Четвърта част - ВЕЛИКИЯТ ПРЕСТОЛ

Четвърта част - ВЕЛИКИЯТ ПРЕСТОЛ

Хвърлих последен поглед към огромната стая във вътрешността на планината. Славата на скъпоценните камъни и съкровищата, които представляваха истините за Спасението, бе поразителна. Изглеждаше ми невъзможно някой да проумее красотата им или да ги изброи. Не можех да си представя, че е възможно някоя друга стая с други велики истини на вярата да бъде по-славна от тази. Едва сега разбрах защо толкова много християни не искаха да напуснат това място. Те просто се удоволстваха да се възхищават на основните доктрини на вярата. Спокойно можех да прекарам вечността тук без да се отегча дори за миг.

Орелът, който стоеше до мен, почти извика: "Трябва да продължиш напред!". После допълни по-спокойно: "Няма по-голям мир и сигурност от това да пребъдваш в Господното спасение. Именно за това ти бе доведен тук, понеже знанието, което придоби, ще ти бъде необходимо в бъдеще. Но сега е време да продължиш".

Това, което орелът каза, докосна нещо вътре в мен. Помислих си за смелите воини, които водеха битка от това първо ниво, наречено Спасение. Независимо, че се биеха толкова добре и освободиха толкова много пленници, немалко от тях бяха тежко ранени. Съвсем не изглеждаше така, сякаш те са намерили тук мира и безопасността. Тогава орелът прекъсна мислите ми, сякаш ги четеше.

"Божието определение за мир и безопасност е по-различно от нашето. Да бъдеш ранен в битката е голяма чест. Също както ние биваме изцелени чрез Господните рани, така и чрез нашите рани Бог ни дава властта да изцеляваме. В самото място, където врагът ни е наранил, бъде изцелено, ние получаваме силата да изцеляваме други наранени като нас. Изцелението бе основната част от Господното служение, но то е неразделна част от нашето служение. Това е една от причините поради които Господ допуска нещастия в живота на Неговите люде. По този начин те се изпълват със състрадание към другите, а именно чрез него се проявява силата за изцеление. Ето защо когато някой поставяше под въпрос авторитета на апостол Павел, той се позоваваше на страданията и бичуването, което бе претърпял за Христа. Всяка рана, всяко нещастие, което ни сполети, могат да се обърнат във власт да вършим добро. Всяко бичуване, което апостолът понесе допринесе за спасението на другите. Всяка рана, която воините получават, ще допринесе за спасението, изцелението или възстановяването на други. "Думите на орела бяха много насърчителни. Мястото, на което стоях всред славата на съкровищата на спасението, правеше тази истина още по-ясна и дълбока. Исках да се изправя на върха на планината и да извикам към всички, които все още воюваха, за да ги насърча с нея. Тогава орелът продължи: "Има още една причина, поради която Господ допуска да бъдем наранени. Там, където няма истинска опасност няма и истински кураж. Господ обеща на Исус Навин, че ще воюва заедно с него за Обещаната земя, но в същото време постоянно му напомняше, че не трябва да се страхува, а да се облече със сила и дързост. Причината беше, че той наистина трябваше да се бие в битките го очакваха истински опасности. Това е начинът, по който Бог установява тези, които са достойни да влязат в обещанията Му.

Погледнах стария орел и за пръв път забелязах белезите между начупените му и раздърпани пера. Въпреки това белезите не го загрозяваха, защото бяха покрити със златна сплав от пера и плът. Тогава осъзнах, че точно това злато излъчваше славата, обгърнала орела, и го правеше тъй величествен.

"Защо не забелязах това преди?", попитах аз.

"Докато не погледнеш и не оцениш дълбочината на съкровищата на спасението, ти не би могъл да видиш славата, която произлиза от страданието заради евангелието. Когато обаче я видиш, ти ще си готов за изпитанията, които ще освободят най-висшите нива на духовна власт в живота ти. Тези белези представляват славата, която никога няма да премине. Ето защо Господ и на небето все още носи раните, които получи, докато страдаше за нас. Там ще можем да ги видим, както и на всичките Му избраници, които са ги получили заради Него. В небето това са ордените на славата. Всички, които ги носят, обичат Бога и Неговата истина повече от собствения си живот. Те са онези, които следват Агнето, където и да отиде. Те са готови да пострадат заради истината, правдата и спасението на другите. Истинските пастири на Неговите люде, които имат неподправена духовна власт, трябва първо да докажат посвещението си."

Погледнах водача на групата ангели, които ме следваха. Никога досега не бях виждал някой ангел да се вълнува, но без съмнение тези думи докоснаха дълбоко, както водача, така и останалите ангели. Дори ми се стори, че ще заплачат. Тогава водачът им заговори:

"От сътворението на света досега сме били свидетели на много чудеса. Но най-голямото чудо за нас е страданието, което хората приемат доброволно заради Господа и заради ближните си. Ние също понякога трябва да воюваме и също да страдаме, но обитаваме място на такава светлина и слава, че лесно понасяме всичко. Но когато мъже и жени, които обитават в такава тъмнина, сред толкова оскъдна подкрепа, които не могат да съзрат славата, а само се надяват на нея, избират да страдат за тази надежда, пробляснала неясно в сърцата им, тогава дори и най-могъщите ангели падат на колене и с радост служат на наследниците на спасението. Отначало не разбирахме защо Отец постанови, че хората трябва да ходят чрез вяра, без да виждат действителността и славното духовно царство и то понасяйки такава съпротива. Но сега разбираме, че чрез тези страдания те доказват, че са достойни да получат огромната власт, като членове на Божието домочадие. Сега ходенето чрез вяра е най-великото чудо за нас в небето. Онези, които преминат това изпитание, са достойни да седнат с Агнето на Неговия престол, тъй като Той ги е направил достойни, а те са доказали любовта си."

Тогава орелът се намеси и каза:"Смелостта е проява на вяра. Господ никога не е обещавал, че пътят Му ще бъде лесен, но ни увери, че ще си заслужава. Смелостта на воините от нивото на Спасението накара ангелите да оценят това, което Бог изработи в лицето на пропадналата човешка раса. Те получиха раните си по време на най-яростната атака, заобиколени от тъмнината, когато истината сякаш търпеше поражение, както направи нашият Господ на кръста. Въпреки това, тези верни християни не се предадоха и не спряха да се бият. Отново съжалих, че не бях останал на нивото Спасение, за да воювам заедно с тези смели воини. Орелът отново разбра мислите ми и ме прекъсна.

"Като се изкачи на планината, ти също прояви вяра и мъдрост, а това освобождава власт. Твоята вяра освободи много души и така те успяваха да се доберат до планината и до спасението. Ти също получи рани, но властта ти в царството идва по-скоро от делата на вяра, отколкото от преживяното страдание. Тъй като ти бе верен в малкото, сега ще ти бъде оказана огромната чест да се върнеш и да пострадаш, за да бъдеш поставен над много повече. Но помни, че всички ние работим заедно за една и съща цел без значение дали градим или страдаме. Ако продължиш, тези стаи ще се изпълнят с много повече хора, което ще донесе огромна радост в небето. Ти си бил призван да се изкачваш и да съграждаш, но ако си верен в това, по-късно ще получиш привилегията и да пострадаш."

Отново погледнах към тъмната и застрашителна врата, на която беше написано: "ХРИСТОВОТО СЪДИЛИЩЕ". Всеки път, когато отправях поглед към съкровищата на Спасението, топлина и мир изпълваха душата ми. Но когато погледнех към тази врата, бях обхващан от страх и несигурност. Всяка клетка от тялото ми желаеше да остане в тази стая. Орелът отново проговори, отвръщайки на мислите ми. Той каза:

"Всеки път, когато се готвиш да отвориш вратата към някоя истина, ще се чувстваш по същия начин. Ти беше изпълнен с противоречия и съмнения дори преди да влезеш в стаята със съкровищата на Спасението. Тези страхове са резултат от грехопадението. Това са плодовете на Дървото за познаване Доброто и Злото. Знанието, което придобихме от него, ни направи егоисти и несигурни в себе си. Знанието за доброто и злото прави истинското знание за Бога да изглежда страшно, а всъщност всяка Негова истина води до все по-голям мир и безопасност.

Човек трябва да предпочита Божиите присъди, понеже всичките Му пътища са справедливи".

Благодарение на всичко преживяно дотук най-после проумях, че често пътят, който изглежда най-прав, е най-безплодният, а в някои случаи е и най-трагичният. През цялото ми пътуване пътят който е изглеждал пълен с рискове, винаги е извеждал към най-голямата награда. Но все пак решението да продължа по него всеки път ставаше все по-трудно, тъй като рисковете изглеждаха все по-големи. Започнах да съчувствам на онези, които в определен момент спираха пътешествието си и отказваха да продължат, макар че по-добре от всякога знаех, че това е грешка. Единственият начин да си в истинска безопасност е да не спираш да напредваш към измерения, в които е нужна още повече вяра, което означава по-голяма зависимост от Господа.

"Наистина, за да ходиш в по-високите области на Духа, се изисква по-голяма вяра", каза орелът. "Господ ни даде ключа към Своето Царство, когато каза:"Който иска да спаси живота си ще го изгуби, но който пожелае да го изгуби заради Мен, ще го спечели. "Само тези думи са достатъчни да те задържат на пътя към върха. Те могат да ти осигурят победата в предстоящата битка. Ще ти помогнат също да устоиш преди Христовото съдилище ".

Знаех, че е време да продължа. Реших никога да не забравям славната стая и съкровищата на Спасението. В същото време бях убеден, че вече е време да ги оставя зад себе си. Трябваше да продължа. Обърнах се и с целия кураж, който можех да събера, отворих вратата към Христовото съдилище и пристъпих. Ангелите, които бяха определени да ми служат, се наредиха около вратата, но не минаха през нея.

"Какво става? Няма ли да ме придружите?", извиках аз.

"Ние не можем да дойдем там, където отиваш сега. Ти трябва да си сам. Ние ще те чакаме от другата страна".

Без да отговоря нито дума, аз се обърнах и побързах да продължа преди да съм се отказал. По някакъв начин разбирах, че не бива да разчитам за сигурността си на тази група ангели. Докато напредвах в тъмнината, чух последните думи на орела: "След това преживяване ти няма да уповаваш на никой друг, дори и на себе си, но само на Господа.

Намирах се в най-ужасната тъмнина, която някога бях преживявал. Всяка стъпка напред ми струваше огромна борба със страха . За момент дори си помислих, че съм слязъл в самия ад. Накрая реших да се върна обратно, но когато се обърнах, не можах да видя пътя, по който бях дошъл. Очевидно вратата бе затворена и тъмнината не ми позволяваше да видя каквото и да е. Започнах да си мисля, че всичко, казано от орлите и ангелите, е било една добре скроена клопка, която да ме впримчи в този ад. Чувствах се измамен!

Извиках към Господа да ми прости и помогне. Веднага Го видях на кръста, точно както когато бях положил ръце на червения камък в стаята, която току-що напуснах. И отново видях тъмнината в душата Му, когато Той стоеше сам, понесъл греха на света. Тогава, в онази стая, виждах тъмнина и то ужасна, но сега същото това преживяване засия в мрака. Реших, че трябва да продължа като съсредоточа ума си върху Него. Тръгнах напред и с всяка стъпка усещах как мирът в сърцето ми нараства и става по-лесно да продължавам.

Скоро дори не забелязвах тъмнината и вече не ми беше студено. Успях да съзра една мъждива светлинка. Не след дълго тя стана толкова ярка и славна, че за миг помислих, че влизам в небето. С всяка следваща стъпка славата ставаше все по-голяма и по-голяма. Чудех се как е възможно нещо толкова прекрасно да започва толкова отблъскващо и мрачно. Сега вече се наслаждавах на всяка следваща крачка.

Не след дълго пътят ме доведе до огромна зала. Тя беше толкова голяма, че земята сякаш изглеждаше малка, за да я побере. Бях сигурен, че красотата й не бе спохождала никой архитектски ум. Тя надвишаваше по хубост дори градината и стаята със съкровищата на спасението. В този момент бях толкова завладян от радостта и красотата, колкото преди минути се чувствах завладян от тъмнината и страха. Тогава осъзнах, че всеки път, когато преживявам голяма болка или тъмнина в душата си, след тях идва едно по-велико откровение на слава и мир.

В дъното на залата бе Източникът на славата, която струеше и от всичко останало. Знаех, че това е Самият Господ и макар че досега Го бях виждал неведнъж, вървейки към Него изпитах някакъв страх. Но това бе свят страх, който още повече засилваше чувството на мир и огромна радост. Знаех, че при Христовото Съдилище ще преживея по-голяма сигурност от където и да било другаде, но същевременно то бе източник на един по-голям, ала по-чист страх. Не забелязах колко голямо е разстоянието до престола Му. Беше тъй прекрасно просто да вървя тук, че бих го правил и хиляда години. От човешка гледна точка времето, необходимо за да достигна престола се равняваше на много дни или може би години. Тук обаче земното време нямаше никакво значение.

Погледът ми бе устремен към Господната слава дотолкова, щото измина много време преди да забележа множествата от хора от лявата ми страна. Те бяха наредени в редици. От дясната ми страна имаше също много хора, но те бяха толкова отдалечени от мен, че не ги видях, до- като не стигнах трона. Изумлението, което изпитах, когато ги погледнах, ме принуди да спра. Външният им вид бе внушителен и царствен. Не можех да откъсна поглед от тях. Никога преди не бях виждал такава увереност и спокойствие да красят някое човешко лице. Красотата им надминаваше всякакви човешки думи. Когато се обърнах към хората, стоящи близо до мен, те ме поздравиха с поклон сякаш ме познаваха.

"Нима знаете кой съм аз?", попитах, изненадан от собствената си смелост да задам такъв въпрос.

"Ти си един от светиите, участващи в последната битка", отговори един мъж, стоящ недалеч от мен. "Всички тук познават както теб, така и останалите, които се бият в Божията армия по лицето на земята. Ние сме светиите, които са служили на Господа в поколенията преди теб. Ние сме големият облак от свидетели, на които е било дадено правото да наблюдават последната битка. Ние познаваме всеки от вас и виждаме всичко, което правите".

В този момент забелязах познат човек от земния си живот. Той беше верен християнин, за когото обаче мислех, че не е направил нищо значимо. На земята имаше толкова невзрачна външност, че това го правеше много затворен и срамежлив. Сега, когато го видях, той все още имаше същите черти, но от него се излъчваше красота, несравнима с тази, на което и да е друго човешко същество. Той се приближи към мен с такава увереност и достойнство, каквато никога не бях виждал в него преди.

"Небето е далеч по-прекрасно, отколкото си представяхме на земята", започна той. "Тази зала е едва прагът на обширното и славно царство, което далеч надхвърля човешката способност да го проумее. Също така е истина, че втората смърт е много по-ужасна, отколкото си представяхме. Небето и адът също са различни от това, което очаквахме. Ако видяното тук ми бе известно на земята, бих живял по друг начин. Ти си невероятно благословен ,че идваш тук още по време на земния си живот", каза той като гледаше облеклото ми.

Тогава и аз се погледнах. Все още бях облечен със старата мантия на Смирението и под нея с Божието всеоръжие. Почувствах се толкова нечист и недодялан пред тези, които блестяха с такава слава. За момент си помислих, че ще имам сериозен проблем, ако се появя пред Господа в този си вид. Също като орела и този мой познат можеше да чете мислите ми. Той отговори:

"Всеки, който дойде тук и е облечен с мантията, няма от какво да се страхува, понеже тя е най- високият ранг на почит в Царството. Ето защо всички, покрай които мина, ти се поклониха".

"Не видях никой да ми се покланя", отговорих аз малко объркан."Всъщност дори не забелязах досега, че има хора."

"Това не е нещо нередно", продължи той. "Тук ние си отдаваме почит един на друг. Ангелите ни служат дори тук, но единствено Бог и Неговият Син са достойни да приемат хваление. Има голяма разлика между това да почиташ някого с любов и да му се покланяш. Ако разбирахме това на земята, щяхме да се отнасяме с другите по много по-различен начин. Но едва тук, в светлината на Неговата слава, сме в състояние изцяло да възприемем и разберем другите, както и правилно да се отнасяме към тях."

Все още се чувствах неудобно. Полагах сили, за да не се преклоня пред тези славни създания и в същото време изпитвах желание да се скрия от тях, понеже се чувствах толкова незначителен. Тогава осъзнах, че мислите, които имах в момента, бяха също толкова глупави и неуместни, като тези на земята. Разликата се състоеше единствено в това, че тук те бяха известни на всички. Присъствието на толкова чисти и възхитителни създания ме накара да се почувствам омърсен и глупав. Моят стар познат откликна на мислите ми.

"Ние сме облечени в нетленните си тела, а ти все още не си. Умовете ни вече не са ограничени от греха. Ето защо ние сме в състояние да схващаме много повече неща, отколкото може да проумее даже най-великият земен мислител. Същевременно способността ни да разбираме ще нараства през цялата вечност. Това е необходимо, за да познаем Отец и да разберем славата на Неговото творение. Земният човешки живот не е достатъчен дори да започнеш да разбираш това което и най-нискостоящите тук знаят, а ние сме точно такива".

"Как е възможно вие да сте най-ниските по ранг?", попитах с недоверие.

"Тук има нещо като аристократичен ред. Наградата, която получаваме за земния си живот, е вечното положение, което ни се дава в небето. Голямото множество, което виждаш, е съставено от така наречените "неразумни девици". На земята ние познавахме Господа и уповавахме в Неговия кръст за спасение, но не бяхме посветили живота си на Него. Живеехме за себе си. Не поддържахме съдовете си пълни с маслото на Святия Дух. Ние имаме вечен живот, но затова пък пропиляхме земния си живот".

Бях наистина изненадан от това, което чух, но в същото време знаех, че е истина. Тук лъжата не можеше да съществува.

"Неразумните девици скърцаха със зъби във външната тъмница", възразих аз.

"Ние вече минахме оттам. Скръбта, която преживяхме като научихме, че сме пропилели живота си, не можеше да се опише с думи. Тъмнината, която тя носи, може да се проумее единствено от преживелите я. Сравнена със славата на Този, за Когото не сме достойни тъмнината изглежда още по-черна. Между най-ниско поставените в небето няма по-големи глупци от тези, които са вкусили от великото Божие спасение, но живеят за себе си. Да дойдеш тук и да научиш това, което си пропуснал, е най-голямата скръб, която човешката душа може да преживее. Ние сме тези, които страдахме във външната тъмница поради голямото си безумие".

Аз все още не можех да повярвам. "Но вие сте много по-славни и радостни, отколкото съм си представял, че някой може да бъде в небето. Не мога да усетя и следа от мъка във вас, но все пак зная, че тук не е възможно да се лъже. Това ме обърква".

Гледайки ме право в очите, моят познат продължи: "Господ ни обича с любов, която ти все още не можеш да проумееш. Аз вече вкусих от голямата душевна скръб и угризения на съвестта при срещата ми с Христос пред Неговия трон. Независимо, че тук ние не мерим времето като вас, имах чувството, че престоях в Христовото съдилище толкова, колкото трая живота ми на земята. Всичките ми грехове и безразсъдство, от които не бях се покаял, преминаха както пред моите, така и пред очите на всички присъстващи тук. Ти не можеш да проумееш тази скръб, докато не я преживееш. Независимо, че стоях пред Господната слава, имах чувството, че се намирам в дъното на ада. Бог остана мълчалив, докато не бе открит и последният непростен грях, който бях извършил. Когато се покаях и помолих за милостта, която Той изработи на кръста за мен, Исус изтри всяка моя сълза и отне от мен тъмнината на скръбта. Вече не изпитвам онази горчивина, която познах, когато застанах пред Него, но все още я помня. Единствено тук е възможно да помниш такива неща, без да продължаваш да чувстваш болка от тях. Хиляди години живот по лицето на земята не могат да се сравнят и с един миг, прекаран в най-ниската част на небето. Скръбта, която изпитах заради безумието си, се обърна в радост и знам, че ще остане с мен завинаги, независимо от мястото което заемам тук".

Замислих се отново за съкровищата на Спасението. Като че ли всичко, което току що чух, по някакъв начин ми бе открито чрез тях. Всяка стъпка, която бях предприел по пътя към върха или навътре в планината, разкриваше, че Неговите пътища са по-страшни и по-прекрасни, отколкото съм си представял.

Гледайки ме съсредоточено, моят познат каза: "Ти не си тук само за да разбираш, а и за да преживееш и да бъдеш променен. Следващият ранг тук е далеч по-велик от този, който ние имаме. Всяко следващо ниво тук е много по-велико от предходното. Не само, че хората там имат още по- славни духовни тела, но те са по-близо и до Господния трон, откъдето идва цялата тази слава. Въпреки това, вече не чувствам скръбта от неуспехите си. Аз действително не заслужавам нищо повече. Аз съм тук единствено поради Божията благодат и съм извънредно благодарен за това което ми е било дадено. Бог заслужава да бъде обичан. Сега бих могъл да върша много други чудни неща в някоя небесна област, но предпочитам да стоя тук и просто да се наслаждавам на Неговата слава, та дори и от толкова далеч".

В следващия момент усетих как вниманието на моя познат бе привлечено от нещо друго. Той добави: "Всички обитатели на небето са се събрали сега в тази зала, за да видят откриването на великата Божия тайна и онези от вас, които ще участват в последната битка".

"Можеш ли да Го видиш оттук?", попитах. "Аз виждам Неговата слава, но не и Него".

"Мога да виждам много по-добре от теб", отговори той. "Да, аз мога да Го видя. Също така мога да видя всичко, което прави. Мога и да чуя всичко което казва. Оттук мога да наблюдавам и земята. Бог даде на всички ни тази способност. Ние сме големият облак от свидетели, които ви наблюдават", повтори той.

След тези думи моят познат се поклони и се върна в редиците. Отново тръгнах напред, като се опитвах да проумея всичко, което ми беше казал. Поглеждайки отново към множеството, наречено от него "неразумните девици", онези, които бяха пропилели живота си, аз си представих за момент как някой от тях се появява на човеците. Бях напълно убеден, че щяха да го сметнат за бог, докато тук той заемаше най-ниския ранг в небето!

На свой ред започнах да мисля за времето, което бях пропилял. Мисълта беше толкова непоносима, че трябваше да спра. Неочаквано пред мен започнаха да преминават различни случки от земния ми живот. Обхвана ме ужасна скръб заради този мой грях. Аз също бях един от най- големите глупци! Може наистина да бях държал в светилника си повече масло, отколкото някой друг, но сега разбрах колко е глупаво да меря това, което се изисква от мен, според това, което другите правят. Аз също се числях към "неразумните девици"!

Точно когато си мислех, че ще рухна под тежестта на това ужасно откритие, към мен се приближи един мъж. Познавах го още от земята и го смятах за един от великите Божии воини. Той дойде, за да ме укрепи. По някакъв начин неговият допир ме съживи. Поздрави ме топло.

Този мъж се числеше към хората, от които желаех да бъда поучаван. Бяхме се срещали преди но не се разбирахме много добре. Също като много други и аз се бях опитал да се сближа с него, за да се поучавам, но изглежда го бях раздразнил по някакъв начин и накрая той ме помоли да си отида. В продължение на години страдах от вина, че бях пропуснал шанса си поради определена черта на характера си. Независимо, че се бях опитал да забравя това, все още носех тежестта на провала. Когато видях този мъж, всичко отново изплува на повърхността и ме обзе разочарование. Сега той изглеждаше толкова царствен, че се почувствах още по-отблъскващ и притеснен от окаяното си състояние. Бях толкова засрамен, че направих опит да се скрия. За съжаление нямаше начин да избегна срещата с него. За мое учудване топлината,с която ме посрещна, бе тъй искрена, че скоро се отпуснах. Тук между нас сякаш нямаше никакви бариери. Всъщност любовта, която се излъчваше от него, ме накара почти напълно да забравя за себе си.