Предмет на Правната психология

1. Два дяла в областта на психологията:

- фундаментален – определяне на парадигмите (те са не повече от 5,6), напр. психоанализата; интроспекционизъм, бихевиоризъм, емпиризъм.

- теориите се прилагат чрез конкретиката – тук е ПП;

2. Структура на ПП:

- съдебна психология – осмисля психологически процеса на правораздаването;

- психология на законотворчеството (в България почти няма такива изследвания) – психолингвистичен момент (как ПН ще бъде „облечена”) специално медииране ( от адресата към законодателя)

- съдебно-психологична експертиза (различно е от съдебна психиатрична експертиза); психичната болест може да се стимулира и диссимулира много лесно;

- криминална психология – генезис (създаване и развитие на личността(факторите, които му влияят)), детерминация (основните причини за извършване на престъплението (мотивите на престъплението);

- пентинециарна психология – проблемите при изтърпяване на наказанието (на затворника на администрацията...);

- полицейска психология;

- девиантна психология;

1. Предмет на правната психология

Близък е до този на психологията, но в случая може да се формулира като:

Поведението на човека, свързано с правната действителност.

Предметът на психологията е психичният, духовният елемент у човека, а именно човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида. Психологията не борави с установени (числени) мащаби, както останалите науки. Човешкото поведение може да се изследва чрез външно наблюдение или самонаблюдение. Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори.

2. Субективността като предмет на правната психология. Квалификации на субективността:

- емоции;

- когниции;

- мотивации.

- съзнавано;

- несъзнавано.

- вербалност;

- невербално
Структура на психичното

1. 
   Психичното няма обективни (извън субекта) измерения; то е субективното – това, което човек има вътре в себе си – чувства, мисли, мотиви, представи, знания, нагласи и т.н.;
   
   2. 
      Как се изследва след като е иманентно субективно? – опосредява реалното поведение на всеки един от нас и тъкмо в това си качество има обективни измерения (действия или бездействия, т.е. поведението);
      
   3. 
      Елементи на психичното:
      
      • 
        съзнанието – всичко, което може да бъде наименувано от психичното;
        

• 
  В пространството на психичното няма обективна истина, само субективна;
  
• 
  Обективността в субективното е в инструментариума ( т.е. в речта);
  
• 
  Съзнанието все пак може да бъде верифицирано (дори и да ни лъжат, можем да го проверим);
  
  • 
    предсъзнателно – тази част от психичното вътре, в която назованото веднъж се превръща в автономно – извън волята на субекта;
    
  • 
    несъзнаваното – то няма почерпено от съзнанието съдържание, нито има инструментариума, т.е. то не борави с думата, няма семантика. Съдържанието не идва от съзнанието, несъзнатото (идва от човешкия опит, от рода, от социалното история на човешкия род) не е социално, но в никакъв случай не е антисоциално;
    

Субективното пространство включва дори сънищата. Те са пространство на духа, които не могат да бъдат уловени от съзнанието. Те обаче влияят на поведението независимо от субективната ни воля.

Съзнанието е знанието да знаеш какво правиш. То е знание (със знание) и е основен регулативен механизъм.

Субсъзнание – тази част на психичното, която представлява потенциала за съзнанието. Субсъзнанието е информацията, с която разполагаме като индивиди и която разбираме.

Незнанието е тъмно пространство, което субектът не разбира; зависи от ситуацията, от кондицията му.

Релевантната част на психичното е съзнанието. Подчинението на закона е заради съзнанието.

Човешкият социален опит:

- исторически (на човечеството) - това са книгите, учебниците, опитът на по-възрастните, тези преди нас

- индивидуален – онова, което ни се случва и което анализираме, подреждаме. Нашият собствен социален опит. Пространството, където историческият социален опит се индивидуализира на базата на конкретни индивидуални поведения.

Какво още има извън съзнанието?

Субектът е самоосъзнаващ се индивид, в него липсва несъзнание (несъзнанието е онова, което не е; което го няма).

Ако се сведе поведението до субективни предпоставки, има пространства в него, които не можем да обясним в/из него. Това са т.нар. „грешки” в най-общ смисъл (когнитивна илюзия, неточност). Човек се дистанцира от епизоди в живота си, после не разбира защо е направил определено нещо. Всяко едно действие е управлявано от самите нас, независимо дали инстинктивно или не.

Откъде се появява съзнанието?

Несъзнанието носи в себе си 2 типа информация

1) исторически опит – не като фактология, а история като човешки опит. Повтарянето на действията значи, че социалният опит не може да не е личен опит. Спазване на определени модели от всички, предадено в поколенията. Пространството на социалния опит е съзнанието.

2) индивидуален социален опит – субсензорно възприятие. Възприятията са в определен формат (честота на звука); но има честоти, които не можем да отчетем. Те попадат в несъзнанието. Има различни аспекти на психичното – заради промяна в настроението, дори времето навън влияе. Несъзнанието влияе върху съзнанието (самочувствие, настроение, дълго търсене на решение, което се появява изведнъж).

Човекът е съзнателно, социално същество, съществуващо с съвместно с другите.
04. Съзнавано и несъзнавано
Субектът – това е съзнаващия се индивид. Несъзнаваното е недостъпната за субекта част от разума. Идея и представа за същността на несъзнанието се добива индиректно чрез определени прояви в поведението. Самото поведение е дериват на вътрешния свят на човека. При обратния анализ – налагането на модела на поведение върху очертанията на вътрешния свят се забелязва определено разминаване. Не може да се намери и пълно и едностранно обяснение за определени постъпки на субекта, които в сравнение със съзнателния поведенчески модел могат условно да бъдат наречени „грешки на поведението”. Освен тях могат да присъстват и потресаващи епизоди в живота на даден човек, които да са в разрез с неговото вътрешно съзнание и да са невъзможни за индивида да бъдат обяснени. При силно противоречие между постъпките и вътрешния свят на индивида е възможно дори неговото дистанциране от случилото се. Психологията отново обяснява подобни необичайни постъпки в много случаи с несъзнанието.

Несъзнанието, също както и съзнанието, включва в своята същност два основни типа информация: исторически опит и индивидуалния социален опит. Историческият опит в началото се е предавал устно, по-късно се създават и много писмени паметници. Социалният опит на субекта бива получен с помощта на неговото субсензорно възприятие. Човек възприема света чрез своите пет сетива – слух, зрение, обоняние, вкус и допир. Получената информация достига до мозъка, който я обработва и съхранява. В повечето случаи индивидът осъзнава достигналата до него информация. Съществуват и обаче такива, в които тя достига до него без той да си дава сметка за това. Тези недиректно възприети картини, сигнали и т.н. попадат в несъзнанието – те не биват отчетени съзнателно, но въпреки това понякога повлияват на чувствата и поведението. Това влияние зависи и от физическата кондиция на индивида – дали е болен, уморен, напрегнат и т.н. Физическата кондиция заедно с несъзнанието оставят отпечатък върху работата на съзнанието. Те влияят върху мисълта, настроенията, идеите и асоциациите. С изучаването на тези процеси в творчеството се занимава евристиката.

1. 
   Емоциите са специфичен психичен феномен. Специфичното е:
   

• 
  идва от субективното преживяване (чувствата, мислите и мотивите са модусите на психичното);
  
• 
  има в себе си способността да регулира цялостното поведение на човека (ценностите не могат);
  
  • 
    емоцията съдържа психично поведение;
    
  • 
    емоцията не може системно да определя поведението, може по изключение;
    
  • 
    емоциите доминират системно в поведението на хора, които имат сериозни дефицити в социалната сфера (умствено изостанали) – това е изключението;
    
    • 
      способността им да бъдат експлицирани, ценностите не могат – при емоциите изразът е директен;
      
    • 
      в основата си емоциите са инстинкти – те са пряко свързани с органичния метаболизъм (напр. чувството на глад се дължи на различни промени в клетката и съществува докато не се наядеш)
      
      2. 
         Управление на емоциите – донякъде ни свързват с животните. Емоциите се включват като един от елементите на регулация при човека, но НЕ като единствен. Зрелият човек не би трябвало да бъде подвластен на емоциите. Начините за управление са:
         
         • 
           реализация на емоционална интенция (това е най-ефективният, но агресивните?!!);
           
         • 
           сублимация, която позволява произтичащото действие да не бъде извършено (по различни причини), а някакво друго действие:
           

• 
  адиктивно поведение – хазарт, кафе, цигари и др.;
  
• 
  конструктивна сублимация – спорт;
  
• 
  деструктивна сублимация – удряне;
  
  • 
    затваряне (капсулиране) на емоциите – най-неефективен, защото емоцията вътре в себе си носи енергия, дори психическа – подтискайки я тя не изчезва, но се променя (като тенджерата под налягане), има праг на насищане; капсулираната емоция е разрушаваща (много голяма част от болестите на модерния човек са причинени от подтисканите емоции);
    
    3. 
       Криминалното и емоциите – емоциите детерминират масата от битовите престъпления. 2 ракурса:
       
       • 
         емоциите са само базата, върху която възниква криминалното поведение;
         
       • 
         състояние на афект – то е специфично и дори кодифицирано (смекчаващо вината обстоятелство), продължава секунди, човек не е в състояние само в този миг да управлява постъпките си – проблемът идва от капсулираните емоции, това е моментът, в който се отпушват. Липсата на спомен при афекта е задължителна.
         

1. 
   Мотивация – причинността на индивидуалното поведение ( субективните, вътрешни причини).
   

Мотивацията в психологията и в правото означава различни неща:

• 
  в психологията – събирателно наименование на всички видове причинности на субективното поведение в индивидуален план;
  
• 
  в правото – води се само от идеята за рационалност. Водейки се само от вина (причините, които могат да бъдат вербализирани);
  
  2. 
     Типове причини:
     
     • 
       разбраната, рационализирана причина (тук я прием от гледна точка на правото) » не е важно доколко нашето обяснение е истинско
       

• 
  инстинкти и потребности (нужди) – те имат директен характер (произтичат директно от начина на функциониране на човешкото същество)
  
  • 
    биологични – отговарят за функционирането и оцеляването на организма;
    
  • 
    социални – осигуряват социалното битие;
    
    • 
      квазипричини
      
    • 
      причини от пространството на несъзнанието, причините като нагони (те стоят в основата на първите 3) – не могат директно да влияят върху поведението на човека. Напр. от псих. гл.т.: „Аз идвам да чета лекции в ЮФ,защото¹ е престижно, млади хора²...”; от юр. гл. т. – не само да разбирам последствията от моите действия, но и да съзнавам, че са престъпление – „Племената канибали – за тях яденето на хора е обичай, не го виждат като престъпление.”
      
    • 
      умишлени причини – тогава, когато аз плащам на килър да убие някого (очевиден е умисълът, че и вътре в мен, иманентно, се съдържа престъплението – предумишлено убийство) – юр. – важно е да се докаже, че е така (дадени са пари да се извърши убийство); псих. – защо го правя;
      
    • 
      неумишлени причини – старец умира, погребват го, съдебната експертиза не може да уточни причината, образува се производство срещу неизвестен извършител, установява се наличие на имот, 1 син с когото са живеели заедно, свидетел – снахата е била във враждебни отношения със стареца, оказва се, че е лаборант в химическа лаборатория, в хладилника се открива шише с неизвестна течност – след експертиза се установява, че е убийствено, но след поглъщане на разтвора не остава и следа – оказва се, че го е отровила – наследяването не е било в умисъла, само убийството;
      
    • 
      по непредпазливост – неподдържането на автомобила (купувам 2, а не 4 зимни гуми, удрям човек и се оказва, че е намаляла спирачната течност... Защо не я погледна? – Еми, бързах.)
      
      3. 
         В основата на мотивацията като социален феномен стои социалното поведение. Социалното битие като индивидуално поведение намира израз в психичното – ценностна йерархия/структура, т.е. обществото регулира социалното поведение с юридически и неюридически (технически, морални и др. – всички те намират израз в психичното чрез ценностите.) . 10-те Божи заповеди са свръхценностите, около които трябва да се формира индивидуалното поведение.
         

1. 
   Мотивация - субективната причина за дадено действие, което се извършва от определен човек.
   
2. 
   Субективност - има израз в няколко аспекта:
   

• 
  вътрешно психическо състояние на човека;
  
• 
  това, което притежава само определеният субект (човек) и никой друг не притежава. В този смисъл субективното се разглежда като произвол;
  
• 
  субективното като недостатъчност - когато желанието на човека не може да се изпълни, дадено поведение е следствие от два фактора: опитът и социалната среда. Субективното като недостатъчно дава тласък за извършването на определени действия.
  
• 
  като ирационално.
  

3. 
   От юридическа гледна точка, за правото представлява интерес само какво ще каже субектът за своето деяние. Но за да се достигне до обективната истина, трябва да се разбере и доколко това, което казва е истина. До този отговор се достига чрез неговата субективност. От друга страна правото е стандарт и не се субективизира.
   
4. 
   В психологически план мотивацията включва:
   

• 
  нагони - има социални и индивидуални аспекти;
  
• 
  потребности - социализирани инстинкти, проблемът изначално е социален;
  
• 
  ценности - проблемът е индивидуален.
  

1. 
   Мотив – най-общо мотивите са субективната причина за дадено действие, което извършва определен човек. Субективното има няколко измерения:
   
   • 
     присъстващото във вътрешното пространство на личността;
     
   • 
     като произвол няма унифицирано субективно;
     
   • 
     като недостатъчно, в което се съдържа причинността;
     

Криминална личност – морално дефицитна. Мотивираността в психологичен план включва 3 измерения:

• 
  нагони – космосът у нас, влияе върху поведението...
  
• 
  пространство на потребностите – социализирани инстинкти;
  
• 
  пространство на ценностите – моите социални пространства;
  

Няма причина извън човека, която да води до престъпление.

Потребностите са социални интенции (искания).

Има ли криминални потребности? – доколкото има криминални предпоставки, напр. фалшификация на документи/пари – тези потребности се явяват като социална действителност..

Непрекъснато сме изправени пред избор. Няма криминални ценности – как тогава има вина. Ценностите (абстрактни) са социални образувания както и потребностите (конкретни). Могат да съществуват само в битието на конкретния субект. Трябва да се индивидуализира...да се субективизира, т.е. да се превърне в произвол.
15. Психология на криминалното поведение
Проблемът при изследванията на криминалното поведение е дали изобщо може да се говори за определен тип криминална личност - дали има специфики, които един човек, предразположен към извършването на престъпления притежава. Дали на базата на подобни характеристики, присъстващи у повече от един извършители, би могло да се създаде модел на криминалната личност. И дали тези модели могат да се категоризират.

Подобна теория е била развивана още в началото на ХХ в. от немски учени (наричана Verbrechetypen Theorie), като по времето на нациска Германия (1933-1945) тя бива доведена до крайност и невинни хора биват осъждани поради техни генетични, физически или психически белези, които са рискови и биха могли да ги отнесат към някоя от категориите. Поради това теорията е спорна, но нейни варианти все още се обсъждат между специалистите по криминална психология.

Това, което е основното за криминалната психология въобще, е не специфичната формация на личността от гледна точка на нейната структура и поведение, а генезисът на самото криминално поведение и детерминация на криминалния акт - зараждането, предизвикването и проявлението на умисъла и самия акт на престъплението в личността. Криминалното поведение се изследва в и чрез личността. Поведението може да бъде изследвано и на база статистики, но много по-ясни резултати се получават, когато се вземе предвид самата личност, извършила престъплението.

От гледна точка на правото, повечето наказателни състави изискват присъствието на интенция - умисъл за престъпление (с изключение на престъпленията поради небрежност). От гледна точка на психологията, тъй като интенцията е иманентна, вътрешна характеристика на субекта, тя не може да бъде инкриминиращ фактор по простите съображения, че за нея се съди само по външните й проявления.

Личността има още и социална среда - престъплението съответно, също има своя иманентна и социална компонента. То се отразява на личността, но има въздействие и върху социума. При някои хора вътрешният импулс се реализира във външен акт (изблик на гняв, дадено действие...), докато при други той остава пасивен и се проявява като тъга или инерция. Дали умисълът за престъпление въобще ще се появи, дали ще се реализира по някакъв начин и дали ще бъде извършено някакво престъпление без присъствието на предхождаща интенция е въпрос на структура на самата личност.

Вътрешното намерение и процесът на пораждането и реализирането му не е повлияно единствено от извънличностни фактори като образование, професия, социална среда - интенцията е свързана с личността, тя е част от нея и от тази гледна точка, тя може да се породи от причини вътре в самата личност, чието предизвикване, както бе отбелязано по-рано, се дължи на много фактори. Така, теоретично всяка личност би могла да извърши престъпление, самото престъпление е произвол.

1. 
   СПЕ не е медицинска експертиза. В българската съдебна практика това разграничаване съществува, за разлика от саксонските страни, където е комплексно. Често в България се назначават комплексни експертизи – психично-психиатрични.
   

2. 
   Инструментариум за експертно-психологично оценяване – съществуват 4 типа методи за оценяване. Почти всички се използват при СПЕ. По конкретните инструменти зависят от две неща – достъп до легитимни инструментариум. Методика за психично оценяване изисква определен набор от инструменти:
   

• 
  методът – психо-диагностично интервю, различно от клиничното, което е изцяло подчинено на установяване на наличие или липса на психична болест. При психо-диагностичното – целите са да се установят едни или други параметри на личността, свързани с юридическия казус. Най-... е, че този метод няма авторски права, интервюто е само една схема, работи в пространството на взаимност (лице в лице)
  
• 
  тестов метод – няколко вида:
  
  • 
    самооценъчни въпросници – включва колективни скали. Смисълът е да се коригира преднамереното позитивно отговаряне – не. Може да се установи степента на социализация – желателни отговори (лъжи);
    
  • 
    тестове (обективни) – техният стимулен материал са задачи с еднозначен отговор. Точно измерване на интелекта, но се изисква ... При интелекта се измерва способността, измерването на интелекта не е обективно. Конструктът не е ясен;
    
  • 
    проективни тестове – най-малко структурирани. Дават възможност за интерпретация – „Тест на мастилените петна”. Поради свойството на човешката психика да интерпретира и проектира много неща. Специално обучение в Швейцария.
    
    • 
      Контент-анализ (анализ на съдържанието) – всичко може да се анализира от гл.т. на неговия предметен характер. Контент-анализът използва своя собствена методика за изследване на информацията, по която се правят изводи и заключения относно съдържанието на информацията. Анализът на материалите събрани до момента – съдебно-балистична експертиза.
      

1. 
   Съдебно-психологичната експертиза
   

2. 
   Инструментариум
   

• 
  психодиагностично интервю – цели да се установят определени параметри за функционалността на личността, които са свързани с юридическия казус. Чрез интервюто специалистът може да следи за всички видове реакции на субекта и анализира и тях.
  
• 
  тестове
  
  • 
    самооценъчни въпросници - въпроси от типа самооценяване на базата на скала. Субектите избират социално желателни отговори и може да се прецени дали лъжат.
    

• 
  обективни тестове - тестове със задачи, които имат еднозначен отговор. Тестът за интелигентност е тест за измерване способност. Измерването е условно обективно.
  
• 
  проективни тестове - силно психологизирани тестове, които дават възможност за индивидуализация. Например Тест на мастилените петна - на Рошав; тези тестове изискват много добра практическа подготовка.
  

• 
  Контент анализ (анализ на съдържанието) – анализ на всичко, което има предметно съдържание - анализ на материалите, които са събрани в досъдебното производство.
  

1. 
   Разпитът:
   

• 
  от психологична гл.т. е процес на комуникация на лица – едното е разпитващ, а другото разпитван (обвиняем, заподозрян, свидетел);
  
• 
  от юридическа гл.т. – способ за събиране и проверка на доказателства (чл116, НПК);
  

2. 
   Паметта съдържа 3 процеса:
   

• 
  възприемане на информация;
  
• 
  съхранението и;
  
• 
  възпроизвеждането и;
  

• 
  асоциация по близост (два предмета възникват едновременно или непосредствено един след друг);
  
• 
  асоциация по сходност – предметът в по-ранния опит е сходен с другия;
  
• 
  асоциация по противоположност;
  
  3. 
     Емоционалният фактор при разпита е особено важен при възприемане на събитията. Установяването на времевия период от събитието до възпроизвеждането му. Колкото повече време е минало, толкова по-неточни ще са показанията. Трябва да сме наясно и да потърсим допълнителна информация за състоянието на разпитвания. Възпроизвеждането е актуализация на запомненото. Под влияние на емоциите може да се стигне до частична или пълна амнезия. Също – дисоциация – механизъм да се справим с тежко преживяване. Емоциите се отцепват от фактите и изглежда индиферентно това, което се е случило. Има и т.нар. „лъжливи” спомени – на мястото на дупките в паметта запечатва грешна информация, но човекът не си дава сметка за това. Важно е как е бил възприет обектът – механично или осмислено, съзнателно или не (образите и събитията възникват от случайни дразнители).
     
  4. 
     Разпитът трябва да се води със тих, спокоен тон като критерият е да не показва отношение към разпитвания. Да се води твърдо и ясно. Започва се с отворени въпроси. След свободния разказ се започва с въпросите. Видовете разпити се делят:
     

• 
  на свидетели или на заподозрени;
  
• 
  според производството – следствен или съдебен;
  
• 
  кой разпит е на лицето – първи или повторен;
  
• 
  на възрастни и на деца;
  

3. 
   Жертвата е фактор, който участва в престъплението. Тя може да е първична (пряко пострадала) и вторична (свидетели). Според риска се различават високо, средно и ниско рискови жертви. Според възрастта:
   

• 
  малолетни – налага се присъствието на психолог при разпита, Преди разпит да се осъществи доверителен контакт, да се създаде комуникационна връзка, да се започне с периферни теми – така се оценява личността. Ако не се проведе доверителен контакт лицето може да се капсулира. При малките този контакт се получава с рисунки. Да се пази жертвата от ретравмиране;
  

• 
  непълнолетни – физическото развитие е изпреварило психическото, те лесно могат да се превърнат в жертви; имат занижена способност да контролират поведението си;
  

• 
  зрели – най-ниско рискова група;
  

• 
  възрастни хора – наблюдава се физическа и ментална деградация, деформация при възприемане и възпроизвеждане на информацията;
  

3. 
   Условия за провеждане на разпит на заподозрян – в основата стои противопоставяне между разпитвания и разпитващия; най-директният начин е лице в лице. Провежда се в позната за разпитващия обстановка, за няма опори зад гърба на разпитвания. Хубаво е да са двама разпитващи. Да се изчисли темпераментовата структура на разпитвания – екстраверт или интроверт; да се усетят значимите пространства за него. Въздействието върху едно лице може да се установи върху две сфери: разум и емоции – по време на разпита да се избягват думи с твърдо значение, разпитващия трябва да контролира собствените си емоции и да наблюдава невербалните реакции.
   
4. 
   Подходите при разпит са :
   

• 
  логически – умозаключения; да сме сигурни, че човекът срещу нас е решен и умее да прави причинно-следствена връзка;
  
• 
  емоционален подход – атакуват се чувството за чест, достойнство, морал и др.; може да се демонстрира доверие от разпитващия, за да се стигне до истината;
  
• 
  омаловажаване или преувеличаване на Егото – поставяне под съмнение способностите или хвалене на извършеното могат да доведат до самопризнание;
  
• 
  подценяване и надценяване – демонстриране на пренебрежение към престъплението и обратно – да го разгневи;
  

3. 
   Разпит на свидетели – свидетелите могат да бъдат:
   

• 
  ненадеждни
  

• 
  хора с проблеми, изплашени (от отмъщение), мълчаливи;
  

• 
  предубедени – имат взаимоотношения със заподозрения;
  
• 
  стеснителни, със слаборазвити комуникативни умения;
  
• 
  непълнолетни – склонни са да преувеличават, да си измислят, лесно възбудими са, смесват факти и фантазии;
  
• 
  надеждни – хора на средна възраст;
  

• 
  логически подход – основава се на умозаключенията. Той предполага, че човекът, който е разпитван, е рационален и може да прави причинно-следствени връзки, а също така, че са налице достатъчно доказателства.
  

• 
  емоционален подход – при този подход се атакуват чувството за чест, за достойнство, за благоприличие, за моралност, за фамилна гордост, разбиране за справедливост и възмездие. Този метод води до успех при насилници, които за пръв път извършват престъпно деяние поради ярост, гняв или други емоции. Доверието, разбирането и желанието да се вникне в мотивите на заподозрения ще помогнат на полицейския служител при воденето на разпита на заподозрения.
  
• 
  непряк подход-пряк подход – непрекия подход при разпита се цели да се събере информация, без изрично да се споменават действителната тема и предмет на разпита. Непрекият подход е приложим, когато предметът на разпита е неустановен или докато не се създаде здрава връзка с разпитвания. Прекалено острият или прекалено директният подход може да накара иначе настроения за сътрудничество заподозрян да се затвори.
  

• 
  Потвърждаващи въпроси – те целят да потвърдят дадени вече отговори или да накарат заподозрения да се обърка, без значение какъв е бил отговорът му.
  
• 
  Омаловажаване или преувеличаване на Егото – поставянето под съмнение на възможностите, способностите или интелигентността на заподозрения понякога може да го накара да се ядоса достатъчно, за да признае участието си в престъпление. От друга страна хваленето на заподозрения за начина, по който е извършил престъплението, също може да доведе до признание за виновност. Целта при разпита е по някакъв начин да се предизвика лицето да защити уменията си в престъпленията чрез изявление.
  

1. 
   Цел – да се отключат спомените на свидетеля, отворени въпроси (Какво се случи?). включва 4 етапа:
   
   • 
     възстановяване на обстановката – разпитващият може да се опита да се съсредоточи от спомени от инцидента и да възстанови всичко, което е чувствал и мислил тогава;
     
   • 
     съобщаване на цялата информация – с цел разпитваният да каже всичко, колкото и да не му харесва;
     
   • 
     припомняне на събитията в друг ред – да разкаже за събитията в друга последователност, за да изплуват още детайли;
     
   • 
     смяна на гледната точка – да се опита да разкаже за събитието от гледната точка на друг участник. Включват се всички процедури, от които се очаква да се извлече максимално информация по различни пътища („Прилича ли ви на някой познат?)
     
2. 
   Основни правила за разпит на свидетели:
   

• 
  предварителен план;
  
• 
  усамотение;
  
• 
  предварително събиране на факти по случая;
  
• 
  организираност;
  
• 
  избягване на прекъсванията;
  
• 
  активно слушане – да се следи целият процес;
  

3. 
   Проблемни аспекти при изслушване на свидетели:
   

• 
  намесата на разпитващия, когато прекъсва разпитвания;
  
• 
  използване на затворени въпроси – стига се до мисловна пасивност, (непоискана информация няма да се даде, изкривяване);
  
• 
  използване на негативни въпроси (Не си ли спомняте...?);
  
• 
  използване на насочващи въпроси, които целят да се потвърди хипотезата на разпитващия (внушаващ въпрос);
  
• 
  задаване на въпроси по предварително определен ред на задаване на въпроси, които противоречат на казаното от свидетеля;
  
• 
  неспазване реда на отговорите на свидетеля;
  

1. 
   В основата на разпита на заподозрения стои противопоставянето между разпитващия и разпитвания. В този смисъл вторият трябва да се постави в дискомфортна за него обстановка:
   

• 
  разпитът да протича лице в лице;
  
• 
  да се скъсява постепенно дистанцията между разпитващия и разпитвания;
  
• 
  обстановката трябва да е позната за разпитващия;
  
• 
  разпитваният да бъде поставен в средата на стаята, без опора;
  
• 
  разпитващите да бъдат двама;
  

2. 
   Подходи при разпита:
   
   • 
     логически – основава се на умозаключенията на разпитвания, в този случаи свидетелят трябва да бъде рационален и умее да прави причинно-следствени връзки. Този подход е за зрели и образовани лица, както и такива с предишни криминални деяния;
     
   • 
     емоционален – атакува се чувството за чест, достойнство, справедливост, морал, възмездие – за хора, които за първи път извършват престъпление, при импулсивно престъпление. Тук се демонстрира разбиране и доверие;
     
   • 
     Преувеличителен/омаловажаващ – предизвикването на самопризнание чрез насърчаване на лицето да защити деянието си.
     
   • 
     подценяване/надценяване на сериозността на престъплението. Стремим се да разгневим или подведем лицето.
     

1. 
   Типологизация на свидетелите
   

• 
  съдействащи – готовите да сътрудничат напълно; често сами се свързват с разследващия орган; не винаги са надеждни – имат потребност да се изявяват;
  
  • 
    очевидци-най-важни
    
  • 
    неохотни – враждебно настроени или незаинтересувани; често са свързани със заподозрения/обвиняемия; най-проблемни за мотивиране;
    
  • 
    мълчаливи – често поради страх да общуват с разследващите органи; незаинтересувани, слабо интелигентни, без социална позиция, не разбират важността на разпита;
    
  • 
    ненадеждни – психично болни, хора с проблеми и други подобни;
    
  • 
    изплашени – страх ги е, че заподозреният/обвиняемият ще им осмъсти
    
  • 
    предубедени са във взаимоотношенията си със заподозрения/обвиняемия – в най-често са в конфликт с него и искат да му отмъстят и други такива;
    
  • 
    стеснителни – слабо развити комуникативни умения, без увереност, имат лош изказ;
    
  • 
    непълнолетни-склонни към измислици, лесно изморими, лесно възбудими, смесват факти и фантазии;
    
    • 
      Хора на средна възраст-най-надеждни, имат социален опит
      

2. 
   Проблемни аспекти при изслушване на свидетели
   
   • 
     намесите на разпитващия – когато прекъсва свидетеля;
     
   • 
     използване само на затворени въпроси – те водят до мисловна пасивност, до кратки отговори. Пр. вместо “Какъв беше цвета на сакото на заподозрения?” , трябва да се пита “Можете ли да опишете облеклото му?”;
     
   • 
     използване на негативни въпроси – пр. “Не си ли спомняте…?”;
     
   • 
     използване на насочващи въпроси, целящи потвърждение хипотезата на разпитващия, така се внушават отговори;
     
   • 
     задаване на въпроси според предварително установен ред;
     
   • 
     задаване на въпроси, противоречащи на казаното от свидетеля;
     
   • 
     когато не се спазва редът на отговорите на свидетеля: пр. Свидетелят описва лицето на извършителя, а разследващият го пита дали е чул нещо;
     
   • 
     използване на терминология, коментари, странични дразнители;