Постмодерният етап в развитието на представителната демокрация



Дата30.05.2017
Размер71.71 Kb.

ГОДИШНИК НА ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА, 2007 г.


ПОСТМОДЕРНИЯТ ЕТАП В РАЗВИТИЕТО НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Ралица Димитрова Тенева*

*Бургаски Свободен Университет–Бургас, 8001 Бургас, България, ул. “Сан Стефано” № 62, E-mail: ralica_19@abv.bg

Резюме: Постмодерната политика е понятие, което навлиза широко в обществознанието през последното десетилетие. Употребата му в различните изследвания е нееднозначна. В едни случаи постмодерната политика се разглежда като настоящ етап в развитието на модерната политика, а в други сличаи този етап практически се отрича и се заменя с тезата за навлизането на човечеството в нова историческа епоха, наречена “глобална историческа епоха”. По – убедително звучи твърдението, че съвременния политически живот навлиза в един добре очертан нов етап, който, по същество, представлява развитие на политиката в рамките на представителността, т. е. това е етап, при който се запазва основната характерна черта на модерната политика в лицето на представителната демокрация.

Ключови думи: деспотизъм, държавни властови структури, многовластие, модерна политика, независима съдебна власт, постмодерността като етап в модерността, права на личността, представителна демокрация, разделение на властите, съдебна власт, съдебна сила.

За начало на модерната политика се счита времето на Ренесанса. Модерността в политиката се свързва с появата на идеите за ограничаване властта на владетеля и за предоставяне на определени права на народа в лицето на “третото съсловие”, какъвто е примерът с “добрата стара Англия”. Мислителите от епохата на Ренесанса – Томас Хобс, Джон Лок, Жан - Жак Русо, Шарл - Луи Монтескьо, търсят решения, с които, на първо място, да се урегулират взаимоотношенията между старата аристокрация и представителите на новата класа – предприемчивите и преуспяващи занаятчии, търговци, финансисти. Поради тази причина самата теза за демокрация (народовластие) се появява по - скоро като търсене на решение, което е взаимствано от политическата практика на предходни исторически епохи, отколкото на стремежи на народа да бъдат предоставени реални права за участие в управлението, респективно във властта. С други думи представителите на Ренесанса лансират идеи, които идват от Древността, чрез които отстояват тезата за правото на народа да участва при вземането на политически решения. И тъй като в Древна Гърция атинската демокрация е големият пример за народовластие, интереса към такива мислители като Сократ, Платон, Аристотел е изключителен. Ренесансът в сферата на политическите идеи представлява известно връщане към древногръцките мислители. И оттук почти утвърдената теза, че Ренесансът в сферата на политиката означава реабилитация на идеите на Платон и Аристотел, а модерната политика може да се определи и като поврат към идеите на тези мислители за народовластие.

За нас е важен и въпросът какво представлява този поврат. Дали това обаче е в буквалния смисъл на думата поврат т. е. представителите на Ренесанса търсят възможност да реабилитират точно тези идеи, чрез които се реализира народовластието в Древността и да ги приложат в Новото време. Практически това е невъзможно тъй като обществото е друго. В много отношения то няма нищо общо с представата за античната държава. Това дава основание да се говори за връщане към една най - обща идея - идеята за народа – суверен. Но търсенето върви по - нататък, защото се налага да се открият адекватни на Новото време начини за практическа реализация на идеята за народовластие.

Най - малко две са причините, поради които пряката демокрация е неприложима. Първо – дълбоката промяна в икономически, демографски план на обществото – огромни територии, много млн. население, което прави практически невъзможно прякото участие на народа във вземането на политически решения. Второ – след промените известни като Буржоазна демокартична революция и постепенният преход към индустриални методи на производство, появата на нов тип национална държава, на пазар в рамките на националната държава – всичко това прави обществените проблеми изключително сложни. Те могат да бъдат анализирани именно от тях. Особено важно е това за съдебната система. Това са професионалисти със специална подготовка. И точно поради невъзможността от такъв тип връщане се тръгва към търсенето на нови решения за народовластие.

Първата проява на изборност, в исторически план, чрез която се реализира народовластие са “ефорите” в Древна Спарта. Както е известно всяка година петима на брой граждани се избират и изпълняват не толкова жречески функции, а функции на контрол над владетеля и пряко участие в изпълнителната власт.

Практиката в Древен Рим също предлага подобно решение. Такъв тип участие на плебса във властта се осъществява чрез трибуните. По замисъл те са представители на плебса и защитават неговите интереси.

По този начин модерната политика винаги се представя с две различни страни. Едната като връщане към отдавна осъществена политика, а другата се свързва с новите идеи и решения.

В политическата теория винаги се търси отговор и на един такъв въпрос – след като представителността е новото, модерното в политиката, дали представителната демокрация е по – съвършена от пряката, т. е. дали самата идея за народовластие по - пълно се осъществява чрез представителността? Отговорът на този въпрос не е толкова труден, макар на пръв поглед да се създава впечатление, че той не може да бъде еднозначен, т. е. положителни страни могат да се открият и в пряката, и в представителната демокрация. Нещо повече, ако търсим по - пълна ангажираност на народа във властта това, на пръв поглед като че ли се осъществява чрез пряката демокрация. Тогава къде и с какво да свържем по - съвършеното, модерното – в лицето на представителната демокрация.

Големият въпрос е, че пряката демокрация има един много съществен недостатък. Според Бенжамен Констан напр. в условията на пряка демокрация в Древността индивидът е суверен в обществените дела, но едновременно с това той е роб във всяка една област на частния си живот. Като гражданин той решава дали ще се води война или ще се сключи мир. Той избира магистратите, сваля ги, осъжда ги, когато извършат нарушения, но едновременно с това като частно лице е ограничаван, надзираван, преследван, изселван по такива стандартни обвинения като богохулство напр.

Като частица от общественото тяло индивидът разпитва, сваля, съди, лишава от собственост, наказва със смърт, а като подчинен на общественото тяло, той на свой ред, може да се окаже прогонен, умъртвен. Това е голямата тема за деспотизма на мнозинството. Този деспотизъм не е по – малко неприемлив, от хуманна гледна точка, от деспотизма на владетеля напр. Когато личността се подтиска, смазва, превърната е в частица от общественото тяло, тя в еднаква степен страда, лишена е от права и свободи, както в условията на абсолютната власт при един монархически режим. Развитието, модерното, дейците на Ренесанса търсят в защитените права на отделната личност. Така класическата форма на тази защита е намерена чрез гарантираните права на малцинството. Ето в този план е голямата крачка напред при народовластието осъществявано чрез представителността т. е. загубилата съревнование опозиция, в политически план, не е лишена от права, гарантирани са й възможности за съществуване, за изяви, които да доведат до спечелване на нови позиции. Това е важна страна на модерното в политиката. По такъв начин чрез модерната политика се осъществява връщането към идеята за народовластие, осъществено по един друг начин, който отговаря на условията на Новото време.

В модерното време естествено властта това са демократичните структури, чрез които се осъществява народовластието. А демокрацията като политическа сфера на обществения живот се свързва на първо място с проблемите на властта.

Модерната политика като връщане към идеята за народовластие се осъществява чрез представителността. Проблемът е в това, че от края на XVIII в. до началото на XXI в. демокрацията е представителна, а политиката развивайки се в рамките на модерното изцяло се свързва с представителната демокрация и именно тук е разминаването между капитализма като икономика и капитализма като политика.

Особено в кр. на XX и нач. на XXI в. много автори са категорични, че представителната демокрация е преминат етап. Тя не отговаря на потребностите на съвременното общество. И оттук се формулира темата за кризата на представителността т. е. на представителната демокрация.

Търсенето на изход поставя началото на постмодерната политика като отделен, сравнително самостоятелен етап в развитието на представителността. Постмодерната политика това е търсенето на решения, които да върнат доверието и подкрепата на гражданите към политическата система и нейните структури. В т. нар. цивилизовани общества напр. такива решения се свързват: на първо място с широкото внедряване на пряко участие на гражданите при вземането на политически решения; второ – чрез създаването на условия за широко участие на гражданските организации особено в дейността на законодателните органи (те се превръщат в нов важен фактор на законодателната инициатива). А това означава, че законотворческата дейност ще се осъществява при активното участие на гражданските организации, които търсят по законодателен път да защитят интересите си.

И не на последно място постмодерната политика е неделимо свързана с многовласието. Самото понятие многовластие обаче сега не се свързва с класическия принцип за разделение на властите, а с появата и функционирането на властови структури, които са извън обхвата на държавната и местната власт. В най – голяма степен многовластието като път за по – нататъшно усъвършенстване на демокрацията пряко се свързва с налагането на позициите на многообразните и абсолютно автономни граждански организации.

Това естествено не означава, че за страни като Република България напр. не стои проблемът с реално осъществено разделение на трите власти и особено острият проблем за реално съществуваща независима съдебна власт. Очевидно обществознаието у нас е все още в дълг при изясняването на един такъв въпрос, какъвто е въпросът за връзката между правното и политическото т. е. все още се търси отговор на въпроса до колко правото и политиката са тясно свързани и до колко съдебната вкаст е в истинския смисъл на думата власт. Факт е напр., че в някои западноевропейски страни по – често се употребява понятието съдебна сила, а не съдебна власт. Това означава, че се търси разграничаване на съдебната власт от традиционната представа за държавна властова структура. На пръв поглед може да изглежда парадоксално, но съдебната власт, макар да е част от държавата в тесния смисъл на думата, тя не е политика в традиционния смисъл на това понятие. Което означава, че при всички случаи трябва да се отчита спецификата на съдебната система като се осмисли по – задълбочено факта за принципната разлика между законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Съвсем ясно е, че различията са много съществени и те не могат да бъдат разкрити едновременно чрез просичкото определяне на съдебната власт като независима.



ЛИТЕРАТУРА

    1. Бел, Д. Културните противоречия на капитализма С., 1994 г.

    2. Вебер, М. Ученият и политикът С., 1993 г.

    3. Дарендорф, Р. Модерният социален конфликт С., 1992 г.

    4. Кенън, П. Залезът на демокрацията С., 1995 г.

    5. Каазе, М. Доверие в управлението С., 2003 г.

    6. Олдроу, М. Глобалната епоха С., 2001 г.

    7. Чомски, Н. Петата свобода или власт и идеология С., 1996 г.





База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница