Поток психология на оптималното преживяване
Изтегляне 2.24 Mb. Pdf просмотр
|
| Сладостите на науката След прочита на предходната подглава може да сте намерили твърдението, че е възможно всеки да стане любител историк, за правдоподобно. Но възможно ли е да съществуват любители учени? В края на краищата колко често чуваме, че в последния век науката се е превърнала в крайно институ- ционализирано занятие, привилегия на първокласните учени. И че са необходими разточително оборудвани лаборатории, огромни бюджети и многолюдни изследователски екипи, за да се направи пробив в биологията, химията или физиката. Истина е, че ако целта на научните занимания е да се печелят Нобелови награди или признанието на колегите, тогава може би единствената алтернатива е пределно специализираният и скъп начин да се прави наука. Впрочем този капиталоемък сценарий, основан на модела на поточната линия, изобщо не е гаранция за успех в „професионалната“ наука. Не е вярно, в каквото и да ни убеждават проповедниците на технокрацията, че пробивите в науката са дело най-вече на екипи от тясноспециализирани изследователи, които имат на свое разположение най-модерното оборудване, за да тестват новите си идеи. Нито пък е вярно, че големите открития се правят единствено в свръхфинансирани научни центрове. Тези условия може да са от помощ в проверката на новите теории, но почти нямат отношение към това дали креативните идеи ще си пробият път. Новите открития са все още дело на хора като потъналия в размисъл на агората Демокрит. Дело са на хора, които се наслаждават на играта с идеите дотам, че залутани в нея, рано или късно се озовават далеч отвъд границите на познатото, изследвайки неизвестни територии. Дори заниманията с „нормална“ (за разлика от „революционната“ или креативна) наука биха били почти невъзможни, ако не носеха наслада на учения. В своята книга „Структурата на научните революции“ 144 Томас Кун излага няколко обяснения защо науката е „омагьосваща“. Първо, „фокуси- райки вниманието върху тесен спектър от относително езотерични проблеми, парадигмата (или теоретичният подход) принуждава учените да изследват определена част от природата в детайл и дълбочина, които иначе биха били невъобразими“. Тази концентрация става възможна благодарение на „правилата, които ограничават както естеството на приемливите решения, така и начина, по който се стига до тях“. Освен това, твърди Кун, занимаващият се с „нормална“ наука учен не е мотивиран от надеждата да трансформира знанието, да открие истината или да подобри жизнените 144 София, Петър Берон, 1996. – Б. пр. 166 условия. „Онова, което го тласка, е убеждението, че единствено ако е достатъчно вещ, ще успее да разреши загадка, на която никой преди него не е намерил разрешение или поне толкова добро разрешение.“ Кун пише също, че „Магията на нормалната изследователска парадигма... (е в това, че), макар резултатът при нея да може да бъде предвиден... начинът за постигането на този резултат остава до голяма степен под въпрос.... Онзи, който успее, се доказва като експерт в разрешаването на загадки, а предизвикателството, което се съдържа в загадката, е важен елемент на онова, което обикновено го мотивира в дейността му“. Не е чудно, че много учени могат да застанат зад следващите думи на физика Пол Дирак, които обобщават мотивите зад развитието на квантовата механика през 1920-те години: „Това беше една игра, при това много интересна, с която човек можеше да се позабавлява“. Очевидно е сходството между обяснението на Кун за притегателната сила на науката и причините потоковите дейности, като отгатването на гатанки, скалното катерене, ветроходството или шахмата, да са така възнагражда- ващи. 145 Ако „нормалните“ учени са мотивирани в работата си от предизвикателствата на интелектуалните загадки, с които се сблъскват, при „революционните“ учени – онези, които късат със съществуващите теоретични парадигми, за да създадат нови – насладата е още по-силен мотив. Добър пример за това е Субраманиян Чандрасекар, астрофизикът, чийто живот вече е придобил митични измерения. След като през 1933 г., още младеж, напуснал Индия, за да стигне по море до Англия, той създал модел за еволюцията на звездите, който с времето станал основа на теорията за черните дупки. Но идеите му били толкова необикновени, че дълго били отхвърляни от научната общност. Впоследствие постъпил на работа в Чикаг- ския университет, където продължил изследванията си в относително уединение. Един популярен анекдот за него най-добре говори за отдадеността му на работата. През 1950-те години Чандрасекар живеел в Уилямс Бей, щата Уисконсин, където е разположена основната университетска астрономическа обсерватория, на около сто и трийсет 145 Четирите цитата са от книгата на Томас Кун „Структурата на научните Изтегляне 2.24 Mb. Сподели с приятели:
|