Последната битка

Пета част - ПОБЕДИТЕЛИТЕ

Докато се отдалечавах от съдийския престол, аз започнах да размишлявам за всичко, което току що бях преживял. То беше както прекрасно, така и ужасяващо. Колкото и предизвикателно и сърцераздирателно да беше, сега се чувствах по-сигурен от всякога. Отначало никак не ми беше лесно да бъда разголен толкова пред такова множество, неспособен да скрия дори една единствена мисъл, но когато просто се отпуснах и приех това, знаейки, че очиства душа ми, то стана дълбоко освобождаващо. Да нямам какво да скрия беше като да смъкна най-тежкото бреме и окови.

Почувствах, че мога да дишам, както никога преди.

Изглеждаше, че колкото по-спокоен ставах, толкова повече способностите на моя ум се умножаваха. Тогава започнах да усещам, че около мен се осъществява такъв тип общуване, който не би могъл да се изрази с човешки думи. Спомних си за обяснението на апостол Павел за посещението му на третото небе, където е чул неизразими думи. Съществува духовна комуникация която многократно превъзхожда всяка форма на човешка комуникация. Много по-задълбочена и изпълнена със смисъл, отколкото е възможно да се изговори с човешки думи. По някакъв начин това е чисто общуване на сърцето и ума заедно и е толкова чисто, че не е възможно да се получи погрешно разбиране.

Когато погледнех към някой в залата, аз започвах да разбирам какво си мисли, а и той беше способен да ме разбира. Когато погледнех към Господа, започвах да Го разбирам по същия начин. Ние продължавахме да използваме думи, но значението на всяка една от тях се характеризираше с дълбочина, каквато никой речник не е в състояние да предаде. Умът ми беше освободен и затова капацитетът му се беше умножил многократно. Това беше изключително вълнуващо, много повече от което и да е било от предишните ми преживявания.

Беше очевидно, че Господ се наслаждаваше на възможността да общува по този начин с мен също толкова силно, колкото се радвах и аз. Никога преди не бях разбирал в такава дълбочина какво означава за Него да бъде Божието Слово. Исус е общението на Бога с Неговото творение. Думите Му са дух и живот и тяхното значение и мощ далеч превъзхожда настоящите ни човешки определения. Човешките думи са една твърде повърхностна форма на духовното общуване. Той ни сътвори способни да общуваме на ниво, което далеч превъзхожда човешките думи, но поради падението и окончателното ни разложение при Вавилонската кула по-късно ние сме изгубили тази способност. Не можем да бъдем това, за което сме били създадени, докато не си възвърнем тази способност, а можем да го постигнем само когато бъдем освободени в Неговото присъствие.

Започнах да осъзнавам, че когато престъплението на Адам го накара да се скрие от Бога, това беше началото на едно ужасно изкривяване на това, за което беше създаден човекът, както и на изключително голямо понижаване на неговите духовни и интелектуални способности. Те могат да бъдат възстановени, едва когато излезем от "скривалището си" и открием себе си пред Бога и пред другите, ставайки истински прозрачни. Единствено когато гледаме славата на Господа с "открито лице", ние се променяме в Неговия образ. Причината за многото покривала е нашето криене.

Когато Господ попита Адам след прегрешението му: "Къде си?", това беше Неговият първи въпрос към човека и това е първият въпрос, на който трябва да отговорим, ако искаме да бъдем напълно възстановени в Него. Разбира се, Господ знаеше къде беше Адам. Този въпрос бе зададен заради Адам. Той беше началото на Божието търсене на човека. Историята на изкуплението е разказ за това как Бог издирва човека, а не как човекът търси Бога. Когато сме в състояние изцяло да отговорим на този въпрос, когато знаем къде сме по отношение на Бога, тогава ще сме напълно възстановени за Него. Ние можем да научим отговора на този въпрос, само когато сме в Неговото присъствие.

Това беше същността на цялото ми преживяване при съдийския престол. Господ вече знаеше всичко свързано с мен. Но всичко това се случи, за да позная аз къде съм. Всичко това се случи, за да ме извади от скривалището ми и от тъмнината в светлината.

Започнах също да разбирам колко много Господ иска да бъде едно със Своите хора. По време на целия съд Той не се опитваше да ме накара да видя нещо като добро или зло, но да видя доколко то е било в единство с Него. Господ търсеше мен повече, отколкото аз търсех Него. Неговите съдби ме освободиха и Неговият съд над света ще освободи света.

Когато Божият съден ден дойде, той ще донесе окончателно избавление на Адам от неговото скривалище. Това ще бъде окончателното освобождение на Адам, а също ще сложи началото на окончателното освобождение и на творението, което е било подчинено на робство поради Адам. Тъмнината в света беше увековечена поради принудата да се крием, започнала след грехопадението. "Ходенето в светлина" не значи просто да знаеш и да спазваш определени истини а да си истинен и свободен от необходимостта да се криеш.

"Ходенето в светлината" означава, че вече никога няма да се криеш, било от Бога или от някой друг. Голотата на Адам и Ева преди падението, не беше само физическа, но също и духовна. Когато нашето спасение окончателно завърши, ние ще познаем тази свобода отново. Това, да бъдеш изцяло открит за другите, действително ще отвори нашите сърца и умове за светове, за които дори и не предполагаме, че съществуват. Точно това се опитва да фалшифицира Сатана чрез движението Ню Ейдж.

Докато вървях, обмисляйки всичко, което бях научил, внезапно Господ се яви от едната ми страна отново в образа на Мъдростта. Само че сега Той ми изглеждаше много по-славен отколкото преди, дори когато беше на съдийския престол. Аз бях както зашеметен, така и преизпълнен с радост.

"Господи, нима се връщаш с мен по този начин?", попитах аз.

"Аз винаги ще бъда с теб по този начин. Но бих желал да бъда за теб още повече от това, което виждаш в Мен сега. Ти видя моята благост и строгост тук, но ти все още не Ме познаваш напълно като Праведния Съдия."

Това ме изненада, тъй като до този момент бях прекарал всичкото това време пред Неговия съдийски престол и чувствах, че всичко, което бях научил, беше свързано с Неговия съд. Той почака докато вникна в това и тогава продължи.

"Има свобода, която идва, когато схващаш истината, но когото Аз освободя е истински свободен. Свободата, която идва от Моето присъствие, е по-голяма от това просто да се познава истината. Ти преживя освобождението в Моето присъствие, но все още има твърде много да разбереш за Моите присъди. Когато съдя, Аз не търся да осъдя или да оправдая, но да произведа праведност. Праведността се намира само в единството с Мене. И праведният съд е да водиш хората до единство с Мен.

Моята църква сега е облечена със срам, защото няма съдии. Тя няма съдии, защото не Ме познава като Съдията. Сега аз ще издигна съдии за Моя народ, които познават Моя съд. Те не просто ще решават между хора и спорни въпроси, но ще изправят нещата, което ще рече, че ще ги привеждат в съгласие с Мен.

Когато се явих на Исус Навин като Военачалник на Господното войнство, Аз заявих, че не съм нито откъм него, нито откъм неговите врагове. Аз никога не идвам, за да взема нечия страна. Когато идвам, то е, за да застана начело, а не, за да заема страна. Аз се явих като Предводител на Войските преди Израел да може да влезе в своята Обещана Земя. На църквата сега й предстои да влезе в Обещаната си Земя и Аз отново ще се явя като Предводител на Войските. Когато направя това, Аз ще отстраня всички онези, които са карали Моите хора да вземат страна срещу братята си. Моята справедливост не взема ничия страна в човешките спорове, дори и в тези между Моите хора. Това, което правех чрез Израел, Аз го правех също и заради техните врагове, а не против тях. Вие не виждате моята справедливост, само защото гледате от своята земна, преходна гледна точка. Вие трябва да ходите в Моята власт, да виждате моята справедливост, защото правда и съд са основата на Моя престол.

Аз вмених правда на хората, които съм избрал, но също както Израел в пустинята, така и най- великите светии от епохата на църквата са се съобразявали с Моите пътища или твърде рядко, или само с частица от своите умове и сърца. Аз не съм за тях или за техните врагове, но Аз идвам да употребя Моите хора за спасението на техните врагове. Аз обичам всички човеци и желая всички да бъдат спасени".

Не можех да избегна мисълта за голямата битка, в която се бихме на планината. Ние наистина наранихме много от нашите братя, докато се биехме против злото, което ги контролираше. Все още много от тях бяха в лагера на врага, било защото той ги употребяваше или просто като негови пленници. Започнах да се питам дали следващата битка няма да е отново против нашите собствени братя. Господ ме гледаше, докато размишлявах за всичко това, и после продължи.

Тогава се почувствах принуден да погледна тези, които стояха на престолите, покрай които преминавахме. Когато го направих, погледът ми попадна върху човек, за когото знаех, че беше апостол Павел. Когато погледнах назад към Господа, Той ми кимна да поговоря с него.

"Толкова много съм очаквал тази среща", казах аз, като изпитах малко неудобство, но и силно вълнение. "Сигурно знаеш колко много твоите послания са водили църквата и те вероятно извършват повече, отколкото всички останали от нас взети заедно. Ти все още си една от най- големите светлини на земята".

"Благодаря ти ", каза той благо." Но ти не разбираш с какво нетърпение ние пък сме очаквали да се срещнем с теб. Ти си войник в последната битка; всички ние очакваме срещата си с вас. Ние видяхме тези дни смътно, чрез нашето ограничено пророческо видение, но ти си бил избран да живееш в тях. Ти си войник, подготвящ се за последната битка. Вие сте тези, които всички ние очакваме".

Все още се чувствах неудобно, но продължих: "Едва ли бих могъл да изразя признателността която чувстваме към теб и към всички, които с живота и посланията си спомогнаха ние да поемем по верния път. Знам също, че ще имаме цялата вечност на разположение, за да споделим признателността си, така че, моля те, докато съм тук, нека да те попитам:"Какво би казал на моето поколение, което да ни помогне в тази битка?".

"Аз мога да ви кажа сега само това, което вече съм ви казал чрез моите писания. Бих искал да ги разберете по-добре, като знаете, че аз изпаднах от това, за което бях призован", заяви Павел гледайки ме решително в очите.

"Но ти си тук на един от най-великите престоли! Ти все още жънеш повече плод за вечен живот, отколкото който и да било от нас би могъл да се надява да пожъне", възразих аз.

"Чрез Божията благодат можах да завърша пътя си, но аз не ходих във всичко, за което бях призован. Не осъществих най-великите цели, за които бях призован. Всеки един се провали. Зная за мислите на някои, считайки че е богохулство да бъда смятан като за нещо по-малко от най-великия пример на християнско служение, но аз бях честен, когато писах в края на живота си, че съм най-големият от грешниците. Аз не казах, че съм бил най-големият от грешниците, но че съм най-големият от грешниците тогава. Беше ми дадено да разбера толкова много, а аз ходих в толкова малко от това".

"Как е възможно ? Мислех, че ти просто си бил смирен", попитах аз.

"Истинското смирение е съгласие с истината. Не се бой. Моите писма бяха истинни и те бяха написани чрез помазанието на Святия Дух. Обаче на мен ми беше дадено толкова много, а аз не употребих всичко, което ми бе поверено. Аз също изпаднах. Всеки тук е изпаднал, с изключение на Един. Но ти непременно трябва да видиш тази истина за мен, защото мнозина изопачават писанията ми, виждайки ме по един неверен начин".

"Както видя, в моите послания аз имах чувството, че не съм по-долен дори и от най- превъзходните апостоли, после признавам, че съм последният от апостолите, после - последният от светиите, до окончателното осъзнаване, че съм най-големият от грешниците. Аз не бях просто смирен, аз трезво говорех истината. На мен ми беше поверено много, много повече от това, което използвах. Има само Един тук, който напълно повярва, който напълно се покори и който наистина завърши всичко, което Му беше дадено да извърши, но ти можеш да ходиш в много повече отколкото аз ходих".

Отговорът ми беше съвсем слаб:"Зная, че това, което казваш, е истина, но сигурен ли си, че това е най-важното послание, което искаш да ни дадеш за последната битка?"

"Сигурен съм", отговори той с пълно убеждение. "Аз съм толкова признателен за благодатта на Господа да употребява моите послания по този начин. Но съм загрижен за това, че много от вас ги използват погрешно. Те са истината на Святия Дух и са част от Писанието. Господ ми даде да поставя големи камъни в сградата на Неговата вечна църква, но те не са камъни от основата. Камъните от основата бяха поставени единствено от Исус. Моят живот и служение не са пример за това, което сте призовани да бъдете. Единствено Исус е този пример. Ако това, което аз съм писал се използва като основа, тя няма да може да издържи тежестта на онова, което трябва да се построи върху нея. Писаното от мен, трябва да се гради върху единствената Основа, която може да удържи това, което ви предстои да понесете; то не трябва да се използва като основа. Вие трябва да възприемате моите поучения чрез поученията на Господа, а не да се опитвате да разберете Него от моята гледна точка. Думите Му са основата. Аз само градих върху тях, като Ги доразвивах. Най-голямата мъдрост и най-силните истини са Неговите думи, не моите."

"Трябва още да знаеш, че не ходех във всичко, което ми беше предоставено. За всеки един вярващ е достъпно да ходи в много повече неща, отколкото ходих аз. Всеки истински вярващ има Святия Дух в себе си. Силата на Този, Който създаде всичко, живее в тях. И най-малкият от светиите има сила в себе си да премества планини, да спира армии, или да възкресява мъртви. Ако вие искате да извършите всичко, за което сте призовани в своето време, не трябва да гледате на моето служение като на върховно постижение, но като на изходна позиция. Твоята цел не трябва да бъде да си като мен, но да бъдеш като Господа. Ти можеш да бъдеш като Него и да вършиш всичко, което Той правеше и дори още повече, защото Той е запазил най-доброто си вино за края."

Знаех, че тук можеше да се говори само истината. Знаех, че това, което Павел казваше за начина, по който мнозина погрешно използват неговите писания като основа, вместо да градят върху основата на евангелията, също бе истина. Но все още ми беше трудно да приема, че Павел е изпаднал от своето призвание. Погледнах към неговия престол и към славата на неговото същество. Тя беше много по-голяма, отколкото съм мечтал, че най-големите светии на небето ще имат. Той бе изключително решителен и прям, както очаквах да бъде. Порази ме това колко очевидно беше, че той все още носеше своята огромна грижа за всичките църкви. Аз го бях идолизирал и това беше прегрешението, от което Той се опитваше да ме освободи. Въпреки това той беше много по-велик от онзи Павел, който аз бях превърнал в идол. Знаейки какво си мисля той постави и двете си ръце на раменете ми и ме погледна още по-сериозно право в очите.

"Аз съм твой брат. Обичам те, както и всеки един тук. Но ти трябва да разбереш. Нашият път е вече завършен. Ние не можем нито да добавим, нито да отнемем от това, което сме посадили на земята, но ти можеш. Не ние сме твоята надежда. Сега ти си нашата надежда. Дори в този разговор аз мога само да потвърдя това, което вече съм написал, но ти имаш още много неща да напишеш. Покланяй се само на Бога и израствай във всичко към Него. Никога не прави някой човек своя цел но само Него. Скоро по земята ще ходят мнозина ,които ще вършат много по-велики неща от тези които вършехме ние. Първите ще бъдат последни, и последните първи. Ние не се притесняваме от това. Това е радост за нашите сърца, защото ние сме едно с вас. Моето поколение беше използвано да постави основата и да започне да гради върху нея и ние винаги ще бъдем почитани за това. Но всеки етаж, построен върху основата, трябва да се издига по-високо. Ние няма да бъдем зданието което трябва да бъдем, ако вие не се издигнете по-високо".

Докато обмислях това, той ме гледаше внимателно. Тогава продължи: "Има още две неща които ние постигнахме в нашето време, но бяха изгубени много бързо от църквата и все още не са възстановени. Ти трябва да ги възстановиш."

"Кои са те?", запитах аз, чувствайки, че това, което щеше да каже, нямаше да бъде просто допълнение към вече казаното.

"Ти трябва да възстановиш служението и посланието," подчерта той".

Аз погледнах към Господа и Той кимна в потвърждение, добавяйки:"Необходимо беше Павел да ти каже това. До този момент той е бил най-верният и в двете неща".

"Моля те, обясни ми", помолих аз Павел.

"Добре," отговори той. "С изключение на няколко малки места по света, където сега има голямо гонение и трудности, ние трудно можем да разпознаем служението или посланието, което се проповядва днес. Затова църквата сега е само сянка на това, което беше дори в нашето време, а ние бяхме далеч от това, което бяхме призовани да бъдем. Тогава, да бъдеш в служение беше най- голямата жертва, която някой можеше да направи, и това отразяваше посланието за най-голямата жертва, която е била направена - кръста. Кръстът е Божията сила и той е центърът на всичко, чрез което сме призовани да живеем. Вие сега имате толкова малко сила да преобразявате сърцата и умовете на учениците, защото не живеете и не проповядвате кръста. Ето защо и ние толкова трудно различаваме учениците от езичниците. Това не е благовестието или спасението, което ни беше поверено. Вие трябва да се върнете към кръста."

С тези думи той стисна раменете ми като баща и тогава се върна на мястото си. Аз се чувствах като че съм получил едновременно невероятно благословение и дълбоко порицание. Докато отминавах, започнах да мисля за нивото на спасението на планината и за съкровищата, които бях видял във вътрешността й. Започнах да разбирам, че повечето от моите собствени решения, дори решението да вляза през вратата, която ме доведе тук, бяха основани предимно на съображението кое би ме придвижило напред, а не на съобразяване с волята на Господа. Във всичко, което бях направил, аз все още живеех за себе си, а не за Него. Дори в желанието си да срещна съда тук, аз бях мотивиран от мисълта да направя това, което би ми помогнало да побеждавам без да претърпявам загуби. Все още ходех много повече в себецентричност, отколкото в Христоцентричност.

Знаех, че краткият разговор с Павел ще има последствия, които ще осъзнавам дълго време. Чувствах донякъде, че съм приел благословение от цялата, вечната църква. Големият облак свидетели наистина ни насърчаваше. Те гледат към нас като горди родители, които искат за своите деца неща по-добри от тези които те бяха познали. Най-голямата им радост би била да видят църквата в последните дни да стане всичко, което в техните дни не е успяла да достигне. Знаех също, че аз все още се разминавах твърде много с това, което те бяха приготвили за нашия живот.

"Последната църква няма да бъде по-Велика от тази в техните поколения, дори и да извършите по-велики дела", прекъсна ме Господ. "Всичко, което се върши, е направено чрез Моята благодат. Обаче Аз ще дам повече от нея, и повече от Моята сила на разположение на църквата от последните дни, защото тя трябва да извърши повече, отколкото църквата в която и да е било епоха досега. Вярващите от последното време ще ходят в цялата сила, изявена от Мен, и в повече от нея защото те ще бъдат последните представители на всички, които са били преди тях. Църквата от последното време ще изяви Моето естество и Моите пътища, както никога досега не са били изявявани от човеците. И това е, защото Аз ви давам повече благодат и на когото много се дава много и ще се изисква".

Това ме накара да мисля още повече за Павел. "Как изобщо бихме могли да станем толкова отдадени и верни, както е бил той?", разсъждавах аз.