Планинските масиви на тян шан

Когато завършвам пети клас, брат ми Анатолий завършва десети клас и заминава през месец август в град Казан да кандидатства в някакъв институт. Върна се като опарен тъй като не го приемат поради показан слаб резултат. Това го амбицира и той започна сериозна подготовка за кандидатстване през следващата година. През това време баща ми успя да го устрои на работа като дежурен оператор във водноелектрическата централа в село Ивано- Алексеевка. На следващата година той кандидатства в град Фрунзе в политехническия институт по специалността електротехника. С показания успех и едногодишен стаж във водноелектрическа централа е класиран и приет за студент.

Когато ме водят на операция в град Фрунзе, Анатолй (Толик) е студент първа година. След завършване на института работи като инженер по експлоатация на електропреносни мрежи в град Талас. Среща се с момичета, като едно от тях по националност немкиня забременява от него. Той няма към нея някаква сериозна любов и за да не се ожени за немкинята заминава за Сибир в град Кемерово. За немкинята чух с крайчеца на ухото, че се омъжва по спешност за някой друг. Вероятно този „някой друг” до ден днешен не знае, че първото им дете не е от него.. В град Кемерово Анатолий се жени за рускинята Валентина (Валя). Имат един син Александър. След няколко години работа в Сибир Анатолий и семейството му се връщат при родителите в село Ивано- Алексеевка. Пак започва работа в град Талас по специалността. След кандидатстване за конкурсна длъжност по специалността в град Фрунзе го приемат. Премества се в град Фрунзе, където получава служебен апартамент. Напредва по служебната стълбица и се пенсионира като заместник министър на енергетиката на република Киргизстан. След разпадането на СССР се премества със семейството си на постоянно местожителство в град Тверь, който е разположен ориентировъчно между град Санкт- Петербург и град Москва.

По- малкият ми брат Валерий е роден през пролетта на 1953 година когато аз съм във втори клас. През 1960 година заедно с него сме в училищния двор при откриване на учебната година. Аз започвам десети клас, а Валерий първи клас. След завършване на средното си образование Валерий служи три години в съветската армия. След казармата завършва инженерство по автотранспорт в град Фрунзе. В края на следването си се жени за рускинята Ольга, която е дъщеря на влиятелен полковник. Вероятно поради това след завършване на института започва работа веднага като началник на един от затворите в града. Не зная какво стана, но в затвора има смъртен случай, за който обвиняват Валерий. Не зная пак как, но Валерий се отървава от съда и завинаги напуска тази работа и тази сфера. От тогава работи в градския транспорт на инженерна длъжност. Имат две деца, едно от които почина при нещастен случай. Валерий със семейството си живее и сега в град Фрунзе (град Бишкек).

Други мои роднини също оказват влияние върху мен и разширяват представата за това далечно време на моето детство и за тези далечни събития. Започвам от най- малкия от чичовците ми Владимир Павлович (чичо Володя). Когато съм в началните класове на училището, той работи в колхозната ковачница. Тази ковачница е разположена сравнително близко до нашия двор на около 400 метра по права линия. Ето защо тя е в обсега на моето хлапашко шетане. И не само това определя моето сравнително често навъртане около чичо Володя, който чука ли чука по нажежените метални пръчки. От тях някак фантастично стават едни или други метални неща. Това са резервни части за каруци и подкови за конете. Чичо ми е помощник майстор и работи заедно с още един човек, който в същност е главен майстор. Около ковачницата дворът е голям, където те ремонтират каруци и подковават конете. Харесва ми тази „мъжествена” дейност, която освен хората включва чукове и наковални, мехове за въздух и раздухвани въглища, клещи за изваждане на нажежен метал. Освен това ми харесват синхронните звуци от ударите на чуковете и миризмата на изгарящите въглища. Ковачите работят всеки ден от понеделник до събота включително.

В неделя ковачницата не работи, но аз често съм там. Чеченците не зная защо използват просторния двор на ковачницата за своите сватби. Аз винаги със захлас наблюдавам техните сватби. Това са невероятни веселия и танци. Основните музикални инструменти са акордеони и хармоники. Музиката им е невероятно динамична и сякаш зарежда всеки участник на сватбата с веселие, мъжество и сила. Особено ме впечатляват танците на младежите, които с ножове в уста подскачат като пружинки. Под дружните викове „асса” те клякат почти само на пръсти и ритмично вдигат ръце ту надясно, ту наляво. Движенията на техните момичета са плавни, гъвкави и спокойни. Всичко това се гарнира с техните национални облекла, които са много пъстри и интересни.

Тази ковачница не просъществува много време, тъй като тази дейност е преместена в по- модерна сграда на друго място. След тази трудова дейност чичо Володя е призован на редовна служба в армията. Служи в град Рига в Латвия. Завръща се с някакви военни нашивки на нещо като ефрейтор или старшина. Работи в горското стопанство като отговорник на един от секторите. Жени се и има син Сергей (Серьожа), който е връстник на по- малкия ми брат Валерий. От всички мои чичовци той ми е по- близък. Когато ме кръщават в православна християнска църква чичо Володя е определен за кръстник. По онова време църквата е в немилост и кръщането ми е извършено в голяма степен потайно.

С чичовците ми Михаил и Василий не съм съвсем близък. Все едно съществува между нас някаква невидима стена. За съжаление някаква подобна стена съществува между мен и моите братовчеди. Някои наричат това несъвместимост на душите или нещо в този смисъл. Независимо от това с Николай (Коля), сина на чичо Михаил, сме близки приятели. През цялото време чичо Михаил (Миша) и неговата съпруга Ольга (Оля) по всякакъв начин се стараят да ограничат контактите на сина си с мен. С другите две деца на чичо Миша, Александър (Саша) и Светлана (Света), сме в съвсем официални отношения. Чичо Миша работи много години като машинист на големи булдозери, а по- късно като главен механик в колхоза. Ръководи и участва в ремонта на автомобили, трактори и комбайни.

Другият ми чичо Василий работи като мелиоратор. Първото му дете се казва Александра (Шура) и е доведено дете от неговата съпруга Анюта, която има втори брак с чичо Василий. Второто им дете е съвместно и се казва Юрий (Юра). Този мой съименик, когото аз почти не зная, е връстник на по- малкия ми брат Валерий. Обаче Шура е моя връстничка и ние заедно завършваме средното си образование. За тази Шура аз винаги съм огромен авторитет. Тя винаги изпълнява бвзпрекословно всичко казано от мен. Някой път ми е неудобно за тази нейна раболепност. Предполагам, че това нейно поведение е вид детско влюбване. Лично мен тогава тези неща въобще не ме интересуват и вълнуват. Вероятно съм от хората, бавноразвиващи се в сексуално отношение. За съжаление краят на двете деца на чичо Василий е трагичен. Те умират след около 10- 15 години от напускането ми на Ивано- Алелсеевка. И двамата са с вроден порок на сърцето. Шура умира по време на операция, на която се решава след много колебания. След около 5- 6 години от смъртта на доведената си сестра умира и съименика ми Юра. Подозирам обаче, че неговата смърт не е от сърцето, а от отравяне с корена на едно отровно растение, което в Киргизия е известно под наименованието иссык- куль. В енциклопедията това растение е с название аконит. Счита се, че при дозирана употреба на настойка от аконит може да се лекуват много болести. Не всеки правилно дозира такава настойка. Предполагам, че неправилна дозировка на настойка от това растение е фатална за братовчед ми Юра.

Независимо, че роднините по майчина линия не живеят в Ивано- Алексеевка, то те по някакъв свой начин влияят на детството ми. Може да е малко пресилено, но влиянието на вуйчо ми Яков в сравнение с другите ми роднини е най- значително. Вуйчо ми Яков се жени два пъти и има две деца от първата си съпруга и едно дете от втората си съпруга. Може да се каже, че не познавам неговите деца. За най- голямото му дете Николай (Коля), който е мой връстник, зная малко повече. Срещали сме се няколко пъти за съвсем кратко време. Работи няколко години в екипажа на един риболовен кораб в Далечния Изток. При тежки зимни условия корабът се обледенява и потъва, при което загива целия екипаж включително и братовчед ми Николай Яковлевич.

Вуйчо ми Яков Афанасьевич участва във Втората световна война към нейния край. През месец април 1945 година заминава на фронта в района на град Берлин. Участва в няколко сражения, Не е ранен и не е пленяван. След капитулацията на Германия неговата военна част престоява още малко в град Берлин и през лятото на същата 1945 година се завръща в СССР. От Германия вуйчо ми Яков донася един трофеен акордеон. След завършване на военната служба се завръща в къщи в едно селище в долната част на Таласката долина по- близо до град Джамбул. Известно време свири на акордеона и след това го продава. Вуйчо ми Яков Афанасьевич е много привързан към майка ми и при всяка възможност се отбива при нас. Това за него не е трудно, тъй като по- голямата част от неговия трудов стаж протича в Таласката долина. Работи като киномеханик и с подвижен специализиран автомобил разкарва и прожектира филми в селищата на цялата Таласка долина. Той прожектира филми не само в селищата, но даже и във високопланинските пасища, където през лятото киргизите са временно със стадата овце. В тези пасища филмите се гледат направо на поляните, където се установява временен екран, а от колата те се излъчват. Помня в колата на вуйчо ми оборотните алуминиеви кръгли касетки, в които се съхраняват лентите с филми.

Поради характера на работата си вуйчо ми става един вид самоизучил се артист. Винаги е модерен в приказките и поведението си. Това винаги ми харесва в него. Между нас се установяват почти дружески отношения. Винаги обича да ме впечатли с някаква модерна история. Често пъти ме води за почерпка в тогавашните ресторанти. Почерпката винаги е впечатляваща. Сядаме на отделна маса и той ми предоставя самостоятелно да избирам и поръчвам почерпката си. Един път ме почерпи в къщи с натурален шоколад като ми внуши, че такъв шоколад консумират само нашите височайши управници. Не зная дали е така, но упаковката на този шоколад, неговите размери са впечатляващи. Незабравим, обаче, остана неговия вкус. Оттогава и досега не срещам подобен вкус, което вероятно е вид внушение, а може би и не е. Не съм сигурен, тъй като вкусовите усещания на всеки човек се менят във времето.

Към завършването на средното ми образование, вуйчо ми се развежда и се премества в град Фрунзе. Идва при нас съвсем рядко, но винаги ми подхвърля различни варианти за моето по- нататъшно развитие. Възможно е, че тези негови варианти „провъртвам” в съзнанието си при избора на следващите решения.

Леля ми Вера Афанасьевна, която е сестра на Яков Афанасьевич и братовчедка на майка ми, участва в моето тайно кръщене и е определена за моя кръстница. Тя завършва счетоводство в град Фрунзе. С малко закъснение се омъжва за вуйчо ми Михаил (Миша). Той тогава е директор на един совхоз в село Борово, Кустанайска област, Казахстан. Совхоз за тогавашните времена е тип съветско стопанство, занимаващо се с обработване на целинните земи. Тези стопанства тогава разполагат с мощна селскостопанска техника като произвеждат за държавата зърнени храни, животни за клане и за производство на мляко и млечни продукти. Много години новосъздаденото семейство живее задружно в село Борово, където леля ми Вера работи като главен счетоводител в совхоза. Вуйчо ми Михаил е по- възрастен от леля ми с около 15 години. Не зная точно кога им се ражда син Олег. След пенсиониране на вуйчо ми Михаил, цялото семейство се премества в град Фрунзе на постоянно местоживеене.

Братовчед ми Олег е доста будно и ученолюбиво дете. След разпадане на СССР Олег успява да развие в град Фрунзе сравнително успешен бизнес. Впоследствие между нас се установяват сравнително близки отношения.

Баща ми до невероятна степен се проявява като честен и неподкупен държавен служител в органите на МВР. Други на подобни служби забогатяват, но той не взима незаконно нито копейка. Това е забелязано от неговите началници, поради което на два пъти последователно му предлагат работа в столицата на Киргизия град Фрунзе. Предложението включва осигуряване на добра служба и квартира за цялото му семейство. И двата пъти баща ми отказва. Предполагам, че причината за отказа се крие в привързаността му към родното място. Друга причина е някаква негова суетност, тъй като той като най- възрастен смята, че трябва да бди над по- малките си братя, сестра и техните семейства. Помня, че на няколко пъти разрешава техните проблеми, които обикновено произтичат от тяхното невежество и грешки. На трето място, което съвсем не е маловажно, чисто и просто се страхува от промените, от това, че е само със средно образование и при всяка най- малка грешка ще започнат да го подритват и т.н. Може би има и още нещо, което аз не зная и не мога да предположа. Има и някакви принципи.

Освен това семейството за баща ми е на първо място. Винаги се старае децата му да имат подходящи условия да учат и да им осигури всичко необходимо. Според него луксовете развалят хората и ги извеждат от релсите на човешкото поведение. Слабостта на баща ми е, че два пъти в месец се напива до пълно опиянение. Напива се само в почивен за него ден и се старае да не се изложи в нещо.. Този режим, според него, прочиства неговия организъм от всякакви болести. Майка ми е безрезервно предана на мъжа си, на семейството, на децата си. Много пъти е по- мъдра от баща ми във всевъзможни битови проблеми. Не зная откъде се е научила да гадае на карти и да предсказва бъдещето на всеки, който я помоли за това.

След завършване на осми клас през лятото се записвам в ученическа бригада, която заготвя сено в Кен Кол за колхозните животни. Кен Кол е високопланинска долина за пасища на животни. В сравнение с Таласката долина това пасище е с около един километър по- високо, т.е. на около 2500 метра над морското равнище. Нашата бригада ръководи Васил Васильевич, който е дългогодишен опитен учител по трудово възпитание. Пребиваването ни в Кен Кол е с пълно откъсване от село Ивано- Алексеевка, тъй като там работим, храним се и нощуваме. Спим в едно огромно хале за овце дълго около 50- 60 метра и широко около 6- 7 метра. Креватите ни са дъски, повдигнати от земния под на около 30- 40 сантиметра.

Всяка сутрин ни събужда едно момче от девети клас като свири на хармоника все една и съща отвратителна мелодия. Закусваме винаги с някаква филийка намазана с масло и мармелад, филийка с парченце кашкавал или още с нещо. Работим по цял ден с прекъсване за обяд. На обяд винаги има супа и някаква каша или друго подобно ястие. На вечеря ядем претопленото ядене останало от обяда. Няколко пъти колят за нас по една овца, която изяждаме за 2- 3 дена.

Работата ни е да събираме сено след тракторните косачки като първо го обръщаме и след изсушаване го слагаме на купи. След това от купите правим „скирда”, която е огромна купа дълга до 10- 12 метра, широка 4- 5 метра и висока около 6 метра. Горната част на тази огромна купа се прави с наклон към двете страни за да не се навлажнява от дъждовете и снеговете.

Всеки от нас има определена специализация. Една група от по- едрите деветокласници се занимават със строителство и ремонт на кошари за овце. Стените на кошарите се издигат от самата земя като се използват две успоредни дъсчени прегради и метални пръчки, които ги задържат на необходимата ширина за стената. Една част от бригадирите пълни тези дъсчени прегради със земя от външната част на бъдещата кошара. Други набиват тази земя с дървени трамбовки между дъсчените прегради. Получава се някаква част от стената, която е от сбита (набита) пръст. Ако земята е суха, то се добавя вода. Земята в Кен Кол е глинеста, поради което така сбитата пръст образува стабилна стена. След като добре набият дървените прегради с пръст, изваждат металните пръчки, преместват дървените прегради в необходимата посока , връзват ги с металните пръчки и т.н. Изградените стени по такъв примитивен начин са доста стабилни и топли. След това се изгражда дървена покривна конструкция, която се покрива с шиферни плоскости.

Друга група бригадири заготвя сено с гребла и вили, а трета част от тях прекарва заготвените купи сено с конете до така описаната „скирда”.Аз съм в „конската” команда, която работи с коне. Всеки от конската команда има закрепен към него кон и оборудване за влачене на купи. Захващането и влаченето на купите се извършва по следния начин. Под купата сено се вкарва заострен прът, стяга се с канап между предната и задната част на пръта. Коня се установява в предната част на пръта, който със специален теглич се връзва към него. Така вързана купата се влачи като се внимава по пътя да няма едри камъни, които могат да я преобърнат. Всеки от конската команда е задължен да се грижи за закрепения към него кон. Един път когато довеждам коня за работа падам от него. Слава на бога, че падам „удачно” без да се нараня, а само натъртвам крака си. Натъртването на крака мина само за два дни, тъй като тогава съм значително по- млад отколкото сега когато пиша тези редове. По този начин нашата бригада работи усърдно около два месеца в Кен Кол.

За голяма изненада след счетоводното приключване се оказа, че ние не само не сме заработили нищо, но и сме длъжници. Всеки от нас вместо да получи нещо за извършената работа остана длъжник. Оказа се, че консумираната от нас храна струва повече от заработката ни. Вдигна се скандал и се предизвика ревизия на нашия ръководител Васил Васильевич. Установи се, че някои храни са отчетени, но не са достигали до нас. След ревизията по нещичко ни плащат, а Васил Васильевич е наказан съвсем символично и изгонен от училището. Впоследствие се носят слухове, а може би като клюка, че Васил Васильевич не се трогва, тъй като е действал по някакъв мошенически начин. Изписваните храни за нас бригадирите в Кен Кол са отклонявани не само за Васил Васильевич, но и за някои влиятелни персони. Освен това той трябва да се пенсионира поради навършена възраст и трудов стаж.

Получената съвсем символична сума за работата ми в Кен Кол не ме огорчава, а даже радва. Докато се разнищва случая с нашата бригада аз се явявам на комплексно медицинско изследване в Таласката болница. Лекарите след внимателно освидетелстване са донякъде учудени. Сърцето ми е изцяло възстановено от разрушителното въздействие на сливиците и то без никакви отрицателни последици. Смятам това за много ценна придобивка и печалба от работата ми в Кен Кол. При проверката преди започване на осми клас лекарите констатират някакви остатъчни дефекти в работата на сърцето ми, които са преодолени след бригадата.

Работата в Кен Кол, а по- точно полученото мизерно възнаграждение е сигнал за безхаберната действителност. Разбирам, че ако остана в Таласката долина след завършване на средното си образование, ме очаква робски труд и мизерни възнаграждения за всяка дейност. Затова решавам да отделям по- голямо внимание на учението за да повиша своите знания. Тези знания следва да са допълнителни и извън учебните ни програми. Затова успоредно с учебните ни програми задълбочавам знанията си като използвам разни допълнителни книги от всесъюзни ученически олимпиади. По- късно разбирам, че тази стратегия и тактика е правилна и печеливша.

Два пъти през зимните ваканции и един път през лятната ваканция участвам в ученическите екскурзии в град Фрунзе (Бишкек), където се опитвам да разбера забележителностите на столицата и начина на градския живот. Моят подход при това е съвсем специфичен, при което не само оглеждам, но и учтиво разпитвам кого ли не и за какво ли не. По време на обучението в девети клас сме на еднодневно учебно посещение на град Джамбел и по-конкретно на неговия циментов завод. Този завод е един от най-големите в Средна Азия. Видяното огромно производство ме впечатли, но и научи да не се навирам през живота си в подобен вид дейност.

След завършване на девети клас решавам да не се записвам на никакви бригади. Разбирам, че трябва самостоятелно да си намеря доходоносна работа за да имам пари за далечни пътувания из СССР за кандидатстване в някой елитен институт. Разбира се, зная че за подобно намерение родителите ми ще ме подкрепят и осигурят необходимите средства. Обаче, не обичам да обременявам никого с моите потребности дори и моите родители. След усилени разпитвания за кратко време намирам решение. На около половин километър от нашата къща хората носят оттам глина за мазане на стените и покривите. Решавам да правя на това място кирпич от глина. Идеята си споделям с родителите си, които с известна неохота се съгласяват. Обещавам, че не всички тухли ще продам, а ще отделя от тях и за гараж за мотоциклета.

Когато завършвам девети клас баща ми се сбогува със служебния кон и получи мотоциклет с кош. Това е много мощен мотоциклет марка М- 72, който е серийно военно производство в СССР на базата на трофеен немски мотоциклет за военни цели. Този служебен мотоциклет стои в двора и е подложен на неблагоприятни атмосферни условия, поради което има крещяща нужда от гараж. За гаража са необходими тухли, които обещавам да произведа.

При такава обосновка родителите ми се съгласяват, макар че им е неудобно техния син да се занимава с не съвсем престижна работа. Намирам калъп за кирпич чрез моето чеченско приятелче. Самостоятелно скроявам и правя два броя калъпи за моята дейност. Започвам работа като най- напред подготвям с мотика място за сушене на кирпича. Всяка вечер приготвям купчина с глина и я заливам с вода. Към сутринта глината става хомогенна и е готова за попълване на калъпите. Работя така почти цялото лято. Полуизсъхналия кирпич складирам по определена схема на височина, където той доизсъхва. Изсъхналият кирпич подреждам на купчини от по 500 и хиляда бройки. Получава се технологична верига, която позволява съвсем рационално да се използва избраната от мен площ. Глината се оказа качествена и хората започват да се пазарят с мен за закупуване на кирпич. Не помня колко бройки продадох, но мисля че са няколко хиляди като отделям кирпич и за гаража. По този начин заработвам необходимите ми пари за пътуване на далечни разстояния след завършване на десети клас.

През това „кирпично” лято се научавам да управлявам мотоциклета М- 72, което не е съвсем лесно занимание. Причина за това е невероятната мощност и пъргавина на това превозно средство. След много години имам възможността да сравня този мотоциклет с ИЖ с кош, който по много показатели отстъпва на М- 72. По време на обучението ми с мотоциклета сериозно налитам на една купчина с чакъл и за малко не огъвам предния калник. След този случай карам мотоциклета М- 72 много внимателно и предпазливо.

Учебните занятия в десети клас са много сериозни като уча извън учебните ни програми. Поради малкия брой ученици едва не ни прехвърлят към училището в град Талас. Тази опасност се размина благодарение на защитата от инспектората. Евентуалното учене в град Талас би ме лишило от много ценно време за самоусъвършенстване на моите знания. Това зная със сигурност, тъй като на по- големия ми брат се наложи да учи в девети клас в град Талас. При топло време той пътува с велосипед, а при студ и сняг с автобус. Винаги се оплаква, че губи много ценно време за чакане и придвижване.

Когато съм в десети клас време от време ходя на лов с пушка в ръка в планините. Почти винаги донасям кеклици, които са вид планински кокошки и са невероятно вкусни при всякакво приготвяне.

До завършване на десети клас не се интересувам от момичета. Е, участвам в приказките, ходя на училищни забави, танцувам с момичета. Мисля, че всичко това правя за да съм модерен и да не попадам на злите и завистливи езици на някои хора. В десети клас имам „ухажорки”, които са мои съученички. Освен Александра (Шура) има още две други „ухажорки” Людмила (Люда) и Светлана (Света). По своята същност това е игра на пробуждащите се чувства и нищо друго. По това време съм много концентриран и целеустремен за постигане на много важни задачи, съществото на които не разбирам, а просто усещам. Възможно всичко това да е внушение, изкривяване или не зная още какво, но с мен тогава е така. Забравям да спомена, че заради криворазбраното модерно още в края на осми клас паля първата цигара. Цигарите са едни такива тънички с хартиени мундштучета наричани пирончета. Припалвам понякога цигари и в девети и десети клас.

Десети клас завършвам със сребърен медал като събирам разни обяви за прием на студенти. Все още не мога да обясня защо, но избирам да кандидатствам в Одеското висше инженерно училище по специалността корабоводене. Събирам в куфара най- необходимото и обмислям поведението си за да оцелея в тази огромна буря наричана живот. Интуитивно, по всяка вероятност, се насочвам в самото „око” на тази буря. Успявам да получа от вуйчо ми Михаил адреса на негов далечен роднина в град Одеса, при който отначало да отседна. За отсядане в някакъв хотел тогава не мога даже да мечтая.