Превел от немски c Веселин Радков, 1988

Докато приказваше, Сам се беше разпалил дотолкова, че очичките му блестяха, а бузите му пламтяха в най-красивия цинобърен цвят, доколкото това можеше да се забележи от гъстата брада. Върхът на носа му показваше същия цвят. Подозирах какво го беше подразнило толкова и тъй като за мене беше важно да го чуя от неговата собствена уста, продължих да наливам масло в огъня:

- Но, скъпи Сам, уверявам те, че и на тебе самия би ти доставило голяма радост, ако успея да осъществя плановете си.

- Радост ли? На мене? Я не ме занимавай с такива глупости! Крайно време е да разбереш, че не мога да понасям такива шеги!

- Не е шега, говоря сериозно.

- Сериозно ли? Тогава да го вземат мътните, ако не се лъжа! Какво разбираш под "сериозно"? За какво би трябвало да се радвам?

- За себе си.

- За мене ли?

- Да, за тебе самия, защото и теб ще те има в моите книги.

- Аз ... аз? - попита той, като очите му ставаха все по-големи.

- Да, ти. Бих писал и за тебе.

- И за мене ли? Може би за това, което върша и говоря, а?

- Разбира се. Ще разказвам какво съм преживял и тъй като съм бил с тебе заедно, и ти ще влезеш в книгите ми цял-целеничък, тъй както си седиш пред мене.

Тогава той хвърли настрани парчето бут, което беше държал над огъня докато говорехме, грабна пушката си, скочи на крака, зае пред мене застрашителна поза и ми изкрещя:

- Питам те най-сериозно пред всички свидетели тук дали наистина смяташ да направиш това?

- Разбира се.

- Така! Тогава аз те подканвам незабавно да оттеглиш думите си и да ме увериш с няколко клетви, че няма да вършиш подобно нещо!

- Защо?

- Не.

- Можеш да удряш! - обадих се спокойно аз.

Прикладът постоя надвиснал над главата ми няколко мига. После Сам свали бавно пушката, хвърли я в тревата, плесна безутешно с ръце и се завайка:

- Този човек е откачил, побъркал се е, съвсем се е побъркал! Аз се усъмних в това още когато каза, че ще пише книги и ще стане учител на читателите си, и ето на, така и излезе. Само един побъркан може да си седи толкова спокойно, когато моята Лиди е надвиснала над главата му. Ами сега, какво ще правим с този човек? Не ми се вярва, че може да бъде излекуван!

- Няма нужда от лечение, драги Сам - отговорих аз. - Моят разум е съвършено здрав.

- Наистина ли? А защо не изпълняваш желанието ми? Защо отказваш да се закълнеш, а си готов по-скоро да те убият?

- Nonsense! Сам Хокинс няма да ме убие. Сигурен съм.

- Сигурен ли си? Тъй, тъй, значи си сигурен! И за съжаление е истина. По-скоро бих убил себе си, отколкото да те побутна с пръст.

- А що се отнася до клетвите, аз изобщо не се кълна. За нас дадената дума е равна на клетва. Няма да се оставя да бъда изнуден да давам някакво обещание чрез заплахи, дори и Лиди няма да помогне. А и работата с книгите не е толкова глупава, колкото си мислиш. Само че ти не си запознат с този въпрос и аз ще ти го обясня по-късно, когато имаме повече време.

- Благодаря! - каза Сам, като направи отрицателно движение с ръка; после седна на земята и отново се залови с бута. - Не ми е необходимо обяснение за нещо, което не може да бъде обяснено. Учител на читателите си! Ще печели пари с драскане на книги! Смешна работа!

- Не забравяй славата, Сам.

- Каква слава? - попита той, като отново обърна бързо лице към мене.

- Славата, която придобиваш, като те четат толкова много хора. Така човек става прочут.

При тези думи той вдигна голямото парче месо от бута с дясната си ръка над главата и каза гневно:

- Сър, млъкни веднага, иначе ще запратя по главата ти този мечи бут, тежък шест пфунда! И мястото на бута е наистина върху главата ти, защото си също така глупав, или може би още по-глупав и от най-глупавата гризли. Щял да стане прочут с драскотенето на книги! Чувал ли е някой такова нещастно твърдение? Какво ли знаеш пък тъкмо ти за славата! Ще ти кажа как човек може да стане прочут. Ето къде е мечата кожа, погледни я! Отрежи ушите й и ги постави на шапката си. Вземи ноктите от лапите й и кучешките зъби от устата й, направи си от тях огърлица и я сложи на врата си! Така постъпва всеки уестман и всеки индианец, който е имал голямото щастие да убие някоя гризли. След това където и да отиде той, хората ще си кажат: "Вижте този човек! Борил се е със сивата мечка!" Така ще кажат всички. Всеки ще му прави място с удоволствие и името му ще бъде разнасяно с уважение от вигвам във вигвам и от селище на селище. Така се става прочут. Ясно ли е? А я се опитай да си окачиш твоите книги на шапката и си сложи около врата огърлица от книги! Какво ще кажат хората тогава, а? Ще кажат, че си мръднал, стопроцентово мръднал! Ето такава слава и никаква друга няма да придобиеш с твоето драскане на книги!

- Но, Сам, защо се палиш толкова много? Може да ти бъде съвсем безразлично какво правя!

- Така ли? Безразлично? На мене? The devil, ама че човек, ако не се лъжа! Обичам го като собствен син, смахнал съм се по него, а ето че трябвало да ми бъде безразлично какво правел! Това е вече прекалено! Негодникът му неден, силен е като бизон, мускулите му са като на мустанг, жилите му като на елен, очите му на сокол, слухът му като на мишка, а мозъкът му тежи около пет-шест пфунда, ако се съди по челото му. Стреля като възрастен ловец, язди като Духът на саваната и се нахвърля върху бизона и сивата мечка като върху морско свинче, въпреки че ги вижда за първи път. И един такъв юначага, който като че ли е роден да бъде уестман и още отсега надминава много ловци, които са се скитали из саваните двадесет години, такъв един човек иска да си отиде у дома и да пише книги! Просто да полудееш! Толкова ли е чудно, че в такъв случай един честен уестман, който му мисли доброто, може така да се разгневи?

При тези думи той ме погледна въпросително и предизвикателно. Без съмнение очакваше отговор, но аз не му отговорих. Беше изплюл камъчето. Придърпах спокойно седлото към себе си, поставих го под главата си вместо възглавница изтегнах се и затворих очи.

- Е? Що за държание е пък това? - попита той, като все още държеше в ръката си мечия бут. - Нима не заслужавам поне да ми се отговори?

- О, разбира се, че заслужаваш! - казах аз. - Лека нощ, скъпи Сам, приятни сънища!

- Мислиш да спиш?

- Да. Нали ти самият преди малко ме посъветва да спя!

- Това беше преди малко. А сега ние двамата имаме още да си поговорим, сър.

- Поне аз няма за какво да разговарям повече с тебе, защото вече знам каквото ми трябваше.

- Каквото ти трябваше ли? А какво е то?

- Че съм роден за уестман и още отсега надминавам много ловци, които са се скитали из саваните двадесет години.

Сам отпусна съвсем ръката си, която държеше парчето месо, изкашля се няколко пъти и започна да заеква от смайване.

- Bounce...! Този млад нехранимайко... този грийн-хорн... той ме... хмм, хмм, хмм!

- Лека нощ, Сам Хокинс, приятни сънища! - повторих аз и се обърнах настрана. Тогава той ми кресна:

- Да, спи, обеснико! По-добре е да спиш, отколкото да си буден, защото, докато очите ти са отворени, никой честен човек не може да бъде сигурен, че няма да го пратиш за зелен хайвер. Между нас всичко е свършено! Разваляме си отношенията! Вече те прозрях. Ти си един негодник и човек трябва да се пази от тебе!

Той изрече тези думи с най-гневен тон. След тях аз наистина би трябвало да приема, че между нас всъщност всичко е свършено. Но само след половин минута го чух да казва с нежен и приятелски глас:

- Лека нощ, сър! Спи бързо, за да бъдеш бодър, когато те събудя!

Въпреки всичко той си беше един мил, добър и сърдечен човек, старият Сам Хокинс!
6.

РАЗЧИТАНЕ НА СЛЕДИ...

Веднага се отправихме в посоката, в която си бяха отишли двамата апачи - спуснахме се надолу по долината и заобиколихме врязаната в прерията гора. Следите се виждаха все още в тревата. Дори и аз, грийнхорнът, ги забелязах. Те водеха на север, докато апачите би трябвало да се намират някъде на юг от нас. Когато се озовахме зад завоя, който правеше долината, видяхме, че една голяма част от полегато изкачващата се нагоре гора е оголена - вероятно вследствие пагубната лакомия на вредни насекоми. Следите водеха през това място нагоре. Оголената гора продължаваше още доста, след което ние достигнахме една прерия, която, издигайки се леко нагоре, отиваше после на юг, като приличаше на доста сплескан зелен покрив. И тук можехме да следваме дирята лесно. Както забелязахме сега, апачите бяха заобиколили лагера ни. Щом се озовахме горе, на най-високата точка на този "покрив", пред нас се разкри обширна тревиста равнина, която се сливаше с южния хоризонт! Въпреки че откакто апачите си бяха тръгнали, бяха изминали почти осемнадесет часа, ние видяхме, че следите им минават през равнината като права линия. Сам, който до този момент не беше продумал, поклати глава и изръмжа:

- Не ми харесва тази следа, никак не ми харесва!

- Но затова пък на мен ми харесва толкова повече - обадих се аз.

- Защото си грийнхорн, нещо, което вчера вечерта се опита отново да оспориш, сър. Въобразил си младият му господинчо, че вчера съм искал да го похваля и дори да го сравня с някой прериен ловец! Как е възможно подобно нещо! Необходимо е човек да чуе само сегашните ти думи и веднага ще разбере що за личност има пред себе си. Харесва ти следата, а? Е да, вярвам ти. Защото е толкова ясна, че и някои слепец би могъл да я напипа с ръцете си. Но за мене, стария ловец от саваните, тя е подозрителна.

- А за мене не е.

- Затваряй си човката, уважаеми сър! Не съм те взел със себе си само за да слушам твоите глупости. Когато двама индианци оставят толкова ясна следа, това поражда винаги опасения, а още повече при дадените обстоятелства, понеже те напуснаха лагера ни като врагове. Много вероятно е да искат да ни примамят в някоя клопка, защото са убедени, че ще ги проследим.

- Каква ли ще да е тази клопка?

- Не може да се каже отсега.

- А къде ще ни я поставят?

- Там на юг. Много са ни улеснили при преследването им в тази посока. Ако с това не се стремяха към някоя определена цел, те щяха да се помъчат да заличат следите си.

- Хмм! - изръмжах аз.

- Какво? - попита дребосъкът.

- Нищо.

- Нямам такова намерение!

- Защо?.

- Имам всички основания да си държа човката затворена, иначе ще си помислиш, че искам да те накарам да слушаш моите глупости. А, откровено казано, нито умея, нито имам желание да говоря глупости.

- Я не приказвай такива работи! Между приятели не бива да се мерят думите на кантар. Нали трябва да понаучиш нещо. А как ще научиш, ако не говориш? И така - какво означаваше това "хмм", което изпусна преди малко?

- Не споделях мнението ти. Не вярвам, че ни кроят клопка.

- Аха! А защо?

- Двамата апачи се стремят да се върнат при племето си. Искат да поведат хората си колкото се може по-бързо към нашия лагер, а освен това имат при себе си в тази горещина и един труп. Това са две много важни причини, поради което те яздят с най-голямата възможна бързина, иначе трупът ще започне да се разлага, а и ще ни изпуснат, ако се забавят. Следователно не са имали време да заличат дирите си. Според мен това е единствената причина, на която дължим тази ясна следа.

- Хмм - изръмжа Сам на свой ред.

- А дори и да греша - продължих аз, - пак можем да ги следваме спокойно. Докато се намираме из тази обширна равнина, няма от какво да се страхуваме, защото ще можем да забележим всеки неприятел отдалече и да се оттеглим навреме.

- Хмм! -изръмжа той отново, като ме погледна отстрани. - Спомена за трупа. Мислиш ли, че двамата ще вземат трупа със себе си при тази топлина?

- Да.

- Няма. Мъртвецът е бил почитан от тях извънредно много. Техните обичаи изискват погребението да се извърши с необходимата индианска тържественост. Тази церемония би била още по-величествена, ако се окаже възможно увенчаването й със смъртта на убиеца. Затова те ще запазят трупа и ще побързат да пипнат Ратлър и всички нас. Това може да се очаква със сигурност от тях, доколкото ги познавам.

- Доколкото ги познаваш ли? Ах, значи си роден в земите на апачите?

- Глупости! Кой е казал подобно нещо?

- Ами че откъде ги познаваш?

- От книгите, за които не искаш и да чуеш. - Well - кимна той. - Да яздим по-нататък! Не ми каза дали споделя мнението ми. Но когато от време на време ми хвърляше някой скрит поглед отстрани, по гъстата растителност, обрасла лицето му, преминаваше лека тръпка. Познавах това потръпване, то бе винаги сигурен признак, че мозъкът му се опитва да смели нещо с големи усилия.

Понесохме се в галоп през равнината. Тя беше от онези савани, обрасли с ниска трева, които се намират високо горе между изворите на Канейдиън и Ред Ривър. Следата беше триредна, като че ли някой я бе направил с огромна тризъба вилица. Индианците бяха водили конете си все още един до друг, така, както бяха напуснали лагера ни. Положително им беше струвало големи усилия да придържат трупа изправен толкова продължително време, защото досега не бяхме открили никакви признаци, които можеха да докажат, че бяха взели някакви мерки, за да облекчат положението си. Но тайно в себе си си казвах, че едва ли биха издържали така още дълго време.

Сега вече Сам Хокинс сметна, че е настъпил моментът да започне обучението ми. Обясни ми как по външния вид на дирята може да се направи заключение, дали конникът е яздил ходом, в тръс или в галоп. Това можеше да се различи и запомни лесно.

След около половин час пред нас се показа гора, при която като че ли равнината свършваше, но всъщност саваната само правеше завой. Докато продължавахме да яздим по равнината, гората остана от лявата ни страна. Нейните дървета не растяха нагъсто, така че през нея спокойно можеха да преминат конници един подир друг. Трите коня на апачите се движеха обаче един до друг и следователно не са могли да минат през гората. Беше ясно, че поради тази причина са били принудени да заобикалят; ние последвахме със задоволство този път, защото той беше открит. Предполагам, че след години, когато вече не бях "грийнхорн", едва ли щеше да ми мине през ум мисълта да заобикалям гората, а щях да мина през нея. При сегашното положение на нещата ние непременно щяхме пак да се натъкнем на дирята от другата страна на гората.

Постепенно прерията ставаше все по-тясна и по-тясна, докато се превърна в тревиста ивица и погледът не можеше да достигне вече надалеч, защото по нея растяха отделни храсти. Скоро стигнахме до едно място, където апачите бяха спирали, това беше при едни гъсти храсталаци, от които стърчаха няколко високи и стройни букови и дъбови дървета. Обиколихме най-напред предпазливо това място няколко пъти на конете си, докато се убедихме, че червенокожите са го напуснали отдавна. На едно място тревата между храстите беше съвършено изпотъпкана. Грижливото изследване на дирите ни показа, че тук апачите са слезли от конете си и са сложили трупа на земята. После са навлезли навътре в храсталака, за да отрежат дъбови клони и да ги окастрят. По земята се виждаха малки клончета и шума.

- За какво ли са им били тези клони? - попита Сам, като ме погледна наставнически.

- Направили са носилка за трупа - отвърнах аз невъзмутимо.

- Откъде го разбра?

- От мене си.

- Как така?

- Отдавна очаквах подобно нещо. Не е било лесна работа да се прикрепя трупът изправен толкова дълго време. Затова предположих, че апачите ще потърсят начин да си помогнат още при първата си почивка.

- Тази мисъл не е лоша. И такива работи ли има в твоите книги, сър?

- Дословно същия случай не съм чел. Но много зависи от начина, по който се чете една такава книга. Човек наистина може да научи много неща от тях и да приложи наученото на практика и при други подобни случаи.

- Хмм, странно! И все пак струва ми се, че тези, които пишат подобни работи, са били в Запада. Впрочем предположението ти съвпада с моето. Нека въпреки това се убедим дали е вярно!

- Струва ми се, че те не са направили носилка, каквато се поставя между два коня, а носилка, която може да се влачи след коня.

- Защо мислиш така?

- Защото апачите разполагат само с един свободен кон. В такъв случай могат да се спрат само на втория вид носилка.

- Правилно. Но този вид носилка оставя ужасна следа, , която може да се окаже гибелна за ездачите. Впрочем струва ми се, че апачите са били тук вчера привечер. Следователно скоро можем да разберем дали са почивали през нощта, или са продължили пътя си.

- Мисля, че трябва да очакваме второто, защото те имат двойно основание да бързат.

- Съвършено правилно. Но да видим!

Бяхме слезли от конете си и вървяхме бавно по следата, като водехме животните за поводите след себе си. Дирята изглеждаше сега съвсем друга. Тя пак беше тройна, само че имаше друг вид. Средната следа беше образувана от конските копита, а двете крайни бяха издълбани от носилката. Тя беше направена, изглежда, от два здрави клона отстрани, между които бяха поставени напречни пръти, а трупът беше вързан просто отгоре.

- Оттук нататък са яздили един зад друг - каза Сам. - Трябва да са имали някаква причина, защото мястото е достатъчно, за да яздят един до друг. Да проследим дирята!

Отново яхнахме конете и потеглихме в тръс. През това време непрекъснато ме занимаваше мисълта, защо апачите са продължили пътя си един зад друг. Усилено си блъсках главата и скоро ми се стори, че намерих разрешението. Затова посъветвах моя спътник:

- Сам, понапрегни зрението си! Може би скоро следата ще се поизмени и точно тази промяна апачите не са искали да забележим.

- Как така ще се измени? - озадачи се той.

- Те са направили носилката не само за да улеснят придвижването си, а и за да могат да се разделят незабелязано.

- Ама че мисъл! Да се разделят! И насън няма да им дойде тази мисъл, хи-хи-хи-хи! - изсмя се той.

- Насън - не, но в действителност.

- Тогава я ми кажи откъде имаш това хрумване! В този случай книгите не са ти добър съветник.

- Такова нещо не съм чел в тях, сам си го измислих, но, ! разбира се, само благодарение на това, че съм чел много внимателно тези книги и съм се вживявал в съдържанието им.

- Е, и?

- Сигурно ще е много умен. Любопитен съм да го чуя!

- Защо изобщо индианците яздят почти винаги един зад друг? Все пак това не е свързано с удобството или общителността?

- Не, а за да не може никой, който открие следите им да разбере броя на конниците.

- Видя ли! Струва ми се, че и сега причината е тази.

- Дрън-дрън!

- Така е, така е. Защо иначе двамата ще яздят един зад друг, след като има място за повече от три коня?

- Изглежда, несъзнателно или, и това може би е истинската причина, заради мъртвия. Първият от тях избира пътя. След това идва конят с трупа, а след него следва другият, който внимава да не би носилката да се разглоби или пък трупът да се развърже.

- Възможно е. Но от главата ми не излиза мисълта, че те бързат страшно много, за да ни пипнат. Пренасянето на застреляния става бавно.. Следователно много вероятно е един от тях да избърза напред, за да събере войните на апачите колкото се може по-бързо.

- Това са фантазии. Аз казвам, че и през ум няма да им мине да се разделят.

Защо ли трябваше да споря със Сам? Можеше и да греша. Да, вероятно бърках, защото той беше опитен скаут, а аз си бях грийнхорн. Затова замълчах, но наблюдавах зорко следите.

Не след дълго стигнахме до коритото на широк, но плитък поток, който сега беше напълно пресъхнал. Това беше едно от онези речни корита, които се изпълват през пролетта с вода от планините, но остават сухи през останалото време. Дъното между двата ниски бряга беше покрито с огладени дребни камъчета, между които тук-там се виждаха наноси от фин пясък. Следата пресичаше речното корито.

Докато прекосявахме бавно дъното на протока, аз оглеждах внимателно камъните и пясъка отляво и отдясно. В случай че бях отгатнал намеренията на апачите, тук мястото беше подходящо да се разделят. Ако някой от тях продължеше пътя си на известно разстояние нагоре или надолу по речното корито, като направляваше коня си да стъпва само по твърдите камъчета, по които не се отпечатваха следи, той щеше да успее да изчезне, без да остави никаква диря. Ако другият продължеше пътя си с коня и носилката зад себе си, тогава следата от тези два коня можеше да бъде взета за старата диря от трите коня.

Яздех непосредствено зад Сам Хокинс. Почти бях стигнал до отвъдния бряг, когато забелязах върху наслоения пясък, достигащ тъкмо на това място до речните камъни, малка кръгла вдлъбнатинка, чиито ръбове се бяха разрушили. Тя имаше приблизително размерите на голяма чаша за кафе. По онова време нямах още сигурния поглед, проницателността и опита от по-късните години. Но това, което бих твърдил и доказал след години, сега поне го подозирах, а именно, че тази малка вдлъбнатина произхожда от конско копито, което се беше подхлъзнало от камъните в по-ниско наслоения пясък. Когато достигнахме отвъдния бряг, Сам се накани да продължи по дирите. Аз обаче го задържах.

- Сам, ела с мене наляво!

- Защо? - попита той.

- Искам да ти покажа нещо.

- Какво?

Подкарах коня си надолу по брега на изсъхналото корито. Той беше обрасъл с трева. Не бяхме изминали повече от двеста конски крачки, когато откъм песъчливото корито изскочи следата на един конник, която съвсем ясно продължаваше из тревата в южна посока.

- Какво е това тука, Сам? - попитах аз, много горд, че се оказах прав, макар да бях новак.

Очичките на Сам се смалиха още повече, като че ли искаха да се скрият в очните си кухини, а хитрото му лице се удължи.

- Конски стъпки! - отговори той учудено.

- А откъде са се появили?

Той погледна над изсъхналото корито и като не забеляза по него отпечатъци, каза:

- Във всеки случай идват от леглото на пролетния поток.

- Разбира се. А кой ли може да е ездачът?

- Откъде мога да зная.

- Е, тогава ще ти кажа аз: един от двамата апачи! Лицето му се удължи още повече - една способност, която още не бях наблюдавал у него.

- От тези двамата? Невъзможно!

- Възможно е! Разделили са се, както предположих, неотдавна. Ела да се върнем към нашата следа! Ако я огледаме внимателно, ще открием, че нататък е оставена само от два коня.

- Би било учудващо. Да я разгледаме. Много съм любопитен.

Върнахме се обратно и огледахме следите по-внимателно, нещо, което едва ли бихме направили, ако не беше моето откритие. И наистина, установихме, че оттук нататък бяха вървели само два коня. Сам се покашля няколко пъти и няколко пъти ме огледа недоверчиво от глава до пети.

- Как стигна до извода, че отделящата се следа трябва да излезе на брега на онова място?

- Забелязах следа от копито долу в пясъка, а останалото беше лесно да се заключи по нея.

- Странно! Покажи ми следата! Заведох го при споменатото място. Тогава той ме огледа отново, но този път с още по-голямо недоверие и ме попита:

- Сър, ще ми кажеш ли истината?