Планинските масиви на тян шан

Моите детски години за мен са напрегнати и трудни. Има две неприятни случки, които помня и досега. Първата случка е свързана с моето участие при гледане на кравата. Това участие не е толкова трудно, но когато кравата е стелна не я изкарват на паша с платен говедар, а доверяват на мен да я паса. Един път аз и още едно мое приятелче се заиграхме и кравата премина в забранена зона за животни. В това време минава горския пазач на кон и подгонва кравата. Аз скачам да спасявам кравата с една дълга пръчка с няколко листенца на върха. В такива случаи животните, хванати в забранени зони се затварят в определени места за техния арест и следва да се плати глоба (откуп). Като замахах с пръчката конят на стражаря се поуплаши и закова на място. Кравата и моето приятелче успяват през това време да офейкат. Стражарят страшно се разгневи за тази моя дръзка постъпка и с дългия си камшик ме жегна по гърба. Изревавам, хвърлям моя прът и бягам. Стражарят не ме преследва, тъй като вероятно реши, че е по- добре и той да се маха от „бойното” поле. Баща ми като разбра за случая много се ядоса и се закани да съди стражаря- побойник. Майка ми го убеди да не предприема нищо, тъй като и двамата сме виновни. Обикновено в подобни случаи майка ми постъпва винаги по- мъдро. По- късно разбирам, че стражарят е от руско говорящата общност и живее в долната половина на селото. Той за нещо е обиден на баща ми и инцидента с кравата не е случаен.

Помня също така когато съм в трети клас, че съм „бит” с думи от един възрастен киргиз. След тържествата по случай Първи май решаваме с няколко приятелчета от руско говорящата общност да потърсим лалета в една от близките планини. Знаем, че в тези места има един склон наричан „червен” с диворастящи червени лалета. След известно търсене намираме този склон и всеки от нас набира огромен букет с красиви едри лалета. Щастливи бързаме в къщи за да се похвалим с набраните цветя. Когато стигаме селото и се разделяме, аз срещам един възрастен киргиз. Не го познавам, но от учтивост го поздравявам. Вместо да отговори на поздрава ми, той започна да ми се кара и да крещи, че ние руснаците сме свине и похабяваме техните планини. Опита се даже да ми отнеме цветята. Побягвам обиден и не само обиден, а „бит” от неговите думи. По същество това е първият ми сблъсък с явлението наричано национализъм. От този момент е усещането, че между нас потомците на европейските заселници и киргизите съществува невидима отвратителна бариера. За случката майка ми ме посъветва да не се огорчавам и да бъда по- внимателен с киргизите. Обаче, баща ми реагира бурно и даже ме разпитва как изглежда този киргиз за да го накара да не бълва такива глупости. Отговарям, че не го познавам, а и трудно различавам лицата на киргизите. Помня възмутителните и заканителни думи на баща ми относно киргизите. Според него киргизите, ако приказват така заслужават да бъдат изселени масово в тяхната прародина в Сибир в поречието на рена Енисей.

Родителите ми, поради естеството на техния живот, добре знаят киргизски език. Аз, братятата ми и другите деца от руско говорящата общност тогава не изучаваме киргизски език. Това означава, че никой от нас не говори киргизски език. Основната причина за това е общодържавното налагане на руски език. Освен това тогава даже се смята, че в Съветския съюз ще отпадне постепенно разделянето на хората по националности. Ще се наложи една националност- съветска. В исторически план това се оказа мираж в главите на управляващия елит на СССР. Вместо сплотяване между нациите се наложи отчуждение между тях, което завърши с разпадане на СССР на отделни държави.

Разпадането на СССР, според мен, е най- болезнено за потомците на европейските преселници. Причината за това е дивият национализъм, който усилено започна да се раздухва от управленския елит на бившите съюзни републики. В тази ситуация потомците на бившите преселници (колонисти) се оказват свои сред чуждите и чужди сред своите. На тази ситуация всеки потомък на бившите преселници реагира по свой начин. Лично аз намразих не само понятието, но и думата национализъм. Надявам се, че някога в бъдеще тази дума ще бъде забравена и заменена с думата човечност, солидарност и любов. Не одобрявам и действията на ръководителите на бившия СССР, които не успяват да изградят ново по- справедливо общество. Не одобрявам също така и „овнешкото” поведение на хората, които покорно вървят към гильотината на тяхното обезличаване и мизеруване. Предполагам, че подобни мнения и чувства споделят и много други хора, които не знаят, не могат или не смеят да ги изразят.

По това време имам три- четири приятелчета от руско говорящата общност, едно приятелче казах и едно приятелче чеченец. През детството ми нямам приятели киргизи. Обяснението за това е съшествуващото мнение, че киргизите са „самозатворен”, потаен, „летаргичен” народ. Вероятно като дете по някакъв начин долавям това мнение, което обяснява моя избор на приятели. Киргизите не обичат нищо ново, тъй като то просто ги плаши. От техните среди произлизат и някои по-будни хора. Например, много талантливият писател Чингиз Айтматов, който има много интересни творби с абсолютно киргизска тематика. В своите творби Чингиз Айтматов насърчава сънародниците си да се отварят към външния свят и да усъвършенстват своя бит и култура. Творбите на Айтматов не се приемат добре от киргизите. Техният родов елит го унижава и даже преследва. Затова този талантлив творец напуска Киргизия и се премества в град Москва, където се жени за рускиня. Не зная нищо конкретно за неговите по-нататъшни изяви.

В моето ранно детство интелектуалните ми занимания са специфични. Още от първи клас съм редовен абонат в районната библиотека в село Ивано- Алексеевка. В по- горните класове ставам все по- страстен читател. Чета всичко на ред, което разбирам и не разбирам. Това продължи до десети клас. По това време средното образование е до десети клас включително. Много съм благодарен на възрастната библиотекарка, която работи в това „свято” за мен място. Тя често ме насърчава да прочета избраните от нея книги. Районата библиотека по това време разполага с невероятно богат книжен фонд. Въпреки това библиотекарката активно сътрудничи с областната библиотека в град Талас като заимства книги и от техния фонд. Тази жена е невероятно внимателна не само с мен, но и с всяко дете, обичащо да чете. За такова безразборно четене винаги имам много време, тъй като с училищните домашни задания се справям много бързо. Помня клюките за тази сравнително възрастна жена, които не намаляват моето уважение към нея. Одумват я, че е стара мома. В Ивано- Алексеевка идва не помня откъде поради някакъв конфликт с властите. В резултат на тези конфликти тя получава нещо като инсулт, поради което говори винаги бавно и трудно, а пише винаги с две ръце. По- точно пише с дясната ръка, но с лявата ръка винаги я поркрепя.

Спомените пак ме отвеждат към моето вярно „другарче”, което се казва дядо ми Павел и нашите с него взаимни симпатии. Той много обича да чете вестници. Към четенето на вестници се пристрастява още когато работи като пощенски служител. Непрекъснато ми набива в главата последните политически новини като ме учи как да чета вестниците „между редовете”, т.е. да тълкувам смисъла на политическата риторика. От време на време ми разказва нещо поучително от неговия живот. Винаги ми напомня, че трябва да следвам тънкостите на междучовешките контакти. Тогава болшевишката пропаганда внушава равенство и братство между хората и народите. Дядо ми, обаче, показва петте си пръста на ръката и ме пита дали те са равни помежду си. Отговарям разбира се, че не са равни. Дядо ми прави извод, че затова и хората не могат да бъдат равни помежду си, тъй като всеки е различен от другите. Обаче, добавя той, това го знай за себе си и не спори с другите на тази тема. За сбиванията твърди, че само малоумните решават проблемите си с бой:

- Само и единствено с думи всеки умен човек трябва да отстоява своите интереси. Когато, продължава той, видиш, че двама или повече хора се бият помежду си, то най- добре е да ги заобиколиш. Така, убеждава ме той, ще бъде по- справедливо и по- правилно.

По въпроса към каква националност принадлежи и като какъв се чувства украинец или руснак, той има особен отговор:

- Някога, казва той, съществуваше само една Киевска Рус, в която влизат сегашните украинци, руснаци и беларуси. Впоследствие поради ред причини, основната от които е борбата за власт, се обособяват и други центрове като Москва и Минск.

Западните и южните славяни като поляци, чехи, словаки, българи, сърби и други дядо ми не ги причислява към Киевската Рус. Той счита, че тяхното минало е по- сложно, по- заплетено, по- смесено с други култури и етноси и е по- древно и по- самостоятелно.

- Затова, заключава дядо ми, след като съм роден във Воронежска губерния, която е част от Русия, определям се като руснак.

Дядо Павел перфектно владее украински, руски и киргизски език. Накрая дядо ме съветва при контакти с московчани винаги да бъда внимателен и разумен. Според него, в сравнение с други те са способни на повече лукавство и неблагодарност. Впоследствие се убеждавам, че много от неговите твърдения имат смисъл и основание.

В определен смисъл дядо ми Павел за мен е вид приятел, учител и психотерапевт. Затова много болезнено преживявам неговото заболяване и смърт след почти двегодишно боледуване. Неговото заболяване се появи изневиделица. Получи веднъж силен обрив по краката от коленете надолу. Провежданото лечение не дава добри резултати и обривът постепенно премина в екзема. Къде ли не се лекува той. Помня, че около три месеца се лекува в специализирана болница в село Ленинополь в Таласка област. Залежаването постепенно се отразява неблагоприятно на белия дроб и сърцето.

Дядо ми Павел почина през лятото на 1955 година. Много трудно и даже болезнено понесох неговата смърт. Лично за мен това се оказа и допълнително изпитание свързано буквално с физическото ми оцеляване. Когато започна да се събира цялата рода се оказа, че моя вуйчо Васил Кузмич е на едномесечно дежурство във високопланинска мандра в местността Кен Кол. Към тази мандра има два пътя. Единият е обиколен коларски път от около 50 километра, а другият е пряк път през високи планини от около 20 километра. При спонтанното обсъждане се оказа, че няма кой да замине при Васил Кузмич за да го уведоми за погребението, тъй като всички мъже са заети спешно и сериозно с подготовката. Някоя от жените предложи да изпратят мен сам самичък с коня на баща ми. Това много ме шокира, но когато ме питат мога ли да се справя с тази задача се съгласявам без да се бавя. В този момент на това спонтанно решение майка ми и баща ми не присъстват, тъй като са някъде по спешни задачи.

Тогава съм хлапе на 11 години след завършен четвърти клас. Помагат ми да оседлая коня и аз без да му мисля много яхвам коня и потеглям по този не съвсем безопасен път. Това даже не е път, а стръмна конска пътека лъкатушеща в подножието на издигащите се от двете страни планински хребети. Не ме е страх като мисля само да не се изложа с нещо. При катеренето ми с коня нищо лошо не се случи. За около три и половина или четири часа път до мандрата не срещам нито един човек насреща. Това е обяснимо, тъй като в Кен Кол живеят само няколко киргизски семейства на овчари. Те рядко преминават по този стръмен път, тъй като използват превоза от и до мандрата по дългия коларски път. След като съобщавам на вуйчо ми защо съм при него, той бързо обясни на помощника си предстоящите задачи и потегляме обратно. През целия път Васил Кузмич върви пеша като води коня за юздата. Аз успокоен, че съм свършил трудната задача се люлея в седлото и от време на време осъзнавам безвъзвратната загуба на дядо ми.

Спомням си за добрите и лошите случки от съвместния живот на дядо ми Павел и семейството на Васил Кузмич, за последното им драматично скарване, след което то се премества в друга къща. Образованието на вуйчо ми е доста прилично за онова време. Той завършва икономически техникум в град Джамбул и работи на няколко престижни места като чиновник. След женитбата с леля ми Мария Павловна имат 5- 6 години щастлив семеен живот. Раждат им се две дъщери. После все едно нещо се „счупи” в него и започна да се увлича от алкохола, което го направи неизправим алкохолик. За пиянството го гонят от няколко работни места, което се отразява негативно и на семейството му. Голямата му дъщеря Лидия, основно заради пиянството на баща си, рано се отделя от семейството. Преселва се в град Ош в южна Киргизия и се омъжва. След това рядко контактува със семейството на родителите си.

Малката им дъщеря Валя живее заедно с родителите си до тяхната смърт. Валя е моя връстница, с която играя от съвсем малък и с която заедно завършваме средното си образование. Помня като малък тя за всяко нещо налита да ме бие. Няколко пъти се жалвам на майка си. При последното хленчене тя ме запита защо все тя ме бие и никога аз нея. Отговарям на майка си, че когато Валя ме бие не мога аз да я бия, защото ми е жал, тъй като е момиче. Майка ми ме посъветва, ако пак ме напада да я натупам и тя ще престане да ме закача. Послушах съвета и когато Валя налетя отново да ме бие, аз я натупах невероятно жестоко. Това подейства на нея като шок. Тя се уплаши и побягна да се жали на майка си. Леля Мария дотича веднага при майка ми с оплакване, че съм избил нейната дъщеричка. Не зная какво й каза майка ми, но мен ме похвали за геройството. От тогава Валя до десети клас включително с мен е винаги учтива като нейната учтивост може да се нарече дори „копринена”.

Понеже няма какво да правя клатушкайки се на коня се сещам и за някои други странности в характера на Васил Кузмич. Една от тях е увлечението му към лов и риболов. Той се скита понякога с дни и обикновено сам из отдалечените и непристъпни планински райони. Споделя, че когато го застига нощта спи вързан за някой смърч или даже скала за да не се строполи в някоя пропаст. Имам лични впечатления за неговите уникални риболовни умения. В най-бурните участъци на реката той знае къде се крие рибата осман (тип таласка пъстърва). Винаги ползва дебели рибарски влакна, тежки оловни обтегачи, а на куката надява грамадни скакалци, пеперуди или плавзуни (дребни рибки пълзящи по дъното, тъй като са без мехур). При всяко точно мятане, след съвсем кратко чакане около 5-10 секунди, вади грамаден осман. Друга негова страст е да чете фантастични романи. Често пъти е безотговорен. Спомням си случая, когато цялата махала се събра да чисти герана, от който вадим вода за пиене. Този геран е разположен на самата улица плътно към оградата на един съсед и периодично трябва да се почиства. Аз макар и дете се въртя около възрастните, а вуйчо ми Васил Кузмич вместо да помага за почистването невъзмутимо замина с цялата си екипировка за риба като извика и мен да ходя с него. Непосредствено преди пенсионирането си той работи като пазач в колхозното стопанство. Спомените ми за живота на Васил Кузмич и неговото семейство са прекъснати след пристигането в къщи. Родителите ми са много разтревожени за това мое пътуване, което ми е възложено без тяхното съгласие. Скарват се даже с жените, които ме изпращат на такъв рискован преход, но накрая се успокояват след като съм се върнал жив и здрав.

Смъртта на дядо ми Павел понасям трудно. Струва ми се, че това даже в някаква степен повлия отрицателно на здравето ми. В пети клас започвам да усещам болки в стомаха. Оказа се, че това са първите признаци на апендицит. След завършване на пети клас в болницата в град Талас ме оперира една млада докторка хирург по националност карачайка. Спомням си за нейното особено внимание към мен, тъй като съм един от първите й пациенти. Операцията мина успешно и след няколко дена ме изписват от болницата, Около месец ме поболва стомаха, след което болките изчезват и забравям за операцията. След това започвам да усещам леки болки в гърлото, които вероятно са последица от моето хлапашко поведение. Дни наред съм в гората при реката, където бродя или ловя риба като стоя в ледената вода. Не се пазя от студената вода и се къпя по- често от необходимото.

Преди да започна училище в шести клас едва не се удавих. Между стадиона и първата улица в град Талас е разположен един не много голям, но не съвсем малък язовир. С едно приятелче решаваме да го преплуваме. Плуваме към отсрещния бряг, но приятелчето ми след малко се уплаши и се върна назад, а аз продължавам да плувам. Някъде към средата на язовира нямам сили да продължа, но не се плаша. Започвам да плувам по- бавно с последни сили и като стигам до отсрещния бряг едва успявам да извадя главата си над водата. Огромни кръгове припламват пред очите ми и не ми стига въздух за дишане. Приятелчето ми дотича и ми помогна да изляза на брега, където лежа като пребит около половин час. Прибирам се в къщи и не казвам нищо на родителите си за случая. И да съм казал мисля, че няма да има бой, тъй като през цялото ми детство не са ме наказвали по такъв начин. Е, случва се майка ми да ме шляпне с ръка, но това го приемам повече за обич отколкото за бой. Баща ми няма да пропусне да ми чете „конско евнгелие”, че стореното от мен е неразумно, опасно и т.н. Подобни нравоучения той обича да повтаря и да потретва много пъти. Счита, че подобен възпитателен подход е много правилен и ефективен. Сега, като слушам рекламните клипове, често се сещам за баща си. Вероятно още тогава той интуитивно усеща, че това е вид внушение полезно за децата. Не съм сигурен дали рекламните клипове са полезни за клиентите, но във всички случаи те са доходоносни за заявителите.

По това време майка ми е в напреднала бременност, която е с някакви проблеми. Вероятно затова отслабва контрола върху моето поведение. През зимата, не помня точно декември или януари, тя ражда сестричка с име Лена. Тя живя само няколко дена и почина. Всичко това също така оказва отрицателно влияние върху моето здраве. Към пролетта болките в гърлото стават все по- чести и отслабват моите сили. След завършване на шести клас родителите ми ме подлагат на комплексни изследвания в болницата в град Талас. Лекарите определят категорично, че сливиците влияят отрицателно върху сърцето. Настояват за незабавно лечение на сърцето и ме настаняват в детското отделение на градската болница. Около пет месеца пролежавам в болницата в град Талас, което значи цялото лято и почти цялата есен. След като ме изписват от болницата лечението продължи в къщи над един месец. При последното преглеждане лекуващата ме лекарка заяви, че е необходима спешна операция за изваждане на сливиците, ако родителите ми искат да съм жив. Тя добави, че трябва да ме оперира много опитен хирург, тъй като и най- малката грешка ще бъде за мен фатална. В град Талас, според нея, няма такъв хирург и трябва да се намери такъв в столицата град Фрунзе (сега град Бишкек).

Родителите ми започват трескаво да търсят начин за настаняването ми в републиканската болница. Баща ми лично моли за съдействие неговия началник генерал от тяхната система. Този генерал обеща да опита и след два или три дена съобщи на баща ми по телефона, че въпросът е уреден и следва на еди коя си дата да сме в републиканската болница. Възникна проблем как да се пътува до град Фрунзе с автобус или самолет. И двата варианта за пътуване за мен са опасни. Все пак се реши да използваме самолет. Още на следващия ден с кола ме закарват до летището в град Талас. Пътуваме с редовен полет на малък пътнически самолет. Полетът издържам добре, макар че баща ми през целия полет много се притеснява.

На летището във Фрунзе ни посреща по- големия ми брат Анатолий и с такси веднага отиваме в републиканската болница. Там след като се легитимираме ме приемат и настаняват в отделна стая. Незабавно ме подготвят за операция и още на следващия ден ме оперира професор Брудный. По онова време той е един от най- добрите хирурзи по специалността „ухо, гърло, нос”. Операцията е успешна. Няколко пъти професор Брудный лично ме преглежда и назначава подходящо лечение. При последното си посещение при мен се разприказва както се казва извън служебните задължения. Внушава ми увереност, че съм млад и сегашните ми проблеми ще бъдат преодолени. Каза, че досега съм погълнал много лекарства, но отсега нататък да ги отбягвам.

- Лекуващият ти лекар, шегува се той, ще бъде твоя организъм. За в бъдеще даже при други заболявания, съветва ме той, отбягвай да посягаш към лекарства. Повярвай ми, че с това най- добре ще се справя твоя организъм.

След няколко дни престой в болницата ме изписват. Чувствам, че след всеки изминал ден ми става по- добре. Все едно сякаш някой ми влива в организма сила и енергия. Връщаме се в къщи с дневен автобус Фрунзе- Талас. Пътуваме осем часа като през това време „този някой” продължава да ме напомпва със здраве.

Понататък настъпва за мен период на рехабилитация след преживените здравни проблеми. След всяка изминала седмица се чувствам все по- добре и по- добре. Започвам да правя редовни разходки из двора, а после и навън. При всяка възможност майка ми се старае да ме глези с любимите ми ястия. Баща ми обсъди с директора на училището вариантите за продължение на обучението ми. Вариантите са два. Първият вариант е да пропусна учебната година, а вторият да продължа като положа приравнителни изпити. Директорът убеждава инспектората по образование в град Талас да ми разрешат втория вариант, тъй като съм отличен ученик. От инспектората след анализ на всички фактори и наредби ми разрешават свободно посещение на уроците и полагане на приравнителни изпити. Поставят и условие на приравнителните изпити да присъства и техен представител и да се състави от комисията официален протокол за успеха. Това решение се прие някъде към началото на месец март. Аз се амбицирвам да наваксам пропуснатото и да се подготвя добре за да отговоря на предявените изисквания и завърша седми клас. Залягам много сериозно над ученето като често пъти посещавам възловите занятия и контролните упражнения. Предоставеният ми статут осигурява много свободно време за догонване и даже напредване в учебната програма.

В края на месец март или в началото на месец април, точно не помня, с учениците от седми клас се случи неприятно чрезвичайно произшествие (Ч.П.). Точно в този ден не съм на училище поради това, че имам право на свободно посещение, а уроците са не съвсем значителни. Друга причина за отсъствието ми в този ден, която вероятно е и най- важната, е че чувствам здравословно неразположение. Това отсъствие ме спаси от задължителна имунизация. Поради това, че не ме водят в дневника за присъствие, никой не ме търси за тази инжекция. Разказват, че в този ден ненадейно се явява лекарски екип . Лекарите са притеснени от комисия, която трябва да ги проверява за хода на плановите имунизации. В случая те инжектират децата със серум против туберколоза но със завишено няколко пъти количество. На втория или третия ден след имунизацията се установява, че инжектираните количества серум са почти фатални за здравето на децата. Вдига се олелия и на децата се правят противосерумни инжекции. Въпреки това здравето на учениците е с трайни отрицателни последици, поради което те са на постоянен медицински контрол и лечение. Затова всяко лято три години поред ги изпращат на държавни разноски за по един месец в санаториум разположен на брега на езерото Иссык- Куль за доизлекуване и рехабилитация.

След завършване на учебния процес за седми клас пред комисия успявам да взема въпросните приравнителни изпити с оценки „много добър” и „отличен”. Само по физкултура оценката ми е „среден”. Доволен съм и на това, тъй като все още се възстановявам. Така съвсем успешно и достойно успявам да изляза от тези неприятни здравословни изпитания в моето детство.

По време на моето боледуване, не помня точно кога, сънувам следния странен сън. Сънувам, че съм в средата на гробищата и се опитвам да изляза от тях. От всички страни около мен са изровени гробове. Започвам да ги прескачам, при което за малко да падна в един от тях. Накрая успявам да изляза от гробищата жив и невредим. Считам, че това е един от „пророческите” сънища, който помня и досега.

Брат ми Анатолий е по- голям от мен с пет години, а брат ми Валерий е по- малък от мен с десет години. С Анатолий никога не сме били близки в детството ми, а и после. Досега не мога да си обясня какви са причините за това. Предполагам, че всичко се дължи на някаква междубратска конкуренция. Той винаги се опитва да ме командва, а аз от малък съм много свободолюбив и самостоятелен, поради което тогава в детските години не го слушам. Може би затова никога не играем заедно. Пълна е изолацията и по училищните въпроси. Аз никога не го моля да ми помага по някой учебен предмет, а той никога не се интересува от моите училищни проблеми. Вече като се разделяме и всеки поема по своя път се опитваме да се сближим, но безуспещно. Помня, че не съм доволен, когато той почти насила ме накара да взема един негов панталон поради материалните ми затруднения като студент в град Одеса. С този панталон не се чувствам комфортно сякаш ме запарва.