Последната битка

"С нетърпение очаквах тази среща", каза той.

"Вие сте очаквали мен? Защо? попитах аз.

"Ти си само един от многото, които очаквам. Едва след като преминах през съдилището на Христос осъзнах, че ти бе един от многото, на които трябваше да помогна и да обуча, но вместо това, те отблъснах".

"Господине", възразих . "За мен щеше да бъде голяма чест да бъда ваш ученик. Много съм ви благодарен за времето, което ми отделихте, но аз бях толкова арогантен, че заслужих да бъда отблъснат. По-късно осъзнах, че непокорството и гордостта ми ме лишиха от истински духовен баща. Вината не бе ваша, но моя".

"Наистина, ти имаше проблеми с гордостта, но не тя беше причината да бъда обиден от теб. Обидих се, защото се чувствах несигурен, а това ме караше да искам да контролирам всички около мен. Обидих се, защото ти не искаше да приемаш всичко, което казвах, без първо да го изпиташ. Тогава започнах да търся твои грешки, които да оправдаят решението ми да те отстраня. Чувствах че ако не успявам да те контролирам, то по-късно ти най-вероятно щеше да посрамиш мен и моето служение. Виждаш ли, аз ценях служението си повече, отколкото хората, заради които то ми бе поверено. Ето защо отблъснах теб и още много други като теб", каза той.

"Трябва да призная, че понякога си мислех ,че си се превърнал в....",тук спрях, притеснен от това, което щях да изрека.

"И си бил прав", каза той с искреност, непозната на човеците по лицето на земята. На мен ми бе дадена благодатта да бъда духовен баща, но аз не бях добър баща.

Всички деца са бунтовници до известна степен. Те са егоисти и считат, че светът се върти около тях. Ето защо се нуждаят от родители, които да ги възпитат. Почти всяко дете се случва да посрами семейството си, но въпреки това си остава част от семейството . Аз отблъснах много от Божиите деца, които ми бяха поверени. Не се погрижих за тяхното безопасно израстване. Провалих се и с много от онези, които останаха при мен. Повечето от тях пострадаха и получиха ужасни и ненужни рани, а аз бих могъл да предотвратя това. Сега много от тях са пленници на врага. Докато бях на земята изградих огромна организация, а имах и значително влияние в църквата, но сега осъзнавам, че най-големият дар, който Бог ми бе поверил, бяха всички изпратени ми за обучение, много от които отблъснах! Ако не бях толкова себецентричен и загрижен за собствената си репутация, сега щях да съм цар тук. Бях призван да седя на един от най-високите тронове в небето. Към небесната ми "сметка" можеха да се прибавят всички твои добри дела. Вместо това се отдадох на неща, които имат съвсем малка вечна стойност.

"Това, което ти постигна, бе поразително", прекъснах го аз.

"Това, което изглежда добро на земята, тук има съвсем различна стойност. Това, което на земята би те довело до царски трон, тук често е пречка да го получиш. Това, което би те направило цар тук, е нищожно и презряно на земята. Аз не успях да се възползвам от някои от най-големите изпитания и възможности, които ми бяха дадени на земята. Една от тях бе ти. Затова те моля да ми простиш.

"Прощавам ти, разбира се",казах притеснен,"но аз също се нуждая от твоята прошка. Все още мисля, че именно непохватността ми и бунтът станаха пречка за нашето по-нататъшно общение.

Всъщност аз също не съм допускал много хора да се сближат с мен и все по същите причини поради които ти ме отблъсна".

"Ти наистина не беше съвършен. Бях установил правилно някои от твоите проблеми, но това никога не може да бъде повод да отблъснеш някого", отговори той. "Господ не отхвърли света когато видя неговите недостатъци. Той не отблъсна и мен, като видя греха ми. Вместо това Той даде живота си за нас. Винаги по-великият е този, който трябва да даде живота си за по-низшите. Аз бях по-зрял от теб. Беше ми дадена по-голяма власт, но въпреки това станах като една от козите в притчата. Отблъсквайки теб и другите, които Бог ми изпрати, аз всъщност отблъснах Господа".

Думите му се забиваха дълбоко в сърцето ми. Бях се провинил в същото, за което той се покайваше. През съзнанието ми започнаха да преминават образите на всички ония мъже и жени които бях подминавал, тъй като смятахме не заслужават моето време. Прииска ми се да се върна на земята и да ги събера около себе си! Мъката, която почувствах, далеч надминаваше болката за пропиляното време. Осъзнах, че бях пропилял и хора! Сега много от тях бяха пленници на врага наранени и пленени по време на битката на планината. Тя цялата се водеше заради хора и в същото време именно хората често бяха пренебрегвани и смятани за маловажни. Ние сме по- склонни да защитаваме истините, дадени за хората, отколкото самите хора. Често се сражаваме за служения, докато в същото време прегазваме хората, заради които те са дадени.

"Много хора мислят за мен като за духовен водач, а всъщност аз съм най-малкият от светиите",изрекох мислите си на глас.

"Разбирам как се чувстваш", отбеляза един друг Божи служител. В него разпознах човека когото считах за един от най-великите християнски лидери на всички времена.

"Към края на живота си Павел каза, че е най-малкият от светиите. А малко преди да умре той дори нарече себе си най-големия грешник". Ако не бе научил тази истина по време на земния си живот, той също щеше да бъде считан за най-малкият от светиите. Но тъй като научи това още на земята, сега е един от светиите, стоящи най-близо до Господа. Този му ранг е валиден през цялата вечност".

Това, че видях този мъж всред "неразумните девици",бе най-голямата изненада поднесена ми досега."Не мога да повярвам, че ти също си един от неразумните, които са пропилели земния си живот! Защо си тук?"

"Аз съм тук, понеже допуснах един от най-големите грехове за човек, на когото е било поверено славното Евангелие на нашия Спасител. Докато отначало апостол Павел считаше себе си за равностоен на останалите апостоли, по-късно той нарече себе си "най-големият грешник". Аз направих точно обратното. Започнах християнския си път с мисълта, че съм най-големият грешник, спасен по благодат, но го завърших с убеждението, че съм един от най-великите апостоли. И аз като нашия приятел тук започнах да атакувам всеки, който не виждаше нещата така, както аз ги виждах, но бях воден по-скоро от гордост, а не от несигурност. Лишавах онези които ме следваха, от техните призвания, та дори и от индивидуалността им, като ги карах да станат като мен. Никой около мен не беше свободен да бъде това, което е. Никой не смееше да изрази несъгласие, понеже бих го направил на нищо. Мислех си, че като правя другите хора по- малки, аз ще стана по-голям. Мислех си, че едва ли не трябва да играя ролята на Святия Дух за всички хора. Отвън служението ми изглеждаше като една добре функционираща машина, където има пълно единство и царува съвършен ред, но това беше редът на концентрационния лагер. Аз взех Господните деца и направих от тях роботи по мой образ и подобие, вместо по Неговия. Стигнах дотам, че накрая вече дори не служех на Господа, а на идола, който си бях направил. Към края на живота си станах всъщност враг на истинското Евангелие, що се отнася до делата ми, независимо че поученията и книгите ми несъмнено изглеждаха безукорно библейски".

Това, което чух от този човек, бе толкова поразително, че се зачудих дали всяка среща, която ми предстои, нямаше да бъде още по-изненадваща от предишната.

"Ако това, че си станал враг на евангелието, е истина, как тогава си тук?", попитах учуден.

"Чрез Божията благодат. Всъщност аз уповавах в кръста за собственото си спасение независимо че като водех хората към себе си, а не към Бога, аз всъщност ги държах настрана от Него. Въпреки това, Господ остава верен към нас, дори когато ние сме неверни. Също така именно благодарение на Неговата благодат, Той ме прибра тук по-рано, отколкото трябваше, за да могат децата Му, които ми бяха поверени, да Го намерят и познаят".

Едва ли имаше нещо по-потресаващо от истината за този човек. Това, което бях чел за него, ми бе дало съвсем различна представа. Виждайки какво става в сърцето ми, мъжът продължи:

"Книгата, в която Бог записва случващото се по земята, е съвсем различна от земните исторически книги. Ти вече имаш някаква, макар и смътна, представа за това, но все още не разбираш колко огромна е разликата. Земните исторически книги преминават, но това, което се записва тук, остава завинаги. Ако можеш да се радваш за това, което се записва относно твоя живот в небето, ти наистина си блажен. Човешката история винаги ще бъде неясна и дори погрешна, понеже хората гледат като през зацапано стъкло.

"А как стана така че толкова много църковни водачи те величаеха?",запитах аз, тъй като все още ми беше трудно да възприема чутото.

"Малко, даже твърде малко са християните, които имат истинската дарба на разпознаване. Без нея е невъзможно прецизно да различиш истината, независимо дали човек живее в настоящето или в миналото. Това е трудно дори и с нея. Докато човек не дойде тук и не бъде напълно разкрит, той ще продължава да съди другите според изкривените си предразсъдъци, били те положителни или не. Ето защо Бог ни предупреди да не съдим преждевременно. Докато не дойдем тук, ние не можем истински да познаем какво има в сърцето на другия човек, независимо дали делата им са добри или зли. Понякога дори и в най-злите хора е имало добри мотиви и зли мотиви дори и в най- добрите. Единствено тук човеците могат да бъдат съдени правилно според делата и мотивите които стоят зад тях".

"Как мислиш, след като се върна на земята, ще мога ли правилно да разпознавам историята след като вече съм бил тук?"

"Ти си тук, понеже помоли Бог да те съди строго и да те поправи, за да можеш да Му служиш съвършено. Това беше едно от най-мъдрите неща, които някога си искал от Господа. Мъдрите изпитват сами себе си, за да не бъдат съдени. А онези, които са още по-мъдри, молят Господа Той да ги съди, защото съзнават, че не могат дори сами себе си да съдят правилно. След като веднъж си бил тук, ти ще си отидеш с много по-голяма мъдрост и способност за разпознаване, но докато си на земята, ти винаги ще виждаш замъглено до някаква степен. Преживяното тук, ще ти помогне да разбираш хората по-добре, но едва след като дойдеш тук отново ще можеш да ги познаваш съвършено. Когато си отидеш оттук, ти ще се впечатляваш повече от това колко малко разбираш хората, а не от това колко добре ги познаваш. Това се отнася в същата степен и за човешкия вариант на историята. На мен ми беше позволено да ти кажа всички тези неща, понеже на земята съм бил нещо като твой духовен баща чрез своите писания и узнаването истината за мен ще ти помогне", завърши великият Реформатор.

Тогава напред пристъпи една жена, която не познавах. Красотата и изяществото й бяха изумителни и все пак тя не изглеждаше чувствена или пък съблазнителна.

"Аз бях негова съпруга на земята", започна тя. "Повечето от това, което знаеш за него всъщност идваше от мен. Ето защо това, което ще ти кажа, се отнася не само за него, но и за нас. Възможно е да реформираш църквата без да си реформирал собствената си душа. Възможно е да направляваш хода на човешката история и въпреки това да не вършиш волята на Отца, нито да прославяш Неговия Син. Ако човек си постави за цел да остави следа в човешката история, той може да постигне това, но един ден постиженията му ще изчезнат така, както се разсейва димът".

"Но резултатът от служението ви повлия изключително на всяко поколение след вас", възразих аз. "Представям си колко по-мрачен щеше да е светът без това, което вие извършихте".

"Това е така, но е възможно да спечелиш целия свят и пак да изгубиш собствената си душа. Човек е в състояние да повлияе на света и да изпълни истинските и вечни Божии намерения само ако опази душата си абсолютно чиста. Моят съпруг "предаде" душата си да върши моята воля. Добре че Бог ме взе от земята преди него за да може той да се осъзнае и поправи. По-голяма част от това, което направи, бе посветено на мен, а не на Господа. Аз упражнявах натиск върху него, а дори голяма част от неговите поучения идваха от мен. Използвах го за изява на собственото си аз понеже по онова време като жена не можех да бъда призната за духовен лидер. С други думи контролирах живота му, за да мога аз да живея чрез него. Не след дълго той правеше всичко, което му кажех, само и само да ми угоди".

"Вероятно много си обичал съпругата си", отбелязах аз, поглеждайки го .

"Не. Изобщо не я обичах, нито пък тя ме обичаше. Всъщност едва след няколко години брачен живот ние вече дори не се харесвахме. Обаче, тъй като се нуждаехме един от друг, открихме начин да работим съвместно. Бракът ни не беше скрепен с връзките на любовта, но с ярема на робството. Колкото по-голям външен успех постигахме, толкова по-нещастни ставахме и толкова повече са налагаше да мамим онези, които ни следваха. Към края на живота си ние се чувствахме като окаяни нещастници. Колкото повече влияние придобиваш като въздигаш сам себе си, толкова повече усилия трябва да положиш, за да го запазиш и така животът ти става все по-мрачен и по- мъчителен. Дори и царете се бояха от нас, но ние се страхувахме от всеки, от царя до селянина. Не можехме да се доверим на никого, понеже живеехме в такава измама, а и между самите нас нямаше никакво доверие. Проповядвахме любов и доверие, тъй като искахме хората да ни вярват и обичат, но в същото време се страхувахме от всички и скришом ги презирахме. Дори и да проповядваш най-големите истини, ако не ги живееш, ти си просто най-големият лицемер и най- изтерзаната душа".

Всяка тяхна дума бе като удар с меч. Съзнавах, че животът ми вече се бе устремил в същата посока. Колко ли много усилия полагах, за да издигам себе си, а не Христа? Започнах да осъзнавам как постоянно съм се стремял да се доказвам, особено на хората, които не ме харесваха или отхвърляха, или на тези, от които по някакъв начин съм се чувствал застрашен. Прозрях каква голяма част от живота ми бе построена върху образа за себе си, който бях създал. Но тук не можех да се скрия. Всеки от Големия облак от свидетели знаеше кой съм аз зад булото на моите мними мотиви.

Отново погледнах към тази семейна двойка. Те изглеждаха толкова открити и благородни сега че бе невъзможно да се усъмня в мотивите им да разкажат това. Те с радост разкриха дори и най- непочтените си грехове, за да ми помогнат. Даже се чувстваха щастливи, че могат да го направят.

"Дори преди да съм имал погрешна представа за вас от това, което съм чувал и чел, сега ви уважавам още повече. Единствено се моля да отнеса със себе си свободата и чистотата, които сега имате. Уморих се все да се опитвам да живея според образа, който сам съм изградил за себе си. Колко много копнея за истинската свобода", изстенах аз, като се опитвах да запомня всичко, което видях и чух. Тогава великият Реформатор завърши с увещанието:

"Не се опитвай да учиш другите да правят това, което ти самият не правиш. Реформацията не е просто доктрина. Истинската промяна и обновление идват само в резултат на единство със Спасителя. Когато си впрегнат заедно с Христа и с готовност носиш товарите, които Той ти дава Той ще е с теб и ще ги носи вместо теб. Ти ще си в състояние да вършиш Неговата работа единствено, когато се трудиш заедно с Него, а не когато я вършиш за Него. Духовното може да бъде заченато единствено чрез Духа. Ако работиш заедно с Бога, ти няма да правиш нищо от партизанство или за човешка слава. Това, което правиш от плътски съображения, ще те доведе до края на истинското ти служение пред Бога. Нещата, които правиш, за да промениш курса на човешката история, в най-добрия случай ще бъдат отбелязани в нея, но няма да бъдат записани нито ще повлияят на вечността. Ако не живееш съгласно това, което проповядваш, ти ще станеш негоден за висшето Божие призвание, както стана и с нас."

"Дори не смея да си помисля, че мога да имам някакво високо призвание",прекъснах го аз."Та аз дори не заслужавам да седна тук на това, което вие наричате най-ниското място в небето. Как бих могъл даже да си помисля да търся едно по-висше призвание?"

"Висшето призвание е постижимо за всеки, когото Господ е призовал. Ще ти кажа какво може да те задържи на пътя на живота - обичай Спасителя и търси единствено Неговата Слава. Всичко което правиш, за да издигаш себе си, един ден ще ти донесе срам. Всичко, което правиш поради любовта си към Спасителя и желанието да прославиш Неговото Име, ще разшири пределите на Неговото вечно Царство и в края на краищата, ще те доведе до по-добро място. Живей за да вършиш това, което се записва тук. Нека не те е грижа за онова, което се записва на земята".

Двамата се разделиха с мен с жизнерадостна прегръдка, но аз съвсем не бях радостен.

Гледайки ги да се отдалечават, аз отново бях обхванат от чувството за собствения си грях. В съзнанието ми се заредиха случаите, когато бях използвал хората, за да постигна своите намерения или пък когато се бях възползвал от славното Име на Исус, за да прокарам собствените си идеи или пък за да имам добра репутация. Сега, когато виждах силата и славата на Този, Когото бях използвал така, моят грях ми се стори тъй отблъскващ, че ми беше много трудно да понеса болката. Паднах по лице на земята. Никога преди не бях изпитвал такова отчаяние. Пред очите ми се нижеха спомени за случки и хора, към които бях съгрешил и това сякаш продължи цяла вечност. Тогава усетих, че съпругата на Реформатора ме привдигна на крака. Бях поразен от чистотата й, особено сега, след като открих собствената си нечистота и беззаконие. Чистотата която видях в нея, ме накара да й се поклоня.

"Обърни се към Сина", подчерта тя. "Желанието ти да се поклониш на мен и на който и да е било друг сега се дължи на стремежа ти да отклониш вниманието от себе си. По този начин ти целиш да оправдаеш себе си. Аз съм чиста сега, понеже се обърнах към Него. Беше необходимо да видиш нечестието, което е в душата ти, но сега не трябва да продължаваш да гледаш себе си или да се опитваш да се оправдаваш чрез мъртви дела, а да се обърнеш към Божия Син".

Това беше казано с такава искрена любов и загриженост, че беше невъзможно човек да се засегне или да бъде наранен. Когато видя, че се съгласих, жената продължи:

"Чистотата, която ти видя в мен, бе същата онази чистота, която съпругът ми виждаше в мен когато бяхме млади. Тогава мотивите ми бяха сравнително чисти, но по-късно аз покварих любовта му и собствената си чистота, като му позволих да ме обожава. Човек никога не може да стане чист, като обожава някой, който е по-чист от него. Той трябва да погледне отвъд тях и да открие Източника на Чистотата, в Когото няма никакъв грях. Колкото повече хората ни славеха и колкото повече приемахме тяхната хвала, толкова повече се отдалечавахме от Пътя на Живота. После започнахме да живеем заради хвалбите на хората, като същевременно се опитвахме да получим власт над онези, които не искаха да ни хвалят. Това бе смърт за нас, както и за много от онези, които се намират сега тук."

В желанието си да продължа разговора аз попитах следващото нещо, което ми дойде на ума: "Сега представлява ли ви някаква трудност да сте заедно със съпруга си тук?"

"Съвсем не. Всички взаимоотношения, които си имал на земята, се запазват тук, с тази разлика че са пречистени по време на съда и че тук те са вече духовни, също както и ние сме дух. Колкото повече ти е простено, толкова повече обичаш. След като си простихме един на друг, любовта ни един към друг нарасна неимоверно. Сега общението помежду ни е много по-дълбоко и богато понеже вече сме сънаследници на това спасение. Любовта, която дойде след като си простихме достигна дълбочината на всяка рана, която си бяхме нанесли взаимно и я изцели. Ако се бяхме научили да си прощаваме навреме, бихме преживяли това още на земята. Ако бяхме познали простителността, съперничеството, което допуснахме във връзката си, и което всъщност отклони живота ни от целта, нямаше да пусне корен в нас. Ако обичаш истински, няма да ти бъде трудно да простиш истински. Колкото ти е по-трудно да простиш, толкова по-далеч си от истинската любов. Простителността е абсолютно необходима. В противен случай ще се препънеш и много неща ще са в състояние да те отклонят от пътя, избран за теб".

Тази жена, която ме накара да осъзная собствената си поквара с такава болка, беше и най- привлекателната личност, която бях виждал някога. Това, което чувствах, не беше романтично влечение, но въпреки това не желаех да я оставя. Разбирайки мислите ми, тя отстъпи крачка назад с което показа, че е готова да си тръгне. Въпреки това допълни разсъжденията си със следните думи:

"Чистата истина, изговорена с любов, винаги привлича. Ти ще запомниш болката, която преживя тук, и тя ще ти помогне да изживееш разумно живота си. Болката е добро нещо. Тя показва къде е проблемът. Не се опитвай да намалиш болката, докато не откриеш проблема.

Когато изтъква проблема, Божията истина често причинява болка, но Неговата Истина винаги ни показва и пътя към свободата. Като знаеш това, ти даже ще започнеш да се радваш на изпитанията. Всички те имат за цел да те държат на Пътя на Живота".

"Също така, влечението ти към мен не е грешно. Това е влечението, което Бог отначало постави между мъжа и жената. Тук обаче то е в най-истинската си и чиста форма. Когато чистата Истина се съчетае с чистата Любов, мъжете могат да бъдат такива, каквито бяха създадени, без да е необходимо да господарстват, подтикнати от несигурност. Подобно отношение не е нищо друго освен похот. най-ниското падение на любовта, причинено от греха. Чрез истинската любов мъжете стават истински мъже, а жените могат да бъдат такива, каквито бяха създадени, понеже страхът е отстъпил място на Любовта. Истинската Любов никога няма да се опита да манипулира или да контролира някого поради несигурност, понеже истинската любов пропъжда всеки страх. Мястото, където взаимоотношенията могат да бъдат най-покварени, е също мястото, където те биха могли да бъдат и най-пълноценни, след като в тях е изработено изкуплението. Истинската любов е като да предвкусиш небето, а похотта е най-голямото извращение на небесната слава от страна на врага. Колкото по-свободен бъдеш на земята от похот, толкова по-голяма част от небето ще преживееш".

"Но аз не съм изпитвал никаква похот тук, още по-малко към теб", възразих аз. "Точно обратното, чудех се как е възможно да видя такава красота и да не почувствам похот".

"Това е така, защото си тук. Светлината от Неговата слава пропъжда всяка тъмнина. Но ако не беше тук, похотта отдавна щеше да е сграбчила сърцето ти".

"Сигурно си права. Възможно ли е въобще на земята да се освободим от това ужасно извращение?",запитах аз.

"Да, възможно е. В процеса на обновяването на ума ти чрез Духа на Истината ще престанеш да гледаш на взаимоотношенията си с другите като на възможност да вземеш от тях, а да даваш. Даването е най-прекрасното задоволство, което човек може да изпита. Дори и най-чудесните човешки взаимоотношения са като мимолетен лъч в сравнение с възторга, който ни обхваща когато предаваме себе си на Господа в истинско поклонение. Твоето крехко непрославено тяло не би могло да понесе това, което ние преживяваме тук, когато се покланяме на Бога. Истинското поклонение очиства човешката душа и така прославя истинските взаимоотношения. Ето защо не бива да се стремиш към взаимоотношения, но към истинско хваление. Единствено тогава връзките ти с околните могат да станат това, което трябва да бъдат. Истинската Любов никога не търси първенство, нито да властва, но се стреми да служи. Ако аз и съпругът ми се бяхме водили от тази истина, сега щяхме да седим до Царя и тази зала би била изпълнена с още много души".

След тези думи жената се изгуби всред прославените светии. Погледнах отново към трона и бях изненадан, тъй като славата, която ми се откри изглеждаше много по-величествена от преди. Един друг човек, който стоеше до мен, ми обясни:

"С всяка среща от очите ти се маха поредното покривало и можеш да виждаш Царя все по- ясно. Ти се променяш не само докато гледаш Неговата слава, но когато я гледаш с открито лице. Всеки, който стигне до Божието Съдилище, минава по такъв коридор. Там се среща с тези, които ще му помогнат да отхвърли всяко от покривалата, които покриват очите му. Ако те не бъдат премахнати, човек не може да види Царя в цялата Му слава".

Имах чувството, че вече съм погълнал повече разбиране за нещата, отколкото бях получил през многото години на служение на земята. Помислих си също, че при всичкото си учене и изследване на земята съм напредвал със скоростта на костенурка. Дори и да имах няколко живота пак не бих могъл да се подготвя за съда. Животът ми до този момент вече ме бе лишил от правото да бъда тук. Още повече, че хората, с които се срещнах, едва бяха успели да се доберат до тук!

"Как биха могли всички онези, на които не е била дадена благодатта да преживеят това, да хранят въобще някаква надежда?", запитах аз.

"Тогава чух друг глас: "Това, което преживяваш тук, ти е било дадено и на земята. Всяко взаимоотношение, всяка твоя среща с някой човек, би могла да те научи на това, което научаваш тук, но само ако никога не събличаш мантията на Смирението и се научиш винаги да съсредоточаваш вниманието си на Неговата слава. Тук ти се дава да преживееш това, защото трябва да запишеш видението и всички, които го прочетат, ще разберат това. Тогава мнозина ще са способни да понесат славата и мощта, които ще са нужни за последната битка."

"Бях смаян, защото в негово лице открих един мой съвременник, за когото не знаех, че е починал. Никога не бях го срещал лично, но дълбоко уважавах неговото служение. Чрез хората които бе обучил, хиляди души бяха доведени до спасение. Също така бяха основани много големи църкви, повечето от които посветени на евангелизирането.

Той поиска разрешение да ме прегърне и след кратко колебание аз се съгласих, макар че се почувствах много неловко. Когато се прегърнахме през мен премина такава любов, че тя заглуши една дълбока болка в мен. Бях свикнал с тази болка до такава степен, че вече не й обръщах внимание. Сега, когато тя изчезна, аз почувствах голямо облекчение. Казах на човека, че прегръдката му ме изцели от нещо. Като чу това, той се зарадва неимоверно много. Тогава ми обясни защо е с най-нисък ранг в небето.

"Към края на живота си аз станах толкова самоуверен и арогантен, че не можех да си представя, че Господ може да направи нещо значимо чрез някой друг, освен чрез мен. Започнах да гоня Божиите помазанници и да вредя на пророците Му. Бях изпълнен с егоистична гордост когато Господ употреби един от моите ученици, а когато Господ се проявяваше чрез някой друг извън моето служение, ме обземаше завист. Затова умишлено търсех някой техен недостатък, за който да се хвана и да ги изложа. Не осъзнавах, че по този начин пропадах все повече и повече".

"Никога досега не допусках, че си правил нещо подобно", отбелязах аз с изненада.

"Не го правех сам, а подстрекавах моите подчинени да проучват останалите и да вършат мръсната работа. Карах ги да обърнат земята, ако е необходимо, но да намерят пропуск или грях в живота на другите, за да ги разкрия. Станах най-ужасното нещо, което човек би могъл да стане, а именно препъни камък, който ражда и други като себе си. Посях страх и разделение в Христовото тяло, претендирайки че защитавам истината. Себеправедността ми почти ме бе довела до гибел. В голямата Си милост Господ позволи да бъда поразен от неизлечима болест. Беше ми казано, че тя ще ми донесе бавна и унизителна смърт. Точно преди да умра аз осъзнах какво съм направил и се покаях. Затова съм изключително благодарен, че изобщо съм тук. Да бъда сред най-низшите по ранг е много повече, отколкото заслужавам. Просто не можех да напусна тази зала, докато не поискам прошка от всички вас, които толкова онеправдах".

"Но ти не си ме онеправдавал", възразих аз.

"Не е така", отговори той. "Много от атаките, които преживя, дойдоха от тези, които аз подучвах и насърчавах да атакуват грешките на другите. Независимо, че лично не съм съгрешил против теб, Господ ме държи отговорен за вредата, която обучените от мен хора са нанесли".

"Сега разбирам и ти прощавам", казах аз.

Започнах да си спомням за подобните случаи от моя живот, в които се бях провинил по същия начин, независимо че беше в по-малка степен. Припомних си как бях позволил на някои недоволни хора да злословят бившата си църква и просто знаех, че като им разрешавам да правят това без да ги поправя, аз ги бях насърчил да продължат да разнасят отровата си, а трябваше да ги спра. Сетих се, че си мислех, че поведението ми се оправдава от грешките, които тази църква беше допуснала. Тогава си спомних как бях преповтарял много от разказите им под претекст, че трябва да се молим за тях. Не след дълго съзнанието ми се изпълни с подобни случаи, в които се бях провинил. За пореден път бях смазан от тежестта на беззаконието и тъмнината в сърцето си.

"Аз също съм ставал камък за препъване!",заридах аз. Осъзнах, че заслужавам смърт и най- суровото наказание. Никога преди не бях виждал такава жестокост и липса на милосърдие, като тия, които сега откривах в собственото си сърце.

"Всички ние успокоявахме себе си, мислейки, че правим услуга на Бога, като атакуваме Неговите деца", продължи човекът. "Добро нещо е, че разбираш това тук, защото можеш да се върнеш. Много те моля, предупреди моите последователи, че ако не се покаят тях ги чака неизбежно осъждение . Много от тях са призвани да бъдат царе тук, но ако не се покаят ще приемат най-тежката присъда - тази на камък, в който хората се спъват. Болестта, която ме доведе до покаяние, беше Божията милост към мен. Когато застанах пред трона на Отца, аз Го помолих да изпрати същата благодат и на моите ученици. Тъй като аз не мога лично да им изявя това, Бог ми изпрати теб. Моля те да простиш вината на тези, които са те атакували. Те наистина не осъзнават че вършат делото на Обвинителя на човешките души. Благодаря ти, че ми прости, но те моля да простиш и на тях. От теб зависи дали ще задържиш греховете или ще ги покриеш с любов. Умолявам те да обичаш тези, които са твои врагове".

Тежестта на греха ми бе толкова голяма, че полагах неимоверни усилия да чуя това, което мъжът продължаваше да говори. От него се излъчваше слава, чистота и сила, които бяха непознати по лицето на земята. Въпреки това той ме умоляваше много смирено. Любовта, която почувствах в гласа му, не ми позволяваше да му откажа. Но дори и без влиянието на любовта, аз вече се чувствах несравнимо по-виновен от всеки, който ме е нападал.

"Със сигурност аз заслужавам това, за което съм бил обвиняван, та дори и много повече" отговорих аз.

"Прав си, но не в това е въпросът", настоя той. "Всеки човек по лицето на земята заслужава да вкуси от втората смърт, но нашият Спасител ни донесе благодат и истина.

Ако искаме да извършим Неговото деление трябва да вършим всичко и с благодат, и с истина.

Истина, лишена от благодат, е това, което врагът носи всеки път, когато дой- де като ангел на светлината".

"Ако аз бъда освободен от този грях, може би ще мога да помогна на другите", възкликнах аз. "Но не виждаш ли, че съм далеч по-лош от тях?"

"Това, което току що си помисли, е много лошо", отговори мъжът. В гласа му се четеше такава благодат и любов, че можех да усетя загрижеността му за мен. Той ме считаше за един от своите.

"Това наистина е раят", възкликнах аз. "В тази истина има толкова голяма свобода. Как изобщо е възможно ние, които живеем в такава тъмнина, да станем толкова горди, че да мислим, че познаваме Бога?!"

Тогава, обръщайки се в посока на трона, аз извиках:

"Господи, позволи ми да се върна на земята и да отнеса там тази светлина!"

В същия миг цялото небесно войнство сякаш застина, а аз осъзнах, че съм станал център на внимание. Дори само едно от тези славни същества ме караше да се чувствам крайно незначителен, а сега, когато знаех, че всички те гледат към мен, бях облян от студена вълна страх. Осъзнах, че делата ми заслужават тежка присъда. Почувствах се като най-големия враг на славата и истината, които изпълваха това място.

Тогава си спомних за молбата си да се върна на земята. Аз бях твърде покварен. Едва ли някога щях да мога правилно да представям Божията слава и истина. Бях сигурен, че покварата на собственото ми сърце би омърсила славата на Божията истина, когато се опитам да я предам на човеците. Струваше ми се, че дори сатана не е отпаднал толкова далеч от благодатта, колкото мен.

"Това е адът, помислих си аз. "Не е възможно да има по-голяма болка от това един нечестив човек като мен да знае, че съществува такава слава. Няма по-голямо наказание от това да бъдеш изгонен оттук. Нищо чудно, че демоните са обезумели от ярост".

Точно когато си мислех, че ще бъда хвърлен в най-дълбокото ниво на ада, аз извиках: "ИСУСЕ!". Бях обхванат от свръхестествен мир. Разбрах, че трябва отново да пристъпя към славата и заедно с това разбиране получих и необходимата увереност да го направя. Продължих да вървя напред, докато срещнах човек, който според мен бе един от най-великите писатели, живели някога. Считах, че виделината, която той имаше върху истината, надминава всичко, което бях чел.

"Винаги съм копнеел да се срещна с теб", възкликнах.

"Аз също", отговори мъжът напълно искрено.

Бях изключително изненадан от думите му, но и толкова развълнуван от срещата си с него, че продължих: "Винаги съм чувствал, че те познавам лично. Също така, четейки книгите ти, имах чувството, че и ти ме познаваш. Смятам, че освен описаните в Библията личности, на теб дължа много повече, отколкото на който и да било друг човек", казах аз.

"Толкова си любезен", отговори той. "Съжалявам, че не успях да ти послужа по-добре. Тъй като бях недостатъчно сериозен, то и това, което пишех, беше много плитко. Книгите ми бяха изпълнени по-скоро със светска мъдрост, отколкото с божествена истина".

"Откакто съм тук, научих, че всичко, което ми се казва, е абсолютната истина, защото тук никой не може да изговаря лъжа, но въпреки това ми е трудно да повярвам на думите ти. Аз наистина мисля, че твоите книги са най-доброто, което имаме на земята",отговорих аз."Ти си прав", призна този прочут писател. "Тъжно е, но всички, които са тук, включително и тези, които стоят най-близо до Царя, щяха да живеят по различен начин, ако им се предоставеше възможността отново да отидат на земята. Аз не бих правил изключение, а дори напротив.

Наистина, бях почетен дори от царете, но затова пък не отговорих на доверието, което Царят на Царете ми бе възложил. Провиних се в това, че използвах големите дарби и знанието, за да привличам хората към себе си, а не към Бога, Освен това аз Го познавах само от слушане и научих останалите да Го познават по същия начин. Така аз ги направих зависими от мен и от други като мен. Упътих хората към човешко мъдруване, а не към Святия Дух, Когото между другото съвсем не познавах. Не привличах хората към Исуса,а към себе си и към други като мен, които претендираха, че добре Го познават. Когато пристигнах тук и видях Бог Такъв, Какъвто е, ми се прииска да унищожа всичките си книги, както стори Мойсей със златното теле. Аз бях направил ума си идол и желаех всички да му се прекланят, също като мен. Твоята оценка за земния ми труд не ме радва. Само ако бях прекарал времето, пропиляно в търсене на познания за Бога, с които целях да впечатля хората около себе си, в търсене на Него, то много от тези, които сега са тук можеха да седят на престоли- те, отредени за тях. Също така много други можеха да са в тази зала"

"Зная, че това, което говориш, трябва да е истината, но въпреки това смятам, че си прекалено строг към себе си", казах. "Лично аз години наред съм се хранил духовно от твоите книги, а също така зная, че и много други могат да кажат същото".

"Съвсем не преувеличавам, когато говоря за вината си. Всичко, което ти казах, е истина и то беше потвърдено, когато застанах пред Божия трон. Аз наистина написах много, но ми бяха дадени повече умения и талант, отколкото на който и да е друг, а аз ги зарових в собствената си духовна гордост и амбиции. Заедно с властта идва и отговорността. Спомни си как Адам беше определен да поведе човешкия род към славно бъдеще, но поради неговото падение милиарди души бяха обречени на най-ужасна участ. Колкото по-голяма власт ти е дадена, толкова по-голям е потенциалът ти да вършиш добро и зло. Хората, които ще управляват заедно с Царя през вечността, ще бъдат натоварени с най-голямата отговорност. Никой човек не стои сам, ето защо всяка победа или провал на човеците дава отражение дори на поколенията след тях.

Замислих се за стила му на писане. Той използваше най-красивите и изразителни фрази и за мен бе олицетворение на някакъв "магьосник на словото", майстор, който от думите изработваше произведения на изкуството. Но тук той говореше съвсем обикновено, без тъй присъщия на книгите му блясък. Знаех, че и той като всеки друг тук, разбира за какво си мислех, но продължи да говори за това, което очевидно считаше за по-важно в момента:

"Ако вместо да търся знание за Господа, бях търсил Самия Него, хилядите, които щях да поведа, биха привели от своя страна тук милиони. Хората, които истински разбират естеството на властта, никога не биха се стремили към нея, а ще я приемат смирено, като знаят, че са съработници с Господа - Единственият, Който може да носи тази отговорност без да се спъва. Никога не търси да упражняваш влияние над хората. Вместо това търси Господа и с готовност приемай Божието иго. Моето влияние върху теб не нахрани духа ти, а по-скоро гордостта от знанията ти".

"Как мога да съм сигурен, че и аз не върша същото?", попитах, мислейки за моите книги.

"Търси мъдростта и знанието, за да се покажеш одобрен от Бога, а не от човеците", отговори той, след което се отдалечи от мен. Преди съвсем да се изгуби в редиците, се обърна и усмихвайки се, ми даде един последен съвет:

"Не се опитвай да ме следваш и да ми подражаваш".

Аз срещнах още много други Божии деца всред това множество. Доста от тях познавах лично а за други бях чел и слушал. Разговарях с още много други. Бях твърде изненадан, че хората, които очаквах да заемат високи рангове в Царството, бяха наградени с най-ниски почести. Техните житейски истории си приличаха. Всички те бяха допуснали гордостта да поквари победите им или бяха изпаднали в завист, когато Бог бе използвал други като тях. Някои пък бяха паднали в примката на похотта, отчаянието и огорчението и към края на живота им се бе наложило да бъдат взети от лицето на земята преди да са престъпили границата, от която няма връщане. Всички те ме предупредиха за едно и също нещо, а именно: колкото е по-голяма духовната власт, в която човек се движи, толкова по-далеч може да отпадне, ако не е вкоренен в любовта и смирението.

Продължавайки напред към Христовото съдилище, започнах да срещам хора с по-високи рангове. Още много "покривала" бяха махани от очите ми. Това ставаше благодарение на срещите ми с тези, които се бяха спъвали в същите проблеми, които и аз имах. Най-после започнах да срещам тия, които бяха победили. Срещнах семейни двойки, служили на Господа и един на друг с вярност до края. Славата, с която те бяха облечени, бе неизразима, а победите, които бяха извоювали, ме насърчиха, че е възможно и аз да остана докрай в Пътя на Живота, а също така да служа на Господа с вярност. Онези, които се бяха спъвали, бяха паднали по различни причини. А онези, които бяха победили, го бяха постигнали по един и същ начин - неотклонно следване на първата и най-голяма Божия заповед - да обичаш Господа с цялото си същество. По този начин всичко, сторено бе посветено на Господа, а не на човеците, дори не и на духовните човеци. Те бяха и хората, които славеха Агнето и Го следваха, където и да отидеше.

Когато бях още на половината път към трона, славата, която малко преди това ми се струваше несравнимо голяма, сега бледнееше пред величието на тези, покрай които минавах. Дори и най- величествената красота не би получила достъп в небето. А отгоре на това ми казаха, че залата, в която се намирам, е едва прагът на още много други неописуемо красиви измерения!

Не знаех точно колко трая пътуването ми към трона. Може би дни, месеци, а дори години. Нямаше начин да преценя колко време бе изминало. Всички, които срещах, показваха голямо уважение към мен и това не се дължеше на нещо, което бях направил, нито пък на това, което бях. Те ми оказваха тази почит, само защото бях един от воините в последната битка. По някакъв начин ми стана ясно, че славата на Бога, която ще се открие в тази последна битка, ще стане свидетелство на всяка съществуваща сила или власт, а също така и на тези, които тепърва ще се създадат. По време на тази битка ще бъде открита славата на Христовия кръст и Божията премъдрост ще бъде позната по един по-особен начин. Най-голямата привилегия, давана някога на човеците, бе да си участник в тази битка.

Приближавайки се до Съдилището на Христа, видях тези, които имаха най-високи рангове в Царството. Те седяха на тронове, които бяха част от Господния трон. Дори и най-малкият от тях безброй пъти надминаваше величието на който и да е човешки трон. Някои от тези хора бяха определени да управляват над градове по лицето на земята. Те скоро щяха да заемат мястото си на власт. Други пък управляваха някои от нещата, които ставаха в Царството. Трети управляваха физическите творения, като звездите и галактиките. Беше очевидно, че тези, които управляваха градове, имаха по-голяма власт от тези, които управляваха галактиките. Стойността дори на едно дете далеч надминаваше тази на цяла галактика от звезди. Това се дължеше на факта, че Святият Дух обитава в хората, а Господ бе избрал човека като място на вечното Си обиталище. В присъствието на Божията слава земята изглеждаше незначителна като прашинка, но в същото време към нея бе приковано вниманието на цялото творение.

Сега, когато бях стигнал пред Божия трон, аз самият се чувствах по-малък дори от прашинка. В същото това време присъствието на Святия Дух, което усещах, не можеше да се сравни с нищо познато . Единствено Неговата сила крепеше нозете ми. Едва тук успях да проумея служението на Святия Дух като наш Утешител. Осъзнах, че Той ме бе водил през целия път дотук, независимо че дори не бях забелязал присъствието Му.

Господ имаше едновременно най-прекрасното и най-ужасяващото лице. Никога не бях си Го представял такъв. Открих в чертите Му Мъдростта, Която ме бе придружавала по пътя към върха на планината. По някакъв начин лицето Му ми напомни за много мои приятели по лицето на земята. Разбирах, че това е така, защото Той неведнъж ми бе говорил чрез тях. Също така Го разпознах като Този, Когото бях отблъсквал, когато бе идвал при мен чрез други хора. Видях в Него едновременно Лъва и Агнето, Пастира и Младоженеца, но преди всичко Го видях като Съдията.

Даже във величественото Му присъствие, Утешителят тъй мощно ме крепеше, че се чувствах добре. Разбирах, че Господ не иска да се чувствам неудобно. Той искаше единствено да позная Истината. Човешките думи са слаби,за да опиша колко страшно и същевременно колко разтоварващо бе да застана пред Него. Бях преминал границата, отвъд която вече не се интересувах дали присъдата ще е добра или лоша. Знаех само, че ще е справедлива и че мога да се доверя на Съдията си.

В този момент Господ погледна към многобройните престоли около Себе си. Много от тях бяха заети, но други бяха празни. Тогава Той каза:

"Тези престоли са за победителите, които са Ми служили вярно във всяко поколение. Ние с Моя Отец ги приготвихме преди сътворението на света. Достоен ли си да седнеш на някой от тях?"

Тогава си спомних думите на един мой приятел “Когато Всезнаещият Бог ти задава въпрос Той не го прави, защото не знае отговора". Погледнах към престолите. Погледнах и онези, които вече бяха седнали на тях. В някои разпознах великите герои на вярата, но знаех, че повечето от тях са били съвсем неизвестни на земята. Мнозина бяха мисионери, изживели дните си в забвение. За тях не бе важно да бъдат запомнени на земята, а само искаха Той да ги запомни. Бях малко изненадан, когато видях богаташи или пък управници, които са останали верни в това, което им е било поверено. Но най-много престоли бяха заети от верните жени и майки, предали се на молитва.

Нямаше начин да отговоря положително на въпроса, който Господ ми зададе. Не считах себе си за достоен да седна на един от престолите. Не бях дори достоен да стоя в присъствието на тези светии. Знаех обаче, че ми бе дадена възможността да получа най-голямата награда, но аз се бях провалил. Стигнах до отчаяние, но все пак ми остана една надежда. Независимо, че бях пропилял досегашните си години, все пак се успокоявах при мисълта, че още не бях свършил живота си на земята. Когато отговорих, че не съм достоен за тази чест, Господ каза:

"Но Аз те питам дали искаш да седнеш на това място?"

"Копнея за това с цяло сърце", отговорих аз.

Тогава Господ погледна към останалите тронове и каза: "Празните престоли можеха да бъдат запълнени от хора, принадлежащи на различни поколения. Аз поканих на това място Всеки, който призовава Моето Име. Тези места все още са свободни. Сега, когато е настъпила последната битка много последни ще станат първи. Тези места ще се запълнят още преди битката да е завършила. Хората, които ще седнат тук, ще се отличават с две неща. Те ще носят мантията на Смирението и ще приличат на Мен. Ти вече си облечен с мантията. Ако успееш да я задържиш и не я изгубиш по време на битката, когато се върнеш, ти ще приличаш на Мен. Тогава ще седнеш заедно с тези светии, понеже ще съм те направил достоен за това. Тъй като цялата сила и власт е била дадена на Мен, единствено Аз мога да я давам. Ти ще победиш и ще получиш властта Ми, само ако пребъдваш изцяло в Мен. Сега се обърни и виж домочадието Ми".

Обърнах се и погледнах в посоката, от която бях дошъл. Оттук се виждаше цялата зала.

Славата на това зрелище надминаваше всичко, което бях виждал досега. Виждаха се милиони светци. Всеки от тях, включително и най-низшите по ранг, бе облечен със сила, по-голяма от тази на цяла войска. Славата, с която бяха облечени, надминаваше способността ми да възприемам. Но дори и в това си състояние успях да видя, че едва съвсем малка част от залата беше пълна.

Погледнах отново към Господа и бях изумен, защото видях сълзи в очите Му. Той беше избърсал всяка сълза от очите на присъстващите тук, освен Своите. По лицето Му се търкулна сълза и Той я хвана в ръката Си. Тогава ми я подаде.

"Това е моята чаша. Ще пиеш ли с Мен?"

Нямаше как да Му откажа. Господ продължи да ме гледа и в очите Му усетих колко голяма е любовта Му. Той ме обичаше, въпреки че бях нечист, и желаеше да бъда близо до Него независимо от това, че не заслужавах. Тогава Той каза:

"Обичам всички Мои деца с любов, която сега не си в състояние да проумееш. Обичам със същата любов и всички, които трябваше да са тук, но не дойдоха. Заради тази Своя любов Аз оставих деветдесет и деветте, за да намеря изгубената душа. Моите пастири не оставят едната душа, за да потърсят останалите деветдесет и девет, които са се изгубили. Аз дойдох да потърся и спася погиващите. Искаш ли да споделиш сърдечното Ми желание да отидеш и да намериш изгубените? Ще Ми помогнеш ли да изпълня тази зала? Ще Ми съдействаш ли да изпълня всички празни места? Искаш ли да се отзовеш на молбата Ми и по този начин да донесеш радост на обитателите на небето, на Мен и на Моя Отец? Тези места са определени за Моето домочадие, а все още не са запълнени. Последната битка няма да свърши, докато Моят дом не се изпълни. Едва тогава ще дойде време да изкупим земята и да премахнем злото от творението на ръцете Ми. Ако пиеш от Моята чаша ще обичаш загубените така, както Аз ги обичам".

Тогава Той взе една най-обикновена чаша, че ми се стори неуместно в една толкова славна зала да има нещо тъй невзрачно. Бог постави сълзата Си в нея и ми я подаде. Никога преди не бях опитвал нещо по-горчиво. Разбрах, че никога няма да мога да я изпия до дъното или поне по-голямата част от нея, но твърдо реших да отпия колкото се може повече. Господ изчака търпеливо, докато накрая не издържах и избухнах в сълзи. От очите ми потекоха сякаш реки от горчиви сълзи. Плачех за изгубените, но още по-болно ми беше за Господа.

В отчаянието си погледнах към Него, като исках да Му покажа, че не мога да поема повече от тази болка. Тогава бях изпълнен с мира и любовта Му. Никога преди не бях изпитвал по- прекрасно чувство. Това беше живата вода и знаех, че тя може да блика цяла вечност. После ми се стори, че водата, която протичаше в мен, сякаш се подпали. Усетих, че ако не започна да прогласявам величието на Неговата слава, този огън ще ме погълне. Никога преди не бях чувствал такава нужда да проповядвам Благата Вест, да славя Бога, и да изживея всеки миг живот, който ми се даваше, за евангелието.

"Господи!", извиках аз. За мен вече не съществуваше никой освен Него. "Сега вече зная, че Тронът ти е трон на Правосъдие и трон на Благодат. Моля Те да ми дадеш необходимата благодат да Ти служа. Над всяко друго нещо желая Твоята благодат. Моля Те за благодат да довърша това което съм започнал. Моля Те да ми дадеш благодатта да те обичам дотолкова, че да се отърся от заблудите и себеправедността, които така са изопачили живота ми. Аз Те моля да ме избавиш от самия мен и от злото, което обитава сърцето ми. Моля Те тази любов, която сега чувствам постоянно да тече в сърцето ми. Моля Те да ми дадеш Твоето сърце и Твоята любов. Моля Те да ми дадеш благодатта на Святия Дух, която да изобличи греха ми. Моля Те да ми дадеш благодатта на Святия Дух да свидетелствам за Теб Такъв, Какъвто Си. Моля Те да ми дадеш благодатта да свидетелствам за всичко, което Си приготвил за ония, които идват при Теб. Моля Те за благодатта да проповядвам истината за Твоето правосъдие. Моля Те за благодатта да споделя това място с тия, които са призвани да седнат на тези престоли. Дай ми благодатта да им свидетелствам с думите на Живота, които ще ги държат в правилния Път. Да им предам вярата, с която да извършат волята Ти. Господи, моля Те, дай ми тази благодат".

Тогава Господ се изправи. Изправиха се и всички, които седяха на троновете. Огнен пламък гореше в очите на Господа. За пръв път Го виждах по този начин.

"Ти поиска от Мен благодат и Аз никога не отхвърлям такава молба. Ти ще се върнеш на земята и Святият Дух ще бъде с теб. Тук ти вкуси както от благостта, така и от строгостта Ми. Ако искаш да останеш в Пътя на Живота, не трябва да забравяш нито едното, нито другото. Истинската любов на Отца включва и Неговото правосъдие. Трябва да познаваш и благостта, и строгостта Ми, иначе би се заблудил. Това е благодатта, която ти бе дадена тук, а именно - да вкусиш и от двете. Хората, които срещна, както и разговорите, които води с тях, бяха дело на Моята благодат. Не забравяй това, което преживя тук".

Тогава насочи меча Си към сърцето ми, после към устата ми и тогава към ръцете ми. Когато направи това, от меча Му излезе огън и ме изгори. Почувствах голяма болка. "Това също е благодат", каза Господ. "Ти си един от многото, които са отредени за този час. Проповядвай и пиши за всичко, което видя тук. Предай на братята Ми това, което ти казах. Иди и призови Моите капитани за последната битка. Върви и защити всички, които са в плен на врага, бедните вдовиците и сираците. Това е поръчението Ми към капитаните и точно там ще ги намериш. Децата Ми значат за Мен много повече, отколкото звездите в небето. Паси агънцата Ми. Пази малките Ми. Давай им Божието слово, за да живеят. Включи се в битката. Иди и се бий без да отстъпваш. Побързай, защото Аз ида скоро. Подчини се на гласа Ми и очаквай деня на Моето идване".

След тези думи при мен се приближиха група ангели. Те ме съпроводиха по обратния път.Техният водач ми каза:

"След като вече се е изправил, Господ няма да седне, докато последната битка не свърши. Той седеше до времето, определено за подчинението на враговете Му. Сега те ще паднат пред нозете Му. Легионите ангели, които бяха приготвени още от нощта на Неговото страдание, сега вече са изпратени на земята. Ордите на ада също излизат на бой. Създанието открай време очаква този момент. Съвсем скоро ще бъде открита голямата Божия тайна. Ние ще се бием с вас до края на битката - с теб и твоите братя".