Планинските масиви на тян шан

Баща ми Петър Павлович е роден в Ивано- Алексеевка през 1915 година. Той е първо дете в семейството, след него са Мария, Михаил (Миша), Василий (Вася) и Владимир (Володя). За детските години на баща ми не разполагам с почти никаква информация. Зная, че е помагал на родителите си в тяхното стопанство, което включва обработваема земя и животни- коне, крави и други. Семейството на дядо ми Павел е средно заможно. То е нито много богато, нито много бедно. Когато след 1922 година съветската власт стига и в Киргизия, всички частни стопанства са обединени в колективни стопанства (колхози). По- богатите стопани не само, че всичко предават в колхоза, но и са внасяни в „черните” списъци на властите. Това означава всевъзможни ограничения и даже репресии, ако някой проявява някакво несъгласие. Дядо ми за малко не е включен в категорията кулак, т.е. по- богат от средното ниво. Обаче той успява да докаже, че не е наемал чужда работна ръка, което е основен тогава показател при оценяване на частните стопанства.

През този период всички семейства работят по някакъв начин в колхоза. Дядо ми успява да работи и на пощата като пощальон. Не зная на колко години баща ми е призован да служи в Червената армия и колко години е служил. Зная само, че е участвал в сраженията с японците при езерото Халкин Гол в Далечния изток. При тези сражения се проявява геройски и е ранен. Получава орден и е хоспитализиран. Не зная защо, но от разказите му за този период помня само епизодите с необикновените храни, с които явно са глезени ранените.

След излизане от военната болница баща ми е поканен да премине обучение в някаква военна школа. След успешното завършване на школата, остава в армията със звание младши лейтенант. Изпратен е в родното му място, където работи на различни длъжности в НКВД (Народен комисариат за вътрешни дейности). В началото на тази си дейност се запознава с майка ми Олга. По това време тя е в състава на моминска бригада в една от кравефермите в колхоз пак в Таласката долина. От брака им се появяваме ние техните три деца. Това сме тримата братя: по- големия с около 5 години Анатолий, аз Юрий и по- малкия с 10 години Валерий. Смътно си спомням, че преди да се появи Валерий, майка ми ражда сестричка с име Лена, но тя умира от някаква болест почти веднага след раждането. Заниманието на майка ми е доста разнообразно като основно тя работи в колхоза. Разбира се, преди всичко тя се занимава с отглеждането на децата си, т.е. с нас тримата братя.

За да стане обкръжението ми още по- ясно ще се опитам да представя накратко и другите мои роднини. Чичо ми Михаил Павлович участва като войник в съветско- финската война, която е преди войната с Германия. При едно от сраженията финландците пленяват цялата им рота. Съвсем кратко престояват в плен и ги репатрират в Съветския съюз. За това, че по независещи от тях причини са пленени и престояли в плен за наказание изпращат всеки от тях в Сибир. Там чичо ми се жени за една руска сибирячка Олга Федоровна. Впоследствие се премества с цялото си семейство в Ивано- Алексеевка в къщата на дядо ми Павел. Причината за това е гледане на дядо ми Павел, който преди това съжителства със семейството на леля ми Мария.

Мисля, че на дядо ми Павел му писна да прощава постоянното пиянство на Васил Кузмич (мъжа на леля ми). Един ден той не изтърпя и заяви категорично, че не може повече да живее с тях и да напуснат неговата къща.. Избухна голям скандал. Вуйчо ми Васил Кузмич заяви, че не желае да се премести и се заключи в къщата. Дядо ми грабна една грамадна брадва, вдигна я над главата си и тръгна да чупи вратата и главата на зетя си. Това беше впечатляващо зрелище, тъй като бях още хлапе. За щастие баща ми, майка ми и леля Мария успяват да му отнемат брадвата, но от тогава нещата се променят. Дядо ми пише писмо до семейството на чичо Михаил и ги кани да го гледат на старини. След 2-3 месеца така и стана. Семейството на леля Мария се премества в отделно жилище, а семейството на чичо Михаил идва от Сибир и заживява с дядо ми. Семейството на леля Мария има две дъщери Лидия, която е по- голяма от мен с 3 години и Валентина, която е по- малка от мен с няколко месеца. Семейството на чичо Михаил има три деца: Светлана, Николай и Александър. Всички те са по- малки от мен.

Чичо ми Василий се жени за Анюта, за която това е втори брак. От първия си брак леля Анюта има дъщеря Александра, която също е по-малка от мен с няколко месеца. От съвместния им брак се ражда син Юрий Васильевич, който е по- малък от мен с около 8 години.

Чичо ми Владимир се жени за Наталия. Те имат син Сергей, който е с 10 години по- малък от мен.

Има и други роднини по бащина линия, които живеят в Русия, в село Малакеево, което е родното място на дядо ми Павел.

По линията на майка ми имам по- малко роднини. Спомням си вуйчо Яков Афанасьевич, който е братовчед на майка ми. Той има два брака. От първия брак има две деца Николай и Лена. Николай е мой набор, а Лена е по- малка от мен с 9 години. По някакви причини вуйчо Яков се развежда. От втория брак той има едно дете Наташа, която е много по- малка от мен. Леля ми Вера Афанасьевна е също братовчедка на майка ми. Със съпруга си Михаил имат едно дете Олег.

Роден съм на трети септември 1943 година в болницата в град Талас. Обаче свидетелството ми за раждане е от четвърти януари 1944 година, издадено от официалните власти в село Ивано- Алексеевка. Разказват ми, че първоначално майка ми е закарана в родилната стая към болницата в село Ивано- Алексеевка, но там няма места, поради което съм роден в град Талас.

След раждането майка ми и аз новородения сме върнати веднага в къщи с указания свидетелство за раждане да се оформи в село Ивано- Алексеевка. Обстоятелствата се развиват по друг начин. Баща ми е изпратен в спешна командировка извън село Ивано- Алексеевка. Той се връща след няколко месеца към края на месец декември. Никой от властите не поема отговорност да ме впише в регистрите с няколко месеца назад. Стана даже лек скандал и не успяват да ме регистрират в края на месец декември. Наложи се да обясняват писмено за забавянето. През тези месеци майка ми не е могла да ме регистрира, тъй като след раждането ми се разболяла. Всичко това се отразява зле и върху мен, при което едва оживявам поради тези обстоятелства.

Времето на моето раждане е супер военно. Подозирам, че бях последица от интимна „грешка”. Родителите ми, както и всички други по това време, работят денонощно за подсигуряване на фронта. Тогава животът във всички кътчета на Съветския съюз наподобява пренавита струна на гигантски природен инструмент. Всичко е мобилизирано до краен предел. Майка ми работи в колхоза, а баща ми е зает с подсигуряване на жива сила (войници) за фронта. Участва в какви ли не акции по издирване основно на киргизски наборници, които чисто и просто се укриват в труднодостъпните кътчета на планините. Освен това участва в подсигуряване на обществения ред, което е също много трудно и отговорно. Киргизите са незначително съпричастни към каузата, за която се борят съветските и фашистките елити. С наборниците от европейските преселници също така не всичко е гладко. Причините се крият в това, че съветската власт отнема всички привилегии и имоти на преселниците. Проведена е гигантска уравнивиловка между тях и киргизите, културата на които даже не е феодална, а направо първобитна. Преселниците се оказват, чисто и просто в море от киргизи, които ги смятат за чужденци и натрапници.

Национализмът между другото е такова явление, което е трудно за преодоляване и от съветската власт. Официалната пропаганда бълва приказки за междуетническо равенство и братство. Действителността обаче е друга. Извършената уравнивиловка преобърна живота на всички етноси и народи. Въведените забрани и репресии за всяко едно нещо нямат край. По територията на целия Съветски съюз на практика е въведено полувоенно положение. Обособяват се зони със специални режими, които обхващат грамадни територии и тяхното население. Всичко това, вместо да обединява, настройва враждебно едни или други народи.

На практика стана така, че вместо да тушира националистическите страсти, съветската власт способства за тяхното усложняване. Даже царската власт, при цялото си високомерие, е по- успешна в тези „тънки” въпроси. Животът на европейските преселници в Киргизия, а и навсякъде другаде, става невероятно труден. Не съществуват никакви реални условия за завръщането им по родните места на техните предци. Всяко тяхно желание за такова завръщане се възприема подозрително и даже враждебно. Ето защо преселниците нямат друг изход освен да страдат и да се приспособяват към киргизките нрави. В тази безпросветност преселниците все повече се затварят в себе си и се сплотяват. По мое време, а и преди това, няма случаи за някакво генетично сливане между тези национални общности. С други думи женят се и се омъжват само вътре в общността, но никога извън него. Това е въпрос на генетично оцеляване и утвърждаване.

В Таласката долина живеят предимно киргизи, които са огромно болшинство в сравнение с другите етноси. Тези други етноси са руснаци, украинци, белоруси, поляци и немци. В тази високопланинска долина (около 1500 метра над морското равнище) почти отсъстват народи от съседните средноазиатски републики. Около 20 години тук живеят наказаните народи от Северен Кавказ и Крим като чеченци, карачайци, ингушци, татари и други. Всички тези народностни общности говорят на свой език и на руски език, който е официален по това време.

Само руснаците, украинците, белорусите и поляците се сближават и се обединяват в смесена общност. Женят се помежду си и общуват предимно на руски език. Това стана постепенно в период на 10- 15 години след победата над Германия. А иначе откакто проговорих и почти до първи клас знаех само украински език. В този смисъл помня една случка. Пристига при нас един роднина на гости, който говори само на руски и ме пита:

• 
  Как ще те разбират там, където говорят само на руски език?
  
• 
  Казав слипый побачим, отговарям аз тогава.
  

Таласката долина, наподобяваща плато, е високопланинско място с над 1500 метра надморско ниво. Представлява нещо като гигантски правоъгълник, ограден от три страни с особен вид безкрайни каменни вериги, които се възвисяват някъде към небесата и практически са недостъпни за преминаване през тях. Четвъртата страна на този правоъгълник (или нещо наподобяващо на тази фигура) е без такива препятствия и слиза в низините на Казахстан, където е разположен град Джамбул. Това е сравнително голям град с над 500 хиляди жители със смесено население от цяла Средна Азия и преселници от централна Русия, Украйна, Беларус, Полша и Германия. Естествено е, че пробладават казахи, узбеки и други средноазиатски народи и етноси. Развити са какви ли не стопански и търговски дейности. През града минава главна железопътна линия, която свързва централна Русия и Средна Азия. В този град се изкупува почти цялата селскостопанска и промишлена продукция от всички кътчета на Таласката долина. Връзката между долината и град Джамбул е само с автомобилен транспорт.

В центъра на Таласката долина е град Талас, а в останалата част са разположени села. Село Ивано- Алексеевка и град Талас са от двете страни на река Талас. Тази река се образува от описаните вече планински вериги. Средната ширина на реката е около 50 метра. Течението е бързо планинско с последователни дълбоки вирове. През пролетта реката е особено бурна и пълноводна. Вследствие на топене на планинските снегове нейните кристални води стават мътни и непривлекателни. Дължината на река Талас е около 250 километра, колкото е и дължината на Талаското плато. Водите на река Талас напояват обработваемите земи в платото и тези в района на град Джамбул, където завършва нейното течение. След град Джамбул водните остатъци на реката чисто и просто се губят в пясъците.

Таласката долина или плато не е някаква равнина. Всичко това е донякъде условно, тъй като вътре в нея има доста планински възвишения, една част от които се използва за земеделие, а друга за пасища. Река Талас също така не е някаква единствена река, тъй като от ляво и от дясно в нея се вливат и други реки и поточета. Горските масиви са оскъдни и се намират само покрай река Талас и нейните притоци. Във времето на моето детство река Талас и другите малки рекички гъмжат от всякакъв вид планински риби като пъстърва, ацман (пак вид пъстърва), маринка (не зная от кой вид риби), плавзуни (дребен вид риба, която не плува, а пълзи по дъното на реките) и други. Причината за това рибно изобилие се дължи на киргизските традиции. Не е ясно защо, но по това време киргизите все още не използват риба за храна. Впоследствие това се променя, киргизите започват да се хранят с риба и рибното изобилие в реките на Таласката долина секва.

От ранното ми детство си спомням само отделни моменти. Това е овощната градина и купища от ароматни ябълки. Една част от тях се нарязват и се сушат на покривите на жилищни и помощни сгради. Тогава покривите са примитивни с глинена замазка отгоре. По- късно всичко това отива в небитието, като глината се заменя с шифер. Това е вид покритие на азбестова основа, което сега се счита за канцерогенно. Друга част от ябълките отива за храна на прасетата. Освен ябълките, помня и сините сливи и вишните, които също така изпичат на покривите.

Нашата къща е в съседство с къщата на дядо ми Павел, където живее семейството на леля ми Мария, а след това семейството на чичо ми Михаил. Все още помня миризмата и вкуса на изпечените царевични мамули. Помня и вадата в дъното на нашия имот, по която винаги тече вода за поливане, използвана и от съседите. Вадата е пълна с маринки и плавзуни, които по- големия ми брат Толик (Анатолий) и неговия приятел хващат с плетени кошници. Следват хлапашки готварски измишльотини и незабравим вкус на рибките.

Не зная защо, но помня неповторимия вкус на домашно приготвена халва, с която един път ме почерпи стара чеченка. Тяхната малка къщурка и голямото им семейство живеят на другата страна на въпросната вада.

Смътно си спомням някакъв пиян киргиз на кон с някакви претенции. Опита се направо с коня да влезе не само в двора, но и в първата ни стая. Тогава се уплаших и получих ментални смущения. Доста време ме водят по лекари, но без резултат. Излекува ме една бабичка „народна психотерапевтка”. От тогава свикнах с името Юра, а в по- гальовен вариант Юрок.

През периода между 6-тата и 7-та година, т.е. преди да тръгна на училище , спомените ми са вече по- ясни и по- образни. И сега пред очите ми е служебния кон на баща ми. Това живо транспортно средство е незаменим негов помощник в честите му командировки из Таласката долина. Гледането на коня е задължение на баща ми. Ето защо неговото местодомуване е нашия двор и обор, където той е съсед на яслата с нашата крава. Майка ми, по- големия ми брат и аз сме денонощни помощници в гледането на тези животни. И не само на тези. Отглеждат се, както и във всеки двор, прасета, кокошки, патици и гъски.

Времето тогава е такова, че ако не гледаш домашни животни загиваш от глад. И не само заради това. Възнагражденията в колхоза, а даже и в НКВД са символични и мизерни. В тази ситуация от огромно значение за изхранване на коня, а до някъде и на другите животни, е служебната помощ в натура. Това е полагащия се лимит за коня от овес и ечемик. Този лимит не е голям, но е от голямо значение. Разбира се, основната храна за коня и кравата е сено, което се заготвя с голям труд и напрежение през лятото. Местата за косене на сено са винаги извън селото, които често пъти са доста отдалечени. Не мога да се похваля, че на тази възраст бях голям помощник, но все пак в някои неща съм полезен. Тревата се коси с ръчна коса от баща ми, а донякъде и от по- големия ми брат. Майка ми и аз действаме с гребла и вили. Тук безспорно съм донякъде полезен. След изсъхване на сеното, следва неговото събиране и купиране (балиране). Сеното се прекарва с конска каруца, която се взема от колхоза. През време на транспортирането съм особено удовлетворен, когато ми доверяват да управлявам каруцата с двата коня. Спомням си, че всички тези процедури по заготвяне на сено, винаги са трудоемки и спешни. Извършва се не само през деня, но и в нощно време. Това се определя от обстоятелството, че за родителите ми това е странична, но жизнено необходима дейност. Сеното се складира в двора и върху покрива на цялата ни постройка. То винаги трябва да е достатъчно за целия зимен период, а за коня включително за хранене и през лятото. Всичко това помня не само с образи и дейности, но и с миризмите на сочните ливади, на окосеното и изсъхнало сено. Тези аромати не могат да се опишат, а трябва да бъдат съответно представяни и асоциирани.

В този предучилищен период помня и работата на майка ми в колхоза. Тя е свързана със събиране на тютюневи листа, тяхното нанизване върху специални игли и оформяне на низи. Тютюневите листа се берат рано, много рано сутрин, тъй като по- късно през деня тази дейност е просто опасна. Това се определя от специфичните изпарения в тютюневите блокове, които през деня стават не само концентрирани, но и опасни. Заготвените тютюневи листа се събират в плетени кошове, които със специални каруци се превозват до специално тютюнево хали. Спомням си тази огромна за тогавашните представи постройка, побираща около 500 човека и хранилище за значително количество низи с тютюневи листа. С по- големия ми брат сме незаменими помощници на майка ми. Не зная нищо за тогавашните норми и разценки, но заплащането за този невероятен труд е направо мизерно. Обаче, по- доходна работа тогава нямаше и всеки е доволен от този занаят. По- късно, вече като ученик, често пъти помагах на майка ми. Това халище, тези грамади с тютюневи листа и низи си спомням много добре. Помня и специфичната миризма на тютюна, който е ориенталски сорт.

Разбира се, помня и детските игри, какви ли не и къде ли не. Тогава в това тоталитарно, а по- точно полувоенно време, децата играят на воля. Никой не се опасява, че техните деца ще са отвлечени или насилвани. За евентуалните нарушители са предвидени драконовски наказания, включително до разстрел. Разбира се, това не се отнася за децата. Не рядко се сбиваме като петлета, а понякога и със солидни наранявания. Особено опасни са игрите за надмощие между две детски команди за „превземане” на определено място. Използват се глинени парчета, с които се „обстрелва”, т.е. хвърля върху „противника”. Рядко се включвам в такива лудории, а предпочитам игрите с топка. Това е пародия на футбол с произволен брой играчи и винаги с парцалена топка. Обаче, играеме от сърце до пълно изморяване.

Добър съм и при играта с кокалчета, която вероятно е киргизски патент. Играе се един срещу друг или група срещу група. Начертава се права линия, на която се подреждат изсъхнали специални кокалчета от краката на заклани овце. За ориентация мога да добавя, че тези кокалчета на вид приличат на малки автомобилчета. Обикновено всяко кокалче е боядисано в някакъв цвят. От всяка страна на линията с тези боядисани в рзлични цветове кокалчета се начертават още две буферни успоредни линии на разстояние около 10- 15 см. На три метра от двете страни на тези три успоредни линии се чертаят други две успоредни на тях линии, зад които застават играчите. Всеки играч изтласква боядисаните кокалчетата зад буферната линия с едно избрано от него кокалче. Изтикването (избиването, изместването) на подредените кокалчета се извършва с избраното кокалче чрез неговото хвърляне. Хвърлянето на това специално кокалче не се извършва как да е, а по строги правила. Съгласно тези правила игралното кокалче се държи между палеца и показалеца като при хвърлянето трябва да получи въртеливо движение. Изборът кой да започне играта се извършва чрез подхвърляне на игралните кокалчета, с които се обстрелва линията с наредените кокалчета. Започва играта този, чието бойно кокалче успее да падне на ребро, което положение се нарича айкур. Победител в играта е този, който успее да събере повече от половината подредени кокалчета. Победителят обикновено взема за себе си изтиканите от него кокалчета. В началото на играта всеки участва с половината от договорения брой кокалчета. Започващият играта предоставя право на съперника да продължи само ако не успее да изтика от буферната зона нито едно кокалче. В тази игра е важно да започнеш пръв. Ето защо е разрешено в бойните кокалчета да се пробиват дупки, които се заливат с олово. След такива манипулации бойните кокалчета стават „по- послушни” и по- често застават на ребро (айкур). Когато двама играчи имат айкур, то хвърлянето се повтаря докато с айкур остава само един от тях. Някои от възрастните хора играят в тези игри за пари, което по моето хлапашко време става скришом. Не искам да се хваля, но в тези игри бях съвсем не лош играч. Сега осъзнавам, че тази сравнително сложна игра развива в мен доста положителни качества.

Следващото забавление, в което също така бях не лош играч е играта с дървени колчета с различна дължина удобна за тяхното вдигане и забиване в земята. В играта участват двама играчи със заострени колчета. За целта се избира влажен земен участък, в който лесно се забиват колчета. Чрез хвърляне на монета се избира първия играч, който здраво забива своето колче в земята. Вторият играч забива своето колче така, че с удара си не само да го забие в земята, но и да повали в момента на удара колчето на противника си. Ако играчът успее да повали колчето, то го взема за себе си. При положение, че това не стане, тогава първия играч вади своето колче и удря колчето на противника и т. н. Играта продължава дотогава, докато в един от играчите се окажат всички колчета. Играта не е съвсем проста, тъй като учи участника на силен и точен удар, с който се завоюва парче дърво. Тази игра е донесена от чеченците, които разказват за нея легенди. Казват, че нейното възникване се дължи на двама чеченски дървари, които правят състезание помежду си на ловкост и сръчност именно по описания вече начин. Това състезание стана заразително и впоследствие се превръща в игра.

По времето, когато бях хлапе, зимите са доста снежни и студени. Спомням си, че заливаме с вода полегатия склон и се спускаме по него с дървени шейнички почти до реката. Караме също и дървени кънки с метални пластинки от долу. С примитивни ски правим импровизирани надбягвания. Това са отшлайфани дъсчички, леко повдигнати отпред, с връзки в средата тип „кой каквото намери и както измисли” и с две тояжки вместо щеки. Това са в общи черти моите игри в детството, за които моите родители не се интересуват и притесняват къде и как съм. По тогавашните разбирания всяко дете следва да се калява в подобни конкурентни игри и забавления.

Стоп, стоп, стоп. Съвсем, ама съвсем забравям да спомена за едни от най- важните ми детски занимания. Това са различни къпания по локвички, локви, рекички и в река Талас. Това е луда работа. Помня, че първите ми къпания са в дъното на нашия участък зад вадата за поливане, където са ямите пълни с вода. Тези ями са образувани от извадената от тях глина за направата на строителен кирпич и са пълни с вода от вадата за поливане. Дълбочината на тези ями не е голяма, но в някои места достига до 2- 3 метра. За нас хлапетата това са невероятни басейни, в които се къпем и лудуваме с часове. Цветът на водата в тези локви почти винаги е жълт до мътно жълт. Това съвсем не ни смущава, тъй като накрая се измиваме във вадата, където водата винаги е кристално чиста. Именно в една от тези локви се научавам да се гмуркам и да плувам. Къпеме се и по вировете на малките рекички, а също така и в самата река Талас. Къпането в река Талас не е съвсем безопасно и всеки се съобразява с това.

Друго мое водно занимание е риболов, който извършвам със самоделен риболовен комплект. Комплектът включва добре изсъхнала дълга дървена пръчка, макара, кукички и оловни тежести. За по- спокойни води във вировете се използва и поплавък от различен вид от пачи пера до тапи от бутилки. За стръв са използвани земни червеи, мухи и скакалци. Спомням си, че винаги нося в къщи низи с рибки. За нанизване на уловените рибки се използва пръчка от дървото тала, което е вид върба. Всяка риба се нанизва на низата през нейните хриле. В риболова следвам един лош, а даже опасен навик. Обичам да влизам бос по- навътре в реката, което ми се отрази по- късно нездравословно.