Православната църква и българската култура през 15-17в

Падането на българските земи под османска власт в края на 14 в. представлявало повратен момент в историята на българите. По какъвто и начин да се оценява османското владичество едно е безспорно: българите попадат под властта на една империя, чиято държавна система, религия и култура били изградени на съвършено други основи и се позовавали предимно на азиатско-ислямската традиция. В този смисъл те нямали нищо общо със съществуващите в българските земи форми на културен и религиозен живот. Официалната османска култура поради различията в религията и традициите не можела да проникне в съзнанието на българите-християни. От друга страна българската общност била лишена от официални културни центрове и от самостоятелна църковна организация. В така образувалия се вакуум се създал простор за разцвет на българската традиционна култура, включително и на т.н. "битово християнство", чиято опора били семейството, селската община, градската махала, енорията и др.

Изворите за българската православна църква и култура през 15-17 в. са доста на брой и с разнообразно съдържание. За историята на църквата от особено значение е документацията на църковните структури, на които били подчинени българските епархии (Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската патриаршия). Важна е и документацията, създавана в специалната служба в Османската империя, която наблюдавала дейността на християнската църква (т.нар. "епископос калеми"). От значение са и османските регистри в частта, засягаща манастирски и църковни имоти, състоянието на енорийската мрежа, броя на действащите свещеници и др. За развитието на културните процеси съдим от запазените литературни произведения и приписки (маргинални бележки) в различни по съдържание книжовни паметници. Важни в това отношение са произведенията на българските писатели Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, поп Пейо, Матей Граматик и др. Запазените църковни и манастирски сгради и църковна живопис от този период пък са свидетелство за развитието на архитектурата и църковната живопис. Ценни сведения за психологията на българското общество през 15-17 в. ни дават циклите от народни песни и предания.

Нормите на християнско поведение се ограничавали в няколко стриктно следвани изисквания: молитвата "Отче наш", прекръстването преди всяка дейност, спазването на постите, кръщение и опелото, а при възможност и църковен брак. Оформилата се смесица от ортодоксалното християнство, еретически идеи, дохристиянски вярвания и елементи от други религиозни доктрини определяла отношенията на българина към Бога, към природата и към действителността. Чужденците, които минавали през България обикновено принадлежали към висшите слоеве на обществото и в своите писания те често обвинявали православните свещеници в невежество, греховност и ерес.

Все пак в тези трудни за българския народ столетия църквата била единствената институция, която покривала цялата етническа територия и изграждала трайни връзки между населението. Религиозното противопоставяне на исляма било ръководено от православното духовенство. Често дори и висши представители на православния клир вземали участие във въстанията, какъвто бил случаят с търновския владика Дионисий Рали, един от ръководителите на т.н. Първо Търновско въстание от 1598 г. Православната църква всячески подкрепяла съпротивата на българите срещу ислямизацията и канонизирала за светци онези християни, които загивали мъченически, за да запазят вярата си. Така възникнал нов пантеон от български светци, наричани "новомъченици".
РОЛЯТА НА МАНАСТИРИТЕ

В условията на чуждата власт основна роля за запазване на православното християнство започнали да играя манастирите. Селските и градските енории често не били в състояние да изпълняват подобни функции поради въпиющата нужда от свещеници. Противно на очакванията, главна роля в запазването на традицията изиграли не малките и затънтени манастирчета, а големите манастирски центрове със силни монашески братства, с богати библиотеки и с манастирски училища. След като отминало завоеванието, много манастири били възстановени и започнали да водят пълнокръвен манастирски живот. Главен православен център за българите и за всички балкански православни християни бил комплексът манастири на Атонския полуостров - Света Гора. Въпреки че светогорските манастири загубили много от имотите си те запазили особения си статут и манастирските си библиотеки и архиви. Освен в българския манастир Св. Георги Зографски, български монаси на Атон имало в Хилендарския, Ватопедския и др. манастири. В българските земи най-почитаният манастир бил Рилският. Вторият голям религиозен център бил Бачковският манастир в полите на Родопите. През втората половина на 15 в. особена роля в духовния живот на българите започнали да играят манастирите и църковните средища в западните български райони (манастирите Св. Богородица Черногорска, Св. Прохор Пчински, Св. Яким Осоговски, Св. Гаврил Лесновски и др.). Затова съществували редица причини. Първо, тези земи били по-малко опустошени в сравнение с Тракия и Беломорието; второ - от тях достъпът до светогорските манастири и техните богати библиотеки бил по-лесен. . Особено голяма роля като активни духовни и просветни центрове започнала да играят София и Кратово. . В Софийско манастирите били толкова много, че през 15-16 в. този регион бил наричан "Малка (или Софийска) Света Гора". В Кратово пък се оформила известна калиграфска школа, специализирана в украсата и подвързването на църковни книги. Манастирите "Св. Наум" в Охрид, Етрополският, Троянският и др.играели същата роля за своята околност.

В манастирите живеели монашеските братства, които продължили своята проповедническа и просветителска работа. Прехранвайки се сами, работейки в манастирското стопанство, те пишели, преписвали и разпространявали литургични книги за практическата проповедническа дейност на църквата. В манастирите се поддържали каноните на църковната живопис, тук се развивали религиозните и обществените идеи на епохата. С това обаче не се ограничавала ролята на тези духовни средища. В значителна степен те се превръщали в институти с общобългарско значение. Празниците на Рилския и Бачковския манастир се посещавали от хиляди поклонници от всички краища на България, за да се поклонят на мощите на българския светец Иван Рилски, да потърсят духовна и обществена опора, да се почувстват съпричастни към българската християнска общност и към целия християнски свят. Манастирските църкви били най-добре поддържаните християнски култови сгради, тъй като върху тях не бил упражняван онзи контрол от страна на османската власт, какъвто съществувал в градовете и по-големите села.

Българите се отнасяли с голяма почит към своята църква и своето духовенство. Те отделяли от своите средства за да ремонтират, разширяват, строят църкви и манастири, за да се изписват икони и зографисват храмове. Те дарявали ниви и ливади, събирали пари, работели манастирските имоти, купували преписаните от монасите евангелия, жития и литургични книги, за да ги подаряват на своята селска църква или друг манастир. Само по този начин българите можели да се противопоставят на разпространението на исляма и на неговите институции в българските земи, които се радвали на солидната материална подкрепа от страна на османската държава.

В българските земи имало и религиозни групи, които останали извън юрисдикцията на православната църква. Най-голямата от тях вероятно била наследник на средновековните еретици: богомили и павликяни. Наричали ги със събирателното име "павликяни". Те се само оценявали като истински български християни и се отнасяли враждебно към другите си сънародници. Една част от тях приели исляма. В тяхната среда намерила добра почва и пропагандата на католическата църква, която разширила своето влияние на Балканите и в българските земи. В края на 16 в. се утвърдил първият център на католическата вяра в рударския град Чипровци. По-късно била организирана Софийската католическа архиепископия, Преславската, Никополската и Охридската епископии. Българското католическо паство било малобройно, но дейността на духовните му водачи била много активна. Това били представители на първото поколение български католици, които получили образование в Чипровци и в религиозните колежи в Италия. У тях високата образованост се съчетавала с вярност към католическата църква и любов към България. Илия Маринов, Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов направили много за издигането на политическото и националното съзнание на своето пасоми. Избухването на Чипровското въстание до голяма степен било резултат от дейността на българската католическа интелигенция. В българските земи действала и армено-григорианска църква, която обслужвала арменското население в градовете. Свои религиозни организации имали и живеещите в българските градове евреи. Техният брой се увеличил след края на 15 в., когато евреите били прогонени от Испания и Германия. Въпреки увеличилата се религиозна пъстрота в българските земи основна роля продължавала да има православната църква.

Османското завоевание и унищожаването на българската средновековна държава предизвикали покруса, отчаяние и духовна криза в българското общество. Към това се прибавял и страха от края на света, който православните християни очаквали да настъпи в 1492 г. от р.Хр (в 7000 година от сътворението на света). Преодоляването на духовната криза било дълъг процес, в който освен религията и духовенството, огромна роля изиграло запазеното културно наследство. В това отношение българският народ имал преимуществата на една богата и силно развита културно-книжовна традиция, която до края на 14 в. се радвала на огромен престиж в славянския и православния свят. Унищожаването на българската държава, заместването на българското висше духовенство с гръцко, разрушаването на културните центрове, напускането на българските предели от такива личности като Кипрян, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и ограничителната политика на османската държава променили коренно условията за развитие на българската култура. Тя все повече загубвала елитарния си характер и се доближавала до нуждите на обикновения човек. Културният живот се демократизирал, тъй като семейството, родът и патриархалната община поели функциите на опазване на културната традиция. Прекъснати били връзките на България с Европа и със свободният славянски свят, при което достиженията на бурно развиващата се европейска култура не достигнали до българския народ. В същото време, намиращ се в контактната зона между християнската и ислямската цивилизация, той останал чужд на постиженията на ислямска та култура. Тя не отговаряла нито идейно, нито езиково на българската духовна същност и противоречала на естетическите й стремежи и цели. Ислямско-азиатските влияния успели да пуснат корени само в определени аспекти на бита и навиците. При тази обстановка българската култура имала една основна задача: да съхранява, поддържа и препредава средновековното българско културно наследство.

Първият голям духовен център, който възстановил своята културна дейност бил Рилският манастир. Той успял да съхрани значителна част от имотите си, да издейства фермани от османските султани и да си осигури сравнително спокойно и обезпечено съществуване. Предполага се, че манастирското братство допълнило манастирската библиотека с нови образци на българската книжовност, в това число и с творбите на Патриарх Евтимий и на неговите ученици. Доказателството за това е наличието на добре уреден скрипториум и библиотека, в която Владислав Граматик създал някои от прочутите си сборници и оригиналния си "Разказ за пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир". По същото време монахът Гавраил съставил сборник със слова на Йоан Златоуст. В Рилския скриптории работил и известния книжовник монах Мардарий. Създадено било и килийно училище, в което се учили поколения книжовници, духовници и преписвачи, и което се ползвало с голяма известност. Книжовна дейност се развивала в манастирите в Северна Македония, където работел писателят Димитър Кантакузин и други книжовници.

През втората половина на 15 в. усилен книжовен живот закипял в манастирите на Софийската епархия (Кремиковски, Лозенски, Драгалевски, Куриловски, Кокалянски). Вероятно в някой от тези духовни средища към средата на 16 в.били написани и две оригинални творби - житията на Св. Георги Нови Софийски и на Св. Никола Нови Софийски. Техни автори били поп Пейо и Матей Граматик. Те разказвали за подвига на двама граждани на София, които отказали да приемат исляма и заплатили със страдание и мъченическа смърт своя отказ. Авторите на житията предлагали на своите читатели и слушатели пример за отпор срещу ислямизацията и изваяли литературния образ на новия герой на епохата - светеца мъченик за Христовата вяра. Двете житийни творби дават основание да се говори за възникването на нова книжовна школа от 16 в.: Софийската.

През 16-17 в. мрежата от книжовни средища станала по-плътна. В Македония като важен културен център се издигнало рударското селище Кратово. Други известни манастири в Македония били в Охрид, в Скопие, в Прилепско и в Дебърско. Едно от най-оживените духовни средища в българските земи бил Етрополският манастир "Варовитец", където имало изключително деен манастирски скрипториум, в който се пишели книги за вътрешни нужди и за други църкви и манастири. Особено важен обединителен център на православието били Светогорските манастири, които поддържали тесни връзки с Рилския манастир и други свети обители в българските земи. Пътуващи монаси, наричани "таксидиоти", събирали доброволни дарения от населението и привличали поклонници.

Запазена била традицията и на българската средновековна образователна система. Още от края на 15 в. към манастирите и някои църкви в градовете се възобновила дейността на училищата, в които се изучавало четмо и писмо, наизустявали се молитви и откъси от църковни книги, усвоявали се изкуството по украса на ръкописи и църковното пеене. През 16 в., според един немски пътешественик, в София имало две училища, ръководени от свещеници и високо образовани монаси. Широка известност през 17 в. придобили килийните училища във Враца, Елена, Самоков, Копривщица, Калофер, Сопот, Жеравна. и др. Те се издържали от църковните общини, но преподавателите в тях често били образована светски лица. Такива били известните по онова даскал Стоян, граматик Душко и др.

Българските училища през 15 - 17 в. поддържали просветната и книжовната традиция, подготвяли образован църковен клир и книжовници, пазели средновековните достижения. Те играели огромна роля за поддържане на християнската вяра и за съхраняване на самосъзнанито на българската народност. Така се неутрализирала в значителна степен притегателната сила на откритите в различни градове гръцки училища, където се преподавали светски знания.
КНИЖНИНА

Книжовното творчество през 15 в. се явявало продължение на достиженията на Търновската книжовна школа. Някои от учениците и последователите на патриарх Евтимий намерили убежище в чужбина (напр. Константин Костенечки живеел и творил в Сърбия). Други се приютили и пишели в манастирите в Северна Македония. Такива били споменатият вече Владислав Граматик, автор на четири обемисти сборника със смесено съдържание и Димитър Кантакузин, автор на жития, похвални слова и църковна поезия. Произведенията на тези автори били предназначени за все още съществуващия елит от високо образовани хора. По-масовото книжовното творчество през този период било тясно свързано преди всичко с богослужението и с преписване на произведения на старата българска литература. През 15 в. била съставена Анонимната българска хроника, в която били изложени събития, свързани главно с османското завладяване на българските земи и на Балканския полуостров до 1413 г. Към края на 15 в. в Осоговския манастир била съставена т.н. "Сарандапорска хроника", която демонстрира добрата осведоменост на своя анонимен съставител за събитията на Балканите и в Азия през този период.

През 15-17 в. нараснал интересът към историческото повествование. Множество книжовници и светски лица преписвали книги, в които оставили бележки (наричани приписки), с отбелязване на името на преписвача, времето и мястото на преписването. Приписките могат да се схващат като авторски летописни бележки. Въпреки своята лаконичност те се характеризират с оптимистичното си чувство и ярката си народностна и християнска позиция. Разпространени били редица преводни (често преработени) на исторически повести и разкази (Повест за превземането на Цариград през 1453 г., Повест за цар Александър Велики, разказ за българския химнописец Йоан Кукузел и др.). Не липсват и летописни разкази за случаи на масово и насилствено помюсюлманчване на българско население, какъвто бил летописния разказ на поп Методи Драгинов за помюсюлманчването на Чепинското корито. Напоследък обаче редица изследователи поставят под съмнение неговата автентичност.

През 17 в. в българския културен живот се появили нови явления и процеси, които частично свидетелстват за преодоляването на духовната изолация и проникването на нови жанрове и произведения. Те били плод на по-активни общения с балканските народи и с народите на Средна и Западна Европа. Забележително явление било появата на книгопечатането, което прониква в българска среда много по-късно в сравнение със Сърбия, Молдова и Русия поради културната изолация от цивилизована Европа. През втората половина на 16 в. Яков Крайков, родом от Кюстендил, издал във Венеция четири богослужебни книги на старобългарски език. Започналата в началото на 17 в. католическа пропаганда в българските земи породила развитието и на книжнина, предназначена за богослужението и за задоволяване на духовните интереси на католическото население. Като най-значителен автор се изявил софийският католически архиепископ Петър Богдан Бакшев. Сред многобройните му преводни и оригинални произведения се откроява неговата недовършена "История на България". С дейността на българското католическо духовенство била свързана и първата печатна книга на новобългарски език - "Абагар", издадена през 1651 г. в Рим от епископа на Никопол Филип Станиславов. Това бил молитвеник под формата на свитък, отпечатан на българска кирилица, но с известно влияние на църковнославянския и хърватския езици.

През 16-17в. се появили т.нар. " дамаскини": български преписи и преработки на сборника на Дамаскин Студит "Съкровище", съдържащ поучителни слова. Българските дамаскини бързо включили в своя състав апокрифи, жития и исторически творби и станали любимо четиво за грамотните хора. В тях преписвачи и преводачи често авторизирали текста и го приспособявали към своята среда. Дамаскините внушавали спазването на християнско религиозно поведение, по-дълбока вяра и преданост към църквата и бичували духовната поквара. Написана на говорим български език, те показвали дълбоките промени, които настъпили в него: от падежен той се превърнал в аналитичен. Само в богослужението се запазил средновековния български език с присъщите му падежни форми и лексика.
АРХИТЕКТУРА И ЖИВОПИС

Българската култура имала стари традиции в архитектурата и живописта. Те продължили да се развиват в условията на османското владичество, но едновременно с това претърпели и съществени промени. Изчезнала средновековната монументална архитектура. Не се строяли царски дворци, не се градели крепости и жилища на българските боляри, не се въздигали големи християнски храмове. Чуждата власт разрешавала строителството, по-точно ремонта само на малки църкви, като тези в с. Добърско (Разложко), "Св. Петка Самарджийска" (в София) и др. Изключение от това правили били някои манастирски църкви в българските земи. Според ислямското свещено право (шериат), ограничения за строеж на християнски църкви нямало, ако те издигали извън населените места. Тъй като манастирите били тъкмо такива обекти, някои от манастирските църкви се отличавали със своята монументалност. Внушителни църковни сгради в този период - очевидно в нарушение на установените правила -имало в с. Арбанаси (Търновско).

В българската, както и във всяка православна култура, силно развита била живописта. Стените на храмовете били покрити със сцени от старозаветни, евангелски и житийни творби. Животът на Иисус и на Богородица, на светци и мъченици бил представен като сюжетен разказ в картини. Някои от тези фрески, като тези в Сеславкия манастир "Св. Николай" и Куриловския манастир "Св. Йоан Рилски", имали силен символичен смисъл. Житието на св. Пимен Зограф, канонизиран за светец, тъй като "зографисал 300 църкви", свидетелства за голямата роля на художниците за поддържане на вярата. Силно развита била иконографията. Ликовете на Христос Вседържател, на Богородица с Младенеца, на светците войни св. Георги и св. Димитър красели олтарите на храмовете. Те изпълнявали ролята на илюстровано Свето писание за неграмотното християнско паство.

От 17 в. в живописта се появили сцени, които могат да се свържат с влиянието на европейския Ренесанс. По стените на църквите се изписвали Страшния съд и Колелото на Живота, както напр. в църквата на Рилския манастир. Особено интересна е композицията "Дърво Йесеево" в трапезарията на Бачковския манастир. Тя представлява родословно дърво, в което чрез образите на старозаветните пророци, първосвещеници, светите апостоли и евангелистите се свързват староеврейската и християнската традиция. В стенописите в Бачково наред с традиционните образи са нарисувани и 12 антични философи, държавни мъже и поети, между които Аристофан, Диоген, Перикъл, Аристотел, Гален и дори римската пророчица Сибила. В случая християнската култура била представена като приемник на гръцката и римска древност. Очевидно е, че тази голяма идея на Ренесанса не била чужда на българския културен елит. Някои стенописи в църквата на Роженския манастир при Мелник имат изящната линия на италианските ренесансови художници. Калиграфията: изкуството за изписване и художествена украса на ръкописи, била широко разпространена. Някои от книгите били богато илюстрирани. Пищно били украсени титулните им страници. Художествена стойност имали и много от запазените до днес предмети, използвани в християнския култ - кръстове, ризници на икони, обкови на книги, чаши за причастие и т.н. Изработени от сребро, понякога с позлата, те следвали стара традиция, овладяна до съвършенство от майсторите в София, Чипровци, Враца. През 17в. се появило ново изкуство - дърворезбата, която достигнала до истински шедьоври в олтарите на много български църкви.

Поради обстоятелството, че огромна част от българите били неграмотни, голяма роля в духовния живот играело словесното народно творчество. За безпросветните то изпълнявало същата роля, както книгите за образованите. Легендите, преданията, приказките, епическите, историческите и други видове песни в голямата си част отразявали и за дълго съхранявали спомена за миналото и настоящето.

В народната поезия са запазени предания и песни за борбите на последните Шишмановци срещу турците, за походите на Владислав Варненчик и Янош Хуняди (Сибинянин Янко) през 1443 - 1444 г., за завладяването на Цариград през 1453 г., за войните на турците срещу унгарци, австрийци и др. В юнашкия и историческия епоси се създали цели цикли от песни за Момчил войвода, цар Шишман, Крали Марко, Муса Кеседжия и др. В няколко песни се отразява гибелта на българската държава. Основната причина за нея се търсела в греховността на царя и болярството, в незачитането на християнската църква и вяра от хората, и в отдаването им на земни съблазни.

Към края на 17 в. в българското словесно народно творчество се появил нов герой - дядо Иван, от когото се очаквало избавление на българския народ от турския гнет. Това бил всъщност руският цар Иван ІIV Грозни, който станал символ на издигащата се руска мощ и на борбата на Русия срещу исляма.

През 15-17 в. българската култура запазила основните си средновековни характеристики. Новите тенденции в Европейската ренесансова и просвещенска култура не намирали почва за разпространение по българските земи поради изолацията им в границите на Османската империя. Повечето от българските книжовници, преписвачи, даскали, зографи, основатели на манастири и книжовни школи или казано накратко българската интелигенция от тази епоха, отстъпвала значително на европейските си събратя по равнището на своето образование. Нямало и помен от светска литература и изкуство в европейския смисъл на понятията. Затова някои от историографите определят първите три века от османското владичество като "тъмни векове" и "културно безплодие". Въпреки тази сурова оценка, усилията на грамотните българи да пазят старата книжнина и литература чрез преписи и нови редакции, имали неоценимо въздействие върху историческата съдба на българите. Опазени били християнската вяра, историческата памет, народните битови и културни традиции, народностното съзнание. В този смисъл българската православна църква и българската култура през 15-17 в. изпълнявали преди всичко народозащитни функции. Това дава основание на други изследователи на османското владичество в българските земи да твърдят, че в българските земи е налице непрекъснат културен процес, съхранил корените и дълбоките традиции на българското средновековие. Това е от особено значение, защото идейните импулси на Българското Възраждане идват чрез гордостта от значителните постижения на българската средновековна държавност и култура.