Поток психология на оптималното преживяване

163 ход на събитията във времето. Наблюдаването, записването и съхраняването на спомена за големи и малки житейски събития е един от най-старите и най- удовлетворяващи начини за внасяне на порядък в съзнанието.
В определен смисъл всеки човек е историк на своето съществуване.
Поради емоционалната си сила детските спомени са един от ключовите фактори за това в какви възрастни ще се превърнем и как ще функционира умът ни. Психоанализата е до голяма степен опит за въвеждане на порядък в разхвърляната детска история на пациента. Задачата да се осмисли миналото излиза отново на преден план в напреднала възраст. Ерик Ериксън твърди, че задачата пред всеки в последната фаза от жизнения цикъл е да постигне
„целокупност“, или да обедини всичко постигнато и непостигнато в една смислена история, която може да нарече собствена. „Историята – писал е
Томас Карлайл – е есенцията от безброй биографии.“
Паметта за миналото
142
не само е от решаващо значение за създаването и съхраняването на личната идентичност, но може да носи дълбока наслада.
Хората водят дневници, събират снимки, правят си любителски филми, трупат в домовете си сувенири и най-различни вещи, за да създадат своеобразен музей на семейния живот,
143
въпреки че случайният посетител може да е в неведение относно повечето от експонатите. Той може да не е наясно, че окачената във всекидневната картина е важна, защото е закупена от стопаните по време на медения им месец в Мексико, че килимчето в коридора е ценно, защото е подарък от обичана баба, или че опърпаната кушетка в кабинета все още не е изхвърлена, защото там вече поотрасналите деца са били кърмени като бебета.
Документирането на миналото може да допринесе много за повишаването на качеството на живот. То ни освобождава от тиранията на настоящето и позволява на съзнанието да се върне в отминали времена. Дава ни възможност да подбираме и съхраняваме в паметта си особено приятни и смислени събития и така да си „сътворяваме“ минало, което ще ни помага да се справяме с бъдещето. Разбира се, подобно минало може да не е истинско в прекия смисъл. Но като се замисли човек, миналото в паметта ни никога не
142
Памет за личното минало. Отчасти под влиянието на психобиографиите на Хитлер,
Горки, Лутер и Ганди от Erikson (1950, 1958, 1969) в психологията на развитието се зароди загриженост за „персоналния наратив“ (вж. Cohler 1982; Freeman 1989; Gergen
& Gergen 1983, 1984; McAdams 1985; Robinson 1988; Sarbin 1986; и Schafer 1980). Според тази гледна точка знанието как един човек вижда собственото си минало е един от най- добрите начини да се предскаже какво той ще направи в бъдеще.
143
Всеки дом е музей. В Csikszentmihalyi & Rochberg-Halton (1981) се описва как над
300 души от три поколения на чикагски фамилии били помолени да допуснат интервюиращите в домовете си, да им покажат любимите си предмети и да обяснят причините те да са им скъпи.

164 може да е изцяло истина: то трябва непрекъснато да бъде редактирано и въпросът е единствено в това дали ще поемем креативния контрол върху процеса на редактиране.
Повечето от нас нямат съзнанието, че са били любители историци през цялото време. Но осъзнаем ли, че подреждането на събитията във времето е необходимо за битието ни като съзнателни същества, а освен това доставя наслада, може би ще започнем да се възползваме по-добре от него. Има няколко нива, на които историята може да бъде практикувана като потокова активност. Най-личното е простото водене на дневник. Следващото ниво е писането на семейна хроника, простираща се до възможно най-далечното минало. Но няма причина да се спира дотук. Някои хора разширяват интере- сите си до етническата група, към която принадлежат, и започват да събират касаещите я книги и исторически данни. А ако решат да положат допълни- телно усилие, могат да започнат да записват собствените си впечатления за миналото и така да станат „истински“ аматьори историци.
Други развиват интерес към историята на общността си, независимо дали нейните граници са кварталът или държавата, в които живеят; те четат книги, посещават музеи и се присъединяват към исторически дружества. Сред тях има такива, които се фокусират върху конкретен аспект от това минало: един мой приятел например, който живее в планинските части на Западна Канада, бе очарован от „ранната индустриална архитектура“ в този район и посте- пенно научи достатъчно, за да се наслаждава на пътуванията си до затънтени дъскорезници, леярни и порутени железопътни депа, където насъбраното знание му позволява да съзре красота в онова, което всеки друг би подминал като купчина буренясали руини.
Много често сме склонни да гледаме на историята като на отегчителен списък с дати за запаметяване, хроника, на която древни учени са поставили началото за собствено забавление. Тя е област, която търпим, но не обичаме; предмет, който изучаваме, за да ни смятат за образовани, но с неохота. В такъв случай историята не може да стори много, за да подобри качеството на живота ни. Познанието, което приемаме като контролирано отвън, усвояваме без желание и не ни носи радост. Но щом човек сам определи кои страни на миналото са интригуващи и реши да се задълбочи в тях, работата с изворите, набавянето на лично значимите подробности, записването на откритията със собствен стил, а следователно и изучаването на история могат да се превърнат в пълноценни потокови преживявания.

165

Изтегляне 2.24 Mb.

Сподели с приятели: