Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

12
Онова наистина си беше пътуване във времето. Не беше сън,
нито халюцинация. Седемте принципа на другите пътешественици предизвикаха реални промени не само за него и Елън, но и за стотиците хиляди хора, с които ги сподели. След автомобилната катастрофа той подхвана търговия с недвижими имоти, а после стана строителен предприемач и пожъна небивал успех. Щедро раздаваше парите си и също така щедро споделяше принципите, чрез които ги беше натрупал. С времето се прочу и често го изтъкваха като пример за обикновен човек, станал милионер. Несъмнено му провървя, обаче допусна грешка. Наречете я както искате — рисковани борсови игри,
неразумни инвестиции, лошо управление на финансите… Накратко,
Дейвид направи точно онова, което баща му го беше учил никога да не прави: похарчи повече пари, отколкото имаше. Кредиторите го подгониха и на петдесет и пет години той загуби всичко, включително яхтата, колите, двете къщи, бижутата… Бижутата на Елън.
Отначало не можеше да повярва. Една нощ излезе на двора,
вдигна взор към небето и закрещя. Знаеше, че Бог е там, горе. Знаеше го със сигурност, нали в един момент от живота си беше пътешественик. Тогава той, Дейвид Пондър, се сдоби с онези принципи, чрез които успя да натрупа богатство. А сега? Сега всичко това му беше отнето. Дейвид крещеше и проклинаше колкото му глас държи… Но Бог не му отговори.
Когато се разчу за банкрута, дъщеря му Джени беше във ваканция. Разбира се, идеше й да потъне в земята от срам. Дори прислугата напусна — с изключение на младата Глория Джаксън и нейния съпруг. Двамата наеха жилище близо до апартамента, в който заживя и Дейвид със своето семейство. Скоро Джени си намери работа в Остин, поднови следването си и животът продължи.
Дейвид и Елън се захващаха с каквото им падне. Той работеше като консултант и рекламен агент, тя стана портиер в съседна сграда
(на шега се нарече Петкана — като верния помощник на Робинзон
Крузо)… Двамата печелеха достатъчно, за да вържат двата края.
Понякога нощем Дейвид изваждаше кесията за тютюн, която пазеше като очите си, и заравяше пръсти в нея, сякаш за да се увери за пореден път, че онова наистина се е случило.
Елън не знаеше какво да си мисли. Обичаше съпруга си и от все сърце й се искаше да повярва в тази безумна история. В интерес на

13
истината, не й хрумваше откъде другаде може да се е взела старинната кесия със седемте безценни послания, нито как Дейвид се е сдобил с нея точно във фаталния ден. От момента, в който Маршал го беше уволнил, до мига на катастрофата имаше само двайсет минути… А
най-странното беше, че Седемте принципа наистина му бяха от полза.
Скоро след като се възстанови, Дейвид натрупа огромно състояние,
беше нещо като приказка наяве… до деня на банкрута. Дори това обаче си имаше и положителна страна: двамата се сближиха като в студентските си години, станаха още по-добри приятели и материалните придобивки не ги блазнеха както преди. Атаката на медиите след гръмкия провал беше безмилостна, но Дейвид и Елън я посрещнаха с благодарност, защото им помогна да отсеят най-верните си приятели. Уви, оказаха се малцина.
Една вечер той изтърси ни в клин, ни в ръкав:
— Страданието е първата стъпка към величието. Каза ми го Хари
Труман. Знам… по изражението ти личи, че ме смяташ за луд, обаче аз му вярвам.
— Спокойно, свикнала съм ти вече — кротко отвърна Елън. —
Все пак ще ми обясниш ли за какво става дума?
— Едно от изказванията на президента Труман, които имах възможност да чуя, докато бях… — Дейвид млъкна за миг, сякаш мислено се редактираше. — Е, ти знаеш какво ми се случи… Както и да е. — Размаха ръце, сякаш за да заличи думите си, и продължи бързо: — Та Труман каза… — Отново млъкна. — Разбира се, аз не го наричах така. Обръщах се към него с „господин президент“… Ох, все едно. „Страданието е първата стъпка към величието“, така каза той.
Изнесе ми лекция и за отговорността… И его какво осъзнах за сегашното ни положение: аз съм виновен за всичко това. Допуснах поредица от грешки… Обаче си взех поука от тях. Седемте принципа,
от които се ръководех преди, са вечни. Моята недалновидност е причината за всичките ни беди. Елън, чуй какво ще ти кажа: време е отново да тръгнем напред. Имаме пари, имаме време, имаме енергия,
липсва ни само идея.
Елън разбра за какво й говори и с радост видя как очите му заблестяват отново. Няколко месеца по-късно му хрумна идеята, която отдавна търсеше: елементарна компютърна програма, съчетаваща теорията на графите с аспектно ориентираното програмиране и

14
позволяваща на фирмите да съгласуват счетоводството и данъчните си планове с всяка друга компания, включително в други щати и държави.
— Беше лесно — призна той пред репортер на „Далас Морнинг
Нюз“. — Учил съм го по алгебра още в десети глас. Всеки можеше да го измисли. Повярвайте ми, аз не съм чак толкова умен.
Умен или не, идеята му донесе цяло състояние. Не беше обвързана с конкретен продукт или стока, а представляваше новаторска концепция за подобряване живота на хората независимо дали развиват голям, или малък бизнес. Софтуерът пестеше време,
пари, хартия и нерви. Скоро „Пондър Интернешънъл“ се извиси в небето като феникс. Това си беше чиста проба тексаска легенда. След дълги преговори с общината и след известни промени в градоустройствения план (които също се превърнаха в новина) Дейвид купи парцела и обяви намерението си да построи невиждан небостъргач. Пет минути след като представи на градските съветници архитектурния план
(пресконференцията се предаваше по телевизията), той съобщи на изумената публика, че проектът ще се осъществи без кредитиране.
— Ще плащаме в крачка — добави.
Всички го обявиха за луд. Така за няколко минути от герой се превърна в шут. Като стана ясно, че Дейвид Пондър не се шегува, нито една строителна компания не пожела да сключи договор с него. Той обаче доказа, че е в състояние да осигури нужното финансиране, и строителството започна. В един момент спестяванията му намаляха и се стигна до замразяване на строежа — новина, която медиите разтръбиха веднага. Но Дейвид си беше обещал никога повече да не взема кредити и удържа на думата си.
След завършването на небостъргача първата му работа беше да махне името си от фасадата.
— Тази сграда не е моя — подчерта предприемачът, прерязвайки лентата. — Целта ми не беше да построя най-красивата или най- високата сграда в града, а да разкрия нови работни места в нашия район и да обединя усилията на обществото. Исках да докажа, че е възможно да се ръководи голям бизнес и да се осъществяват грандиозни проекти без кредити и без досадни недоразумения между работниците и управата.

15
И така, в крайна сметка Дейвид победи. Без никакви заеми вдигна петдесет и пет етажа — по един за всяка година от онова, което наричаше „моя пръв финансов живот“.
Следващата му стъпка беше още по-изненадваща: раздаде имуществото си и с помощта на опитни адвокати основа мрежа от благотворителни фондации, пръснати в целия свят. Ръководеше ги дъщеря му Джени заедно със съпруга си.
Дейвид и Елън се оттеглиха от работа. Той продължи да изнася лекции — предимно безплатно. Често пътуваха до Карибите, но общо взето предпочитаха да си стоят у дома. Апартаментът им заемаше целия последен етаж на небостъргача. Елън имаше страхотен усет за вътрешен дизайн. Двамата притежаваха богата колекция от мебели и произведения на изкуството, купувани в годините, когато пътешестваха заедно, и така създадоха мечтаното убежище за старините си — красиво и изискано жилище, предлагащо уединение за тях и за най-близките им приятели.
Домът им непрестанно се обсъждаше от медиите, най-вече защото никой не беше допуснат да го заснеме отвътре. По телевизията и във вестниците се появяваха само кадри на басейна и градината,
направени от хеликоптер.
Дейвид отвори очи, подсмръкна, залюля се на стола и се загледа в мрака отвъд парапета. Пред него беше „Магнолия Билдинг“ — с червения кон на покрива, който се беше превърнал в запазена марка на сградата. Вдясно грееха зелените светлини на небостъргача на
Националната банка. Джени го наричаше Веселия зелен великан.
— Ха-ха-ха! — изграчи Дейвид, мъчейки се да не заплаче.
Елън почина преди осем месеца. Четирийсет и девет години съвместен живот… а тя си отиде без дори да се сбогува… Не беше болна, просто отиде в Остин да навести Джени и внучетата и издъхна в съня си. Легна си и повече не се събуди. Месеци наред Дейвид напразно се надяваше да го сполети същото. Дори да умре не можеше!
Проклятие!
Изведнъж се почувства като грохнал старец; приведе се и стъпи на терасата. Стана, погледна отново Веселия зелен великан и влезе в апартамента. Поколеба се дали да не изпие чаша кафе, отказа се и отиде в кабинета. Машинално седна зад бюрото и посегна да отвори сейфа в шкафа. Вратичката не беше заключена. Защо изобщо се беше

16
съгласил да монтират сейф? Дори не знаеше комбинацията на ключалката! Пресегна се, както беше правил хиляди пъти досега, и извади синята кесия за тютюн. Внимателно я сложи в скута си.
Почувства как се отпуска, как напрежението в крайниците му изчезва;
облегна се в стола, нежно прокара пръсти по предмета, който му беше толкова скъп, затвори очи и се остави на спомените.
Кесията беше от грубо платно, но с времето се беше протрила и сега му се стори мека като молескин. Да, износена беше, но пак си беше красива. Затваряше се с две метални копчета с гравюри на орел.
Над тях бяха избродиран и кръстосани мечове — символ на борещия се човек.
Дейвид и до днес помнеше момента, в който полковник
Чембърлейн му я подари — на 2 юли 1863 година, малко преди щурмуването на Гетисбърг. Двамата си поговориха, той се взря в очите на младия полковник, дори стисна ръката му, почерняла от мръсотия и прах… По-късно изчете всичко написано за Джошуа Чембърлейн.
Дълго лежа в болницата след катастрофата — разполагаше с часове,
седмици и дори месеци, през които можеше само да чете, да размишлява, да си припомня и да крои планове. Най-интересна му беше съдбата на Чембърлейн. Другите пътешественици също го развълнуваха, но за тях предварително поназнайваше нещичко. А за
Чембърлейн… за него не беше и чувал. Едва после разбра за удивителната връзка на полковника с настоящето и за почти мистериозното му въздействие върху световните събития след онзи исторически ден в Пенсилвания… Радваше се, че има възможност да размишлява и над тази тема.
Без да отваря очи, той посегна към книгата, която винаги лежеше на бюрото му: „Лъвско сърце“, биография на Джошуа Чембърлейн. На корицата имаше снимка на полковника, вече на преклонна възраст.
От години не се разделяше с тази книга, знаеше съдържанието й наизуст: Чембърлейн е трийсет и четири годишен, когато се сражава при Гетисбърг; преди войната работи като учител, а след завръщането си в родния Мейн е избран за губернатор — с мнозинство, което до ден-днешен е рекордно за щата; след четири пълни мандата се отказва от високия пост, за да се отдаде на преподаване и писане; посвещава на тази дейност цялото си време и всичките си лични средства.

17
Откакто за пръв път прочете, че полковникът е бил обучаван за мисионер, Дейвид често си мислеше: ако Божията намеса наистина е спасила някого на тоя свят, то това със сигурност е Чембърлейн. В онзи паметен ден дори видя катарамата на колана му, улучена от вражески куршум! По-късно намери в един мейнски музей писмо до полковника,
написано от войник на Конфедерацията, който разказваше как на два пъти разпознал Чембърлейн и го държал на мушка, но не могъл да натисне спусъка. Авторът на писмото недоумяваше какво му е попречило да стреля. „Пръст Божи“ — заключи Дейвид. Беше убеден,
че и Джошуа Чембърлейн си е помислил същото. През годините изчете купища книги и документи, запазени от времето на Гражданската война, и се убеди в изумителния факт, че шест от конете, които е яздил
Чембърлейн, са били застреляни, без той да пострада.

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: