Планинските масиви на тян шан

Не разказвам нищо за детските игри, свързани с различно тичане и скачане, тъй като те са еднотипни в цял свят. Незабравими са палавите игри с жаби. Като хлапета се крием в тревите около крайпътните локви и хвърляме уловените жаби върху главите на хората, които отиват пеш всяка неделя на пазар от село Ивано- Алексеевка в град Талас.

Всяка неделя хората от Таласката долина се събират на два пазара. Това са пазарите в град Талас и град Джамбул. Предпочитанията към един или друг пазар са в зависимост от отдалечеността на населените места от съответните градове. С други думи, към пазара в град Талас гравитират населените места и хората от горната част на долината, включително и хората от Ивано- Алексеевка.

През този период хората от Ивано- Алексеевка отиват до пазара в град Талас с каруци и пеша. Това се извършва по два моста. Средната част на селото е свързана с град Талас с голям мост. Той е сигурен и удобен за преминаване по него пеша, с каруци, а по късно с автомобилен транспорт. Този голям мост разделя селото на две части. Всяка част се състои от четири улици, които вървят успоредно на реката с дължина около пет километра. Горната част на селото е с преобладаващо руско, украинско, беларуско и полско население. Това население е руско говорящо. В долната част на селото киргизите са болшинство, а руско говорящото население е малцинство. Освен това в тази част живеят и немските преселници. Тяхната улица започва от пътя към големия мост и върви успоредно на реката с дължина над четири километра. Вторият мост се намира в най- горната част на селото. Той е с ширина малко над един метър и по него може да се преминава само пеша.

На пазара хората вървят като на празник. Това вероятно е така, защото пазара не е само център за търговия и обмен, но и за срещи, запознанства, развлечения и за какво ли не още. Тук всеки може вкусно и евтино да похапне разнообразни ухаещи ястия като шашлик (печени парченца овче месо на клечки), манти (вид пирожки с кайма), пилаф, пърленки, лагман, гевреци и т.н. Обикновено майстори готвачи на тези атрактивни ястия са узбеки. Те основно не са от местните жители, тъй като узбеките в Таласката долина са единици. Една част от тях са от град Джамбул, а друга предимно са от град Ташкент в Узбекистан. Узбеките не са само изкусни готвачи, но са и основно търговци. След тях по занимания с търговийка от рода купи- продай са чеченците, които са докарани насилствено в Таласката долина като наказание за тяхното съюзяване с германците по време на Втората световна война. Когато ги докарват, те са гол- голенички, а когато вече им е разрешено да се върнат на Кавказ след 20- годишно наказание, те вече изглеждат по- заможни. Тяхното замогване е основно от този род дейност. Но и за търговийката е необходим начален трамплин (отскок). Техният отскок се базира на невероятните им способности за пиратство. Тази морска дума в случая не е много правилна, но най- точно отразява техните склоности към насилие. Те с невероятно майсторство рекетират пазачите на колхозното имане или казано направо крадат и продават каквото им попадне. Помня един случай, когато аз и още двама мои приятелчета гордо носим низи с риба след 3-4 часов риболов. В едно ненадейно място ни нападат доста по- големи от нас две чеченски момчета и започват да отнемат нашия улов. Ние се дърпаме и не им даваме улова. Това не е съвсем наша победа, тъй като изхода от случката се решава от един случаен минувач с мотика. Той се развика и изгони „пиратчетата”.

Още тогава се учудвах на някои чеченски традиции. Обикновено на пазара чеченците вървят семейно както и всички други етноси и народности. Обаче, тяхното вървене винаги е особено до стереотипност. Мъжът винаги е отпред, а неговата съпруга на около 2 метра след него сама или с децата си. В зимно време мъжете чеченци носят огромни кожени калпаци с вълната навън. Имах и едно приятелче чеченец, за което имам само позитивни спомени. Ето защо напълно вярвам на приказката, че приятел от чеченски произход никога не предава и не се повлиява от никакви интереси.

В първи клас съм през 1951 година и нямам кой знае какви спомени. Независимо от това още пред очите ми е училищния двор и двете основни сгради. В едната сграда учат учениците от първи до пети клас включително, а във втората- учениците от шести до десети клас. Впоследствие, т.е. през време на моето следване, са построени още две сгради. Едната от тях е предназначена само за лекционни занятия, а във втората сграда има не само лекционни стаи, но и стаи за практически занятия по физика, химия, трудово възпитание и физкултура.

Първата ми учителка се казва Анна Васильевна, за която имам добри спомени. Тя с невероятно търпение ни учи как да държим писалките и моливите, как правилно да топваме перата на писалките в мастилото. Тогава още нямаше химикалки и всеки носи в чантата си шишенце с мастило. Смътно си спомням нейните усилия да ни научи как се произнасят и пишат буквите и цифрите. Предполагам, че тези нейни усилия са невероятно трудни, тъй като всички тогавашни първокласници са съвсем неподготвени за обучение. Те нямат никаква предварителна подготовка, тъй като по това време няма нито детски ясли, нито детски градини.

Доколкото си спомням бяхме две паралелки с по около 25 човека със задължително обучение на руски език. Обаче, до десети клас от тези две паралелки достигат само 11 деца, в това число и аз. Причините за това са различни. По- голямата част от децата в тези две паралелки са киргизи, чеченци и няколко немци. Те не са сериозни ученици и ученички. Момичетата рано се омъжват. Съмнявам се, дали някои от тях завършват и основно образование. Момчетата също напускат училище един по един по какви ли не причини. Киргизските момчета основно се запиляват по планините да пасат овце и коне. Чеченските деца не ходят на училище, защото не ги пускат техните родители, изразявайки по този начин своето несъгласие с изселването им. Немските деца също някъде изчезват след основното си образование. Предполагам, че за всички тези неща са представяни пред властите някакви оправдания. Подробности за това не зная, а и не ме интересуват и сега.

От първите ми училищни години нямам особени спомени. На училище ходя с удоволствие и се справям с учебните програми. Съвсем самостоятелно подготвям домашните задания. Сравнително лесно и бързо запомням всякакви разкази и стихотворения. По отношение на стихотворенията имам малък проблем. При декламиране на стихотворения често пъти заменям авторските думи с мои. Не че не ги запомням, а напротив запомням, но така ми се струва по- правилно, по- благозвучно. Анна Васильевна постоянно ме поправя и не приема моите оправдания. Постепенно се научавам да бъда точен.

Започвам инстиктивно да осъзнавам, че това „вклинване” в стихотворенията на класиците е признак за моите стихотворни заложби. Някъде от трети клас започвам да съчинявам стихотворения за това- онова. С по- удачни стихотворения участвам при издаване на „стенгазета”. Това е вътрешен училищен вестник, който се издава всяка седмица. Представлява едно табло закачено в училищната зала. Тази зала се използва за училищни мероприятия (събирания), за танци и за какво ли не още.

В шести клас чувствам, че „стенгазетата” ми е „тясна” и изпращам едно стихотворение в един централен детски вестник в град Москва. След около един месец получавам официален отговор, подписан от главния редактор на вестника. Пише ми, че непременно трябва да продължа с писането на стихове, тъй като изпратеното стихотворение е доста сполучливо. Не помня още какво пише в това писмо, но накрая завършва с отказ за публикуване. Доколкото си спомням като причина за отказа се посочва пренатовареността на вестника с тематични публикации и не помня още какво. Този много вежлив отказ страшно ме обижда. Пламвам и чувствам, че все едно ми е ударена позорна плесница. Решавам повече да не пиша в централни вестници, но писане на стихотворения продължавам.

В девети клас опитах едно от съчиненията по литература да напиша в стихотворна форма и стил. Учителката по литература остана впечатлена, писа ми отличен и ме посъветва да продължа в същия дух. Отчитам, че от нейна страна тогава това е вид жест, за който тя може да получи мъмрене от инспектората. Не зная какво точно стана после, но един ден пред целия клас тя съобщи, че ми е разрешено да пиша съчинения в стихотворна форма. След това пиша съчиненията по литература и в проза и в стихотворна форма. В десети клас на матурата по литература се осмелявам да напиша съчинението в стихотворна форма, за което получавам оценка „отличен”. Учителката по литература настоятелно ми препоръчва да кандидатствам в университет с литературен профил. Това, обаче, не стана. Аз тръгвам съвсем в друга посока.

Във втори клас нашата учителка Анна Васильевна ни прави страхотен номер. Това се случи в час по аритметика. Учителката седи на масата и нещо ни обяснява. Изведнъж издава някакъв неописуемо страшен и бавен звук. Това се съпровожда с широко отваряне на устата, все едно вид прозяване и ококорване на очите. Последва бавно наклоняване назад и звучно строполясване на дървения под. Цялата тази случка продължи една две минути, не повече. Бяхме шокирани, тъй като никой от нас не очаква такова нещо от нашия най- голям авторитет. Анна Васильевна се строполи направо до вратата. Никой от нас не посмя да мине покрай падналата учителка и като скакалци скачаме навън през прозорците.

После разбираме, че Анна Васильевна боледува и видяното от нас е вид епилептичен припадък. До нейното здравословно възстановяване ни обучава нейния съпруг Яков Иванович. Той също е преподавател по история в нашето училище на пети клас и по- горните класове. В трети клас все по- често ни преподава Яков Иванович, тъй като здравословното състояние на Анна Васильевна става все по- тежко. Към края на нашето обучение в трети клас тя излезе в продължителен отпуск по болест. В четвърти клас вече ни обучава изцяло Яков Иванович. Не зная как, но тогава усещам разликата между женското и мъжкото преподаване. Мисля, че жените по- добре се справят с обучението на децата в началните класове. Вероятно това определя тяхното преобладаващо присъствие в тази дейност. През времето на обучението ми в четвърти клас не ме напуска усещането, че на Яков Иванович е трудно и даже страшновато да се занимава с нас.

В пети клас ни обучават вече различни учители и учителки според тяхната специализация. Особено добри спомени имам за преподавателите по математика, физика, химия и литература. Мисля, че те са доста добри в съответната област. Особено съм благодарен на директора Зарецкий, който ни преподава по география. Той по националност е евреин. За съжаление не помня неговото име и презиме, обаче, неговите часове си спомням и сега. Той е истински виртуоз в преподаването на география. Говори винаги красиво, конкретно и убедително. След неговата школовка придобивам виртуална представа за цялото земно кълбо. Той ни зареди с такива подробности, които и до сега не се срещат в специализираната литература. Споделя с нас, че в неговата съдба нашето училище е нелепа случайност. Разказва ни, че е обикалял много по целия свят и затова има впечатления и подробности, които са извън учебната програма.

Отчитам, че по така наречените „забавни” дисциплини като физкултура, трудово обучение и пеене също така преподавателите ни са добри и всеотдайни, които ни научават на много неща. По физкултура съм много добър и успешно участвам в училищни и райони състезания по бягане на 100 и 200 метра. Предполагам, че този сравнително добър преподавателски състав се дължи на специалния статут на нашия район. Таласката долина тогава е една от специалните зони, където като в гигантска природна торба са изселени провинилите се народи и етноси през Втората световна война. Поради това тогава град Талас има статут на област, а село Ивано- Алексеевка на район.

Моето ранно детство в Ивано- Алексеевка съвпада със следвоенния период, който е свързан с бедността стигаща до мизерия. По това време управленският елит ръководен от Йосиф Сталин е зает с осъществяване на амбициозни планове за възстановяване и модернизация на икономиката и преди всичко на военните отрасли, разчитайки на вътрешните сили на народа. Това означава задействане на една простичка икономическа схема за развитие, която е „всичко от народа и избирателно за народа”. Разбира се, официалната пропаганда убеждава и внушава точно обратното и това е, че всичко възможно и невъзможно се извършва за повишаване благосъстоянието на народа. Всяка критика и даже съмнение изразено на глас за провежданата политика от Йосиф Сталин и елита се наказва. Наказанията се диференцират в широк спектър от забележка до затвор, изселване в наказателни зони или разстрел.

При тогавашната концентрация на властта тази схема на управление действа. Хората са принудени да напрягат всички сили и да влизат в така наречения от психолозите „термоядрен” режим. Това ги изхабява, но помага за изпълнение на амбициозните планове на Йосиф Сталин. Нещо повече, чрез пропаганда, агитация, внушения и насилия се създава нетърпимо отношение към желанията на някои да стоят настрани от тази политика и динамика. Това решава и демографските проблеми като способства за създаване на семейства, тъй като само там, в семейството, всеки може да усети топлина, уют и задължения към децата.

Това, според мен, е простичка магическа схема на Йосиф Сталин, с която той издига авторитета на държавата и разбира се и своя авторитет. Мисля, че не само Сталин действа по тази силова магическа схема, но и други диктатори, като например Хитлер. Може би затова сблъсъкът между Германия и СССР е толкова жесток и кръвопролитен.

Всички критици признават величието на Сталин в ролята му на върховен главнокомандващ на въоръжените сили на СССР. Сталин създава армията, която смазва хитлеристка Германия. В никой случай не подценявам ролята на САЩ и Англия, но ролята на СССР начело със Сталин е решаваща за тази победа. Схемата за това пак е магическа и ето защо. Сталин мобилизира чрез невероятни усилия целия човешки потенциал на СССР. Всички предприятия минават на военно производство. Създават се огромни резерви от техника и хора, които в критични моменти се използват съвсем изненадващо за противника. При всички военни действия се вземат мерки за вдъхване на смелост на войниците и офицерите чрез агитация, пропаганда и внушения за нищожността на немците като нация и хора. Немците са наричани шваби, фрицове, жаби и т.н.

От оцелелите участници във войната дочувам, че често преди решаващи настъпления и атаки чрез употреба на алкохол (спирт и водка) и най- страхливите стават безстрашни като приемат атаката на противника за по- безопасна в сравнение с бездействие или отстъпление. Освен това, според различни разкази и слухове, военните редици обикновено са в два ешалона, при което вторият ешалон е задължен да повдига духа на всеки войник от първия ешалон, който прояви и най- малък признак на пасивност, страх или желание за отстъпление. Тези два фактора въведени лично от Сталин се оказват решаващи за извоюване на победата. Всеки войник, който оцелява от немско обкръжение или се връща от плен незабавно се използва за попълване на първия ешалон или се изпраща в тила за работа в най- вредни за здравето производства. Победата на СССР над фашистка Германия е предпоставка за присвояване на Сталин на най- висшето воинско звание генералисимус. Доколкото съм запознат с историята на Русия, Сталин е вторият генералисимус след Суворов.

Мисля, че краят на двамата „Велики Диктатори” е известен на всеки. Хитлер се самоубива, величието на Сталин е низвергнато от неговите последователи чрез развенчаване на култа към личността. Според мен и в двата случая сработва непознаваем за хората основен магически закон, смисълът на който е, че Природата (Божият свят) изисква синхрон между сила (усилия) и морал. Всяко нарушение на това изискване се наказва. С други думи, духът и кръвта на „употребените” и несправедливо насилени винаги отмъщава. Мисля, че моите хлапашки спомени за това далечно време са с прилична степен на достоверност, тъй като обичам да чета, да разпитвам кого ли не и да анализирам според моите разбирания за справедливост.

Предполагам, че не съм съвсем желано дете, тъй като съм роден в тогавашното военно, недоимочно и напрегнато време. За това по някакъв начин узнава или се досеща едно бездетно семейство, което настоятелно желае да ме усинови. Разбира се, родителите ми категорично им отказват, но те продължават да настояват. Съгласни са даже да ме гледат и без да ме усиновяват, но и по този вариант получават отказ. До сега не са ми ясни техните подбуди, тъй като да усиновят някое друго дете тогава едва ли е проблем. Това го научавам по- късно, когато вече започвам да се интересувам от ставащото около мен. Това семейство винаги, когато минава покрай нас, ме нарича наше дете. С въпросите си защо да как предразполагам родителите ми да разкажат за желанията и намеренията на тези хора спрямо мен.

Моите кандидат усиновители живеят в горната част на селото на около един километър от нас. Притежават за тогавашните времена повече от добра къща. По- възрастни са от моите родители с най- малко 20, а може би и с 30 години. Това не мога да твърдя с точност. Тяхната фамилия е Купьянские. Още преди да се установи съветската власт в Киргизия, т.е. още преди 1922 година, Купьянский е някакъв сътрудник в талаското културно дружество. Неговата съпруга е също от това дружество, където те се запознават и женят. Когато идват на власт болшевиките не ги преследват, а ги използват пак за техни културни цели. По време на моето раждане те са почти пенсионери и добре обезпечени. По- късно стават богати пенсионери според тогавашните времена и представи. За семейство Купьянские се носят тогава легенди, че са магьосници и всякакви други измислици. Предполагам, че това е поради тяхното по-високо интелектуално ниво в сравнение с обкръжаващите ги основно прости и полуграмотни хора.

Следващият показател за мизерията и беднотията по това време е липсата на достатъчна храна и напитки. За напитки да не приказвам, тъй като лимонада може да се намери само в град Талас. За една чаша водка около 150- 200 грама всеки най- добър майстор е готов да работи цял ден. По това време изхранването е проблем и грижа във всяко населено място и на всяко семейство. Затова всяко семейство отглежда някакви животни и основно крави, прасета, кокошки. Тези, които са в съседство с гората и реката развъждат и водоплаващи домашни птици като патици и гъски. Такива животни и птици са отглеждани обикновено от руско говорящото население и от немците. Киргизите и чеченците отглеждат основно овце, кози и също така разни птици. Всеки усърдно обработва предоставения му земеделски участък. Чеченците и другите крадци посягат предимно на колхозното стопанство. Тогава да се краде един от друг не е прието.

Таласката долина се слави с вкусните картофи, ябълки, сливи и вишни. Когато някой успява да закара излишните картофи на пазар в град Джамбул, то на мига се образува опашка за тях и моментално те се изкупуват. Заетостта на хората в колхоза и лесхоза (горско стопанство), в други дейности и производства е задължителна, а заплащането на техния труд е почти нищожно. От друга страна се налагат данъци за всичко, започвайки от мизерните заплати до всяко отглеждано животно и даже птица. Но и това не е всичко. От всяко заклано животно, даже и малко прасенце и агънце, всеки е длъжен да предаде на държавата техните кожи. При неизпълнение на тези изисквания следват жестоки наказания. Ето защо всеки стриктно изпълнява тези страхотни данъчни изисквания, които с пълно право могат да бъдат наречени кожодерство.

Когато вече съм в първи клас започват да ми доверяват да ходя в град Талас да купувам хляб. За сегашната действителност това е съвсем елементарна задача. Тогава не е така. Необходимо е да се върви пеша около четири километра докато се стигне до една от централните хлебарници в град Талас. Вървейки трябва да мина през висящ, а често и люлеещ се мост през бурната река Талас. След това по диагонал по една пътека широка около метър и дълга над един километър пресичам гората и излизам в района на градския стадион. От там вървя вече по цивилизован път, който не е асфалтиран, но е добре утъпкан с чакъл. Пресича се още един мост през рекичката за поливане, а след това покрай язовира и вече съм на една от първите улици в града. До централната хлебарница ми остава още около един километър. Това е първата част от „разходката” за хляб. След това се нареждам на една дълга опашка за хляб. Тази опашка винаги е дълга независимо дали магазинът е зареден с хляб или се очаква следващото зареждане. За чакащите на опашката за хляб няма даже и някаква козирка, поради което те са изложени на преки атмосферни влияния: дъжд, сняг, вятър, горещина или студ. Но това още не е всичко, тъй като трябва да се улучи партида с хляб (черен, полубял и бял), която да е годна за ядене. Често пъти се продава хляб, който е пародия на този основен хранителен продукт. Не зная от какво е правен тогава този хляб, но винаги мирише на нещо кисело и недопечено в средата. Ако партидата съвсем не е подходяща за ядене и започваш да се чудиш да купуваш или да не купуваш, то опашката веднага те изхвърля и трябва да чакаш отново. Разбира се, след успешно пазаруване следва връщане по описания вече път. По това време не съществува автобусна линия между село Ивано- Алексеевка и град Талас. Такава линия се установява когато тръгвам в осми клас.

Друго доказателство за беднотията и мизерията е свързано със зимата и необходимото гориво за отопление. Дървеният материал в Средна Азия в това число и в Таласката долина е голям дефицит. Дърветата се изсичат и използват само за строителство и пак не са достатъчни. Затова много строго се следи и на нарушителите се налагат непосилни глоби. Мизерната доставка на дърва и въглища по железопътния транспорт в град Джамбул е недостъпна за обикновените хора. Доставяното гориво е само за болници и служебни помещения. Ето защо за отопление се използва всичко, което може да гори. За целта се използват клони от овощни дървета, от тополите насаждани покрай земеделските участъци. Изгарят се съвсем пресметливо даже и бодливите храсти и по- едрите треви. Събира се даже и торта от отглежданите животни, която не се използва за наторяване, а за отопление.

Ето как се получава гориво от торта на животните. Някъде в удобно място под формата на квадрат, обикновено между обора и градината се заделят няколко квадратни метра. На това място през цялата година се трупа тор от животните. Най- малко един път седмично натрупаната тор се улива с вода. Това способства за по- хомогенно слягане и гниене. През цялото време се следи купчината с тор да върви нагоре в определена форма. През лятото през месец юни или юли улегналата купчина с тор се насича с мотика във вид на тухли, които се подреждат някъде за сушене. Остатъците от торта, които се разпиляват при насичането, се събират на една съседна купчина. Тази купчина се улива с вода и се притъпква с гумени ботуши в специални дървени калъпи, поставени върху широка дъска. Тези дървени калъпи много приличат на калъпи, с които се формират тухли от глина. След натъпкване с тор всеки калъп се освобождава за сушене. Освобождаването става много лесно с обръщане и леко разклащане на дървения калъп, дъсчиците на който в долната му част са по- широки в сравнение с горната му част. Изсъхналите торови тухли са високо калорично гориво, което изгаря много бавно с отделяне на много мека и приятна топлина. По аналогичен начин в северните блатисти райони на Русия и в Белорусия насичат торф, който след изсъхване също се ползва за отопление.

Мисля, че тези мои хлапашки спомени за беднотия и мизерия дават представа за тогавашната социална действителност. За политическата действителност е характерно, че цялата власт по това време е концентрирана в ръцете на една личност, която е Йосиф Сталин. Не зная някъде и някога от управляващите някой (крал цар, император) да разполага с такава неограничена власт. Тази власт и величие тогава, според мен, тръгва да оспорва властта, величието и силата на Природата (Господ Бог). Вероятно тогава Господ Бог се развесели и показа кой решава последен..

През 1953 година Йосиф Сталин получи инсулт и почина. Това е официалната версия, която е не съвсем прозрачна и затова, лично за мен, е неубедителна. Но смъртта на „вожда” на народите е факт, който всеки възприема по своему. Помня тъгата на хорските лица, която даже с моя детски акъл усещам, че не е искрена, а по- скоро е лицемерна. Всеки се надява на промяна, която да донесе нещо по- човешко, по- справедливо, по- природосъобразно. Тези очаквания се оправдават само частично, което се доказва от последвалите исторически събития, които оказват влияние върху моята съдба.