Последната Битка

31
Изправяйки се, забелязах същите три камъка по дръжката на меча си, а също и на раменете си.
"Отсега нататък тези камъни са твои. Никой не може да ти ги отнеме, нито пък можеш да ги изгубиш", каза орелът.
"Та аз дори не успях да се сдобия напълно със знанието на третия от тях", възразих аз.
"Единствено Христос може да премине до края това изпитание", беше отговорът. "Ти се справи добре. Сега е време да продължиш".
"Накъде да тръгна?", попитах аз.
"Ти сам трябва да избереш посоката, но тъй като времето е кратко ти препоръчвам да побързаш, за да стигнеш навреме до върха". След тези думи орелът бързо се отдалечи. Беше очевидно, че е твърде зает.
В същия момент аз се сетих за вратите и се запътих към онези, които ме бяха привлекли най- силно. Каква беше изненадата ми, когато открих, че те не ме привличат повече.
"Сякаш нещо се е променило", отбелязах на глас.
"Ти се промени", отговори хор от ангели. Обърнах се да ги видя и бях изумен от огромната промяна в тях. Лицата им бяха изгубили невинния си вид и сега бяха по- царствени и мъдри. Знаех че промяната в тях съответстваше на тази в мен, но сега вече се чувствах неудобно дори да помисля за себе си.
"Нуждая се от съвета ти", обърнах се с молба към водача на ангелите.
"Слушай сърцето си", отговори той, "понеже истините, които придоби, сега пребъдват в него".
"Никога не съм можел да се доверявам на сърцето си", отговорих аз."То е подвластно на толкова много противоречия. Аз самият съм податлив на много заблуди, егоистични амбиции и химери. Трудно ми е дори да чуя, когато Господ ми говори ".
"Господине, не мисля, че ще имаш същия проблем сега, след като червеният камък е вече в сърцето ти", заяви водачът напълно убедено.
Опрях гръб до стената, мислейки, че точно когато най-много се нуждаех от присъствието на орела, от него нямаше и следа. Ако беше тук, той можеше да ми помогне с избора на правилната врата, понеже познаваше добре това място. Не бях уверен, че орелът щеше да се върне повече тук и беше редно аз да взема решението.
Всичко, за което можех да се сетя, беше свързано с ужасната врата. Изпълнен с любопитство, реших да отида и да я видя. Първият път, когато видях вратата бях се отдръпнал толкова бързо, че не успях да прочета написаното име.
Приближавайки се до нея, усетих вълна на страх да се надигна в мен. Все пак не бях толкова уплашен, колкото първия път. За разлика от другите врати тук беше много тъмно. Наложи се да се доближа почти до самата врата, за да мога да видя написаната истина, която тя представляваше. Прочетох с лека изненада "ХРИСТОВОТО
СЪДИЛИЩЕ". Защо тази истина всява такъв голям страх?", попитах аз. Знаех, че ангелите не бяха в състояние да ми отговорят. Колкото повече гледах тази врата, толкова повече се убеждавах, че трябва да мина през нея.
"Причините да всява страх са много", дочу се добре познат глас. Обръщайки се, видях орела.
"Толкова се радвам, че отново си тук", извиках радостно аз. "Лош избор ли направих?"
"Не. Ти направи най-добрия избор. Тази врата е най-прекият път до върха на планината. Тя е страшна, защото е източникът на най-големия страх във Вселената -
Страхът от Господа. Най- голямата мъдрост, която човек може да придобие в този или в идния живот, е скрита зад тази врата, но само малцина минават през нея".

32
"Но защо е толкова тъмна?", попитах аз.
"Светлината на всяка врата отговаря на вниманието, което църквата обръща за истината скрита там. Истината зад тази врата винаги е била пренебрегвана най-много.
Независимо от това тя остава най-важната. Ще разбереш напълно какво ти говоря едва когато влезеш през нея. Единствено влезлите през нея ще бъдат удостоени с най- голямата власт, която може да се повери на човешките чада. Когато видиш Исус
Христос да стои на този трон и ти ще можеш да седнеш до Него".
"Значи ли това, че ако отдаваме повече внимание на истината зад тази врата, тя няма да бъде толкова тъмна и страшна?", попитах аз.
"Точно така. Ако човеците познаваха славата, откриваща се зад нея, тя щеше да бъде една от най-бляскавите", каза тъжно орелът. "Независимо от това обаче, тя си остава най-трудната. Бях изпратен да те окуража, понеже скоро ще се нуждаеш от това.
Ще станеш свидетел на велика слава, но същевременно ще преживееш голяма скръб.
Искам да знаеш, че понеже избра по- трудния път сега, по-късно ще ти бъде по-лесно.
Понеже пожела да се изправиш срещу тази истина, по-късно няма да пострадаш от загуба.
Повечето хора искат да познават само Божията любов, но не и Неговата строгост. Ако не прегърнеш и двете, ти винаги ще си склонен към заблуда, и ще си в опасност да отпаднеш от Божията благодат."
"Знам, че нямаше сега да съм тук, ако не бях прекарал достатъчно време при червения камък. Как съм могъл винаги да предпочитам лесния път, когато това е в такъв противовес с Божията природа?", запитах аз.
"Сега, след като си избрал, не губи повече време, а продължавай напред. Часът на предстоящата битка е наближил и ти трябва да заемеш мястото си на фронтовата линия".
Докато гледах орела и великата решителност в погледа му, увереността ми нарасна. Накрая се обърнах към вратата.
Четвърта част
ВЕЛИКИЯТ ПРЕСТОЛ
Хвърлих последен поглед към огромната стая във вътрешността на планината.
Славата на скъпоценните камъни и съкровищата, които представляваха истините за
Спасението, бе поразителна. Изглеждаше ми невъзможно някой да проумее красотата им или да ги изброи. Не можех да си представя, че е възможно някоя друга стая с други велики истини на вярата да бъде по-славна от тази. Едва сега разбрах защо толкова много християни не искаха да напуснат това място. Те просто се удоволстваха да се възхищават на основните доктрини на вярата. Спокойно можех да прекарам вечността тук без да се отегча дори за миг.
Орелът, който стоеше до мен, почти извика: "Трябва да продължиш напред!".
После допълни по-спокойно: "Няма по-голям мир и сигурност от това да пребъдваш в
Господното спасение. Именно за това ти бе доведен тук, понеже знанието, което придоби, ще ти бъде необходимо в бъдеще. Но сега е време да продължиш".
Това, което орелът каза, докосна нещо вътре в мен. Помислих си за смелите воини, които водеха битка от това първо ниво, наречено Спасение. Независимо, че се биеха толкова добре и освободиха толкова много пленници, немалко от тях бяха тежко

33 ранени. Съвсем не изглеждаше така, сякаш те са намерили тук мира и безопасността.
Тогава орелът прекъсна мислите ми, сякаш ги четеше.
"Божието определение за мир и безопасност е по-различно от нашето. Да бъдеш ранен в битката е голяма чест. Също както ние биваме изцелени чрез Господните рани, така и чрез нашите рани Бог ни дава властта да изцеляваме. В самото място, където врагът ни е наранил, бъде изцелено, ние получаваме силата да изцеляваме други наранени като нас. Изцелението бе основната част от Господното служение, но то е неразделна част от нашето служение. Това е една от причините поради които Господ допуска нещастия в живота на Неговите люде. По този начин те се изпълват със състрадание към другите, а именно чрез него се проявява силата за изцеление. Ето защо когато някой поставяше под въпрос авторитета на апостол Павел, той се позоваваше на страданията и бичуването, което бе претърпял за Христа. Всяка рана, всяко нещастие, което ни сполети, могат да се обърнат във власт да вършим добро. Всяко бичуване, което апостолът понесе допринесе за спасението на другите. Всяка рана, която воините получават, ще допринесе за спасението, изцелението или възстановяването на други.
"Думите на орела бяха много насърчителни. Мястото, на което стоях всред славата на съкровищата на спасението, правеше тази истина още по-ясна и дълбока. Исках да се изправя на върха на планината и да извикам към всички, които все още воюваха, за да ги насърча с нея. Тогава орелът продължи: "Има още една причина, поради която
Господ допуска да бъдем наранени. Там, където няма истинска опасност няма и истински кураж. Господ обеща на Исус Навин, че ще воюва заедно с него за Обещаната земя, но в същото време постоянно му напомняше, че не трябва да се страхува, а да се облече със сила и дързост. Причината беше, че той наистина трябваше да се бие в битките го очакваха истински опасности. Това е начинът, по който Бог установява тези, които са достойни да влязат в обещанията Му.
Погледнах стария орел и за пръв път забелязах белезите между начупените му и раздърпани пера. Въпреки това белезите не го загрозяваха, защото бяха покрити със златна сплав от пера и плът. Тогава осъзнах, че точно това злато излъчваше славата, обгърнала орела, и го правеше тъй величествен.
"Защо не забелязах това преди?", попитах аз.
"Докато не погледнеш и не оцениш дълбочината на съкровищата на спасението, ти не би могъл да видиш славата, която произлиза от страданието заради евангелието.
Когато обаче я видиш, ти ще си готов за изпитанията, които ще освободят най-висшите нива на духовна власт в живота ти. Тези белези представляват славата, която никога няма да премине. Ето защо Господ и на небето все още носи раните, които получи, докато страдаше за нас. Там ще можем да ги видим, както и на всичките Му избраници, които са ги получили заради Него. В небето това са ордените на славата. Всички, които ги носят, обичат Бога и Неговата истина повече от собствения си живот. Те са онези, които следват Агнето, където и да отиде. Те са готови да пострадат заради истината, правдата и спасението на другите. Истинските пастири на Неговите люде, които имат неподправена духовна власт, трябва първо да докажат посвещението си."
Погледнах водача на групата ангели, които ме следваха. Никога досега не бях виждал някой ангел да се вълнува, но без съмнение тези думи докоснаха дълбоко, както водача, така и останалите ангели. Дори ми се стори, че ще заплачат. Тогава водачът им заговори:
"От сътворението на света досега сме били свидетели на много чудеса. Но най- голямото чудо за нас е страданието, което хората приемат доброволно заради Господа и заради ближните си. Ние също понякога трябва да воюваме и също да страдаме, но обитаваме място на такава светлина и слава, че лесно понасяме всичко. Но когато мъже и жени, които обитават в такава тъмнина, сред толкова оскъдна подкрепа, които не

34 могат да съзрат славата, а само се надяват на нея, избират да страдат за тази надежда, пробляснала неясно в сърцата им, тогава дори и най-могъщите ангели падат на колене и с радост служат на наследниците на спасението. Отначало не разбирахме защо Отец постанови, че хората трябва да ходят чрез вяра, без да виждат действителността и славното духовно царство и то понасяйки такава съпротива. Но сега разбираме, че чрез тези страдания те доказват, че са достойни да получат огромната власт, като членове на
Божието домочадие. Сега ходенето чрез вяра е най-великото чудо за нас в небето.
Онези, които преминат това изпитание, са достойни да седнат с Агнето на Неговия престол, тъй като Той ги е направил достойни, а те са доказали любовта си."
Тогава орелът се намеси и каза:"Смелостта е проява на вяра. Господ никога не е обещавал, че пътят Му ще бъде лесен, но ни увери, че ще си заслужава. Смелостта на воините от нивото на Спасението накара ангелите да оценят това, което Бог изработи в лицето на пропадналата човешка раса. Те получиха раните си по време на най- яростната атака, заобиколени от тъмнината, когато истината сякаш търпеше поражение, както направи нашият Господ на кръста. Въпреки това, тези верни християни не се предадоха и не спряха да се бият. Отново съжалих, че не бях останал на нивото
Спасение, за да воювам заедно с тези смели воини. Орелът отново разбра мислите ми и ме прекъсна.
"Като се изкачи на планината, ти също прояви вяра и мъдрост, а това освобождава власт. Твоята вяра освободи много души и така те успяваха да се доберат до планината и до спасението. Ти също получи рани, но властта ти в царството идва по- скоро от делата на вяра, отколкото от преживяното страдание. Тъй като ти бе верен в малкото, сега ще ти бъде оказана огромната чест да се върнеш и да пострадаш, за да бъдеш поставен над много повече. Но помни, че всички ние работим заедно за една и съща цел без значение дали градим или страдаме. Ако продължиш, тези стаи ще се изпълнят с много повече хора, което ще донесе огромна радост в небето. Ти си бил призван да се изкачваш и да съграждаш, но ако си верен в това, по-късно ще получиш привилегията и да пострадаш."
Отново погледнах към тъмната и застрашителна врата, на която беше написано:
"ХРИСТОВОТО СЪДИЛИЩЕ". Всеки път, когато отправях поглед към съкровищата на Спасението, топлина и мир изпълваха душата ми. Но когато погледнех към тази врата, бях обхващан от страх и несигурност. Всяка клетка от тялото ми желаеше да остане в тази стая. Орелът отново проговори, отвръщайки на мислите ми. Той каза:
"Всеки път, когато се готвиш да отвориш вратата към някоя истина, ще се чувстваш по същия начин. Ти беше изпълнен с противоречия и съмнения дори преди да влезеш в стаята със съкровищата на Спасението. Тези страхове са резултат от грехопадението. Това са плодовете на Дървото за познаване Доброто и Злото. Знанието, което придобихме от него, ни направи егоисти и несигурни в себе си. Знанието за доброто и злото прави истинското знание за Бога да изглежда страшно, а всъщност всяка Негова истина води до все по-голям мир и безопасност.
Човек трябва да предпочита Божиите присъди, понеже всичките Му пътища са справедливи".
Благодарение на всичко преживяно дотук най-после проумях, че често пътят, който изглежда най-прав, е най-безплодният, а в някои случаи е и най-трагичният. През цялото ми пътуване пътят който е изглеждал пълен с рискове, винаги е извеждал към най-голямата награда. Но все пак решението да продължа по него всеки път ставаше все по-трудно, тъй като рисковете изглеждаха все по-големи. Започнах да съчувствам на онези, които в определен момент спираха пътешествието си и отказваха да продължат, макар че по-добре от всякога знаех, че това е грешка. Единственият начин да си в истинска безопасност е да не спираш да напредваш към измерения, в които е

35 нужна още повече вяра, което означава по-голяма зависимост от Господа.
"Наистина, за да ходиш в по-високите области на Духа, се изисква по-голяма вяра", каза орелът. "Господ ни даде ключа към Своето Царство, когато каза:"Който иска да спаси живота си ще го изгуби, но който пожелае да го изгуби заради Мен, ще го спечели. "Само тези думи са достатъчни да те задържат на пътя към върха. Те могат да ти осигурят победата в предстоящата битка. Ще ти помогнат също да устоиш преди
Христовото съдилище ".
Знаех, че е време да продължа. Реших никога да не забравям славната стая и съкровищата на Спасението. В същото време бях убеден, че вече е време да ги оставя зад себе си. Трябваше да продължа. Обърнах се и с целия кураж, който можех да събера, отворих вратата към Христовото съдилище и пристъпих. Ангелите, които бяха определени да ми служат, се наредиха около вратата, но не минаха през нея.
"Какво става? Няма ли да ме придружите?", извиках аз.
"Ние не можем да дойдем там, където отиваш сега. Ти трябва да си сам. Ние ще те чакаме от другата страна".
Без да отговоря нито дума, аз се обърнах и побързах да продължа преди да съм се отказал. По някакъв начин разбирах, че не бива да разчитам за сигурността си на тази група ангели. Докато напредвах в тъмнината, чух последните думи на орела: "След това преживяване ти няма да уповаваш на никой друг, дори и на себе си, но само на
Господа.
Намирах се в най-ужасната тъмнина, която някога бях преживявал. Всяка стъпка напред ми струваше огромна борба със страха . За момент дори си помислих, че съм слязъл в самия ад. Накрая реших да се върна обратно, но когато се обърнах, не можах да видя пътя, по който бях дошъл. Очевидно вратата бе затворена и тъмнината не ми позволяваше да видя каквото и да е. Започнах да си мисля, че всичко, казано от орлите и ангелите, е било една добре скроена клопка, която да ме впримчи в този ад. Чувствах се измамен!
Извиках към Господа да ми прости и помогне. Веднага Го видях на кръста, точно както когато бях положил ръце на червения камък в стаята, която току-що напуснах. И отново видях тъмнината в душата Му, когато Той стоеше сам, понесъл греха на света. Тогава, в онази стая, виждах тъмнина и то ужасна, но сега същото това преживяване засия в мрака. Реших, че трябва да продължа като съсредоточа ума си върху Него. Тръгнах напред и с всяка стъпка усещах как мирът в сърцето ми нараства и става по-лесно да продължавам.
Скоро дори не забелязвах тъмнината и вече не ми беше студено. Успях да съзра една мъждива светлинка. Не след дълго тя стана толкова ярка и славна, че за миг помислих, че влизам в небето. С всяка следваща стъпка славата ставаше все по-голяма и по-голяма. Чудех се как е възможно нещо толкова прекрасно да започва толкова отблъскващо и мрачно. Сега вече се наслаждавах на всяка следваща крачка.
Не след дълго пътят ме доведе до огромна зала. Тя беше толкова голяма, че земята сякаш изглеждаше малка, за да я побере. Бях сигурен, че красотата й не бе спохождала никой архитектски ум. Тя надвишаваше по хубост дори градината и стаята със съкровищата на спасението. В този момент бях толкова завладян от радостта и красотата, колкото преди минути се чувствах завладян от тъмнината и страха. Тогава осъзнах, че всеки път, когато преживявам голяма болка или тъмнина в душата си, след тях идва едно по-велико откровение на слава и мир.
В дъното на залата бе Източникът на славата, която струеше и от всичко останало. Знаех, че това е Самият Господ и макар че досега Го бях виждал неведнъж, вървейки към Него изпитах някакъв страх. Но това бе свят страх, който още повече засилваше чувството на мир и огромна радост. Знаех, че при Христовото Съдилище ще

36 преживея по-голяма сигурност от където и да било другаде, но същевременно то бе източник на един по-голям, ала по-чист страх. Не забелязах колко голямо е разстоянието до престола Му. Беше тъй прекрасно просто да вървя тук, че бих го правил и хиляда години. От човешка гледна точка времето, необходимо за да достигна престола се равняваше на много дни или може би години. Тук обаче земното време нямаше никакво значение.
Погледът ми бе устремен към Господната слава дотолкова, щото измина много време преди да забележа множествата от хора от лявата ми страна. Те бяха наредени в редици. От дясната ми страна имаше също много хора, но те бяха толкова отдалечени от мен, че не ги видях, до- като не стигнах трона. Изумлението, което изпитах, когато ги погледнах, ме принуди да спра. Външният им вид бе внушителен и царствен. Не можех да откъсна поглед от тях. Никога преди не бях виждал такава увереност и спокойствие да красят някое човешко лице. Красотата им надминаваше всякакви човешки думи. Когато се обърнах към хората, стоящи близо до мен, те ме поздравиха с поклон сякаш ме познаваха.
"Нима знаете кой съм аз?", попитах, изненадан от собствената си смелост да задам такъв въпрос.
"Ти си един от светиите, участващи в последната битка", отговори един мъж, стоящ недалеч от мен. "Всички тук познават както теб, така и останалите, които се бият в Божията армия по лицето на земята. Ние сме светиите, които са служили на Господа в поколенията преди теб. Ние сме големият облак от свидетели, на които е било дадено правото да наблюдават последната битка. Ние познаваме всеки от вас и виждаме всичко, което правите".
В този момент забелязах познат човек от земния си живот. Той беше верен християнин, за когото обаче мислех, че не е направил нищо значимо. На земята имаше толкова невзрачна външност, че това го правеше много затворен и срамежлив. Сега, когато го видях, той все още имаше същите черти, но от него се излъчваше красота, несравнима с тази, на което и да е друго човешко същество. Той се приближи към мен с такава увереност и достойнство, каквато никога не бях виждал в него преди.
"Небето е далеч по-прекрасно, отколкото си представяхме на земята", започна той. "Тази зала е едва прагът на обширното и славно царство, което далеч надхвърля човешката способност да го проумее. Също така е истина, че втората смърт е много по- ужасна, отколкото си представяхме. Небето и адът също са различни от това, което очаквахме. Ако видяното тук ми бе известно на земята, бих живял по друг начин. Ти си невероятно благословен ,че идваш тук още по време на земния си живот", каза той като гледаше облеклото ми.
Тогава и аз се погледнах. Все още бях облечен със старата мантия на
Смирението и под нея с Божието всеоръжие. Почувствах се толкова нечист и недодялан пред тези, които блестяха с такава слава. За момент си помислих, че ще имам сериозен проблем, ако се появя пред Господа в този си вид. Също като орела и този мой познат можеше да чете мислите ми. Той отговори:
"Всеки, който дойде тук и е облечен с мантията, няма от какво да се страхува, понеже тя е най- високият ранг на почит в Царството. Ето защо всички, покрай които мина, ти се поклониха".
"Не видях никой да ми се покланя", отговорих аз малко объркан."Всъщност дори не забелязах досега, че има хора."
"Това не е нещо нередно", продължи той. "Тук ние си отдаваме почит един на друг. Ангелите ни служат дори тук, но единствено Бог и Неговият Син са достойни да приемат хваление. Има голяма разлика между това да почиташ някого с любов и да му се покланяш. Ако разбирахме това на земята, щяхме да се отнасяме с другите по много

37 по-различен начин. Но едва тук, в светлината на Неговата слава, сме в състояние изцяло да възприемем и разберем другите, както и правилно да се отнасяме към тях."
Все още се чувствах неудобно. Полагах сили, за да не се преклоня пред тези славни създания и в същото време изпитвах желание да се скрия от тях, понеже се чувствах толкова незначителен. Тогава осъзнах, че мислите, които имах в момента, бяха също толкова глупави и неуместни, като тези на земята. Разликата се състоеше единствено в това, че тук те бяха известни на всички. Присъствието на толкова чисти и възхитителни създания ме накара да се почувствам омърсен и глупав. Моят стар познат откликна на мислите ми.
"Ние сме облечени в нетленните си тела, а ти все още не си. Умовете ни вече не са ограничени от греха. Ето защо ние сме в състояние да схващаме много повече неща, отколкото може да проумее даже най-великият земен мислител. Същевременно способността ни да разбираме ще нараства през цялата вечност. Това е необходимо, за да познаем Отец и да разберем славата на Неговото творение. Земният човешки живот не е достатъчен дори да започнеш да разбираш това което и най-нискостоящите тук знаят, а ние сме точно такива".
"Как е възможно вие да сте най-ниските по ранг?", попитах с недоверие.
"Тук има нещо като аристократичен ред. Наградата, която получаваме за земния си живот, е вечното положение, което ни се дава в небето. Голямото множество, което виждаш, е съставено от така наречените "неразумни девици". На земята ние познавахме
Господа и уповавахме в Неговия кръст за спасение, но не бяхме посветили живота си на
Него. Живеехме за себе си. Не поддържахме съдовете си пълни с маслото на Святия
Дух. Ние имаме вечен живот, но затова пък пропиляхме земния си живот".
Бях наистина изненадан от това, което чух, но в същото време знаех, че е истина.
Тук лъжата не можеше да съществува.
"Неразумните девици скърцаха със зъби във външната тъмница", възразих аз.
"Ние вече минахме оттам. Скръбта, която преживяхме като научихме, че сме пропилели живота си, не можеше да се опише с думи. Тъмнината, която тя носи, може да се проумее единствено от преживелите я. Сравнена със славата на Този, за Когото не сме достойни тъмнината изглежда още по-черна. Между най-ниско поставените в небето няма по-големи глупци от тези, които са вкусили от великото Божие спасение, но живеят за себе си. Да дойдеш тук и да научиш това, което си пропуснал, е най- голямата скръб, която човешката душа може да преживее. Ние сме тези, които страдахме във външната тъмница поради голямото си безумие".
Аз все още не можех да повярвам. "Но вие сте много по-славни и радостни, отколкото съм си представял, че някой може да бъде в небето. Не мога да усетя и следа от мъка във вас, но все пак зная, че тук не е възможно да се лъже. Това ме обърква".
Гледайки ме право в очите, моят познат продължи: "Господ ни обича с любов, която ти все още не можеш да проумееш. Аз вече вкусих от голямата душевна скръб и угризения на съвестта при срещата ми с Христос пред Неговия трон. Независимо, че тук ние не мерим времето като вас, имах чувството, че престоях в Христовото съдилище толкова, колкото трая живота ми на земята. Всичките ми грехове и безразсъдство, от които не бях се покаял, преминаха както пред моите, така и пред очите на всички присъстващи тук. Ти не можеш да проумееш тази скръб, докато не я преживееш. Независимо, че стоях пред Господната слава, имах чувството, че се намирам в дъното на ада. Бог остана мълчалив, докато не бе открит и последният непростен грях, който бях извършил. Когато се покаях и помолих за милостта, която
Той изработи на кръста за мен, Исус изтри всяка моя сълза и отне от мен тъмнината на скръбта. Вече не изпитвам онази горчивина, която познах, когато застанах пред Него, но все още я помня. Единствено тук е възможно да помниш такива неща, без да

38 продължаваш да чувстваш болка от тях. Хиляди години живот по лицето на земята не могат да се сравнят и с един миг, прекаран в най-ниската част на небето. Скръбта, която изпитах заради безумието си, се обърна в радост и знам, че ще остане с мен завинаги, независимо от мястото което заемам тук".
Замислих се отново за съкровищата на Спасението. Като че ли всичко, което току що чух, по някакъв начин ми бе открито чрез тях. Всяка стъпка, която бях предприел по пътя към върха или навътре в планината, разкриваше, че Неговите пътища са по-страшни и по-прекрасни, отколкото съм си представял.
Гледайки ме съсредоточено, моят познат каза: "Ти не си тук само за да разбираш, а и за да преживееш и да бъдеш променен. Следващият ранг тук е далеч по- велик от този, който ние имаме. Всяко следващо ниво тук е много по-велико от предходното. Не само, че хората там имат още по- славни духовни тела, но те са по- близо и до Господния трон, откъдето идва цялата тази слава. Въпреки това, вече не чувствам скръбта от неуспехите си. Аз действително не заслужавам нищо повече. Аз съм тук единствено поради Божията благодат и съм извънредно благодарен за това което ми е било дадено. Бог заслужава да бъде обичан. Сега бих могъл да върша много други чудни неща в някоя небесна област, но предпочитам да стоя тук и просто да се наслаждавам на Неговата слава, та дори и от толкова далеч".
В следващия момент усетих как вниманието на моя познат бе привлечено от нещо друго. Той добави: "Всички обитатели на небето са се събрали сега в тази зала, за да видят откриването на великата Божия тайна и онези от вас, които ще участват в последната битка".
"Можеш ли да Го видиш оттук?", попитах. "Аз виждам Неговата слава, но не и
Него".
"Мога да виждам много по-добре от теб", отговори той. "Да, аз мога да Го видя.
Също така мога да видя всичко, което прави. Мога и да чуя всичко което казва. Оттук мога да наблюдавам и земята. Бог даде на всички ни тази способност. Ние сме големият облак от свидетели, които ви наблюдават", повтори той.
След тези думи моят познат се поклони и се върна в редиците. Отново тръгнах напред, като се опитвах да проумея всичко, което ми беше казал. Поглеждайки отново към множеството, наречено от него "неразумните девици", онези, които бяха пропилели живота си, аз си представих за момент как някой от тях се появява на човеците. Бях напълно убеден, че щяха да го сметнат за бог, докато тук той заемаше най-ниския ранг в небето!
На свой ред започнах да мисля за времето, което бях пропилял. Мисълта беше толкова непоносима, че трябваше да спра. Неочаквано пред мен започнаха да преминават различни случки от земния ми живот. Обхвана ме ужасна скръб заради този мой грях. Аз също бях един от най- големите глупци! Може наистина да бях държал в светилника си повече масло, отколкото някой друг, но сега разбрах колко е глупаво да меря това, което се изисква от мен, според това, което другите правят. Аз също се числях към "неразумните девици"!
Точно когато си мислех, че ще рухна под тежестта на това ужасно откритие, към мен се приближи един мъж. Познавах го още от земята и го смятах за един от великите
Божии воини. Той дойде, за да ме укрепи. По някакъв начин неговият допир ме съживи.
Поздрави ме топло.
Този мъж се числеше към хората, от които желаех да бъда поучаван. Бяхме се срещали преди но не се разбирахме много добре. Също като много други и аз се бях опитал да се сближа с него, за да се поучавам, но изглежда го бях раздразнил по някакъв начин и накрая той ме помоли да си отида. В продължение на години страдах от вина, че бях пропуснал шанса си поради определена черта на характера си.

39
Независимо, че се бях опитал да забравя това, все още носех тежестта на провала.
Когато видях този мъж, всичко отново изплува на повърхността и ме обзе разочарование. Сега той изглеждаше толкова царствен, че се почувствах още по- отблъскващ и притеснен от окаяното си състояние. Бях толкова засрамен, че направих опит да се скрия. За съжаление нямаше начин да избегна срещата с него. За мое учудване топлината,с която ме посрещна, бе тъй искрена, че скоро се отпуснах. Тук между нас сякаш нямаше никакви бариери. Всъщност любовта, която се излъчваше от него, ме накара почти напълно да забравя за себе си.
"С нетърпение очаквах тази среща", каза той.
"Вие сте очаквали мен? Защо? попитах аз.
"Ти си само един от многото, които очаквам. Едва след като преминах през съдилището на Христос осъзнах, че ти бе един от многото, на които трябваше да помогна и да обуча, но вместо това, те отблъснах".
"Господине", възразих . "За мен щеше да бъде голяма чест да бъда ваш ученик.
Много съм ви благодарен за времето, което ми отделихте, но аз бях толкова арогантен, че заслужих да бъда отблъснат. По-късно осъзнах, че непокорството и гордостта ми ме лишиха от истински духовен баща. Вината не бе ваша, но моя".
"Наистина, ти имаше проблеми с гордостта, но не тя беше причината да бъда обиден от теб. Обидих се, защото се чувствах несигурен, а това ме караше да искам да контролирам всички около мен. Обидих се, защото ти не искаше да приемаш всичко, което казвах, без първо да го изпиташ. Тогава започнах да търся твои грешки, които да оправдаят решението ми да те отстраня. Чувствах че ако не успявам да те контролирам, то по-късно ти най-вероятно щеше да посрамиш мен и моето служение. Виждаш ли, аз ценях служението си повече, отколкото хората, заради които то ми бе поверено. Ето защо отблъснах теб и още много други като теб", каза той.
"Трябва да призная, че понякога си мислех ,че си се превърнал в....",тук спрях, притеснен от това, което щях да изрека.
"И си бил прав", каза той с искреност, непозната на човеците по лицето на земята. На мен ми бе дадена благодатта да бъда духовен баща, но аз не бях добър баща.
Всички деца са бунтовници до известна степен. Те са егоисти и считат, че светът се върти около тях. Ето защо се нуждаят от родители, които да ги възпитат. Почти всяко дете се случва да посрами семейството си, но въпреки това си остава част от семейството . Аз отблъснах много от Божиите деца, които ми бяха поверени. Не се погрижих за тяхното безопасно израстване. Провалих се и с много от онези, които останаха при мен. Повечето от тях пострадаха и получиха ужасни и ненужни рани, а аз бих могъл да предотвратя това. Сега много от тях са пленници на врага. Докато бях на земята изградих огромна организация, а имах и значително влияние в църквата, но сега осъзнавам, че най-големият дар, който Бог ми бе поверил, бяха всички изпратени ми за обучение, много от които отблъснах! Ако не бях толкова себецентричен и загрижен за собствената си репутация, сега щях да съм цар тук. Бях призван да седя на един от най- високите тронове в небето. Към небесната ми "сметка" можеха да се прибавят всички твои добри дела. Вместо това се отдадох на неща, които имат съвсем малка вечна стойност.
"Това, което ти постигна, бе поразително", прекъснах го аз.
"Това, което изглежда добро на земята, тук има съвсем различна стойност. Това, което на земята би те довело до царски трон, тук често е пречка да го получиш. Това, което би те направило цар тук, е нищожно и презряно на земята. Аз не успях да се възползвам от някои от най-големите изпитания и възможности, които ми бяха дадени на земята. Една от тях бе ти. Затова те моля да ми простиш.
"Прощавам ти, разбира се",казах притеснен,"но аз също се нуждая от твоята

40 прошка. Все още мисля, че именно непохватността ми и бунтът станаха пречка за нашето по-нататъшно общение.
Всъщност аз също не съм допускал много хора да се сближат с мен и все по същите причини поради които ти ме отблъсна".
"Ти наистина не беше съвършен. Бях установил правилно някои от твоите проблеми, но това никога не може да бъде повод да отблъснеш някого", отговори той.
"Господ не отхвърли света когато видя неговите недостатъци. Той не отблъсна и мен, като видя греха ми. Вместо това Той даде живота си за нас. Винаги по-великият е този, който трябва да даде живота си за по-низшите. Аз бях по-зрял от теб. Беше ми дадена по-голяма власт, но въпреки това станах като една от козите в притчата. Отблъсквайки теб и другите, които Бог ми изпрати, аз всъщност отблъснах Господа".
Думите му се забиваха дълбоко в сърцето ми. Бях се провинил в същото, за което той се покайваше. През съзнанието ми започнаха да преминават образите на всички ония мъже и жени които бях подминавал, тъй като смятахме не заслужават моето време. Прииска ми се да се върна на земята и да ги събера около себе си! Мъката, която почувствах, далеч надминаваше болката за пропиляното време. Осъзнах, че бях пропилял и хора! Сега много от тях бяха пленници на врага наранени и пленени по време на битката на планината. Тя цялата се водеше заради хора и в същото време именно хората често бяха пренебрегвани и смятани за маловажни. Ние сме по- склонни да защитаваме истините, дадени за хората, отколкото самите хора. Често се сражаваме за служения, докато в същото време прегазваме хората, заради които те са дадени.
"Много хора мислят за мен като за духовен водач, а всъщност аз съм най- малкият от светиите",изрекох мислите си на глас.
"Разбирам как се чувстваш", отбеляза един друг Божи служител. В него разпознах човека когото считах за един от най-великите християнски лидери на всички времена.
"Към края на живота си Павел каза, че е най-малкият от светиите. А малко преди да умре той дори нарече себе си най-големия грешник". Ако не бе научил тази истина по време на земния си живот, той също щеше да бъде считан за най-малкият от светиите. Но тъй като научи това още на земята, сега е един от светиите, стоящи най- близо до Господа. Този му ранг е валиден през цялата вечност".
Това, че видях този мъж всред "неразумните девици",бе най-голямата изненада поднесена ми досега."Не мога да повярвам, че ти също си един от неразумните, които са пропилели земния си живот! Защо си тук?"
"Аз съм тук, понеже допуснах един от най-големите грехове за човек, на когото е било поверено славното Евангелие на нашия Спасител. Докато отначало апостол
Павел считаше себе си за равностоен на останалите апостоли, по-късно той нарече себе си "най-големият грешник". Аз направих точно обратното. Започнах християнския си път с мисълта, че съм най-големият грешник, спасен по благодат, но го завърших с убеждението, че съм един от най-великите апостоли. И аз като нашия приятел тук започнах да атакувам всеки, който не виждаше нещата така, както аз ги виждах, но бях воден по-скоро от гордост, а не от несигурност. Лишавах онези които ме следваха, от техните призвания, та дори и от индивидуалността им, като ги карах да станат като мен.
Никой около мен не беше свободен да бъде това, което е. Никой не смееше да изрази несъгласие, понеже бих го направил на нищо. Мислех си, че като правя другите хора по- малки, аз ще стана по-голям. Мислех си, че едва ли не трябва да играя ролята на
Святия Дух за всички хора. Отвън служението ми изглеждаше като една добре функционираща машина, където има пълно единство и царува съвършен ред, но това беше редът на концентрационния лагер. Аз взех Господните деца и направих от тях роботи по мой образ и подобие, вместо по Неговия. Стигнах дотам, че накрая вече дори

41 не служех на Господа, а на идола, който си бях направил. Към края на живота си станах всъщност враг на истинското Евангелие, що се отнася до делата ми, независимо че поученията и книгите ми несъмнено изглеждаха безукорно библейски".
Това, което чух от този човек, бе толкова поразително, че се зачудих дали всяка среща, която ми предстои, нямаше да бъде още по-изненадваща от предишната.
"Ако това, че си станал враг на евангелието, е истина, как тогава си тук?", попитах учуден.
"Чрез Божията благодат. Всъщност аз уповавах в кръста за собственото си спасение независимо че като водех хората към себе си, а не към Бога, аз всъщност ги държах настрана от Него. Въпреки това, Господ остава верен към нас, дори когато ние сме неверни. Също така именно благодарение на Неговата благодат, Той ме прибра тук по-рано, отколкото трябваше, за да могат децата Му, които ми бяха поверени, да Го намерят и познаят".
Едва ли имаше нещо по-потресаващо от истината за този човек. Това, което бях чел за него, ми бе дало съвсем различна представа. Виждайки какво става в сърцето ми, мъжът продължи:
"Книгата, в която Бог записва случващото се по земята, е съвсем различна от земните исторически книги. Ти вече имаш някаква, макар и смътна, представа за това, но все още не разбираш колко огромна е разликата. Земните исторически книги преминават, но това, което се записва тук, остава завинаги. Ако можеш да се радваш за това, което се записва относно твоя живот в небето, ти наистина си блажен. Човешката история винаги ще бъде неясна и дори погрешна, понеже хората гледат като през зацапано стъкло.
"А как стана така че толкова много църковни водачи те величаеха?",запитах аз, тъй като все още ми беше трудно да възприема чутото.
"Малко, даже твърде малко са християните, които имат истинската дарба на разпознаване. Без нея е невъзможно прецизно да различиш истината, независимо дали човек живее в настоящето или в миналото. Това е трудно дори и с нея. Докато човек не дойде тук и не бъде напълно разкрит, той ще продължава да съди другите според изкривените си предразсъдъци, били те положителни или не. Ето защо Бог ни предупреди да не съдим преждевременно. Докато не дойдем тук, ние не можем истински да познаем какво има в сърцето на другия човек, независимо дали делата им са добри или зли. Понякога дори и в най-злите хора е имало добри мотиви и зли мотиви дори и в най- добрите. Единствено тук човеците могат да бъдат съдени правилно според делата и мотивите които стоят зад тях".
"Как мислиш, след като се върна на земята, ще мога ли правилно да разпознавам историята след като вече съм бил тук?"
"Ти си тук, понеже помоли Бог да те съди строго и да те поправи, за да можеш да
Му служиш съвършено. Това беше едно от най-мъдрите неща, които някога си искал от
Господа. Мъдрите изпитват сами себе си, за да не бъдат съдени. А онези, които са още по-мъдри, молят Господа Той да ги съди, защото съзнават, че не могат дори сами себе си да съдят правилно. След като веднъж си бил тук, ти ще си отидеш с много по-голяма мъдрост и способност за разпознаване, но докато си на земята, ти винаги ще виждаш замъглено до някаква степен. Преживяното тук, ще ти помогне да разбираш хората по- добре, но едва след като дойдеш тук отново ще можеш да ги познаваш съвършено.
Когато си отидеш оттук, ти ще се впечатляваш повече от това колко малко разбираш хората, а не от това колко добре ги познаваш. Това се отнася в същата степен и за човешкия вариант на историята. На мен ми беше позволено да ти кажа всички тези неща, понеже на земята съм бил нещо като твой духовен баща чрез своите писания и узнаването истината за мен ще ти помогне", завърши великият Реформатор.

42
Тогава напред пристъпи една жена, която не познавах. Красотата и изяществото й бяха изумителни и все пак тя не изглеждаше чувствена или пък съблазнителна.
"Аз бях негова съпруга на земята", започна тя. "Повечето от това, което знаеш за него всъщност идваше от мен. Ето защо това, което ще ти кажа, се отнася не само за него, но и за нас. Възможно е да реформираш църквата без да си реформирал собствената си душа. Възможно е да направляваш хода на човешката история и въпреки това да не вършиш волята на Отца, нито да прославяш Неговия Син. Ако човек си постави за цел да остави следа в човешката история, той може да постигне това, но един ден постиженията му ще изчезнат така, както се разсейва димът".
"Но резултатът от служението ви повлия изключително на всяко поколение след вас", възразих аз. "Представям си колко по-мрачен щеше да е светът без това, което вие извършихте".
"Това е така, но е възможно да спечелиш целия свят и пак да изгубиш собствената си душа. Човек е в състояние да повлияе на света и да изпълни истинските и вечни Божии намерения само ако опази душата си абсолютно чиста. Моят съпруг "предаде" душата си да върши моята воля. Добре че Бог ме взе от земята преди него за да може той да се осъзнае и поправи. По-голяма част от това, което направи, бе посветено на мен, а не на Господа. Аз упражнявах натиск върху него, а дори голяма част от неговите поучения идваха от мен. Използвах го за изява на собственото си аз понеже по онова време като жена не можех да бъда призната за духовен лидер. С други думи контролирах живота му, за да мога аз да живея чрез него. Не след дълго той правеше всичко, което му кажех, само и само да ми угоди".
"Вероятно много си обичал съпругата си", отбелязах аз, поглеждайки го .
"Не. Изобщо не я обичах, нито пък тя ме обичаше. Всъщност едва след няколко години брачен живот ние вече дори не се харесвахме. Обаче, тъй като се нуждаехме един от друг, открихме начин да работим съвместно. Бракът ни не беше скрепен с връзките на любовта, но с ярема на робството. Колкото по-голям външен успех постигахме, толкова по-нещастни ставахме и толкова повече са налагаше да мамим онези, които ни следваха. Към края на живота си ние се чувствахме като окаяни нещастници. Колкото повече влияние придобиваш като въздигаш сам себе си, толкова повече усилия трябва да положиш, за да го запазиш и така животът ти става все по- мрачен и по- мъчителен. Дори и царете се бояха от нас, но ние се страхувахме от всеки, от царя до селянина. Не можехме да се доверим на никого, понеже живеехме в такава измама, а и между самите нас нямаше никакво доверие. Проповядвахме любов и доверие, тъй като искахме хората да ни вярват и обичат, но в същото време се страхувахме от всички и скришом ги презирахме. Дори и да проповядваш най-големите истини, ако не ги живееш, ти си просто най-големият лицемер и най- изтерзаната душа".
Всяка тяхна дума бе като удар с меч. Съзнавах, че животът ми вече се бе устремил в същата посока. Колко ли много усилия полагах, за да издигам себе си, а не
Христа? Започнах да осъзнавам как постоянно съм се стремял да се доказвам, особено на хората, които не ме харесваха или отхвърляха, или на тези, от които по някакъв начин съм се чувствал застрашен. Прозрях каква голяма част от живота ми бе построена върху образа за себе си, който бях създал. Но тук не можех да се скрия.
Всеки от Големия облак от свидетели знаеше кой съм аз зад булото на моите мними мотиви.
Отново погледнах към тази семейна двойка. Те изглеждаха толкова открити и благородни сега че бе невъзможно да се усъмня в мотивите им да разкажат това. Те с радост разкриха дори и най- непочтените си грехове, за да ми помогнат. Даже се чувстваха щастливи, че могат да го направят.

43
"Дори преди да съм имал погрешна представа за вас от това, което съм чувал и чел, сега ви уважавам още повече. Единствено се моля да отнеса със себе си свободата и чистотата, които сега имате. Уморих се все да се опитвам да живея според образа, който сам съм изградил за себе си. Колко много копнея за истинската свобода", изстенах аз, като се опитвах да запомня всичко, което видях и чух. Тогава великият
Реформатор завърши с увещанието:
"Не се опитвай да учиш другите да правят това, което ти самият не правиш.
Реформацията не е просто доктрина. Истинската промяна и обновление идват само в резултат на единство със Спасителя. Когато си впрегнат заедно с Христа и с готовност носиш товарите, които Той ти дава Той ще е с теб и ще ги носи вместо теб. Ти ще си в състояние да вършиш Неговата работа единствено, когато се трудиш заедно с Него, а не когато я вършиш за Него. Духовното може да бъде заченато единствено чрез Духа.
Ако работиш заедно с Бога, ти няма да правиш нищо от партизанство или за човешка слава. Това, което правиш от плътски съображения, ще те доведе до края на истинското ти служение пред Бога. Нещата, които правиш, за да промениш курса на човешката история, в най-добрия случай ще бъдат отбелязани в нея, но няма да бъдат записани нито ще повлияят на вечността. Ако не живееш съгласно това, което проповядваш, ти ще станеш негоден за висшето Божие призвание, както стана и с нас."
"Дори не смея да си помисля, че мога да имам някакво високо призвание",прекъснах го аз."Та аз дори не заслужавам да седна тук на това, което вие наричате най-ниското място в небето. Как бих могъл даже да си помисля да търся едно по-висше призвание?"
"Висшето призвание е постижимо за всеки, когото Господ е призовал. Ще ти кажа какво може да те задържи на пътя на живота - обичай Спасителя и търси единствено Неговата Слава. Всичко което правиш, за да издигаш себе си, един ден ще ти донесе срам. Всичко, което правиш поради любовта си към Спасителя и желанието да прославиш Неговото Име, ще разшири пределите на Неговото вечно Царство и в края на краищата, ще те доведе до по-добро място. Живей за да вършиш това, което се записва тук. Нека не те е грижа за онова, което се записва на земята".
Двамата се разделиха с мен с жизнерадостна прегръдка, но аз съвсем не бях радостен.
Гледайки ги да се отдалечават, аз отново бях обхванат от чувството за собствения си грях. В съзнанието ми се заредиха случаите, когато бях използвал хората, за да постигна своите намерения или пък когато се бях възползвал от славното Име на Исус, за да прокарам собствените си идеи или пък за да имам добра репутация. Сега, когато виждах силата и славата на Този, Когото бях използвал така, моят грях ми се стори тъй отблъскващ, че ми беше много трудно да понеса болката. Паднах по лице на земята.
Никога преди не бях изпитвал такова отчаяние. Пред очите ми се нижеха спомени за случки и хора, към които бях съгрешил и това сякаш продължи цяла вечност. Тогава усетих, че съпругата на Реформатора ме привдигна на крака. Бях поразен от чистотата й, особено сега, след като открих собствената си нечистота и беззаконие. Чистотата която видях в нея, ме накара да й се поклоня.
"Обърни се към Сина", подчерта тя. "Желанието ти да се поклониш на мен и на който и да е било друг сега се дължи на стремежа ти да отклониш вниманието от себе си. По този начин ти целиш да оправдаеш себе си. Аз съм чиста сега, понеже се обърнах към Него. Беше необходимо да видиш нечестието, което е в душата ти, но сега не трябва да продължаваш да гледаш себе си или да се опитваш да се оправдаваш чрез мъртви дела, а да се обърнеш към Божия Син".
Това беше казано с такава искрена любов и загриженост, че беше невъзможно човек да се засегне или да бъде наранен. Когато видя, че се съгласих, жената продължи:

44
"Чистотата, която ти видя в мен, бе същата онази чистота, която съпругът ми виждаше в мен когато бяхме млади. Тогава мотивите ми бяха сравнително чисти, но по- късно аз покварих любовта му и собствената си чистота, като му позволих да ме обожава. Човек никога не може да стане чист, като обожава някой, който е по-чист от него. Той трябва да погледне отвъд тях и да открие Източника на Чистотата, в Когото няма никакъв грях. Колкото повече хората ни славеха и колкото повече приемахме тяхната хвала, толкова повече се отдалечавахме от Пътя на Живота. После започнахме да живеем заради хвалбите на хората, като същевременно се опитвахме да получим власт над онези, които не искаха да ни хвалят. Това бе смърт за нас, както и за много от онези, които се намират сега тук."
В желанието си да продължа разговора аз попитах следващото нещо, което ми дойде на ума: "Сега представлява ли ви някаква трудност да сте заедно със съпруга си тук?"
"Съвсем не. Всички взаимоотношения, които си имал на земята, се запазват тук, с тази разлика че са пречистени по време на съда и че тук те са вече духовни, също както и ние сме дух. Колкото повече ти е простено, толкова повече обичаш. След като си простихме един на друг, любовта ни един към друг нарасна неимоверно. Сега общението помежду ни е много по-дълбоко и богато понеже вече сме сънаследници на това спасение. Любовта, която дойде след като си простихме достигна дълбочината на всяка рана, която си бяхме нанесли взаимно и я изцели. Ако се бяхме научили да си прощаваме навреме, бихме преживяли това още на земята. Ако бяхме познали простителността, съперничеството, което допуснахме във връзката си, и което всъщност отклони живота ни от целта, нямаше да пусне корен в нас. Ако обичаш истински, няма да ти бъде трудно да простиш истински. Колкото ти е по-трудно да простиш, толкова по-далеч си от истинската любов. Простителността е абсолютно необходима. В противен случай ще се препънеш и много неща ще са в състояние да те отклонят от пътя, избран за теб".
Тази жена, която ме накара да осъзная собствената си поквара с такава болка, беше и най- привлекателната личност, която бях виждал някога. Това, което чувствах, не беше романтично влечение, но въпреки това не желаех да я оставя. Разбирайки мислите ми, тя отстъпи крачка назад с което показа, че е готова да си тръгне. Въпреки това допълни разсъжденията си със следните думи:
"Чистата истина, изговорена с любов, винаги привлича. Ти ще запомниш болката, която преживя тук, и тя ще ти помогне да изживееш разумно живота си.
Болката е добро нещо. Тя показва къде е проблемът. Не се опитвай да намалиш болката, докато не откриеш проблема.
Когато изтъква проблема, Божията истина често причинява болка, но Неговата Истина винаги ни показва и пътя към свободата. Като знаеш това, ти даже ще започнеш да се радваш на изпитанията. Всички те имат за цел да те държат на Пътя на Живота".
"Също така, влечението ти към мен не е грешно. Това е влечението, което Бог отначало постави между мъжа и жената. Тук обаче то е в най-истинската си и чиста форма. Когато чистата Истина се съчетае с чистата Любов, мъжете могат да бъдат такива, каквито бяха създадени, без да е необходимо да господарстват, подтикнати от несигурност. Подобно отношение не е нищо друго освен похот. най-ниското падение на любовта, причинено от греха. Чрез истинската любов мъжете стават истински мъже, а жените могат да бъдат такива, каквито бяха създадени, понеже страхът е отстъпил място на Любовта. Истинската Любов никога няма да се опита да манипулира или да контролира някого поради несигурност, понеже истинската любов пропъжда всеки страх. Мястото, където взаимоотношенията могат да бъдат най-покварени, е също мястото, където те биха могли да бъдат и най-пълноценни, след като в тях е изработено

45 изкуплението. Истинската любов е като да предвкусиш небето, а похотта е най- голямото извращение на небесната слава от страна на врага. Колкото по-свободен бъдеш на земята от похот, толкова по-голяма част от небето ще преживееш".
"Но аз не съм изпитвал никаква похот тук, още по-малко към теб", възразих аз.
"Точно обратното, чудех се как е възможно да видя такава красота и да не почувствам похот".
"Това е така, защото си тук. Светлината от Неговата слава пропъжда всяка тъмнина. Но ако не беше тук, похотта отдавна щеше да е сграбчила сърцето ти".
"Сигурно си права. Възможно ли е въобще на земята да се освободим от това ужасно извращение?",запитах аз.
"Да, възможно е. В процеса на обновяването на ума ти чрез Духа на Истината ще престанеш да гледаш на взаимоотношенията си с другите като на възможност да вземеш от тях, а да даваш. Даването е най-прекрасното задоволство, което човек може да изпита. Дори и най-чудесните човешки взаимоотношения са като мимолетен лъч в сравнение с възторга, който ни обхваща когато предаваме себе си на Господа в истинско поклонение. Твоето крехко непрославено тяло не би могло да понесе това, което ние преживяваме тук, когато се покланяме на Бога. Истинското поклонение очиства човешката душа и така прославя истинските взаимоотношения. Ето защо не бива да се стремиш към взаимоотношения, но към истинско хваление. Единствено тогава връзките ти с околните могат да станат това, което трябва да бъдат. Истинската
Любов никога не търси първенство, нито да властва, но се стреми да служи. Ако аз и съпругът ми се бяхме водили от тази истина, сега щяхме да седим до Царя и тази зала би била изпълнена с още много души".
След тези думи жената се изгуби всред прославените светии. Погледнах отново към трона и бях изненадан, тъй като славата, която ми се откри изглеждаше много по- величествена от преди. Един друг човек, който стоеше до мен, ми обясни:
"С всяка среща от очите ти се маха поредното покривало и можеш да виждаш
Царя все по- ясно. Ти се променяш не само докато гледаш Неговата слава, но когато я гледаш с открито лице. Всеки, който стигне до Божието Съдилище, минава по такъв коридор. Там се среща с тези, които ще му помогнат да отхвърли всяко от покривалата, които покриват очите му. Ако те не бъдат премахнати, човек не може да види Царя в цялата Му слава".
Имах чувството, че вече съм погълнал повече разбиране за нещата, отколкото бях получил през многото години на служение на земята. Помислих си също, че при всичкото си учене и изследване на земята съм напредвал със скоростта на костенурка.
Дори и да имах няколко живота пак не бих могъл да се подготвя за съда. Животът ми до този момент вече ме бе лишил от правото да бъда тук. Още повече, че хората, с които се срещнах, едва бяха успели да се доберат до тук!
"Как биха могли всички онези, на които не е била дадена благодатта да преживеят това, да хранят въобще някаква надежда?", запитах аз.
"Тогава чух друг глас: "Това, което преживяваш тук, ти е било дадено и на земята. Всяко взаимоотношение, всяка твоя среща с някой човек, би могла да те научи на това, което научаваш тук, но само ако никога не събличаш мантията на Смирението и се научиш винаги да съсредоточаваш вниманието си на Неговата слава. Тук ти се дава да преживееш това, защото трябва да запишеш видението и всички, които го прочетат, ще разберат това. Тогава мнозина ще са способни да понесат славата и мощта, които ще са нужни за последната битка."
"Бях смаян, защото в негово лице открих един мой съвременник, за когото не знаех, че е починал. Никога не бях го срещал лично, но дълбоко уважавах неговото служение. Чрез хората които бе обучил, хиляди души бяха доведени до спасение. Също

46 така бяха основани много големи църкви, повечето от които посветени на евангелизирането.
Той поиска разрешение да ме прегърне и след кратко колебание аз се съгласих, макар че се почувствах много неловко. Когато се прегърнахме през мен премина такава любов, че тя заглуши една дълбока болка в мен. Бях свикнал с тази болка до такава степен, че вече не й обръщах внимание. Сега, когато тя изчезна, аз почувствах голямо облекчение. Казах на човека, че прегръдката му ме изцели от нещо. Като чу това, той се зарадва неимоверно много. Тогава ми обясни защо е с най-нисък ранг в небето.
"Към края на живота си аз станах толкова самоуверен и арогантен, че не можех да си представя, че Господ може да направи нещо значимо чрез някой друг, освен чрез мен. Започнах да гоня Божиите помазанници и да вредя на пророците Му. Бях изпълнен с егоистична гордост когато Господ употреби един от моите ученици, а когато Господ се проявяваше чрез някой друг извън моето служение, ме обземаше завист. Затова умишлено търсех някой техен недостатък, за който да се хвана и да ги изложа. Не осъзнавах, че по този начин пропадах все повече и повече".
"Никога досега не допусках, че си правил нещо подобно", отбелязах аз с изненада.
"Не го правех сам, а подстрекавах моите подчинени да проучват останалите и да вършат мръсната работа. Карах ги да обърнат земята, ако е необходимо, но да намерят пропуск или грях в живота на другите, за да ги разкрия. Станах най-ужасното нещо, което човек би могъл да стане, а именно препъни камък, който ражда и други като себе си. Посях страх и разделение в Христовото тяло, претендирайки че защитавам истината. Себеправедността ми почти ме бе довела до гибел. В голямата Си милост
Господ позволи да бъда поразен от неизлечима болест. Беше ми казано, че тя ще ми донесе бавна и унизителна смърт. Точно преди да умра аз осъзнах какво съм направил и се покаях. Затова съм изключително благодарен, че изобщо съм тук. Да бъда сред най-низшите по ранг е много повече, отколкото заслужавам. Просто не можех да напусна тази зала, докато не поискам прошка от всички вас, които толкова онеправдах".
"Но ти не си ме онеправдавал", възразих аз.
"Не е така", отговори той. "Много от атаките, които преживя, дойдоха от тези, които аз подучвах и насърчавах да атакуват грешките на другите. Независимо, че лично не съм съгрешил против теб, Господ ме държи отговорен за вредата, която обучените от мен хора са нанесли".
"Сега разбирам и ти прощавам", казах аз.
Започнах да си спомням за подобните случаи от моя живот, в които се бях провинил по същия начин, независимо че беше в по-малка степен. Припомних си как бях позволил на някои недоволни хора да злословят бившата си църква и просто знаех, че като им разрешавам да правят това без да ги поправя, аз ги бях насърчил да продължат да разнасят отровата си, а трябваше да ги спра. Сетих се, че си мислех, че поведението ми се оправдава от грешките, които тази църква беше допуснала. Тогава си спомних как бях преповтарял много от разказите им под претекст, че трябва да се молим за тях. Не след дълго съзнанието ми се изпълни с подобни случаи, в които се бях провинил. За пореден път бях смазан от тежестта на беззаконието и тъмнината в сърцето си.
"Аз също съм ставал камък за препъване!",заридах аз. Осъзнах, че заслужавам смърт и най- суровото наказание. Никога преди не бях виждал такава жестокост и липса на милосърдие, като тия, които сега откривах в собственото си сърце.
"Всички ние успокоявахме себе си, мислейки, че правим услуга на Бога, като атакуваме Неговите деца", продължи човекът. "Добро нещо е, че разбираш това тук,

47 защото можеш да се върнеш. Много те моля, предупреди моите последователи, че ако не се покаят тях ги чака неизбежно осъждение . Много от тях са призвани да бъдат царе тук, но ако не се покаят ще приемат най-тежката присъда - тази на камък, в който хората се спъват. Болестта, която ме доведе до покаяние, беше Божията милост към мен. Когато застанах пред трона на Отца, аз Го помолих да изпрати същата благодат и на моите ученици. Тъй като аз не мога лично да им изявя това, Бог ми изпрати теб.
Моля те да простиш вината на тези, които са те атакували. Те наистина не осъзнават че вършат делото на Обвинителя на човешките души. Благодаря ти, че ми прости, но те моля да простиш и на тях. От теб зависи дали ще задържиш греховете или ще ги покриеш с любов. Умолявам те да обичаш тези, които са твои врагове".
Тежестта на греха ми бе толкова голяма, че полагах неимоверни усилия да чуя това, което мъжът продължаваше да говори. От него се излъчваше слава, чистота и сила, които бяха непознати по лицето на земята. Въпреки това той ме умоляваше много смирено. Любовта, която почувствах в гласа му, не ми позволяваше да му откажа. Но дори и без влиянието на любовта, аз вече се чувствах несравнимо по-виновен от всеки, който ме е нападал.
"Със сигурност аз заслужавам това, за което съм бил обвиняван, та дори и много повече" отговорих аз.
"Прав си, но не в това е въпросът", настоя той. "Всеки човек по лицето на земята заслужава да вкуси от втората смърт, но нашият Спасител ни донесе благодат и истина.
Ако искаме да извършим Неговото деление трябва да вършим всичко и с благодат, и с истина.
Истина, лишена от благодат, е това, което врагът носи всеки път, когато дой- де като ангел на светлината".
"Ако аз бъда освободен от този грях, може би ще мога да помогна на другите", възкликнах аз. "Но не виждаш ли, че съм далеч по-лош от тях?"
"Това, което току що си помисли, е много лошо", отговори мъжът. В гласа му се четеше такава благодат и любов, че можех да усетя загрижеността му за мен. Той ме считаше за един от своите.
"Това наистина е раят", възкликнах аз. "В тази истина има толкова голяма свобода. Как изобщо е възможно ние, които живеем в такава тъмнина, да станем толкова горди, че да мислим, че познаваме Бога?!"
Тогава, обръщайки се в посока на трона, аз извиках:
"Господи, позволи ми да се върна на земята и да отнеса там тази светлина!"
В същия миг цялото небесно войнство сякаш застина, а аз осъзнах, че съм станал център на внимание. Дори само едно от тези славни същества ме караше да се чувствам крайно незначителен, а сега, когато знаех, че всички те гледат към мен, бях облян от студена вълна страх. Осъзнах, че делата ми заслужават тежка присъда. Почувствах се като най-големия враг на славата и истината, които изпълваха това място.
Тогава си спомних за молбата си да се върна на земята. Аз бях твърде покварен.
Едва ли някога щях да мога правилно да представям Божията слава и истина. Бях сигурен, че покварата на собственото ми сърце би омърсила славата на Божията истина, когато се опитам да я предам на човеците. Струваше ми се, че дори сатана не е отпаднал толкова далеч от благодатта, колкото мен.
"Това е адът, помислих си аз. "Не е възможно да има по-голяма болка от това един нечестив човек като мен да знае, че съществува такава слава. Няма по-голямо наказание от това да бъдеш изгонен оттук. Нищо чудно, че демоните са обезумели от ярост".
Точно когато си мислех, че ще бъда хвърлен в най-дълбокото ниво на ада, аз извиках: "ИСУСЕ!". Бях обхванат от свръхестествен мир. Разбрах, че трябва отново да

48 пристъпя към славата и заедно с това разбиране получих и необходимата увереност да го направя. Продължих да вървя напред, докато срещнах човек, който според мен бе един от най-великите писатели, живели някога. Считах, че виделината, която той имаше върху истината, надминава всичко, което бях чел.
"Винаги съм копнеел да се срещна с теб", възкликнах.
"Аз също", отговори мъжът напълно искрено.
Бях изключително изненадан от думите му, но и толкова развълнуван от срещата си с него, че продължих: "Винаги съм чувствал, че те познавам лично. Също така, четейки книгите ти, имах чувството, че и ти ме познаваш. Смятам, че освен описаните в
Библията личности, на теб дължа много повече, отколкото на който и да било друг човек", казах аз.
"Толкова си любезен", отговори той. "Съжалявам, че не успях да ти послужа по- добре. Тъй като бях недостатъчно сериозен, то и това, което пишех, беше много плитко.
Книгите ми бяха изпълнени по-скоро със светска мъдрост, отколкото с божествена истина".
"Откакто съм тук, научих, че всичко, което ми се казва, е абсолютната истина, защото тук никой не може да изговаря лъжа, но въпреки това ми е трудно да повярвам на думите ти. Аз наистина мисля, че твоите книги са най-доброто, което имаме на земята",отговорих аз."Ти си прав", призна този прочут писател. "Тъжно е, но всички, които са тук, включително и тези, които стоят най-близо до Царя, щяха да живеят по различен начин, ако им се предоставеше възможността отново да отидат на земята. Аз не бих правил изключение, а дори напротив.
Наистина, бях почетен дори от царете, но затова пък не отговорих на доверието, което
Царят на Царете ми бе възложил. Провиних се в това, че използвах големите дарби и знанието, за да привличам хората към себе си, а не към Бога, Освен това аз Го познавах само от слушане и научих останалите да Го познават по същия начин. Така аз ги направих зависими от мен и от други като мен. Упътих хората към човешко мъдруване, а не към Святия Дух, Когото между другото съвсем не познавах. Не привличах хората към Исуса,а към себе си и към други като мен, които претендираха, че добре Го познават. Когато пристигнах тук и видях Бог Такъв, Какъвто е, ми се прииска да унищожа всичките си книги, както стори Мойсей със златното теле. Аз бях направил ума си идол и желаех всички да му се прекланят, също като мен. Твоята оценка за земния ми труд не ме радва. Само ако бях прекарал времето, пропиляно в търсене на познания за Бога, с които целях да впечатля хората около себе си, в търсене на Него, то много от тези, които сега са тук можеха да седят на престоли- те, отредени за тях. Също така много други можеха да са в тази зала"
"Зная, че това, което говориш, трябва да е истината, но въпреки това смятам, че си прекалено строг към себе си", казах. "Лично аз години наред съм се хранил духовно от твоите книги, а също така зная, че и много други могат да кажат същото".
"Съвсем не преувеличавам, когато говоря за вината си. Всичко, което ти казах, е истина и то беше потвърдено, когато застанах пред Божия трон. Аз наистина написах много, но ми бяха дадени повече умения и талант, отколкото на който и да е друг, а аз ги зарових в собствената си духовна гордост и амбиции. Заедно с властта идва и отговорността. Спомни си как Адам беше определен да поведе човешкия род към славно бъдеще, но поради неговото падение милиарди души бяха обречени на най- ужасна участ. Колкото по-голяма власт ти е дадена, толкова по-голям е потенциалът ти да вършиш добро и зло. Хората, които ще управляват заедно с Царя през вечността, ще бъдат натоварени с най-голямата отговорност. Никой човек не стои сам, ето защо всяка победа или провал на човеците дава отражение дори на поколенията след тях.
Замислих се за стила му на писане. Той използваше най-красивите и изразителни

49 фрази и за мен бе олицетворение на някакъв "магьосник на словото", майстор, който от думите изработваше произведения на изкуството. Но тук той говореше съвсем обикновено, без тъй присъщия на книгите му блясък. Знаех, че и той като всеки друг тук, разбира за какво си мислех, но продължи да говори за това, което очевидно считаше за по-важно в момента:
"Ако вместо да търся знание за Господа, бях търсил Самия Него, хилядите, които щях да поведа, биха привели от своя страна тук милиони. Хората, които истински разбират естеството на властта, никога не биха се стремили към нея, а ще я приемат смирено, като знаят, че са съработници с Господа - Единственият, Който може да носи тази отговорност без да се спъва. Никога не търси да упражняваш влияние над хората. Вместо това търси Господа и с готовност приемай Божието иго. Моето влияние върху теб не нахрани духа ти, а по-скоро гордостта от знанията ти".
"Как мога да съм сигурен, че и аз не върша същото?", попитах, мислейки за моите книги.
"Търси мъдростта и знанието, за да се покажеш одобрен от Бога, а не от човеците", отговори той, след което се отдалечи от мен. Преди съвсем да се изгуби в редиците, се обърна и усмихвайки се, ми даде един последен съвет:
"Не се опитвай да ме следваш и да ми подражаваш".
Аз срещнах още много други Божии деца всред това множество. Доста от тях познавах лично а за други бях чел и слушал. Разговарях с още много други. Бях твърде изненадан, че хората, които очаквах да заемат високи рангове в Царството, бяха наградени с най-ниски почести. Техните житейски истории си приличаха. Всички те бяха допуснали гордостта да поквари победите им или бяха изпаднали в завист, когато
Бог бе използвал други като тях. Някои пък бяха паднали в примката на похотта, отчаянието и огорчението и към края на живота им се бе наложило да бъдат взети от лицето на земята преди да са престъпили границата, от която няма връщане. Всички те ме предупредиха за едно и също нещо, а именно: колкото е по-голяма духовната власт, в която човек се движи, толкова по-далеч може да отпадне, ако не е вкоренен в любовта и смирението.
Продължавайки напред към Христовото съдилище, започнах да срещам хора с по-високи рангове. Още много "покривала" бяха махани от очите ми. Това ставаше благодарение на срещите ми с тези, които се бяха спъвали в същите проблеми, които и аз имах. Най-после започнах да срещам тия, които бяха победили. Срещнах семейни двойки, служили на Господа и един на друг с вярност до края. Славата, с която те бяха облечени, бе неизразима, а победите, които бяха извоювали, ме насърчиха, че е възможно и аз да остана докрай в Пътя на Живота, а също така да служа на Господа с вярност. Онези, които се бяха спъвали, бяха паднали по различни причини. А онези, които бяха победили, го бяха постигнали по един и същ начин - неотклонно следване на първата и най-голяма Божия заповед - да обичаш Господа с цялото си същество. По този начин всичко, сторено бе посветено на Господа, а не на човеците, дори не и на духовните човеци. Те бяха и хората, които славеха Агнето и Го следваха, където и да отидеше.
Когато бях още на половината път към трона, славата, която малко преди това ми се струваше несравнимо голяма, сега бледнееше пред величието на тези, покрай които минавах. Дори и най- величествената красота не би получила достъп в небето. А отгоре на това ми казаха, че залата, в която се намирам, е едва прагът на още много други неописуемо красиви измерения!
Не знаех точно колко трая пътуването ми към трона. Може би дни, месеци, а дори години. Нямаше начин да преценя колко време бе изминало. Всички, които срещах, показваха голямо уважение към мен и това не се дължеше на нещо, което бях

50 направил, нито пък на това, което бях. Те ми оказваха тази почит, само защото бях един от воините в последната битка. По някакъв начин ми стана ясно, че славата на Бога, която ще се открие в тази последна битка, ще стане свидетелство на всяка съществуваща сила или власт, а също така и на тези, които тепърва ще се създадат. По време на тази битка ще бъде открита славата на Христовия кръст и Божията премъдрост ще бъде позната по един по-особен начин. Най-голямата привилегия, давана някога на човеците, бе да си участник в тази битка.
Приближавайки се до Съдилището на Христа, видях тези, които имаха най- високи рангове в Царството. Те седяха на тронове, които бяха част от Господния трон.
Дори и най-малкият от тях безброй пъти надминаваше величието на който и да е човешки трон. Някои от тези хора бяха определени да управляват над градове по лицето на земята. Те скоро щяха да заемат мястото си на власт. Други пък управляваха някои от нещата, които ставаха в Царството. Трети управляваха физическите творения, като звездите и галактиките. Беше очевидно, че тези, които управляваха градове, имаха по-голяма власт от тези, които управляваха галактиките. Стойността дори на едно дете далеч надминаваше тази на цяла галактика от звезди. Това се дължеше на факта, че
Святият Дух обитава в хората, а Господ бе избрал човека като място на вечното Си обиталище. В присъствието на Божията слава земята изглеждаше незначителна като прашинка, но в същото време към нея бе приковано вниманието на цялото творение.
Сега, когато бях стигнал пред Божия трон, аз самият се чувствах по-малък дори от прашинка. В същото това време присъствието на Святия Дух, което усещах, не можеше да се сравни с нищо познато . Единствено Неговата сила крепеше нозете ми.
Едва тук успях да проумея служението на Святия Дух като наш Утешител. Осъзнах, че
Той ме бе водил през целия път дотук, независимо че дори не бях забелязал присъствието Му.
Господ имаше едновременно най-прекрасното и най-ужасяващото лице. Никога не бях си Го представял такъв. Открих в чертите Му Мъдростта, Която ме бе придружавала по пътя към върха на планината. По някакъв начин лицето Му ми напомни за много мои приятели по лицето на земята. Разбирах, че това е така, защото
Той неведнъж ми бе говорил чрез тях. Също така Го разпознах като Този, Когото бях отблъсквал, когато бе идвал при мен чрез други хора. Видях в Него едновременно Лъва и Агнето, Пастира и Младоженеца, но преди всичко Го видях като Съдията.
Даже във величественото Му присъствие, Утешителят тъй мощно ме крепеше, че се чувствах добре. Разбирах, че Господ не иска да се чувствам неудобно. Той искаше единствено да позная Истината. Човешките думи са слаби,за да опиша колко страшно и същевременно колко разтоварващо бе да застана пред Него. Бях преминал границата, отвъд която вече не се интересувах дали присъдата ще е добра или лоша. Знаех само, че ще е справедлива и че мога да се доверя на Съдията си.
В този момент Господ погледна към многобройните престоли около Себе си.
Много от тях бяха заети, но други бяха празни. Тогава Той каза:
"Тези престоли са за победителите, които са Ми служили вярно във всяко

Изтегляне 0.63 Mb.

Сподели с приятели: