Държавата – същност и общи признаци

Тема 15

1. 
   Концентриране на населениетоо в/у определена територия, активизиране на неговата социалност, на стопанската икономическа дейност и от там усложняване на междуличностните отношения. Това налага ориентация към повишаване ефективността на управлението. Пстепенно се появява прослойката управници. За възникването на държавата това е най-важната предпоставка, най-важния момент при разделението на труда – появата на управленския труд. В общата теория тази предпоставка доминира.
   
2. 
   Появата на излишък е изходната точка, от която тръгва появата на частната собственост, имущественото неравенство и класите. Появява се явлението експлоатация. То представлява възможност на определени класи да присвояват чужд труд. Това става възможно когато трудът е свръхпроизводителен, когато работната сила произвежда повече, отколкото и е необходимо за да се възстанови. От там произлиза и неизбежния конфликт експлоататори – експлоатирани. За да се гарантира сигурността на системата, имуществените класи са заинтересувани от създаването на специална организация, която да гарантира съществуващия ред. Тази предпоставка за възникването на д-вата е в основата на Марксизма.
   
3. 
   Външен фактор – той се изразява в заплахата от външни агресии. Съществуването на тази заплаха, реално или потенциално кара хората да се обединят в здрав съюз, за да гарантират същесвуването си.
   
4. 
   Демографски фактор – той е свързан с ръстта на населението в/у определена територия и прехода към уседнал начин на живот. Това води до потребност от регулиране, от ефективен контрол в/у това население, което постоянно уплътнява територията, в/у която осъществява цялата си социална дейност.
   
5. 
   Психологически фактори – те са разделени на две групи:емоционални и рационални. Първите се свързват с постоянния страх на хората от агресия, особено външна. Рационалните пък, се отнасят до появата на д-вата и осъзнаването на потребността от такава институция, която ще гарантира реда и стабилността в обществения им живот.
   
6. 
   Много сериозни са съображенията свързани с т.нар. антропологичен фактор. Самата човешка природа е в основата на това движение на общественото развитие към държавна организация. Още Аристотел пише, че човек е във висша степен с коликтивистка на гласа.той може да съществува само в рамките на определена форма на контакти, на взаимоотношения със заобикалящите го индивиди.
   

От възникването на д-вата до наши дни, тази институция преминава през два големи исорически етапа – традиционен и конституционен. Първия етап най-често е наричан монархически. При възникванетто на д-вата като водещи предпоставки най-често се явяват външния и психологическия фактор, с определено присъствие на емоционален момент. Рационален момент практически отсъства.д-ва от този етап съзниква на основата на обичаи, норми, свързани с културата, религията, генотип идр. Корените на тези норми най-често идват от древността. Монархичния тип д-ва най-често се гради в/у едноличната власт. Обиктовените хора, които я населяват са поданици, а не граждани, което означава, че те нямат отношение към властта и институцията на държавната власт. Категорично се отхвърля идеята за властване м/у хората, още по-малко идеята за индивида като източник на властта.

Вторият етап се характеризира с появата на т.нар. конституционна д-ва. При нейното създаване, като водещ се определя рационалния момент. Характерна нейна черта е ориентацията и към функции, които са делегирани на държавните органи от избирателите. В КД също съществува момент на насилие, но той не е водещ, т.е. не той определя нейната същност. КД е призвана да осигури защитата на гражданските и естествените права на личностите в общността. В условията на КД съществува ясна правова регламентация на дейността на държавните органи. Тази регламентация е заложена в основния закон.

Най-ранното определение за конституция е дадено от Аристотел, който нарича конституцията “основан ред за жителите на една д-ва”. Съдържанието, което Аристотел влага в тази кратка дифиниция, политолозите наричат реална конституция, т.е. това което осигурява и гарантира реда в д-вата при функциониране на нейните органи. Конституцията опpеделя характера на държавното устройство, следователно тя създава представата за устойчивия ред, който съществува в обществото, модела на държавната дейност, държавното функционирене(монархия, рапублика) и т.н. Основният закон е своебразен ценностно-нормативен кодекс. Това е в основата на конституционализма, т.е. на самото разбиране, че изграждането и функционирането на държавната система се осъществява в/у определена нормативна база.

Конституцията по правило се състои от две части. В първата се определят нормите на взаимоотношение м/у гражданите и държавата. Във втората част се прави описание на характера на държавата, статута на различните власти, йерархията в страната. Конституцията в тази част определя структурата и функционирането на органите на управление. В исторически план, първата конституция се появява в края на XVIIIв.в САЩ(1789г.) при президанта Томас Пейн Джеферсън и е наречена “Декларация за правата на гражданите”. Следва конституцията на Франция(1791г.). Сега във всички цивилизовани д-ви, с републканско управление или с парламентарно-монархичен режим (с изключение на UK), има конституции. Без основен закон са абсолютните монархии, повечето от които са изостанали в СП отношение(СА, Бутан).

Тема 16

ПД е създала граници за ефективен контрол от страна на гражданите в/у властта, Д органи и институции, чрез практическата реализация на идеите на Монтескьо за разделение на властите. Независимия съд е призован да защити примата на правото. То се разпространява в еднаква степен в/у всички институции – Д и обществени. Древногръцкия архон Солон(VIв.пр.Хр.), говори за “власт на закона, еднакъв за всички граждани”. Концепцията за ПД в нейния съвременен вид се появява през периода XVII-XIXв. Основните идеи са заложени в трудовете на Джон Лок и Монтескьо, които по-късно са доразвити и обогатени от Им.Кант, Хегел, Джеферсън, Пейн. Концепцията има различни варианти в историческите епохи. Различията в най-голяма степен са свързани с появата на гражданското общество и със спецификата на неговото възникване и развитие.

Гражданското общество е голямата тема на нашето време. Понятието се употребява в тесен и широк смисъл. В широк смисъл, това са всички институции, които не са свързани с държавата. Това са организации и сдружения, които са автономни. В тесния смисъл, гражданските общества са свързани с ПД. Те не съществуват един без друг и взаимно се предполагат. Гражданското общество представлява многообразие от неопосредствани от държавата взаимоотношения на свободни и равноправни индивиди, поставени в условията на свободна конкуренция. Това e сфера на свободна игра на частни интереси, където присъствието на Д е ненужно и неприемливо. Гражданското общество се сформира спонтанно като резултат от разкрепостяването на индивидите. Това е процес на превръщането им от поданици в граждани-собственици с усещане за независимост, стабилност и просперитет.

Гражданското общество има сложна структура. Тя включва както икономически връзки, така и етничестки, религиозни и естествено политически взаимоотношения. В условията на ПД, по отношение на гражданите действа принципа ”разрешено е всичко, което закона не забранява”. Единственият ограничител на свободата, който не позволява тя да се пренесе в анархия са свободата и правата на другите хора. Това означава, че правовата държава не създава абсолютна свобода за личността. Свободата на всеки индивид свършва там където той започва да нарушава свободата на другите.

ПД е велико завоевание на правно-политическата мисъл. Радетелите на този модел са вярвали, че свободната конкуренция, разкрепостяването на личността, пазара, неизбежно ще доведат обществото до масово благоденствие. Най-големият радетел на тази мисъл е Адам Смит – най-яркият представител на класическата боржуазна либерално-политическа икономика. Той е считал, че свободният индивид и пазарът са в състояние да се развиват, а пазарната система да се самоусъвършенства до степен, когато ще представи изобилие от материални блага и такива явления като недоимък и лишения ще останат в миналото.

Какво поднася социалната практика?

На различните етапи, в различна степен пазарната икономика и свободната конкуренция започват да създават крайни форми на имуществена диференциация. Има благоденствие, граничещо с неразумен разкош, но за опеделени групи, които винаги са малцинство. Изправени пред това явление, допълнено от кризи и икономически сътресения, учените се опитват да намерят изход, като възможност за преодоляване на ограничеността на ПД, в смисъл, освен правов ред и еднакви права за всички, да се гарантира и социален статус на хората. Идва идеята за социална държава(СД). Така първопричината за появата на концепцията СД е фактическото неравенство м/у хората, и то главно в имуществен план. СД – това е институцията, която се стреми да предостави на всички граждани достойни условия за съществуване, социална защитеност и гаранция на техните права. В основата стои идеята за социална справедливост, а дешифрирано това понятие означава справедливо разпределение на благата. Практиката показва, че не е достатъчно чрез основния закон и нормативните актове да се предоставят на гражданите право на труд, жилище, здравеопазване, образование и т.н. Има потребност от ликвидиране на икономическите бариери, които спират хората да се ползват от тези права.

В чисто политически план , ПД се най-често се свързва с либералните идеи. СД пък, се поставя до социалдемократичнита политика. Названието подсказва, че са със социална ориентация. Като реализация на СД най-често се посочва Швеция и Шветската Социалдемократичната Работническа Партия, задно с името на Улф Палмер. В наши дни СД не бива да се свързва със социалдемократическата програма. Тя се явява потребност и е във възможностите на всички развити страни. СД е желано от всички постижение, но е много трудно осъществимо. За такава държава и политика се изискват колосални политически ресурси, което означава че е във възможностите на най-богатите и развити общества. Другите могат да се опитват да вкарват елементи на социална държава в границите на възможностите си.

В литературата все по-широко се анализира т.нар. екостадий и се формира представата за бъдещо развитие в тази посока. По същество това е идеята, политиката на държавата да бъде ориентирана към предоставяне на възможност на гражданите за природосъобразен начин на живот. Ориентацията е към т. нар. ексзистенциални права на гражданите. Това ще рече предпоставките, които дават възможност човекът да се съхрани като индивид, ето това е екостадий – да прекрачи от сициалната държава към тази, която защитава ексзистенциалните права.

Освен екостадия, в литературата широко се коментират очертани две тенденции в развитието на модерната държава:

1. 
   Етатистка тенденция – тенденция към превръщане на държавата в регулатор, определяща живота на гражданите, т.е. поставящ всичко под контрола на държавата. Искат се бързи, компетентни решения, следователно това е тенденция към на нарастване ролята на държавата.
   
2. 
   Деетатизация – по-нататъшно освобождаване на обществото от присъствието на държавните институции. Това става само по пътя на развитие на гражданското общество. Такава степен на развитие се характеризира с пълен контрол на гражданското общество над държавните органи. Голяма част от общественозначимите решения ще се вземат в структурите на гражданското общество.
   

Тема 17

Устройство на съвременната държава
Устройството на държавата зависи в най-голяма степен от формите на управлание и териториалното устройство. В тези две структури се въплъщава самата организация на върховната власт. Там са очертани структурите и порядъка, взаимоотношенията м/у висшите държавни органи. Пак там са заложени механизните на отношенията м/у длъжностните лица и гражданите.

Формите на управление се определят от начина на организация на властта и по-конкретно, според формалния източник. Те биват монархии и републики. При монархията, формален източник на властта се явява една личност – коронованата особа. Главата на Д получава своя пост по наследство, независимо от волята на избирателите. Монархическите режими се делят на абсолютна(СА) и конституционна(Дания) монархия. Докато при първия тип, в ръцете на държавния глава са всички власти, при конституционната монархия правомощията на коронования са ограничени от конституцията. Последният в тип ПС може да се различат два подтипа:

1. 
   Дуалистична монархия(Йордания, Кувейт, Мароко),при която държавният глава държи в ръцете си цялата изпълнителна власт, но законодателните му функции са ограничени от парламента.
   
2. 
   Парламентарната монархия е формата, доминираща изцяло в Европа. В страни като Дания, UK, Белгия, Испания и др., монарха притежава само представителни функции. В някои случаи коронованата особа има право на вето, но тъй като днешните монарси са образовани личности, те добре разбират онтереса на институцията и много рядко използват това си право. Основните усилия са насочени към подпомагане на парламента, правителството и държавата като цяло, внасяйки стабилност и просперитет в обществото.
   

Републиката е най-разпространената форма на държавно устройство, а парламентарния режим е явно предпочитаната и разновидност. Изходната точка при анализа на този тип управление е източникът на властта, която се избира от народа. Главна отличителна черта на парламентарната рвпублика е, че правитеството се формира на парламентарна основа. Това означава, че парламентът излъчва и контролира правителството, издава закони, които правителството изпълнява, дава му финансова рамка като гласува бюджета. Това е важна страна на контрол в/у правителството от страна на парламента.

Парламентът поддържа правитеството, има право на вот на недоверие и при успешен такъв, правителството пада и се провеждат нови парламентарни избори. Парламентарната република има една голяма слабост, а именно – крайната зависимост на правителството от парламента. Така при всяка промяна на съотношението на силите в парламента, правителството е засегнато, и ако парламента е нехомогенен както най-често се случва, то е поставено под постоянен натиск.

Втората форма е президентската република, при която президентът е едновременно и глава на държавата и премиер. Той ръководи цялата вътрешна и външна политика и заедно с това е върховен главнокомандващ. Широките правомощия на президентската власт са подплътени с мажоритарния избор, т.е. с избрана пряко от електората личност. Президента назначава членовете на кабинета и ги освобождава. Президентската и парламентарната институции(ако такава съществува) обаче, са напълно независими и не могат да налагат преостановявана на работата си една на друга. Вотът на недоверие към правителството е извън правомощията на парламента, тъй като това е правомощие единствено и само на президента. Фактът, че президентската власт стъпва на здрава основа, говори за стабилността на правителството. Президента може да бъде отстранен само в случаи на антиконституционни действия или при доказани престъпления. Тогава се задейства механизмът на т.нар. импичмънт(тежко политическо престъпление).

Полупрезидентска република(Франция, Австрия, Португалия, Полша, Финландия и др.). Основната идея тук е правителството да се постави под ефективен котрол от страна на парламента и от страна на президента. Последните две институции се избират независимо една от друга. Президента се избира по мажоритарната, а парламента по пропорционалната система(партийната листа). Главата на държавата посочва министър-председателя, като не е задължен да спре избора си на лидера на партията, която е спечелила изборите. Все пак, за да не влезе в конфликт с парламента, президента посочва по правило точно него. Президента ръководи заседанията на парламента. В негови ръце е цялата външна политика, както и върховното командването на армията. Той има право да обявява извънредно положение, може да разпусне парламента, но преди дектрета за разпукане е длъжен да обяви дата за следвашите парламентарни избори. Той няма право да разпуска парламента в условията на извънредно положение в страната. Президента има определени пълномощия по отношение на парламента и при всяко отлагателно вето.

Полупрезидентската република безспорно има добри качества, но притежава и доста недостатъци. Най-често срещан е конфликтът президент – парламент – респективно-правитество. Когато президентът и парламентът са с различна политическа ориентация, въжителството им става трудно, и тази трудност често прераства в политическа криза. Френският опит показва, че в такива случаи съотношението е на страната на президента. Той разпуска парламента и се очаква, че електората ще приеме това като сигнал за парламентарна промяна. Тази нестабилност дава основание на президентската рапублика да се гледа като на по-стабилен държавнополитически модел.

Изтегляне 0.51 Mb.

Сподели с приятели: