се каже, че броят на пребиваващите в българската част на Източни Родопи картали е намалял. При анализ на данните за динамиката на пребиваването на групи от картали в българската част на Източни Родопи се вижда, че тя е в синхрон с флуктуациите на броя на гнездящите двойки в Дадя. Т.е при поредица от успешни години в размножаването в Дадя следват години с повече наблюдения на картали по долините на р. Арда и р. Бяла река. При сривове в колонията (загиване на възрастни птици и изчезване на двойки, поради отравяне, и др.) следва спад в броя на пребиваващите черни лешояди в България. Броят на гнездящите двойки в колонията на картала в Дадя се движи в диапазона 18-25 двойки, като трудно се забелязва тенденция на увеличение и трайното разселване извън резервата изглежда малко вероятно.
В България черният лешояд е гнездещо-постоянен и скитащ вид. Понастоящем в страната постоянно пребивава малка група птици (от 1 до 15 инд.), като единствената територия на постоянно присъствие е Източни Родопи. Друга част от срещащите се в България картали са скитащи птици от гръцката част на Източните Родопи, най-често търсещи храна и на българска територия. На практика се касае за една гнездова групировка, гнездата на която са в района на Национален парк „Гората Дадя” в Гърция, а районът на търсене на храна, почивка и епизодично гнездене се простира до към долината на р. Арда между Кърджали и Ивайловград. Възможно е част от птиците (предимно млади екземпляри) да скитат и до други части на страната, където след 2010 година има наблюдения на вида в ПП „Сините Камъни” (n=2), Кресненския пролом (n=4), Странджа (n=1), Западни Родопи (n=2). 
Фигура 2. Черен лешояд, заснет от фотокапан в ПП Сините камъни 
Фигура 3. Черен лешояд заснет от фотокапан в ЗЗ "Котленска планина"
Видът е изчезнал от страната поради комплекс от фактори, които са въздействали с различна интензивност в различни периоди. Преследването на грабливите птици, като “вреден дивеч” в средата на ХХ век, използването на отровни примамки за борба с хищници, унищожаване на местообитанията (изсичане на старите гори), редуциране на хранителната база поради промени в начина на стопанисване и завишаване на ветеринарно-санитарните изисквания в животновъдството. Най-голямо значение обаче за изчезването не само на картала, но и на брадатия лешояд и критичното намаляване на числеността на белоглавия и египетския лешояд има добре организираната на държавно ниво, дългосрочна и повсеместна отровителска кампания в периода 1958-1970, като по инерция тровенето на хищници продължава до 1990. В момента голяма част от гореописаните фактори са поставени под контрол. Употребата на отровни примамки е забранена. Грабливите птици са строго защитени. Създадени са защитени тиритории, които опазват ценни местообитания за много застрашени видове включително лешоядите. Хранителната база, вследствие на пазарни и социално-икономически особености е далеч от потенциала на района, но пък има решение на Европейската комисия, адаптирано и от българските ветеринарни власти, с което се разрешава подхранването на лешояди. Опасните далекопроводи, които застрашават лешоядите от токов удар са управляема заплаха. Предстои изолиране на опасните стълбове. Планираните и съществуващи ветрогенератори са потенциален проблем. Засега някои от големите проекти са в застой, тъй като им предстоят оценки за въздействие върху околната среда. ФДФФ се опитва да популяризира новия тип генератори с вертикална ос, който се предполага, че ще е безопасен за реещите птици. Днес основният лимитиращ фактор за възстановяване на популацията на черния лешояд, е критично ниският брой на индивидите на популацията му в района (само около 20-30 двойки в Дадя в Гърция). Тази колония едва оцелява след дългогодишни мерки прилагани от гръцките природозащитници. Невъзможно е де са очаква от нея да се отделят птици, които да колонизират други райони на Балканския полуостров. Освен това малко са местата, където опазването на лешодите е целенасочено и са взети мерки за оптимизиране на местообитанието и подобряване отношението на местните хора към грабливите птици. В момента добри места за възстановяване на черния лешояд предлагат Източни Родопи, ПП „Врачнаски Балкан”, Източна Стара планина, най-вече в района на ПП „Сините камъни”, ЗЗ „Котленска планина”, Камчийска планина и ЗЗ „Кресна”, където се срещат или са успешно реинтродуцирани белоглави лешояди и се изпълняват редица подготвителни дейности за възстановяване на вида в рамките на проекти LIFE08 NAT/BG/278 и LIFE11 NAT/BG/363.
Черният лешояд е моногамен вид. Гнезди в разредени (рехави) колонии предимно по средно високи стари дървета, често на стръмен склон във височиния хоризонт от 250 до 2000 м.н.в. Гнездото се разполага отгоре на короната на дървото, за да позволява лесно кацане и излитане на едрите птици. Вероятно в миналото повечето от гнездата му в България, са били по широколистни дървета. В посочените от местни жители случаи на гнездене в Източни Родопи е ставало въпрос за стари дъбове (Querqus sp.) (Iankov et al., 1994). Данни за гнездене на черни лешояди на листопадни видове дъб има от Франция, а на вечнозелени (Q.suber & Q.ilex) от Испания. В Македония в района на резерват „Тиквеш” два черни лешояда до около 2002 година обитаваха скалист пролом със средиземноморска растителност, придържайки се заедно с колония белоглави лешояди (Gyps fulvus). В същия район имаше изоставени гнезда на картали, построени на върховете на дървовидни хвойни (Juniperus excelsa). Във Франция и Испания има гнездовища на бял бор (P. sylvestris). В резервата „Дадя” в Гърция черният лешояд гнезди в стара иглолистна гора предимно на алепски (Pinus alepensis f. brutia) и черен (P.nigra) бор (Poirazidis et al., 1996), на много стръмни склонове на дълбоки долини, като гнездата са по дървета в средата на горната 1/3 част на склона (последното се споменава във всички известни хабитатни модели за вида). Изложението на склона на който са розположени гнездата варира в различните райони – от предимно южно в Испания до предимно северно в Гърция и Турция. Обикновено в непосредствена близост до гнездото има скала или голямо дърво, които птиците използват за наблюдение на целия район. Един от най-важните фактори за успешното гнездене на черните лешояди е отдалечеността на гнездовия район от пътища и населени места. В различни проучвания се посочват различни дистанции на гнездовищата от населени места (от 0,8 км до 5 км), асфалтирани и горски пътища (0,5 км до 1 км). Наблюдава се тенденция при по-малка популация (Дадя, Гърция) черните лешояди да гнездят в по-отдалечени от населени места райони, докато в райони с по-големи и плътни колонии (Испания, Турция) този фактор е по-незначителен. Вероятно при реинтродуцирани птици този фактор също ще е по-незначителен тъй като вече ще са имали съприкосновение с хората в процеса на рехабилитацията, адаптацията и доотглеждането във волиерите. В Монголия видът е отбелязван върху скали (над 250 от общо 363 изучавани гнезда) и сибирски бряст, като гнездовия успех почти не зависи от субстрата (Reading, Wingard et al. 2010). Последното гнездо, установено в България през 1993 година, е разположено на 30-метрова скала със западно изложение, в основата на изсъхнало дърво (Marin, Rogev et al. 1998), като вероятно се касае за заемане на старо гнездо на скален орел. Гнездата са солидни постройки с диаметър около 2 м и височина понякога до 1 м., поради което изискват дебели стабилни, не много високи и със обилна корона дървета. Едно и също гнездо се използва години наред. В литературата се съобщава за размери на новоизградените гнезда около 140 - 200 см в диаметър и 70 - 100 см височина (Cramp, Simmons et al. 1980), а последното установеното в България гнездо е с размери диаметър 150 см и височина около 170 см, което предполага, че гнездото не се използва за първа година или е изградено от друга хищна птица (Marin, Rogev et al. 1998). В случаите, когато гнезди в рехава колония, разполага гнездата си на разстояние 100-400 метра в центъра на колонията, до 200-1000 м в периферията (Bernis 1966); като при най-гъстонаселените колонии, установени в Испания, достига 25 размножаващи се двойки на 3 км2 (Cramp, Simmons et al. 1980). Данни от Испания посочват загнездване около 10.Март (между началото на Февруари и началото на Май) (SD±14,4; n=316) (Puente). През 30те години на ХХ век в зоологическата градина на Н.В. Царя имало картали, редовно мътят и има данни за снасяне на 15.04.1932 (Атанасов 1932). Снасят обикновено по едно овално мръснобяло яйце, напетнено с червеникавокафеви пръски (Cramp, Simmons et al. 1980). В много редки случаи са намирани две яйца - в едно-единствено гнездо от общо 370 проучвани гнезда в Добруджа (Атанасов 1932). По данни от Испания, малките се излюпват около 9 май (SD=12,4; n=258) и напускат на гнездото около 28 август (SD=10,8; n=267) (Puente). По-голямата част от гнездовия неуспех се случва в 55-дневния процес на инкубация (Reading, Wingard et al. 2010). Птиците се придържат към района на гнездото през по-голямата част от годината, като разреждат посещенията си само през октомври и докъм януари (Bernis 1966; Христов and Стойнов 2002). Младите остават с възрастните в генздовия район още 50-60 дни, като се движат в семейни групи до навършване на полова зрелост (Христов and Стойнов 2002). Достигат полова зрелост на шестата си година (Cramp, Simmons et al. 1980), но могат да гнездят успешно още на четвъртата си година (Terrase по (Христов and Стойнов)).
Черният лешояд е сакрофаг. Основната му храна са труповете на едри и средно едри бозайници. Това са най-често домашни животни (говедо, кон, магаре, свиня, коза, овца, куче, котка и др.). В Източните Родопи видът има на разположение и труповете на умрелите в ловно стопанство „Студен кладенец” елени лопатари, муфлони и други диви бозайници. Карталът охотно яде и дребна мърша, като зайци, лалугери и др. В редки случаи може да улавя и костенурки. Сревнително нова информация за храната на вида в Турция показва, че на някои места пилешкото месо от интензивни птицеферми е установено в 22,5% от изследваните погадки на черните лешояди (Yamac & Gunyel 2013). Видът обикновено доминира на струпванията на лешоядините птици за храна. Предпочита меките части на трупа (но не вътрешностите), които яде заедно с кожата, козината, сухожилията и костите. Храната си търси на групи или поединично, понякога се включва в групите на белоглавите лешояди. Хранителната му територия се простира в райони с екстензивно пасищно животновъдство, едродивечови ловни стопанства, райони с размножаващи се вълчи двойки, големи реки с обширни речни долини, където реката често изхвърля трупове на умрели животни. Черният лешояд в голяма степен е зависим от наличието на вълци в района. Убивайки по-едри жертви, отколкото могат да изядат, те често осигуряват храна за лешоядите. В Македония, едно от народните названия на черния лешояд е „въчки мршоядец” (в превод - вълчи лешояд), което е показателно за свързаността му с вълцитеВероятно тази тясна връзка е и основната причина карталът да бъде унищожен напълно от отровни примамки и капани за вълци. Последното пък може да обясни оцеляването на черния лешояд на остров Майорка, където няма едри хищници и съответно не е водена борба с тях. В съвременно проучване на симпатричното разпространение на вълка (Canis lupus) и лешоядите в Европа (Stoynov et.al in prep.) е установено, че черният лешояд е оцелял в Европа до наши дни, на места, където вълкът е изчезнал още до средата на ХХ век или никога не се е срещал (Естрамадура, Андалусия, южнта част на Кастиля и Леон, и Майорка в Испания, Централния масив и Предалпите във Франция – успешна реинтродукция, Крим). Едниствената колония на балканите в НП „Гората Дадя” оцелява в район, където вълкът се среща, но тук вероятно системното подхранване на лешоядите се явява като буфер на проблема с използването на отровни примамки. Въпреки това, нарастването на колонията в Дадя е несравнимо по-бавно (доколкото, въобще го има) от местата, където няма вълци и съответно проблем с отравяния – Франция и Испания. Вероятно това е свързано с предпочитанието на вида да се храни с остнаките от жертвите на вълка (където се срещат симпатрично), които пък най-често са били наръсвани с отрова и използвани за примамки за отравяне на хищника. Така вместо да се възползва от присъствието на вълка, черният лешояд е изчезнал от районите, в които хищникът се среща, поради конфликта му с човека. Също така, на Балканите вълкът заема три пъти по-голяма площ и популацията му е два до три пъти по-голяма от тази на Иберийския полуостров. Това и би могло да е обяснението за разликата от над 40 пъти в броя на лешоядите в полза на Иберийския полуостров. 
Фигура 4. Карта на разпространението на черния лешояд Aegypius monachus (зелено) и вълка Canis lupus (сиво) в Европа (Stoynov et al. in prep.). Като важно условие за подходящост на даден район за изхранване на черни лешояди може да бъде изведено честото наличие на малки по размер трупове или остатъци от такива. Това може да са райони с екстензивно отглеждане на овце и/ или кози, ловни стопанства с елени лопатари, където и едните и другите често стават жертва на размножаващи се вълчи двойки. Алтернатива на това са високите концентрации на по-дребна плячка, с естествено предизвиквана смъртност – примерът от Испания със заекът подземник или места за депониране на умрели животни от интезивни ферми – птицеферми в Турция.
През 1995 г., след откриването на групата черни лешояди в долината на Бяла река за пръв път беше възможно да се опише по-подробно местообитанието на вида в България. Мястото за нощуване и почивка е в стара разредена дъдова гора с подлес от червена хвойна и къпина, заемаща северен склон спускащ се в долината на р. Бяла река. Сред гората има ниски стърчащи (4-5 м) скали, рядко използвани за почивка от лешоядите. Птиците предпочитат билните части на хълма, чиито източни и западни склонове се спускат в дълбоки дерета обрасли с описаната по- горе растителност. От билото на хълма се разкрива обзорна гледка на север, североизток и северозапад. Лешоядите, кацащи предимно на изсъхналите дъбове по билото, имат възможност да наблюдават голяма част от си ловната територия. (Христов and Стойнов 2002). Лешоядите предпочитат две основни места за заряване (набиране на височина). Едното място е спускащо се на север дере, от което птиците излитат и от мястото за почивка. Другото е над стърчаща скала на завой на р. Бяла река, над която лешоядите заряват на голяма височина, за да търсят храна. Предпочитана посока за търсене на храна е север - северозапад, но това се определя от локалния релеф и климатични особености (Христов and Стойнов 2002). След 2004-та година, в резултат на функционирането на площадката за подхранване в района на Бяла Река, традиционно място за нощувка и почивка на черните лешояди стават група от изсъхнали дъбове, на около 500 м от площадката, с директна видимост към нея. Територията за търсене на храна включва долината на р. Бяла река и ниско планински хълмисти терени с обработваеми земеделски площи. Издънкови дъбови гори се редуват с открити площи използвани за пасища. От голямо значение е наличието на вертикални въздушни потоци. Посоката на тяхната хоризонтална последователност определя посоката, в която лешоядите най - често търсят храна (Христов and Стойнов 2002). Съгласно CORINE класификацията на местообитанията на птиците в България (Янков, 1997) местообитанията на черния лешояд може да бъдат отнесени към следните типове: А) Гнездови местообитания
Б) Местообитания за търсене на храна
Черният лешояд изгражда гнездата си обикновено върху короната на дърво, по-рядко върху здрав клон или скала (Cramp, Simmons et al. 1980). Гнездото обикновено се намира на височина 10-20 м над земята, но може да бъде и до около 5 метра от земната повърхност (Cramp, Simmons et al. 1980). В миналото в България е гнездял както на иглолистни дървета (предимно борове), така и на дъбове. Понастоящем на Балканския полуостров съществува само една колония на вида в гръцката част на Източните Родопи в резервата Дадя, където черните лешояди гнездят изключително на борове. Тази територия се намира на около 20 км от българската граница и е единственото място, от което може да се очаква естествено завръщане на вида в България. При загнездване на вида в България, то може да се очаква черните лешояди да предпочетат хабитат, сходен с този, в който самите те са излюпени, а боровете с плоски корони са най-удобните дървета за разполагане на огромните им гнезда. Хабитатът, в който се срещат в Гърция, се определя като хабитат 9530 - Субсредиземноморски борови гори с ендемични подвидове черен бор. Ксерофитни и мезоксерофитни реликтни гори, доминирани от Pinus nigra ssp. pallasiana, срещащи се главно върху варовикови почви. Характерни са за ксеротермни местообитания до 1300 m н.в. На по-малка надморска височина, в южните райони на България, в състава им влизат видове като Juniperus oxycedrus, Genista rumelica и др. Структурата на боровите гори е била променена, вследствие експлоатацията през 19 век. Тя е била опростена, приведена в правилен или полу-правилен вид, доминирана от едновъзрастен дървостой. В други случаи, насажденията се характеризират с неравномерна структура и липса на стари дървета. В някои случаи такова стопанисване е довело до деградация на почвата и появата на светлолюбиви храсти и треви под склопа. В други случаи, кратки турнуси на сеч – имайки предвид продължителността на живот на видовете – са довели до фрагментиране на горите (MMAMRM под печат). Поради специфичната биологията на вида, черният лешояд може да се категоризира като полу-колониален. Отделните индивиди могат да търсят храната си заедно, като и да споделят едни и същи водоизточници. Същевременно, в местата за гнездене, всяка двойка охранява строго гнездото си в радиус от 50 м ( Kramp и Simmons , 1980 ), а в гнездовите групи, средното разстояние между отделните двойки (най-близък съсед) е около 600 м. През 2001 г. в резервата Дадя гнездят 25 двойки черни лешояди, разпределени условно на две групи, на територия от около 7250 ha. През 2001 г. средното разстояние между отделните двойки (най-близък съсед) е 646 м и варира от 279 до 2460 м. (K. Poirazidis et al. 2004). Плътността на гнездата на черните лешояди в най-добрите местообитания в Национален парк Кабаньерос е 2,23 / 100 ha, а в тези с по-лоши условия, плътността е 0,17 / 100 ha. При тези условия, необходимата гнездова територия за 25 двойки черни лешояди е от 1086 ha до 14 700 ha, или при средни условия, необходимата територия за гнездене на 25 черни лешояда е 7500 ha. Тази стойност е много близка до представената от резервата Дадя (Куртев 2015). В познатите ни местообитания на черни лешояди, откритите пространства, които видът използва за търсене на храна, варират много, както по отношение на процент от общата територия използвана от вида, така и по отношение на отдалечеността им от гнездовищата. За резервата Дадя (площ от 43000 ha) откритите горски територии са 7,2 %, обработваеми земи в горски фонд - 33,11 %, борова гора - 26,96 %, смесени гори - 18,34 % и широколистни гори - 14,39 % (K. Poirazidis et al. 2004). В тези условия, много често черните лешояди търсят храната си извън територията на резервата. Известни са гнезда на черни лешояди в Монголия, където видът гнезди на единични дървета по скални масиви, в 100 % безлесни райони. За колонията на вида в Дадя е проведено радиотелеметрично проучване за територията, която се използва от черните лешояди. Общата територия, използвана от 6 птици, с поставени радио-предаватели, е 243 000 ha. Два лешояда от проучването са възрастни, размножаващи се птици, за които максималната обитавана територия е съответно 111 000 ha и 124 000 ha, а най-често използваната от тези птици територия е съответно 32 000 ha и 27 000 ha. Следователно, за нуждите на настоящия план, може да приемем, че местата за гнездене на черните лешояди не трябва да са по-отдалечени от 20 км от най-добрите места за хранене (Куртев 2015). Тъй като черният лешояд е много едра птица (най-голямата граблива птица в Европа), с размах на крилата до 300 см и средно тегло около 10-11 кг и строи гнездо с диаметър средно 180-200 см и височина средно 40-50 см., той се нуждае от големи дървета с плоски корони, на които да може да построи гнездото си. Обикновено това са черен бор (Pinus nigra) но може и бял бор (Pinus sylvestris). Формата на короната е задължително плоска, развита в средната или горната част на ствола. Височината на дървото е между 8 и 15 метра. Диаметърът на дървото на височина на гърдите – 36-50 см и повече. Дървото трябва да има поне 20 клона. Черният лешояд предпочита да гнезди в силно пресечени райони с дълбоки дерета и стръмни склонове. Обикновено гнездовите дървета са разположени в горната една трета на склона, като в наклона в радиус от 150 м е по-голям от 20°. Това разположение позволява на птиците да влитат по-лесно в гнездото и съответно да излитат. Изложението на склона зависи от надморската височина - от 300 до 500 м - североизток, изток; над 700 до 1200 м и повече – юг, югоизток. В условията на резервата Дадя, гнездовият район е оценен във фитоценологично отношение в рамкита на 150 м около наличните гнезда. Типовете гора, в които са налични гнездови дървета са разделени на няколко групи: чиста борова или смесена гора с участие на борове от 70 до 100 % (Pinus sp.); смесена борово – широколистна (40-70% Pinus sp.); смесена борово – широколистна (10-40 % Pinus sp.); широколистна гора с единични борове (Pinus sp.) (K. Poirazidis et al. 2004). Боровете са представени с два вида - черен бор (Pinus nigra) и алепски бор (Pinus alepensis var. brutia), широколистните едификаторни видове са благун, цер и космат дъб, представени в дъбови формации в различно процентно съотношение. Анализът показва, че за гнезденето на черния лешояд няма толкова значение видовия състав на гората, колкото нейната вертикална структура. Идеални условия за гнездене на черни лешояди предоставят разновъзрастните гори, в които са налични единични или надлесни борове с плоски корони. Вероятно във връзка с нуждата от прикритие на гнездото, най-често около гнездовото дърво е наличен младеняк. Същевременно в площта от 0,1 ha около гнездовото дърво (радиус от 17,85 м около дървото), наличието на дървета с диаметър на гръдна височина (D1.3) от 4–20 и 22–34 cm са значително по-малко от нормално представените в гората (K. Poirazidis et al. 2004). Това най-вероятно е свързано с възможността за по-лесно влитане и излитане от гнездото (Куртев 2015). Наличните хабитатни анализи категорично показват нетърпимостта на черните лешояди към безпокойство около местата за гнездене. Отстоянието от населени места трябва да е поне 3 км, а от оживени пътища – поне 2 км. Отстоянието от горски пътища силно зависи от тяхната натовареност и сезонност. В изследваните колонии то е над 500 м. Факторът отстояние от използвани пътища във всички изследвания е представен като един от най-значимите (Куртев 2015).
Частичен мигрант. Постоянен в някои от териториите, но много индивиди зимуват на юг от гнездовите си територии, а други проявяват номадство (Gavashelishvili 2005; Kenny, N. Batbayar et al. 2008). Няма достатъчно данни за миграцията на вида в България. Наблюдаваната хранителна миграция на птици от резервата Дадя - Гърция в Източните Родопи в България е с най - висок интензитет от май до септември (Христов and Стойнов 2002). Този период в общи линии съвпада с периода на изхранване на малките. На база на някои съвременни наблюдения и данни за вида може да се предположи, че миграционният цикъл на черния лешояд е подобен на този на белоглавия лешояд. Младите след напускане на гнездото мигрират на юг, и се завъращат през пролетта април-май на север преминавайки през родната колония и отиват до 300-400 км на север, североизток или северозапад пребивавйки в други колонии на лешояди. През есента септември- октомври пак тръгват на юг. След 2-3 година стават по-малко мобилни и се задържат в родната колония или избраното място за гнездене. Възрастните се придържат към колониите, и рядко ги напускат до не повече от 60-70 км. Каталог: docs docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”) docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето Изтегляне 1.48 Mb. Сподели с приятели:
|