Предмет на политологията. Понятие за политика

Тема1

Предмет на политологията. Понятие за политика

Политологията е наука за политиката, а самата политика се определя като целенасочена дейност за придобиване на власт. Това е стремеж и борба за власт, а понякога и за преразпределение на властта. Тази дейност и този стремеж са добре очертани, тъй като самата власт е ценност, при това най-висша ценност. Тя е източник на блага, на обогатяване. Тя създава сигурност за притежателите си. Ето защо, връзката м/у политика и властта е пряка и взаимоотношението политика - власт трябва да се разбира като отношение м/у цел и предпоставка.

Политика има всеобщ характер. Това означава, че засяга всички сфери на обществения живот. Политика има в държавата, в партиите, във всички обществени организации, в семейството. Връзката м/у политика и власт е свързана с обстоятелството, че властта като продукт на политиката, е средство за преразпределение на благата в обществото.

Съществуват още няколко определения за феномена политика:

1. 
   Политиката е изкуството на възможностите;
   
2. 
   Всяка целенасочена човешка дейност е политика;
   

1. 
   Като изключително популярен обществен феномен, политиката занимава хората от всички социални групи. Така всеки се опитва да изгради своя представа, да даде своя отговор на въпроса що е политика;
   
2. 
   Понятието политика е с много богато съдържание.
   

Съществуват два подхода:

1. 
   Икономически подход – определя политиката като продукт на икономиката, като последица от икономическа дейност в обществото. Този подход е най-твърдо застъпен в марксизма, където е известен още и като икономически детерминизъм, т.е. икономиката определя положението и динамиката на всички останали сфери, включително и политиката. При такъв подход, политиката губи своята самостоятелност. В теорията на Маркс, политиката се резглежда като продукт на обективнните икономически закони, вън и независимо от стремежа и дейността на хората. Този подход беше практика в бившите социалисически страни. Доказателство за неговата несъстоятелност е практиката и последствията от нея в д-ви като СССР.
   
2. 
   Социологически подход – стремеж, политиката да се определи чрез други обществени явления. Корените на политиката се търсят в социалнокласовата структура и взаимоотношенията. Политика се търси в правото, в морала, в религията и т.н.
   

ПРАВНА НОРМА МОРАЛНО-ЕТИЧНА(ЕТИЧНО-ЦЕННОСТНА)

1. 
   Като провеждане на планиран курс на действия насочени към постигане на определени резултати. В рамките на този курс се прилага определена тактика.
   

Освен тактика, в политиката се осъществява стремеж към реализация на определени дългосрочни цели. Това е, така наречената стратегия.

2. 
   Като взаимоотношение м/у социалните групи, в рамките на които протича конкуренция. Появяват се конфлитки и те са в резултат от борбата за отстояване на интереси. Тук най-добре се очертава взаимовръзката политиката – власт. Ако се ориентираме към схемата, политиката е дейност ориентирана към придобиване на власт, а самата власт е политиката.
   

Взаимовръзката политика – власт, както и всички останали явления, съпътстващи политическия живот в обществото са обект на изследване от от науката политология.

Аристотел – Древногръцки философ, теоритик на политиката, е най-добрият анализатор на политичестките процеси в Др. Елада. Той е оставил най-трайна следа в цялото обществознание. Неговите идеи са с непреходна стойност и те служат и до днес като изходна точка при анализа на обществените процеси и явления. С право Аристотел е считан за основоположник на политическата наука. Неговата политическа теория се опира на на широко изследване на държавните устройства на полисите в Древна Гърция(158 на брой), плюс политическата практика в много варварски дъжави.. Аристотеловият анализ е исторически и съдържателен.

• 
  Историческият е свързан с появата и развитието във времето на явлението, което изследваме;
  
• 
  Съдържателеният анализ на явлението се характеризира с разкриване на вътрешните причинно-следствени връзки, т.е. анализ на явлението по същество.
  

Наред с името на Аристотел, принос за появата на политическата наука имат Платон, Перикъл, Хераклит и др. обществоведи. Древногръцката политическа мисъл е базата, в/у която стъпва развитието на политическата теория в по-късните епохи – Древния Рим, Средновековието, Просвещението, в условиятана модерното общество до наши дни. Идеите на Аристотел, Платон и др. мислители, вдъхновяват дейците от Ренесанса. Те са в основата на класическия либерализъм, във възгледите на Джон Лок, Жан-Жак Русо, Шарл-Луи Монтескьо, Никол Макиавели и редица други представители на либералната мисъл. Това са теоритици, които възкресяват идеята за обществения характер на политиката и властта, като човешки дейности и цели, като продукт на обществото. Това е излизане на обществената мисъл от мрака на Средновековието,от идеите за божествения характер на властта, в/у основите на които се ражда кастовото общество. Ренесанса освобождава човешкия дух. Издига на пиедестал човешката личност, достайнство и права.

Политологията се формира като наука в края на XIX и началото на XXв. Това е време на сравнително висока степен на резвитие на новото, модерно, индустриално общество, което стъпва на базата на икономическия и политически плурализъм, в/у изборността и изменяемостта,в/у демократичните принципи на обществения живот. Политическата наука, в условията на модерното общество, е важна,особено в приложно отношение. Тя дава отговор на въпросите свързани с политическата реализация на основните демократични идеи за суверенитета на народа. Дава отговор на въпроса за реализация на идеята за разделение на властите(Монтескьо), за контрола в/у властта и всички останали идеи, свързани с представите за демокрация. Политологията се оценява като важно средство за образоване на гражданите, което е предпоставка за активна гражданска позиция и социално-политическа мотивация. Ето защо,от края на XIXв., в големите европейски и американски университети, трайно присъства и политическата наука.

Най-голям принос за превръщането на политологията в академична наука има американският учен Чарлз Мериам. През 20-те години на XXв.той създава програмите и утвърждава политологията в сферата на академичното висше образование. Той е считан за създател на модерната политическа наука. Най-характерно за Мериам, е т.нар. мултидисциплинарен подход при създаването на програмата на политологията. Така той стъпва в/у постиженията на други науки в тази област.

Най-голямото си развитие политологията получава след II-та Св.война. Разделянето на света на Е и W, противопоставянето на двете идеологии – комунистическа и либерално-демократична, оставя своя отпечатък в/у политологията. На Е тази наука е отречена. Тя е заменена със Социално-политическата теория на марксизма, т.нар.III съставна част на марксизма и ленинизма. Самото понятие политология се отхвърля, а науката се определя като буржоазна, като идеология, която защитава и разкрасява експлоататорското и капиталистическо общество.

На W пък, тази науката се развива с много бързи темпове. Над 10 000 души се занимават с изследвания и преподавателска дейност в 3000 АУ и колежи. Основана е “Акад. Асоциация за Политически Науки”. В W Европа П-гията е широко застъпена във ВУ като самостоятелна дисциплина, наред с други обществени науки. Лидер е американската П мисъл. От W блок, САЩ е с най-голям научен потенциал и най-силни изследователски центрове в областта на П-гията. Най- известният сред тях е “Ценърът за стратегически изследвания” в Колумбийския университет, а негов най-виден представител – Збигнев Бжежински.

П-гията е ориентирана в две главни направления:

1. 
   Анализ на процесите в П сфера, включващи прогнози за по-близки или по-далечни перспективи,функциониренето на W П с-ма,еволюциите и тенденциите в развитието на W Д,разкриване природата на новите противоречия и конфликти в W общество.
   
2. 
   Борба с/у марксистко-ленинската доктрина. Това е Идеологочният сблъсък м/у Е и W. Тук америк. полотологическа школа е ориентирана към даване на алтернатива на тази теория. Идеята е не тя да се отхвърля и критикува, а с научни аргументи да се обоснове нейната несъстоятелност.
   

Стъпвайки в/у този подход, Уолд Ростоу ни предлага следната историческа последователност:

1. 
   Традиционен стадий – аграрното общество. Това о-во е лишено от мобилност и динамика, т.е. то е затворено.
   
2. 
   Общество в преход към индустриализация – постепенен преход от аграрна икономика към индустриално производство. Поява на стоково-паричните отношения и фабричното производство.
   
3. 
   Индустриално общество – отличава се с масова индустриализация. Обществото е динамично, мобилно и с пазарна икономика, която се гради в/у свободна конкуренция.
   
4. 
   Зряло общество – модерната индустрия и високотехнол. производство доминират изцяло. Обществото, по своята същност, е отворено, плуралистично, свръхмобилно. Няма фундаментални идеи, които да се считат за непроменими, и без които обществото не би могло да съществува.
   

Теория за постиндустриалното общество

Бел предлага по-ясен критерии за определяне на стадиите. За него това е заетостта на активното население в различните сфери на иконом.живот. Това е основния критерии за степен на р-тие и зрялост.

1. 
   Традиц. е това о-во, при което основната маса от акт. население е заето в аграрната сфера.
   
2. 
   Индустриално е когато над 50% от акривното население е заето в сферата на пром. Производство. Характерно е появяването на сферата на услугите.
   
3. 
   Постидустриалното общество е обществото на “масовите услуги”
   

Трета вълна – информационна революция(1976)

Алвин Тофлер поставя ударение в/у научно-техническите постижения. Според него “страните в света се разделят на две групи: едните и продават информация, а другите я купуват и консумират.”

1. 
   Традиционно общество
   
2. 
   индустриално общество
   
3. 
   Информационно общество
   

Заключение:Глоб. соц. теории на У.Ростоу, Д. Бел, Алвин Тофлер, действително намират алтернатива на марксизма. Това реално означава преодоляване на тази доктрина. По този начин съвр.политология се разви и обогати, отговаряйки на целия спектър от радикални промени, които настъпиха в общественото развитие в кр.на XIX и нач.на XX век.

Тема 3

Д като П с-ма. Възникване и същност

През XXв.понятието Д е широко употреб. в П лексика. Особено просъствие бележи пропагандата. Всички д-ви и режими се кичат с прилаг.Д. – и САЩ, и държавите от бившия II-ри свят, и монархиите в Бл.Е(Кувейт), дори някои режеми, опредеряни като диктатури, като този на Франко Пиночет. Причината за това е, че Д няма разумна алтернатива.

Произход : demos – народ и cratos – сила

Определения за Д:

“Управлениение на народа, избрано от народа и за народа”(Абрахам Линкълн)

П предлага по-разгърната дифиниция за Д: Това е форма на у-во на всички организ., основана на равноправното участие на нейните членове в управлението и при вземане на решения в/у принципа на мнозинството. Д може да има навсякъде, където има власт, организации и управление. Д се резглежда като соц.П движение за народовластие, за осъществяване на Д цели и идеали. Д възниква в Европа под знамето на борбата с/у абсолютизма, за равенство и NB – защита правата на личността. В истореически план това е битката на III-то съсловие за права и за възможности, не само за иконом.,а и за соц-П реализация. На практика това е борба за ликвидиране на кастовата система на Средновековието. От позиц. на икон.сила, активност, III-то съсловие атакува ограниченията на П с-ма на абсолютизма и по този начин създава предпоставка за появата на новите либерални идеи на Ранасанса.

Джон Лок и Монтескьо създават двата основяни подхода към Д:

1. 
   Нормативният(морално-етичните норми) – тук понятието “норма” изцяло съвпада с морално-етичните представи. В основата на този подход е триадата свобода – равество – солидарност. Така разбрана, Д е със силно емоционално въздействие. Увлича, в името на тези благодетели, хората се организират и тръгват готови на саможертва. Това е силната страна на подхода. Има и слаба страна – поражда илюзии. Когато, с масовото участие на гражданите под този лозунг, се реализира една соц.-икон.,П практика, тя никога не съвпада с представите за равенство, справедливост и братство.Води до разочарование и отчуждаване – абсентизъм. Отказът на 20, 30 или повече % от гласуване е типична проява на абсентизъм.
   
2. 
   Емпиричен – неговите привъженици пледират Д да се разглежда такава, каквато е. Реалните процеси и структури, а не това което съществува като абстрактна представа(идеализация), т.е. Д е изборност, сменяемост, мандетност. На пръв поглед се създава впечатлението, че двата подхода се разминават. Спорът е чисто теоретичен, тъй като двата подхода се предполагат взаимно, т.е.реално, те не могат да съществуват поотделно – I-во, защото няма абсолютна свобода; тя има конкрекно проявление в конкретна С-П среда и се заключава в правото на избор. Нормативните ценности са в емпириката. Не може да има истински избор без свободата. Не може да има равенство ако един глас не е един глас. Това е дебат в политологията, не по отношение приложимостта на единия или другия подход, а по-скоро по това, как да се създаде една максимално близка представа до реалността за Д като функционираща система. Такъв сполучлив опит прави Робърт Дал. Той въвежда понятието “полиархия”, т.е.управление на малцинството избрано от народа на конкурентни избори. Такава по същество е властта в полисите на средновековните републики. Това са съвременните конституционни държави с гарантирано всеобщо право. Дал поставя акцент в/у момента на изборност и ни представя Д като власт на малцинството, или казано с други думи, той ни преставя Д като елитарна власт. Няма никакви съмнения, че Д не е народовластие в истинския смисъл на думата. Това е управление на един елит, който е избран на конкурентни избори. Проблемът не е в преодоляването на моментната елитарност, а във възможността обществото да постави под контрол властващия елит.
   

Изтегляне 0.51 Mb.

Сподели с приятели: