Превел от немски c Веселин Радков, 1988

След известно време стадото отново се появи пред мене, но като ме забеляза, свърна пак обратно. Това се повтори още веднъж и аз забелязах, че не се бях излъгал. Между конете имаше едно муле, светлокафяво муле с две малко по-тъмни ивици на гърба. То ми направи особено добро впечатление и въпреки голямата си глава и дълги уши беше красиво животно. Мулетата са по-непретенциозни от конете, имат по-сигурна походка и когато минават покрай пропасти, не им се завива свят. Това са преимущества, които накланят везните в тяхна полза. Вярно е, че се инатят понякога. Виждал съм мулета, които предпочитат да ги пребият от бой, отколкото да направят една крачка напред, въпреки че на гърба си нямат никакъв товар и пътят пред тях е чудесен. Те просто не желаят да вървят. Моите макар и кратки наблюдения ми показаха, че това муле има горещ темперамент и ми се стори, че погледът му беше по-ясен и по-умен, отколкото на останалите коне. Реших да го хвана. Можеше да се предположи, че при преминаването на дивото стадо то беше избягало от собственика си и останало при мустангите.

Ето че Сам отново подгони стадото към мене. Толкова се бяхме приближили вече един към друг, че го виждах съвсем ясно. Сега мустангите не можеха да избягат нито напред, нито назад. Те се втурнаха настрани. Последвахме ги. Стадото се раздели и аз забелязах, че мулето остана в главното ядро. Галопираше редом с белия жребец. Препуснах подир тази част от стадото и, изглежда, че и Сам беше взел същото решение.

- Да ги обградим, аз отляво, ти отдясно! - извика ми той.

Пришпорихме конете си и не само че не изостанахме от мустангите, но започнахме и да ги наближаваме толкова бързо, че ги застигнахме, преди да се доберат до гората. Но те не навлязоха в нея. Обърнаха се назад и се опитаха да минат между нас. За да им попречим, ние препуснахме бързо един срещу друг. Тогава те се разпръснаха на всички страни като кокошки, над които се е спуснал ястреб. Белият жребец и мулето префучаха сами между нас. Ние ги подгонихме. Сам, който вече размахваше ласото над главата си, ми извика:

- Пак се прояви като грийнхорн! Ще си останеш вечно такъв!

- Защо?

Отговорих му, но не можа да ме чуе, защото тропотът на конските копита заглуши думите ми. Значи той си мислеше, че имам намерение да хвана белия мустанг. Е, нека бъде така! Оставих му мулето и свих настрани, където мустангите препускаха един през друг най-безразборно и пръхтяха уплашено. Сам се беше приближил вече доста до мулето и хвърли ласото. Клупът не пропусна целта и обхвана врата му. Сега Сам трябваше да спре и да обърне рязко коня си назад, както преди това толкова грижливо ми беше обяснил, за да може да устои на рязкото дръпване, което щеше да последва след разгъването и изпъването на ласото. И той извърши всичко това, само че с една секунда закъснение. Конят му още не се беше обърнал напълно и не беше запънал предните си крака, когато последва силното дръпване. Сам Хокинс полетя във въздуха и като направи едно великолепно салто, падна далече на земята. Конят му, който също беше паднал на земята, се изправи бързо и препусна. Така ласото се разхлаби и мулето, което беше останало на краката си, успя да си поеме дъх и да се съвземе. То също препусна, като повлече след себе си и коня на Сам, защото ласото беше вързано за седлото му.

Веднага се отправих към Сам, за да видя дали не се беше наранил. Той обаче скочи на крака и извика уплашено:

- Zounds! Мулето ще ми избяга заедно с крантата на Дик Стоун, без дори да ми кажат "сбогом", ако не се лъжа!

- Нарани ли се?

- Не. Слизай бързо от коня и ми го дай! Трябва да догоня двамата бегълци. Бързо!

- Нямам такова намерение! - отказах му аз. - Може пак да направиш някое салто, а тогава и двата коня ще отидат по дяволите.

При тези думи аз подкарах моя жребец и препуснах след мулето. То се беше отдалечило вече значително, но в този момент между двете животни възникна разногласие: едното искаше да продължи в една посока, а другото в друга. Така те се забавиха на едно място, понеже бяха свързани с ласото. Ето защо ги настигнах скоро. Нямах никакво намерение да използвам моето ласо, а като сграбчих здраво ласото, което свързваше двете животни, започнах да го увивам около ръката си; сега бях вече сигурен, че ще успея да укротя мулето. Отначало не му попречих да препуска по-нататък, като самият го следвах с двата коня по петите. Но постепенно започнах да придърпвам ласото все повече и повече, при което клупът около врата на животното започна да се стяга все по-силно. Вече можех горе-долу да го направлявам. Чрез привидно отпускане на ласото успях да го накарам да опише дъга и да се върне към мястото, където стоеше Сам Хокинс. Но там изведнъж затегнах клупа толкова силно, че мулето не можеше да си поеме дъх и падна на земята.

- Дръж здраво ласото, докато пипна този дявол, а после го пусни! - извика ми Сам.

С няколко скока той се озова до самото животно, въпреки че то, лежейки на земята, риташе с краката си на всички посоки.

- Хайде! - извика той.

Отвързах най-напред ласото от коня на Дик Стоун, а после пуснах ремъка на земята. Сега мулето успя да си поеме дъх и скочи на крака. Но Сам бързо се беше озовал на гърба му. То остана няколко секунди неподвижно, като че ли се беше вкаменило от страх. Изведнъж започна да се изправя на задните си крака и да хвърля къч. След това направи страничен скок във въздуха едновременно с четирите си крака и се изгърби като котка, ала малкият Сам седеше здраво на гърба му.

- Няма да ме свали! - извика ми той. - Сега ще опита последното средство и ще ме отнесе нанякъде в бесен галоп. Чакай ме тука! Ще го върна опитомено, ако не се лъжа.

Но Сам се беше излъгал. Животното изобщо не побягна с него, а се хвърли изненадващо на земята и започна да се търкаля. Така можеше да счупи всички ребра на дребния ловец. Той трябваше да слезе от седлото. Скочих на земята, сграбчих влачещото се ласо и бързо го преметнах два пъти около дебелите корени на близките храсти. Мулето се беше освободило вече от ездача си и скочи на крака. Понечи да се втурне напред, но корените се оказаха достатъчно здрави. Ласото се изпъна и примката се стегна силно. Животното се строполи отново на земята.

Сам Хокинс беше отстъпил настрани и опипваше ребрата и бедрата си с една такава физиономия, сякаш беше ял мармалад с кисело зеле. Той изруга:

- Пусни го този звяр да си върви! Никой не може да го обуздае, ако не се лъжа.

- Хайде де! Не ми се иска да ме засрами някакво си муле, чийто баща е бил магаре. Ще трябва да се научи на подчинение. Внимавай!

Размотах ласото от корените и застанах над животното с широко разтворени крака. Щом почувства разхлабването на примката, то скочи на краката си. Сега всичко зависеше от силата на бедрата, а в това бях положително по-як от дребния Сам. Конското ребро трябва да се огъне под натиска на бедрата на ездача. По такъв начин вътрешните органи се притискат, а това всява смъртен страх у коня. Докато мулето се опитваше да се отърве от мене със същите средства, които приложи и срещу Сам, аз събрах ласото, което висеше на врата му и се влачеше по земята, навих го и го хванах здраво в ръката си малко зад примката. Щом забележех, че животното се кани да се хвърли на земята, за да се отъркаля, аз веднага стягах примката. По този начин, както и с притискането на бедрата, успявах да го задържа на крака. Борбата беше много ожесточена - физическа сила срещу физическа сила. Започнах да се потя с всички пори, но мулето се изпоти още повече. Потта се стичаше по тялото му, а от муцуната му падаха големи парцали пяна. Движенията му ставаха все по-слаби и неконтролирани. Неговото бясно пръхтене премина постепенно в късо кашляне. Най-сетне то се строполи под мен на земята, не нарочно, а защото бе напуснато и от последните си сили. Остана да лежи неподвижно и с изцъклени очи. Поех си дълбоко въздух. Имах чувството, че всичките ми стави и сухожилия са разкъсани.

- Heavens1, ама що за човек си ти бе! - извика Сам. - Имаш повече сили от животното! Ако можеше да си видиш физиономията, щеше да се уплашиш!

- Вярвам ти.

- Очите ти са изскочили навън. Устните ти са се подули, а страните ти са буквално сини!

- Това е така, понеже съм грийнхорн и не позволих да ме хвърлят на земята. А пък други, майстори в лова на мустанги, се оставят да ги смъкнат на тревата, като преди туй закачат собствения си кон за подгоненото муле и го изпратят на разходка.

Сам направи още по-печална физиономия и се замоли с плачевен глас:

- Не говори за това, сър! Аз ти казвам, че такова нещо може да се случи и на най-добрия ловец. Ти имаше вчера и днес два добри дни.

- Надявам се да преживея още много такива дни. Но затова пък те бяха толкова по-лоши за тебе. В какво положение са ребрата и другите ти кокалчета?

- Не знам. После ще гледам да си ги събера и преброя, нека само се почувствам по-добре. Сега костите по цялото ми тяло са се раздрънкали. Такъв звяр не съм имал още между краката си! Надявам се да му дойде акълът в главата.

- Дошъл му е вече. Виж колко е изтощено, просто да го съжалиш! нека му поставим седлото и юздите. Ще го яздиш на връщане.

- Пак ще започне да се инати.

- И през ум няма да му мине. Беше му предостатъчно. То е умно добиче и ще бъдеш щастлив, че си хванал тъкмо него.

- Да, и аз мисля така. От самото начало си бях избрал мулето. Но ти беше хвърлил око на белия жребец, което беше много голяма глупост.

- А откъде си толкова сигурен?

- Разбира се, че беше глупост!

- Нямам предвид това, а те питам, откъде си толкова сигурен, че исках да хвана белия мустанг?

- Ами че какво друго искаше да хванеш?

- Също мулето.

- Така ли?

- Да. Въпреки че съм грийнхорн, все пак знам, че белият кон не върши никаква работа на уестмана. А мулето ми хареса веднага щом го видях.

- Да, не може да се отрече, че разбираш от коне.

- Бих искал и от хора да разбирам също така добре, скъпи Сам! Но хайде, ела ми помогни да изправим животното на крака!

Помогнахме на мулето да се изправи. То застана неподвижно, а краката му силно трепереха. Когато му сложихме седлото и юздите, не оказа никаква съпротива. А щом Сам го яхна, то се подчини на юздите с готовност, като показа тънко развитото чувство на обязден кон.

- Имало си е вече господар - обади се малкият Сам - и той трябва да е бил добър ездач. Сигурно му е избягало. Знаеш ли как ще го нарека?

- Как?

- И така, мулето Мери и пушката Лиди!

- Да. Две прекрасни имена. Нали? А сега искам да те помоля за една голяма услуга.

- С удоволствие. Каква е тя?

- Не приказвай за това, което стана тук! Ще ти се отплатя някога щедро.

- Глупости. Не е необходимо отплащане за нещо, което се разбира от само себе си.

- В този случай е необходимо. Не ми се ще да чуя кикота на онази банда в лагера, когато разберат по какъв начин Сам Хокинс се е сдобил с новата си прекрасна Мери! Това би било върховно удоволствие за тях. Ако си държиш устата, аз ще...

- Моля те, млъкни! - прекъснах го аз. - Няма смисъл повече да приказваме за това, излишно е. Ти си мой учител и приятел. Струва ми се, че не е необходимо да казвам нещо повече.

При тези думи малките му хитри очички се навлажниха и той извика въодушевено:

- Да, аз съм твой приятел и само ако знаех, че ще ме дариш поне с малко благосклонност, това би доставило на старото ми сърце голяма, искрена радост и блаженство.

Аз му подадох ръката си.

- Мога да ти доставя тази радост, скъпи Сам. Можеш да бъдеш сигурен, че те обичам, обичам те като ... като ... е, така, почти като някой много добър чичо. Това достатъчно ли ти е?

- Напълно, сър, напълно! Толкова съм възхитен от чутото, че ми се иска веднага да ти създам и аз една радост. Кажи ми, какво трябва да направя! Трябва ли... трябва ли... да речем например да изям новата Мери пред очите ти с копитата и опашката? Или да...

- Спри! - изсмях се аз. - Достатъчно услуги си ми направил вече, а се надявам, че в бъдеще мога да очаквам други от тебе. Затова остави на първо време Мери жива и давай да се връщаме по-скоро в лагера! Искам да поработя.

- Да работиш ли? Но ти и тука поработи, защото ако и това не беше работа, тогава не знам на кое викаш работа.

Завързах коня на Дик Стоун с ласото зад моя кон и потеглихме. Мустангите бяха изчезнали отдавна. Мулето се подчиняваше охотно на ездача си и Сам извика радостно:

- Тя има школовка тази Мери, има много добра школовка! С всяка измината крачка чувствам, че от днес нататък ще имам вече чудесен кон. Тя си спомня сега всичко онова, което е знаела някога и което после е забравила при мустангите. Дано освен темперамента си да умее и да се привързва към господаря си.

- Ако й липсва това качество, тя може да го придобие. Все още е достатъчно млада.

- На колко ли години може да е, как мислиш?

- Не повече от пет.

- И аз съм на това мнение. После ще я разгледам по-подробно и ще видя дали имаме право. Мулето го дължа само на тебе. Това бяха два лоши дни за мене, много лоши, но за тебе бяха славни дни. Беше ли си представял, че ще се запознаеш така бързо едно след друго и с лова на бизони, и с лова на мустанги?

- Защо не? Тук, на Запад, човек трябва да е готов на всичко. Надявам се, че ще се запозная и с друг вид лов.

- Хмм, да. Пожелавам ти да приключваш лова си винаги като вчера и днес. Но особено вчера животът ти висеше на косъм. Реши да рискуваш твърде много. Не трябва никога да забравяш, че си грийнхорн. За в бъдеще внимавай повече и не поемай излишни рискове. Ловът на бизони е извънредно опасен. Само ловът на едно-единствено друго животно е по-опасен от него.

- Кое е то?

- Мечката.

- Сигурно нямаш предвид черната мечка с жълтата муцуна.

- Барибала ли? Не. Тя е добродушно и миролюбиво създание, което може да се научи да глади пране и да плете. Не, имам предвид мечката гризли, сивата мечка на Скалистите планини. Нали всичко си чел, чел ли си и за нея?

- Да.

- Или противникът й нея!

- Охо! Ето, виждаш ли, отново се проявява голямото ти лекомислие! Говориш за страшната и непобедима сива мечка с такова пренебрежение, като че ли става въпрос за малката безобидна миеща мечка.

- Не е така. Дори и не мисля да я подценявам; но във всеки случай не е непобедима, както казваш ти. Никой хищник не е непобедим - и гризли не е.

- Сигурно и това си го чел някъде, а?

- Да.

- Ако нямам друг изход - да.

- Нямам друг изход! Глупости! Какво искаш да кажеш с тези думи? Всеки човек намира някакъв изход, стига да иска!

- Искаш да кажеш, че може да избяга, ако е страхлив. Нали това искаше да кажеш?

- Да, но тук не може да става въпрос за страх. Ако избягаш от гризли, не значи, че си страхлив. Напротив, нападнеш ли я, това е направо самоубийство.

- Тук се различават схващанията ни. Ако мечката ме изненада и не ми остави време да избягам, тогава ще трябва да се защитавам. А ако се нахвърли върху някой от моите другари, съм длъжен да му се притека на помощ. Това са двата случая, при които не бива да бягам. Но си мисля, че един смел уестман и без такава нужда ще се изправи пред сивата мечка, за да докаже смелостта си, да обезвреди едно толкова опасно животно и после между другото да си хапне от неговите вкусни бутове и лапи.

Добрият Сам беше направо ужасен от тези думи.

- Ти си абсолютно непоправим човек - извика той - и ме обзема голям страх заради тебе. По-добре благодари на Бога, ако никога не се запознаеш с тези бутове и лапи! При това, разбира се, няма да скрия, че по цялата земя няма по-голямо лакомство от тях; те надминават дори и най-крехкото бизонско филе.

- Вероятно засега няма защо да се тревожиш за мене - успокоих го аз. - Или и по тези места се срещат сиви мечки?

- А защо да не се срещат? Мечката гризли се среща навсякъде из планината. Спуска се по течението на реките, а понякога навлиза дори и в прериите. Тежко на онзи, който я срещне! Да не говорим повече за това!

Сам дори и не подозираше, че по този въпрос ще се заговори още на следващия ден, и то по съвсем друг начин. Засега ние нямахме възможност да продължим разговора си, защото бяхме стигнали лагера. Той беше изместен на значително разстояние, понеже по време на отсъствието ни земемерската работа бе доста напреднала. Банкрофт и тримата земемери си бяха плюли здравата на ръцете, за да покажат най-сетне и те на какво са способни. Нашето появяване предизвика лесно обясним интерес.

- Муле, муле! - разнесоха се наоколо викове. - Откъде сте го взели, Хокинс?

- Току-що ми го изпратиха - отговори той сериозно.

- Не може да бъде! Как ти го изпратиха?

- С бърза поща, завързано с панделка за два цента. Искате ли да видите и опаковката?

Едни се разсмяха, други започнаха да ругаят. Но Сам си беше постигнал целта - повече никой не го разпитва. Не можах да разбера дали веднага съобщи нещо на Дик Стоун и Уил Паркър, защото се залових незабавно с измервателните работи, които продължаваха. Работата ни спореше и до вечерта достигнахме долината, където вчера се състоя срещата ни с бизоните. Когато вечерта стана въпрос, че на другия ден ще измерваме долината, попитах Сам дали е възможно да бъдем смущавани от бизоните,, които очевидно бяха избрали пътя си през долината. Ние се бяхме сблъскали само с авангарда им и можеше да очакваме появяването на основното стадо. Но Сам поклати глава отрицателно.

- Не си мисли такова нещо! Бизоните са не по-малко умни от мустангите. Предните им постове, които ние прогонихме, са се върнали обратно и са предупредили стадото. Сега то положително ще избере друг път и няма да мине през тази долина.
4.

КЛЕКИ-ПЕТРА

Ние, земемерите, започнахме най-напред да забиваме жалоните, при което ни помагаха неколцина от подчинените на Ратлър. Той самият се мотаеше с останалите си хора из околността, без да подозира никаква опасност. Постепенно се приближихме до мястото, където бях убил двата бизона. За мое учудване забелязах, че старият мъжкар беше изчезнал. Приближихме се и видяхме, че от мястото, където беше лежал трупът, към храстите водеше широка диря. Тревата беше изпомачкана на една ширина от около метър и половина.

- Zounds! Нима е възможно? - извика Ратлър учудено. - Когато бяхме тук, за да вземем месото, разгледах двата бизона най-внимателно. Бяха мъртви. И все пак този тук е имал някаква искрица живот.

- Така ли мислите? - попитах го аз.

- Разбира се. Вие да не смятате, че някой умрял бизон може сам да се отдалечи?- Нима е необходимо сам да се отдалечи? Може и да бъде отдалечен.

- Така ли? А от кого?

- Например от индианци. По-нагоре открихме следа от индиански крак.

- Ах! Колко умно може да говори един грийнхорн! Ако е отмъкнат от индианци, тогава откъде са дошли те?

- Отнякъде.

- Това е много правилно. Може би дори са паднали от небето ! Само оттам остава да са дошли, защото иначе щяхме да видим следите им. Не, сигурно в бизона е имало някаква искрица живот и когато се е съвзел, той се е завлякъл оттук до храстите. И там си е умрял. Да го потърсим!

Той тръгна с хората си по следата. Може би си мислеше, че и аз ще тръгна с тях. Но аз останах, защото не ми хареса подигравателния начин, по който беше говорил, а и имах още работа. Впрочем беше ми съвсем безразлично къде се бе дянал трупът на стария бизон. Затова започнах отново да работя, но още не бях успял да хвана жалона, когато откъм храстите се разнесе многогласен вик на ужас. Изтрещяха два, три изстрела, след което чух гласа на Ратлър:

- На дърветата, бързо на дърветата, иначе сте загубени! Тя не може да се катери по тях.

Кой ли не можеше да се катери по дърветата? В този момент от храстите излетя един от хората на Ратлър, като правеше такива скокове, на каквито човек е способен само в смъртен страх.

- Какво има, кой е там? - извиках му аз.

- Мечка, огромна мечка гризли! - изпъхтя той, като профуча покрай мене.

В същия миг креслив глас завика:

- Помощ! Помощ! Хвана ме! О-о, о-о! Така може да реве някой само тогава, когато вижда пред себе си зейналата паст на смъртта. Човекът сигурно бе изпаднал в най-голяма опасност. Трябваше да му се помогне. Но как? Бях оставил пушката си при палатката, защото ми пречеше да работя. Това не можеше да се нарече непредпазливост от моя страна, тъй като ние, земемерите, разчитахме на закрилата на уестманите. Ако тепърва исках да изтичам до палатката, човекът щеше да бъде разкъсан от мечката, още преди да съм се върнал. Следователно трябваше да му се притека на помощ, както си бях, а имах в пояса си само нож и два револвера. Но какви оръжия са това срещу сивата мечка! Гризли е роднина на измрялата пещерна мечка и всъщност мястото й е в праисторическата епоха. Изправена на задните си крака, тя достига до три метра височина, а аз съм убивал сиви мечки, достигащи на тежина до пет центнера. Гризли има такава огромна сила, че може да тича с лекота, държейки в устата си някой елен, жребец или юница. Един конник може да й избяга само ако има здрав и издръжлив кон. В противен случай тя го настига. Ето защо, като се има предвид тази огромна сила, безстрашие и неизчерпаема издръжливост на гризли, индианците считат убиването й за невероятно смела постъпка.

И така аз се втурнах към храстите. Следата водеше още по-надалече - чак до мястото, където започваше гората. Мечката бе завлякла стария бизон при дърветата. Тя беше дошла откъм гората и не бяхме забелязали следите й, защото беше влачила бизона обратно по тях и ги беше заличила.

Наоколо обстановката беше ужасна. Зад мене крещяха земемерите, които тичаха към палатката за оръжията си, пред мене викаха уестманите и сред тези крясъци се разнасяше неописуемият рев на човека, когото мечката беше докопала в лапите си.

Приближавах се до мястото с големи скокове. Сега можех да чуя и страшното ръмжене на мечката. В следващия миг се озовах при мястото на нещастието. На земята лежеше напълно разкъсаното туловище на бизона. Отляво и отдясно ми завикаха уестманите, които бяха избягали бързо по дърветата, където се чувстваха доста сигурни, защото много рядко се е случвало гризли да се катери по дърветата. Право пред мене, от другата страна на разкъсания бизон, един от уестманите се беше опитал да се покатери на едно дърво, но е бил застигнат от мечката. Горната част на тялото му лежеше върху най-долния клон, ръцете му бяха вкопчани в стеблото на дървото, а гризли, която се беше изправила, разкъсваше с предните си лапи бедрата и корема му.

Човекът беше осъден на смърт, никой не можеше да го спаси. Не бях в състояние да му помогна и никой не би имал правото да ме упрекне, ако сега решех да избягам. Но гледката, която се разкри пред очите ми, оказа непреодолимо въздействие върху мене. Грабнах една от захвърлените пушки. За съжаление тя не беше заредена отново. Хванах я за цевта и като прескочих бизона, нанесох с всичка сила по главата на мечката удар с приклада. Смешна работа! Пушката се строши в ръцете ми, като че ли беше от стъкло. На такъв череп не можеш да сториш нищо дори и със секира. Но аз все пак успях да отклоня вниманието на гризли от жертвата й. Мечката обърна глава към мене, не бързо, както би сторило животно от рода на кучетата или котките, а бавно, като че ли беше учудена от глупавата ми постъпка. Като ме измери с малките си очи, тя, изглежда, премисляше дали да остане при първата си жертва, или да сграбчи мене. Тези няколко секунди ми спасиха живота, защото през това време в главата ми дойде една мисъл, зароди се един план, който след всичко чуто от Сам Хокинс беше сигурно единственият, който можеше да ми помогне в моето положение, въпреки че противоречеше на ловните правила. Измъкнах един от револверите, приближих се с няколко скока до мечката, която беше с гръб към мен, но беше извила главата си, за да ме наблюдава, и стрелях три, четири пъти в очите й. Всичко това извърших колкото се можеше по-бързо. После отскочих далече настрани и се спрях да видя какво ще стане, като изтеглих закривения си ловджийски нож.